Свобода на словото в Европа

печат
Има ли свобода на словото в Европа? За източната част на континента, Русия, която се управлява от консервативна и капиталистическа буржоазия, или Украйна, в която върлуват крайни националисти, всички сме чували. „Свободните“ медии на Западна Европа надълго и нашироко ни известяват за липсата на свобода на словото и изразяването на лични убеждения в Русия. Независимите медии и източници потвърждават изнесените факти. Русия не е най-доброто място на света да говориш каквото си искаш или да споделяш открито политическите си възгледи. Нападения над журналисти, отказ на достъп и депортиране на неудобните, съдебни процеси. От друга страна, доминираните от Москва медии не ни оставят на мира с липсата на свобода на словото в Украйна. Въпреки твърденията на европейските правозащитни организации за относително по-голямата свобода на словото в западната съседка на Русия, убийствата на журналисти в Украйна от 2010 година насам не само не са спрели, а достигат връх именно с цели 5 случая през 2014 г. Сателитният на Русия режим в Беларус не се и очаква да бъде по-свободен от този на господарите си. Либералните източноевропейски зони на влияние на НАТО и Европейския съюз обаче също не са значимо изключение.
Например у нас съмнителното убийство на журналистка в Русе, разследваща далаверите на управляващите, буди тревоги. Полицията пък разследва неудобните журналисти, а новосъздадени структури на властта бързат да докажат верността си, като преследват например Димитър Стоянов, автор на сайта „Бивол“, и задържат Атила Биро, списващ румънски разследващ сайт.
За южната ни съседка Турция е излишно да говорим. Да си неудобен на властта журналист там е почти равносилно на смъртна присъда. Оказа се, че да бъдеш неудобен и на властта в Саудитска Арабия, също е смъртоносно в Турция. Изглежда на изток и на юг не сме много свободни.
Питам се все пак свободни ли са на Запад, има ли голяма разлика? Да, има по-голямо разнообразие, има и доста частни медии, има и усещане за плурализъм, а и повечето изследвания твърдят, че има свобода на словото. Паричният ценз обаче също отрязва достъпа на масовия консуматор на информация до финансово независими източници. За достъп до информация в интернет е необходим … достъп до интернет (не безплатен) и компютър (също не безплатен). Дори и там изнасянето на неудобна за управляващите западния блок информация не е като да не се цензурира и санкционира.
Джулиан Асандж, автор на сайта Wikileaks, изнесъл информация за насилие над цивилни от армията на САЩ, е лъжливо обвинен в изнасилване (обвиненията в последствие са оттеглени), само за да могат САЩ да го екстрадират и осъдят за държавна измяна. В момента му е дадена ефективна присъда една година затвор за нарушаване на гаранция и чака дело за екстрадиране от Великобритания в САЩ.
Всъщност темата с държавната измяна е на мода. Например в Швеция британските спецслужби, под прикритие на частна адвокатска кантора, плащат на неправителствени организации да изготвят списък и обвиняват в шпионаж в полза на чужда държава множество журналисти и активисти на леви организации. Хакерска атака разкрива заговора и информацията става публична, но какво значение има това, ако никой не иска да я публикува? Големите медии отказват, а тези, които се опитват да разпространят информацията, също са обвинени, че са агенти на чужда държава.
Друг пример: британският вестник „Гардиън“ публикува статия за корупцията в България, препечатана от сайта „Бивол“. От 5 хиляди думи доклад, публикуван на сайта, в печатното издание „изпадат“ имената на повечето замесени в корупция политици и остава само твърдението, че някои са свързани с руски бизнесмени.
Какво тогава можем да кажем за свободата на словото? Свобода на словото има, само когато е изгодна на управляващата буржоазия. Иначе няма. Тази „свобода“ се налага на изток с желязна ръка, на юг – с нажежено желязо, на запад – с кадифена ръкавица, но под нея – същата стоманена десница.
В тези събития забелязваме и друг притеснителен и важен момент. Нашите либерални „приятели“ от различни неправителствени, правозащитни и свободомислещи организации участват активно в тази информационна борба и то на страната на капиталиста, а не на обикновения човек. Печатат и отразяват в докладите си само информация, изгодна на спонсорите им, и активно участват в борбата с неудобните за благодетелите им потисници. Свързаните с въпросния благодетел обаче удобно забравят или леко пропускат.
И се питам, другари, ако така се борят либералите за всички права, борба ли е това изобщо? А също, ако свободата на „свободните“ общества е финансово цензурирана, не е ли само декор – точно същият като декора, издигнат от „комунистическите“ управници преди демократизацията през деветдесетте години? Все пак и тогава всички бяхме равни и свободни и за свобода по цял свят се борехме. •

Федман Касад


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *