Страшният нов свят

печат

ИКОНОМИКАТА, КОЯТО НЕ СЕ НУЖДАЕ ОТ ХОРА


Пандемията от коронавируса, покрай всичко друго, постави под съмнение дали е вярна догмата, че съвременната икономика крайно се нуждае от хора. И преди това мнение беше оспорвано, но сега се появи и доста силен мотив за намиране на „друг начин“.
Икономика, в която хората се явяват като неотменим елемент, би трябвало да поощрява ръста на населението. Примитивна оценка: колкото повече хора – толкова повече печалба.
Данъчната система все още разсъждава така, особено след като чевръсти адвокати успяват да намалят данъците на фирмите до минимум – и нищо чудно, след като пак юристи пишат законите – и така за издояване остават само „редовите граждани“.
Роботизацията обаче радикално променя всичко. Проблемът със струпване на много хора на едно място, особено когато предпазните мерки в епидемиологичен смисъл се виждат на работодателя, собственик на предприятието, твърде „прахоснически“ като разходи, се решава именно чрез изключване на човека от производството.
Тезисът, че „капитализмът винаги търси пазари“, е известен още от времето на Маркс, споделят го и повечето сегашни икономисти. Ако Маркс в случая е бил сред правите, то днешните специалисти вече бъркат все повече.

Какво се е променило?

Всеки човек отделя част от времето си за производство – например храна и облекло за себе си, за изделия, които да обмени за други изделия.
Денонощието не трае безкраен брой часове. Има и такова нещо като „умора“. Затова произвеждането е ограничено. Човек може да консумира всичко, което е произвел, може да го разменя с други хора, да участва в най-сложни икономически отношения, но винаги произведеното се дели на две части: едната нужна за собствени нужди и другата, която е свръх нуждите за оцеляване (и нея марксистите наричат „добавена стойност“).
Втората част проявява склонност да бъде обсебена от собственика на производството, макар да му се налага да дели части от нея с други участници в икономическата игра.
Накратко, опираме до „трудовата теория на стойността“.
Днес самото производство е поскъпнало, защото в него се включват множество поддържащи фактори – образование, за да има квалифицирани работници, разходите за разработка на дадена технология, медицина за запазване на обучения работник в дейно състояние, отчисленията за охрана – вътрешна и външна, каквато е държавната (полиция) и много други неща.
Ползването на технологии е скъпо.
Това дълго време изтъкваха онези, които „не вярваха“ в роботизацията.
Ползването на технологии обаче дава повече добавена стойност, отколкото всякакви обучения и облажване на работника (например с „трудови права“), така че да бъде мотивиран, както и неговото сплашване да си остава мотивиран да работи максимално ефективно.
В един момент стойността на технологията (роботи) става по-малка от всичките тези „дундуркания“ на работника – според логиката на работодателите.
Преди това е изпробвано всичко – от илюзията за „доброволна сделка“ между работодателя и наемния работник, до все по-заобиколни начини за присвояване на добавената стойност. Достигнат е пределът, отвъд който никакви допълнителни разходи не увеличават печалбата на работодателя.
Когато се разразява пандемия, се появяват и допълнителни разходи за предпазване на работещите от зараза – както на работното място, така и извън него.
Всички пречки пред неудържимата роботизация падат – субективни, предразсъдъчни и обективни.
Ако преди работодателят е получавал произведен от работника продукт, продавал го е, за да плати на работника, да разшири производството, да го усъвършенства, да задоволи собствени нужди, да даде на държавата,… то сега премахва перото разходи за работника, а покрай него намалява и задълженията си към държавата, която доскоро изпълняваше от кумова срама някои социални ангажименти. След като обаче няма работници, работодателят има основание да претендира, че не дължи на държавата разходи за нещото, което няма. Ако държавата се възпротиви, срещу далеч по-малка сума работодателят ще промени мнението на държавата чрез лобистки групировки – каквито, между другото, са политическите партии.
И така, „капитализмът търси пазари“ – вече не е съвсем вярно. Търси потребление. Пазарът е нужен само за осребряване на добавената стойност. Ако собственикът се уреди с държавна поръчка – пазарите не го интересуват.
Собственикът се сдобива с роботизиран завод. Кому ще продава продукцията? Къде ще търси пазари? Та наоколо също са роботизирани заводи, а около тях – безработно поради роботизацията население.
Целта вече не е да продава, а да присвои произведена от други добавена стойност във вид на стоки за пряко консумиране. Продажбата я има, само ако съответства на тази цел.
Какво да прави собственикът роботовладелец? Да раздава пари, за да му купят продукцията? Може още по-просто – да я раздава, спестявайки си сложностите с парите. Няма обаче никаква добавена стойност, няма печалба. Чист алтруизъм, който не фигурира в нито едно обвинение към капиталистите.
Защо тогава роботизираният завод ще работи?
Защото потребителите ще бъдат зависими от раздаваната продукция, а значи и зависими от роботовладелеца. Той е баща, той е майка, той е благодетел, при това „нищо не иска в замяна“. Поне официално не иска.
Лумпените сами трябва да се досещат какво иска Благодетелят и да се състезават, да се бият за привилегията да му угодят.
Всеки неавтоматизиран завод ще фалира, а ако роботовладелецът е нетърпелив – ще изгори в резултат на „народни вълнения“.
Държавата не би могла да приеме закон за деавтоматизация – роботовладелецът изхранва бюрокрацията, така както изхранва „лумпенската“ маса. Пък и коя държава би отнела предимството на своите фирми в конкуренцията с чуждите фирми. Ако го направи, става васал на по-успешната държава и функционерите ѝ ще получат нови инструкции как да действат, какви закони да пишат.
Роботизираната икономика ще поддържа „процъфтяващо ниво на живот“ там, където физически се намират нейни предприятия, добивни инсталации, транспортни магистрали. Вън от тези зони никакви хора не я интересуват – нито чужденци, нито „свои“.
Отначало островите на супертехнологичния свят ще бъдат обкръжени от пояси все по-примитивни гета, обречени на измиране. И в самите „райски райони“ обаче образованието ще се измества от ярки зрелища, хората ще стават все по-отчуждени, по-изолирани, по-самотни. Тогава роботовладелците могат да си позволят и снижаване на качеството на медицинските услуги (каквито в гетата изобщо няма да има), понеже затъпяващата лумпенска маса, вързана към видеоигри, не ще забележи какво става около нея – съседът е непознат и кому изобщо му пука? Лумпенът от супертехнологичния рай няма нужда от себеподобни, само от дажбите храна, облекло, устройства и развлекателен софтуер, осигурявани от роботизирани фабрики и лаборатории.
Ако измирането на излишното население се забави, винаги може да бъдат провокирани войни, тероризъм, епидемии, а дори и просто масови побоища между футболни агитки.
Накрая ще останат само роботовладелците… и ще се вкопчат в гърлата един на друг.
Край на историята на човечеството.
Това ли искаме да допуснем да се случи? •

Шаркан


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *