„Сноудън“ на Оливър Стоун

Филмът започва с опита на младия патриот да служи в специалните части на САЩ. След неуспеха се ориентира към държавна работа, по-подходяща за способностите му – хакер в шпионските служби. Малко по-късно се запознава с Линдзи, с която, сякаш на шега, идват и първите съмнения в почтеността на службите по сигурността… Докато стига до стаята в Хонконг и тримата журналисти, жадно поглъщащи разкритията за огромната шпионска мрежа, обгръщаща целия свят.
Личната драма на Сноудън служи като въведение към общочовешките въпроси. Безжалостно точно е демонстрирана ролята на правителството. Прикриването на всяко престъпление зад опасността от тероризма или руските хакери. Нехайството на обикновените хора, които нямат какво да крият. Размерът и мощта на огромната машина за информационно… обслужване, с която разполага правителството на САЩ. Ефектът върху останалите правителства, върху хората по света и върху добре платените служители, продаващи уменията и съвестта си, за да успеят в живота. Несъмнено най-силният момент във филма е превръщането на беззащитни хора в купчина месо и чакъл само с клавиатурата на компютъра. Минути по-късно компютърните специалисти обсъждат убийствата на деца на парти под хавайските звезди.
Не са подминати и аргументите на защитниците на властта. “Повечето американци не искат свобода. Те искат сигурност.“ Врагът не бива да научава за следенето, да разкрива позицията ни. Така става ясно и кой е истинският враг – не аматьорите терористи или чуждите правителства, които знаят за следенето и дори се опитват да конкурират САЩ, а обикновените хора, които са следени ежедневно, без да подозират, а когато трябва – изнудвани или дори разстрелвани безмилостно.

Не е чудно, че зрителят стига до подобни изводи. Филмът е откровена пропаганда в защита на Сноудън. Човек би се учудил, че в САЩ може да излезе подобен филм за един национален предател, ако пропусне да забележи немското финансиране на филма и неудобния режисьор Оливър Стоун. Според самия Стоун, “можеш да снимаш филми за мъртвите борци за човешки права, но не и за живите“. Може би това обяснява защо героите във филма се шокират предимно от следенето на американските граждани, а не от терора върху останалия свят.
Филмът неизбежно води към сравнение с “Гражданин 4“, който дори не стигна до българските кина. “Гражданин 4“ е по същество документален филм. Съдържа кадри от действителните разговори на разследващите журналисти с Едуард Сноудън, часове преди да публикуват секретната информация и да започне преследването му от правителството на САЩ. Документалният филм няма да напрегне зрителя така, както сцената (вероятно изкуствено драматизирана) на копиране на файлове зад гърба на най-големите правителствени хакери. Той обаче би бил по-вълнуващ за един определен вид хора, които знаят, че глобалното следене означава преди всичко невъзможност за съпротива. Хората, които могат да кажат, като Едуард Сноудън: “най-голямата свобода, която получих е, че вече не трябва да се притеснявам какво ще се случи утре. Защото съм щастлив от това, което направих днес.“

Наблюдател