Ролята на народа в историята

печат
Историята изобилства със смени на епохи, цивилизации и режими. Понякога бавни и мъчителни, друг път брутални и експлозивни. Кой извършва тези промени? Имат ли те посока? И кого ползват? Напоследък е модно (и удобно) да сочат народа като техен автор.

Но що значи народ?

Тирани, демагози, трибуни и прочее исторически негодяи отъждествяват народа със себе си или с класата, чиято еманация са. Марксическите родолюбци не правят изключение от това правило. В своята „Детска болест…“ Ленин, с помощта на няколко словесни фокуса, сви „масите“ до пролетариата, последния до партията, а нея до водачите ѝ. На друго място в многотомните си съчинения той пише: В моменти като днешния (1921), когато пролетариатът се е декласирал, неговата историческа роля може да бъде изпълнена много по-удачно от пролетарския диктатор при условие, че волите на милионите са безпрекословно подчинени на неговата единна воля.
И така, вместо неосъзнатите маси – „пролетарското“ градоначалство с полицейските пристави. Нулите стават милиони, когато пред тях застане единицата. Историческата роля на народа и неговите прогресивни производни се оказва отново в ръцете на герои и водачи.
Наследниците на малкия рижобрад пръч опростиха диалектическите триади. Партийното началство дегизира „пролетарската“ диктатура като „народна държава“ и народа – като „съюз на дружески класи“, с което „постъпателният и прогресивен ход на историята“ трябваше да замръзне в поза, наподобяваща последната картина на Гоголевия „Ревизор“.
Ако отминем тези задълбочавания на марксизма и произтичащите от тях въплъщения на историческия разум, кой е моторът на промените?
Във всеобщата история на човечеството класовата борба между роби и патриции завършва с победата на варварските вождове; тази между феодали и крепостни селяни – с възхода на притежателите на кесии на „Запад“ и на марксическите жандарми на „Изток“. Никак не е ясно с какво ще завърши борбата между пролетариата (с цялата му многоликост) и капитала, частен или държавен. Тези „дребни“ отклонения не отговарят напълно на декламациите на двамата класици в „Манифеста“.
Едно значително по-точно приближение към механиката на политическите и социалните промени в историята читателят ще намери в Оруеловата теория за „нисшите, средните и висшите класи“ (и в моята брошурка 1984 година, литературата и живота). На бъдещите изследователи оставяме да осветлят ролята на лумпените (единствената „класа“, която подобно църквата е преживяла всички цивилизации). Само ще отбележим, че те са имали решаваща роля в много „повратни моменти“ на политическата история, от която „масите“ са били изключени поради същността на политиката: който държи властта, не произвежда, а който произвежда – не властва!
Тези, които „правят историята“, дори и да са били, престават да бъдат роби, селяни или работници. Те стават властници. Веднъж прекосили Рубикона на властта, Цезарите се разделят завинаги с безименните маси. Тяхна цел става превръщането на последните в магарешки гръб и фундамент на държавната сграда.
Така стои въпросът с народите, класите и техните борби в световната история. Ролята на българския народ не е по-различна, но тази тема би трябвало да бъде разгледана по-пространно в една 13-томна История на народа (по том на век). Тук през нея минаваме в галоп, за да се откроят върху тъмния народностен фон китайските сенки на властниците.
В течение на 1250 години от тринадесетвековната история народът са селяните. Буржоазната индустриализация и „социалистическото акумулиране на капитали“, последвали двете „освобождения“ (през 1878 и 1944 г.), превърнаха селския народ в индустриално-работнически. Това „естествено“ сменяне на народната физиономия обаче започва да се деформира под влиянието на два съвършено независими процеса. Първият е свързан с поменатите две освобождения, с които руският империализъм на два пъти изтръгва преждевременно плода от утробата и засилва нормалните уродства на капиталистическото развитие. Вторият е предизвикан от информатизацията, автоматизацията и роботизацията или това, което аз наричам роботронна революция. Тя води към едно ново, непознато лице на народа. Държавнокапиталистическата диктатура, в стремежа си да разшири своята социална опора от полухранени паразити, обезобразява това лице. Чрез централизираната и бюрократизирана икономика тя беше на път да създаде чиновническия „народ“.
Ролята на всеки един от тези, изменящи физиономията си „народи“, зависи от отговора, който те дават на основния въпрос на политическата история: кой – кого? Властта – народа или обратно? Досега народът или „масите“ са играли ролята на страдателен залог поради съотношението на силите.
Припомням формулата на властническото величие: В = Т. Т. Н, където първото Т е продължителността на властването, второто Т е територията, измерена в хиляди квадратни километри, върху която историческият задник е господствал, и Н е прикрепеното към нея подвластно и послушно население, изчислено в милиони поданици.
Тогава, ако силата на масите C е обратнопропорционална на величието на властниците B, ще получим: C = 1/B = 1/T.Т.Н, откъдето математически и практически се вижда, че е достатъчно поне една от величините в знаменателя да започне да клони към нула, за да стане силата на народа годна да сложи край на властта и нейната история.
Силата на властниците се получава по правилото на паралелограма. Тя е резултантна от упражняваното върху масите насилие и съпротивата, която народът му оказва. От размаха на тази съпротива произтичат различните степени на свобода (и робство) в рамките на една и съща цивилизация. Никога, в никоя епоха, задачата, която сфинксът на историята поставя пред всяко поколение, не е с еднозначно решение (с един-единствен отговор)! Затова, дори във феодалното общество, което се счита за едно от най-неподвижните и безнадеждни, в мрака на Средновековието могат да се видят, наред с безглаголното търпение на селяните, сковани в ужас от терора на властта и приели „разумността“ на крепостничеството, огньовете, които богомилите разпалват в цяла Европа, жакерията, въстанията на Томас Мюнцер, Стенка Разин и Пугачов.
И тогава, както винаги, свободата е била осъзнат бунт, а не необходимост!
В такива бури вълните на народното недоволство връхлитат върху кораба на властта и понякога изхвърлят зад борда неговия екипаж. Корабът, подобно лодката на „светата“ римска църква, обаче не потъва. След всяко затишие на капитанския мостик се изкачват нови кормчии.
Защо това е така?
Патриархът на отечествената история Златарски дори не поставя този въпрос. За него светът, в който живеят ездачите на народа, превърнат в магарешки гръб, е „най-добрият от всички възможни светове“.
Марксическите кормчии обясняваха регенерацията на властническата хидра с обстоятелството, че те, партията и класиците, отсъствали в океана на историята и ни обещаваха, че след като изпълнят историческата си мисия, ще се самопотопят заедно с държавния кораб. Известно е какво се получи от тази диалектика.
Действителният отговор може би се съдържа в Ботевите „уроци по граматика“, в които поетът кара търпеливите си като впрегатен добитък сънародници да спрягат: Аз съм вол, ти си вол, всички сме волове!; или в словата на героя от една новела на Леонид Андреев: Още не заглъхнали плачовете, още не е изтрит от очите ужасът от земния трус – казва излезлият изпод развалините на срутените тюрми разбойник Джеронимо Пасканя – и нови кандидати за надзирателските служби бързат да построят нови затвори и участъци. Акт, с който започва строителството на всяка „нова“ държавна машина!
Убеждавайки ни в прогресивното въртене на историческото колело, авторите на гимназиалните буквари пишеха в главата за феодалното начало: Варварите се възползвали от затрудненото положение в двете части на старата Римска империя, за да я разрушат и да си поделят богатствата, натрупани върху основата на робската експлоатация. На мястото на старата робовладелска държавна машина те построили… няколко „нови“. В тях вождовете на ордите иззели службите на божиите наместници. Новите властници, подобно кърлежите от езоповата басня, били по-гладни и жадни от старите за кръвта и потта на лисицата. Но техните грабежи и насилие били… прогресивни, защото открили пред човечеството светлото крепостническо бъдеще. Кражбите ускорили кръговрата на собствениците, а новите властелини раздали възмездието на патриции и плебеи. С което иззели освободителната и еманципаторска мисия от ръцете на робите. Последните се примирили със съдбата си и слезли от арената на историята, без да оставят следи, както това се случвало неведнъж с класите на потиснати и експлоатирани, въпреки идеологическите брътвежи за решаващата роля на „народните маси“ в политическата история.
В началото попитахме: но що значи народ? В търсенето на отговора не трябва да забравяме, че народът никога не е бил нещо хомогенно. Българският например, в епохата на „възраждането“ се е състоял от такива, чиито събирателни образи са Ботев, Рачко Пръдлето и Иванчо хаджи Пенчович Ефенди…
Може би истинската роля на народа трябва да се търси вън от политическата история? Нали бяхме казали: Народите нямат своя история, освен когато тя е история на техните борби срещу държавата, но това вече не е политическа история… Ако това е така, тогава неизбежно се налага въпросът за смисъла и посоката на историческите промени. Той ще бъде разгледан в следващата десета и последна статия от тази кратка критика на историческия разум. •

Феранте Пала
(следва)


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *