Спомени за бурното време

печат

ФАКБ през 1943-1947

Мога да разкажа най-общо малко история за това бурно време. За политическото положение в нашия забравен донякъде македонски край около Петрич и днешния Сандански и за възхода на нашето легендарно движение.

През 1943-44 година аз бях 13-14-годишен. С всеки ден ставаше ясно, че краят на фашистка Германия наближава и ще настъпи някакво политическо и народно „освобождение“.

Мой пръв приятел и братовчед, с година по-възрастен, беше поетът Кръстьо Г. Хаджииванов. При нашето бягство той предпочете да остане, за да не навреди на брат си в лагера в Белене. През 1951 година го убиха на гръцката граница.

Още като деца с Кръстьо започнахме да се интересуваме от новия ход на политическото търсене за утрешна България. Главно от анархизма, комунизма и управлението на земеделците. По това време знаехме и слушахме с интерес за звездите на анархическото движение в нашите две околии, около които се вече групираха по-възрастните ученици около нас и по-будните младежи по селата. В село Петрово учител беше легендарният Кръстьо Енчев, който развяваше байрака на анархизма, заедно с десетки млади момчета от околните села и цяла Санданска околия. Недалеч от нас, във Враня, бай Лазар, макар болен от туберкулоза, след 1944 година анархизира цялото село, заедно с Катунци. По-насам, в село Хърсово, братът на д-р Л. Янкулов, Никола Янкулов, заедно с „Шерко“, чичо по майка на Благой и Кръстьо Иванови, бяха учители по анархизъм на Славейко Иванов, Любчо Янкулов и Благой Иванов от с. Капатово, а по-после и на всички нас. След 9 септември 1944 година нямаше села, където анархистите да не бяха мнозинство, да не говорим за Петрово, Пеперица, Враня и Капатово, където всичко младо беше членове или симпатизанти на анархизма! Да не преувеличаваме обаче – повечето се биехме в гърдите и парадирахме навсякъде за анархизъм, без да познаваме ни най-малко идеите. Разполагахме с много малко литература, главно брошурки, „Хляб и свобода“ на Кропоткин, „Взаимопомощта“ и по нещо от Малатеста, Елизе Реклю и други. На събранията четяхме главно от горната литература, но нищо особено за организирана борба.

През 1944-45 година в една стая-квартира в Петрич живеехме трима: аз – четвърти клас, брат ми – седми и чичо ми – в осми клас. През деня стаята беше постоянно пълна с приятели и приятелки. Наричаха квартирата ни „Клуба на анархистите“, поради което хазайката не ни даде квартира идещата година. Другата ни вина беше, че направихме двамата ѝ сина от болшевики анархисти – след години големият брат прекара няколко години на „курорт“ в лагера Белене.

В Петричката гимназия по това време дойде учителят по химия Димитър Попдимитров – опасен литератор, „дебатьор“ и оратор анархист (не знам какво се случи по-късно с него, през 1993 година не го видях на конгреса и не чух нищо за него нищо повече). Той просто парализираше със своето сладко слово и сказки в градското читалище малкото болшевики, учители и ученици. Каква сила! Болшевишките кадри бяха много слаби, уповаваха се на директора Грозев, стар болшевик, но Митата просто го смаза на дебатите. Започнаха да се крият както мишки, срам и позор!

През 1945 нашата организация беше гранитна скала – завидна сила в гимназията. От 1944 до 1947 година, измежду 800 ученици и ученички, нашата организация наброяваше членове и симпатизанти, без преувеличаване, до 120 другари и другарки ученици главно от селата. Поне това беше числото, когато два класа завършиха в една година. Аз поех отговорността да организирам събранията в града и в гимназията в Сандански, да бъда във връзка не с ФАКБ, а със студентите в София Любен Янкулов, Славейко Иванов, Благой Иванов, чичо ми Д. Димитров и други. Сработвах се за връзките ни с Федерацията, главно чрез моя учител Димитър Попдимитров и Станчев, чиновник в банката. Организирахме в гимназията помощи за нашите другари в лагери и затвори с марки и други начини. Станчев имаше грижата да отидат където трябва. В с. Капатово предавах помощите (вълна и други продукти) на моя чичо, студент в София, да ги предаде във Федерацията. По това време лично никога не съм бил в пряк контакт с Федерацията. Нейде около 1944-45 година, преди смъртта на Михаил Герджиков (моят брат, чичо ми и други от горните класове отидоха на погребението) стана въпрос, че той и няколко другари, тогава активни във Федерацията и в списването на „Работническа мисъл“ и организационния Бюлетин, работят върху създаването на програма. Ако не се лъжа участваха Хаджията, Диньо Динев, Рачев и други приятели. Някак си това не ни заинтересува много. Както и днес, така и тогава постепенно заглъхна и не се чу повече да се говори между възрастните другари за такава. По същото време един другар от Федерацията дойде в нашето село като делегат, за да се срещне специално с мой близък чичо Кирил Димитров (назначен преди 9-ти с големи мъки като неблагонадежден анархист за общински кмет). На тази среща присъстваха няколко по-възрастни другари, но не си спомням повече за нея, какви решения са взети и за какво са говорели. Същият делегат беше в Организацията в Париж през 1973. При разделението по-късно взе страната на Хаджията в Съюза.

Сърдечни другарски поздрави, пожелания и успех в организирането и създаването на солидна съвременна революционна програма на ФАБ!

Златко Златков, Нова Зеландия


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *