„Ти си нищо“ – децата-роби в Швейцария

печат
Понякога, когато е сам вкъщи, Фред разтребва. Изважда всички чекмеджета от шкафовете, изпразва полиците и сътворява грандиозен хаос в къщичката си в швейцарското село Ютендорф, за да го пренареди отново идеално. Разпределя, сгъва, подрежда. „Искам да подредя всичко в главата си, но мога да го направя само тук, вкъщи“, казва Фред и избърсва сълза от окото.
Фред всъщност се казва Алфред Ритер и скоро ще навърши 80 години. Когато стане дума за детството му обаче, започва да говори на ти дори с непознати. По-близко не можеш да го докоснеш – в живота му няма нищо по-лично, интимно, болезнено от неговото детство.
В този септемврийски ден пенсионерът, едър мъж с брада, загоряла кожа и бяла коса, сяда на масата във всекидневната и разказва за времето, когато е бил „наемно дете“, както са ги наричали тогава. Разказва за бой, глад и болести, пренебрежение и липса на любов.
Жестоката история на Алфред Ритер не е частен случай, това е историята на цели поколения в Швейцария. Десетки хиляди деца са преживели произвола и насилието в „задължителните социални грижи“ до осемдесетте години – при приемни родители или във възпитателни институции, като деца, девойки или юноши, в продължение на два века. Най-засегнати са децата, оставени от държавата при приемни родители, както се е случило през 1948 година с Фред, на седем години и половина.
Животът на момчето е съсипан за броени месеци. Днес, на 76 години, той диша тежко, когато разказва за времето във фермата в родния си град Фрутинген. За ударите по кървящия гръб, за тежката работа в обора от пет часа сутринта. За мразовитите нощи в склада. За фуража за свине, заместил яденето, и за постоянното натякване от приемната му майка: „Ти нищо не можеш, нищо не искаш, ти си нищо“.
Въпреки че отдавна ходи на психиатър веднъж месечно, едва от няколко години Ритер говори откровено за онези осем години от своя живот при три различни селски семейства. Тази мрачна глава от историята на Швейцария също неотдавна е тема на разговор в обществото. Кампанията на строителния предприемач Гуидо Флури – така наречената „Инициатива за обезщетение“ – от 2014 година поставя на обсъждане в цялата страна подкрепяната от държавата злоупотреба с деца и я превръща в събитие с политическо значение.
Допреди няколко десетилетия в Швейцария насилието над подрастващите е легитимирано. Редица изследвания междувременно помагат да се видят чудовищните измерения на тази несправедливост.
През двадесети век швейцарските власти позволяват на селските площади да се наддава за подрастващи. Който иска от държавата най-малко за издръжка, печели. Жертви на принудителен труд, насилие и глад стават не само деца, държавата се намесва дълбоко в живота на семейства в нужда: майките се принуждават да станат стерилни, бременните – да абортират, малките деца се осиновяват насила. Младежи биват затваряни дори в психиатрични клиники – без присъда – до 1981 година.
Няма достоверни данни за пълните мащаби на тази сурова социална политика. От някогашните „наемни деца“ като Алфред Ритер според официална оценка все още са живи около 15 000. „Инициативата за обезщетение“ приема цифрата 20 000 за живите жертви и общо стотици хиляди засегнати само през 20-и век. Изследвания доказват, че редица институции, църкви и частни организации са участвали в системата за наемане.
Мъжът, поставил началото на инициативата, се връща в този есенен ден към собственото си минало. Гуидо Флури, пъргав, петдесетгодишен мъж с безупречен костюм и къса брада, стои в оскъдно обзаведена детска стая и гледа през прозореца идилията навън. Навремето е живял в една от тези стаи, когато тази жълтеникава постройка е била дом за деца в Мюмлисвил, а Флури – един от последните му питомци.
Бащата на Флури бил семеен мъж, който имал извънбрачна връзка със седемнадесетгодишна – майката на Флури. „Ние, извънбрачните деца, бяхме виновни – казва той. – Ти си нищо и от теб няма да стане нищо – това непрестанно ни се набиваше в главите“. След раждането майка му заболява от шизофрения, а той постоянно е подмятан от едно място на друго – като дома в Мюмлисвил, където осъзнава, че не е равноправен.
Преди три години Флури купува сградата и я превръща в музей. Какво точно е преживял там като бедно момче, не иска да разказва. „Нямам само хубави спомени“. Създаденият от него национален музей в Мюмлисвил е пример за забележителния живот на Флури. Момчето успява с късмет и усърдие да стане мултимилионер, днес голяма част от неговите печалби отива във фондацията на негово име. Години наред тя се занимава с разкриването на историята на наемните деца, финансира проекти като „Инициативата за обезщетение“.
Нейният успех е особено впечатляващ. През 2014 година само за осем месеца кампанията събира 110 000 подписа предложението на Флури да бъде гласувано: Швейцария да плати половин милиард франка на децата от домовете. Флури не иска тези пари да се наричат обезщетение, а „признание“ – за самия него е важен жестът на държавата. За много от засегнатите обеднели хора обаче 25 000 франка биха били истинска помощ. „Искам на другите, които са преживели нещо подобно, да им бъде по-добре“, казва Флури.
Правителството реагира на инициативата на Флури с предложение, което след месеци на дебати парламентът трябва окончателно да приеме: само 300 от поисканите 500 милиона франка да влязат в обезщетението, но пък това да се случи възможно най-бързо. Изпълнението на инициативата на Флури ще отнеме още години, през които много от засегнатите ще умрат. Ако инициативата приеме предложението на правителството, всеки потърпевш би получил до 25 000 франка, пълната сума, и то сравнително бързо. За мнозина от тях обаче това идва твърде късно. Броят на самоубийствата сред някогашните наемни деца е изключително висок, само малка част от жертвите са още живи. Повечето от тях са на преклонна възраст и страдат от последствията – психически и физически заболявания, разбити бракове и семейства. Дали парите могат да помогнат на тези хора?
Алфред Ритер поклаща първо глава, а после и опаковката с белите таблетки на масата пред него. 13 пъти на ден взима антидепресанти, на ден гълта 20 таблетки срещу различни болести. Тежката работа като дете е поразила гърба му, оскъдната храна – костите, фуражът за животните – стомаха, страхът – пикочния мехур. Дори като млад се е изпускал в леглото.
„Какво да направя с 25 000 франка – възкликва той, – а и за какво ми е извинението на някакъв политик?“ Той, разбира се, приветства подобни жестове като знак от следващите поколения, но за него вече е твърде късно. От 18 години е инвалид. Братята му, Ханс и Рудолф, също наемни деца, се самоубиват в началото на века.
Алфред успява да се пребори. Спомените не са го сломили, но все пак веднъж подценява тяхната сила. Преди 20 години решава за първи път след десетилетия да посети мястото на неговите мъки. „Помисли си добре“, го предупреждава жена му, но той е твърдо решен. Една неделя отиват във Фрутинген, посещават преустроената къща на починалите му приемни родители и Ритер уж успява да го преживее. Два дни по-късно обаче получава нервна криза и постъпва в психиатрия.
Ритер осъзнава, че връщането в миналото е било голяма грешка. Вярно, през годините разказва редовно спомени от ученическите си години. Някои спомени обаче са толкова ужасни, че не иска да говори за тях. Отново бърше сълзи от лицето, вика жена си Рут и пъха в ръката ѝ изписано от двете страни листче. Тя трябва да прочете онова, което той не може да изрече.
В швейцарската политика вече има консенсус да се говори за насилието над деца. Почти всички партии подкрепят планираните обезщетения, но редица представители дълго твърдят, че животът по-рано бил по-суров. Хората трябвало да оставят миналото на мира.
За хора като Алфред Ритер подобни аргументи звучат болезнено. „Последните години бяха най-тежките от моя живот“, казва той. Като дете боят и гладът постепенно притъпили сетивата, живеел като в хипноза. От деветдесетте години обаче травмата от детството го тормози непрекъснато, завладява ежедневието му. „Дни наред плачех, не можех да говоря, затварях се на тъмно“.
Ритер успява да се съвземе. Благодарение на жена си, казва той. Тя му помага след казармата да навакса образованието в училище. Така мъжът ѝ, въпреки депресиите, става спедитор и баща на семейство, изследва в свободното си време местните видове змии или обикаля планините с жена си.
Самата Рут Ритер късно разбира защо Фред още като млад мъж страда физически и има психически проблеми. В продължение на десетилетия, седмици или месеци наред не може да я докосне. „Никога не съм приписвал това на младостта ми“. За първи път описва преживелиците си като наемно дете на неговата Рут. „Всяка друга жена отдавна щеше да ме зареже“, признава той. Тя мълчаливо се усмихва. Следващата година ще празнуват златна сватба, на празника държавата ще преведе няколко хиляди франка, като обезщетение.
Със 70 години закъснение. •

Петер Максвил


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *