Реквием за една независимост

печат
На 22 септември целокупеният ни народ празнува Деня на Независимостта. Не ходих на работа, прекарах този „светъл и голям празник“ с приятели и се чувствах независим. Илюзиите обаче помагат само на онзи, който ги създава. Уж бях освободен от задължението да полагам труд, срещу който да получа пари, но всъщност бях зависим – не само от работодателя си, но и от държавата, на чието благоволение дължах почивния си ден.
Такава е работата с независимостта – изглежда чудесно, докато не се вгледаш отблизо. После става първо неприятно, та чак страшно.
Такава е и работата с независимостта на България. Уж трябва да сме независими, обаче… кой е независим и колко независим е всъщност?
Първо, ние с вас не сме България. Може да сме българи, може да сме също цигани, турци, арменци или български граждани от някой друг етнос, но в никой случай не сме България. България е територия, управлявана от определена мафия, начело на която стоят определени милиардери. Всеки един от тях има много по-голямо влияние върху България, отколкото всички нас взети заедно, и всеки един от тях прислужва на господарите от Запад и Изток.
Второ, България не е независима. Никога не е била. Третата българска държава (от куртоазия ще пропуснем другите две) е създадена по волята на Великите сили, моделирана и експлоатирана от тях, от 3 март 1878 до мига, в който пиша това. Експлоатацията става чрез безскрупулния слугинаж на местните богаташи, които, ако не бяха готови да продадат и родната си майка, не биха си запазили милиардите и до рождения си ден.
За да не бъдем голословни, нека погледнем повода за въпросния празник. На 22 септември 1908 г., няколко години преди успешно да доведе страната до две национални катастрофи, Фердинанд I, в съучастие с министрите, обявяват в манифест следното:

Българският Народ… създаде от нея [хубавата си земя] под Мое ръководство и онова на о‘ Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи.
…Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не треба да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска.
Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят.
Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни узи, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.
Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния провъзгласявам съединената на 6 септемврий 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ни акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.

Няма да коментираме верността на текста и приписваната на „Неговия Народ“ загриженост за царствието на особата, но ще отбележим, че Фердинанд говори за Своя народ и Своята държава. Днес това себеотъждествяване с властта звучи перверзно, както през 2108 година ще звучи и днешното отъждествяване на държавата с народа. За времето си, когато почти целият свят се е управлявал от монарси, обаче перверзията е била забелязвана само от малцина. Повечето искрено са се почувствали малко по-независими, както се чувстваме и ние днес, когато ни отпуснат един почивен ден. Също така царското величество говори за независимост, но търси одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят. Явно не може да става дума за същинска независимост от чуждите правителства. По-скоро би трябвало да наричаме случилото се „пренареждане“ на българското правителство на по-добра (за него) позиция в международния политически шахмат.
Независимостта на царя и политическата класа не носи нищо добро на поданиците. Всъщност те стават все по-зависими от чуждата воля. Десет години по-късно, след края на поредната неуспешна война, България е разсипана страна. Същите тези, които са се радвали на „независимостта“, са се прибрали – ако са оцелели – от фронта, за да изплащат новите натрупани по време на войната семейни дългове. Ако някой е спечелил от войната, това е класата на най-едрите богаташи, която става все по-богата в сравнение с останалите. Тази класа продължава, почти без изключение, да управлява държавата и води все по-слугинска политика, докато се стига до следващата голяма война. Следват неприкритото интегриране в Съветската империя и днешното откровено слугуване на САЩ. Такава е историята на „нашата“ „независимост“.
Всъщност ние сме двойно зависими. Веднъж – от местните си господари, които се разпореждат с труда ни, заплатата ни, свободното ни време и дори с децата ни. И после – от техните господари, които се разпореждат с целия свят. Така е било от създаването на България, така и ще бъде, докато не сменим държавните институции със самоуправляваща се федерация. Дотогава – честит 4 юли (пардон, Ден на Независимостта)! Гордейте се, че сте поданици на „първата национална държава в ЕС“ (по думите на Главния ѝ прокурор)! И бъдете доволни, ако не се налага да работите поне на този ден. •

Наблюдател


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *