Руската революция през погледа на един български анархист

Тези първи класови боеве на руските работници, матроси и селяни завършват с победата на държавнокапиталистическата класа. Шрапнелите и последвалите разстрели разсейват окончателно илюзиите. Мартенските дни на 1921 г., когато морето край Кронщад става червено от пролятата кръв на пролетариите, потвърждават казаното от Бакунин в прощалното му писмо до членовете на Юрската Федерация на антиавторитаристите. В него той предупреждава работническата класа, че на нея ѝ предстоят десетилетия на кървави борби с марксизма, които ще бъдат много по-жестоки и кръвопролитни от тези, които вече водят с господстващата в Европа буржоазна реакция от епохата на Френско-пруската война и Парижката Комуна насам. Смазването на революционния Кронщад показва недвусмислено, че пътят към работническото самоуправление, към свободата и равенството за тружениците минава през щурма срещу Кремъл, партийните комитети, полицейските управления и генералните щабове. На практика се изяснява, че „работническа“ държава няма и не може да има. Или работниците се въоръжават, разрушават държавната машина с нейните партийни, военни, полицейски, съдебни и бюрократични институции и организират обществения труд, производство и разпределение, в които дейности се включват всички без изключение, или тези функции се поемат отново от държавата на господстващата класа, която граби, мародерства и паразитира върху обществения организъм. Среден път тук няма!
Аналогично развитие, със смяната на подобни тенденции, партии, фракции и личности могат да се открият във Великата революция на френските санкюлоти и дошлите на смяна буржоа. Започнала с абат Сейес и граф Мирабо, тя преминава през Жирондата и Дантон, Ебер, Шоме, Жак Ру, Анахарзис Клоотц и техния убиец Робеспиер, за да стигне до диктатурата на Бонапарт. В по-неразвит вид процесът може да бъде установен и в Английската революция на Кромуел. Разликите в изявата и резултатите, водещи към поредния Термидор, се обясняват със 125- или 250-годишната давност на тези социални революции срещу феодализма.
V. НЭП Е БОЛШЕВИШКИЯТ ТЕРМИДОР
След конвулсиите на „четвъртото съсловие“ в Украйна и Кронщад, Ленин и неговите комисари предприемат серия мерки, чиято цел е съхранението на властта. Тази политика на балансиране върху противоречията между работниците и все още недовършената средна и дребна буржоазия в Русия, е позната в историята под името НЭП. Само военнополицейската опора, която „новата класа“ има в лицето на държавните институции, се оказва недостатъчна, за да се задържи господството. Затова през целия исторически период на своето съществувание тя продължава да търси трескаво и да създава слоеве, на които е отредено да играят ролята на социална опора на властта.
В годините на НЭП-а, с цел да се разединят работниците и селяните, болшевиките създават предпоставки за поява на така наречените непмани. За търсещите индивидуално „решение“ на социалните проблеми селяни, дребни занаятчии и търговци те декретират временното съществуване на условия за дребно проспериране – всеки върху своята купчина тор, в своята работилница или бакалница. И понеже няма нищо по-егоистично, ограничено и по-тъпо от дребния „гений на личната инициатива“ и на спекулата, властниците не се излъгват във възлаганите надежди върху политическата и социална роля на непманите-остапбендеровци.
От тяхната среда излизат многозначителни лозунги като: „Долу комунията, да живее Ленин!“ Не можем да отречем една своего рода „научност“ в стила на управление на малкия червенобрад пръч. Познавайки добре силата на парите, той подхвърля достатъчно милиони рубли на по-висококвалифицираните специалисти под формата на многократно по-високи заплати от „средната“, за да ги интегрира по този начин в класата на държавните капиталисти. Заедно с това отдалечава от Москва и Петроград цели ешелони с работници, изпращайки ги в мините и заводите на Урал. Това целесъобразно отстраняване на взривоопасния социален материал от жизнените центрове на империята Ленин придружава с „теоретически мотиви“. В доклада си пред Х конгрес на болшевишката партия през март 1921 г. (който протича по време на Кронщадското въстание) той заявява, че работническата класа повече не съществува, че тя се е лумпенизирала и разложила. Шляпников – водачът на фракцията в партията, наречена „Работническа опозиция“ – подхвърля саркастично от мястото си в конгресната зала: Аз съм щастлив да Ви поздравя за това, че упражнявате диктатурата си от името на една класа – фантом. Една класа, която не съществува!
Отговорът е бърз и категоричен – ЗАБРАНА НА СВОБОДАТА за всички фракции във ВКП(б). От този момент всички партийни „другари“ са лишени от елементарни свободи и права. Нещо, което всъщност е напълно нормално за йерархическата пирамида на държавнокапиталистическата класа. Монополът си е монопол и той не позволява никакви сантименталности и „гнил дребнобуржоазен либерализъм и разпуснатост“, дори по отношение на „единомишлениците“. Защото на имащия властта му е все едно дали ще му я вземат врагове, или „приятели“! Така, още през далечната 1921 г., на същия Х конгрес на партията приключва историята с „вътрешнопартийната демокрация“ и възтържествуват „ленинските норми на партиен живот“.
VІ. „КОЛЕКТИВИЗАЦИЯТА“ Е КОЛОНИЗАЦИЯ НА СОБСТВЕНОТО ТУЗЕМНО НАСЕЛЕНИЕ
Разбира се, НЭП-ът е тактически период и ход към който господстващата класа се връща в различни варианти, всеки път когато революционната криза на-прави пролетариата опасен за властта ѝ. Че „новата класа“ не е възнамерявала да извади от сферата на експлоатацията многомилионното руско селячество, показва следващият крут завой в „генералната линия на партията“ и последвалите го събития. По-малко от едно десетилетие след Кронщад започва най-бруталното в човешката история обезземляване и пролетаризиране на 150-милионното руско селячество. Английският прецедент от епохата на Елизабет I, за който Томас Мор говори с болка в своята „Утопия“, разказите му за „овцете, които изяждат селяните“, за стотиците хиляди прогонени от земите си, принудени да станат „разбойници“ в планините или скитници по друмищата на острова, преследвани като кучета, бесени или дамгосвани и натиквани във фабриките – „домове на ужаса“, са нещо невинно в сравнение с това, което настава 300 години по-късно в „страната на строящия се социализъм“.
Новата сталинска „победа на първата фаза на комунизма“ създава по-солидна база за акумулация на държавния капитал и за ускоряване на индустриализацията в Русия. Всички предпоставки за това са вече налице. Руското общество е разцепено като със сатър от завършилия държавнокапиталистически преврат на експлоататори и експлоатирани. Междинни, средни, дребнобуржоазни слоеве няма. Едната от класите притежава чрез държавата цялата икономика и с помощта на глада, полицията и репресиите наблъсква другата в своите индустриални и селскостопански предприятия. В тях „нормата на принадената стойност“ (отношението между произведената от наемния работник стойност и неговата заплата) стига до фантастичните 1000%! Маркс навярно се е обръщал в гроба си! Британските капиталисти от неговото време не са смеели да мечтаят в сънищата си за подобни проценти. Това не пречи на един от шутовете на Сталин – бившият троцкист Карл Радек, преди да го погълнат концлагерите в Сибир – да излезе на сцената и удари звънеца, за да оповести „Социализмът е построен!“
Не всичко от огромните средства, създадени с труда на стомилионния „съветски“ пролетариат, се изплюсква от господстващата държавнокапиталистическа класа. Една част се натрупва и инвестира в създаването на нови предприятия, за да се разшири още повече базата за експлоатация на наемния труд и да се създадат предпоставки за крезовски живот на партийните мандарини.
Капиталът е съсредоточен в едни ръце и може да бъде насочван, изпращан, преливан заедно с цели армии от пролетарии в тези клонове на икономиката и районите на огромната страна, където печалбарските интереси на „новата класа“ могат да получат най-добра реализация. Темповете на икономически ръст са високи поради фелдфебелските „предимства“ на държавния капитализъм и по-високата степен на експлоатация на наемния труд. От развития капиталистически Запад пристигат технически новости, капитали и специалисти. Неговата икономика се нуждае от пазари, а „съветската“ – от капитали и патенти с оглед намиране на временен изход от световната криза.
Освен инвестициите и колосалните разходи по въоръжаването, в търбуха на държавнокапиталистическата класа попада по-голямата част от националния доход, поради което е ликвидирана възможността пролетариатът от индустрията, лабораториите и селското стопанство да има още тогава поне три пъти по-висок стандарт. Ленин казва: Капитализмът се състои не във формата на собственост, а в отношенията на експлоатация на наемния труд от капитала – и продължава: Ако ние не сме обикновени политически шарлатани, трябва да кажем открито на работниците, че когато в нашето общество някои получават 3-4-5 пъти по-големи заплати от тази на средния работник, това вече е капитализъм. Защото последният не е в парите, а в тази разлика, която означава експлоатация. Това датира от 1918 г. – зората на класовата диференциация на „съветското“ общество, когато се въвеждат по-високи заплати за различни категории „специалисти“ в държавния, партийния и стопанския апарат. Цитатите приличат на почтеност, но Ленин много често казва едно, мисли друго и върши трето. Впрочем, обсъжданията в историята на проблеми от рода на това дали първите болшевики – като първите християни – са били честни, или безчестни; дали са били искрено вярващи, или са се приспособявали като хамелеоните към изменящата се обстановка – особено когато са били притиснати до стената – и веднага след това са захвърляли обременителния товар на идеалите; дали са били съзнателни, или несъзнаващи оръдия на държавнокапиталистическия преврат – нямат смисъл. Важна е програмата, с която те влизат в революцията, тяхната практика и най-вече – крайните резултати от реализацията на лозунгите. Защото, както се знае, пътят към ада е покрит с добри намерения.
VII. РАСТЯЩАТА ПРОПАСТ МЕЖДУ „ДРУЖЕСКИТЕ“ КЛАСИ СЕ ЗАПЪЛВА С… ТРУПОВЕ
Макар че разпределението на националния доход и заплатите на висшите партийни сановници, министри, генерали, дипломати и т. н. не фигурират в щатните таблици и са държавна тайна, изследователят на класовата структура на това общество може да я реставрира по фрагментарните данни от пресата, литературата и живота. По-долу съобщаваме някои сведения и данни за динамичното развитие на „новата“ експлоататорска класа и за неизменното увеличаване на нейните доходи от първата година на държавния преврат на 25 октомври 1917 г. досега.
Георги Константинов
(следва)
Ще ми се да се набегне на българските анархисти по време оно