Утопия – за всички?

печат
Представете си колко хубаво би могло да се живее.
Ставате сутрин рано, още след минаването през банята микрочипове са анализирали изхвърленото от организма ви, пресметнали са дали имате някакво здравословно смущение и роботизираната кухня на жилището ви добавя в храната профилактични вещества. Подът регистрира как се движите, това обогатява картината на физическата ви форма, а ако сте записали в домашния компютър план за деня, закуската ще е съобразена с предвижданото натоварване. Дрехите, които обличате, също са наситени с микрочипове, те следят множество параметри, системата ви предлага оптималните за вас упражнения на сутрешната гимнастика, която едно време хубаво наричаха „ведрина“. Не сте пленник на компютъризираната система, тя само съветва, но ако следвате съветите, можете да разчитате на добро здраве и още някое десетилетие живот.
Излизате от дома си и не е нужно да чакате по спирки – свободна кола на автопилот, получила сигнал, спира да се качите. Възможно е да имате спътници, възможно е да сте сами, чрез филтри в комуникатора ще получите съставена според интересите ви „новинарска емисия“ – до голяма степен с това разполагаме и днес, при това доста хора, стига да могат да си позволят съответния минимум технически устройства.
Не е нужно да работите нещо, което не ви е по сърце. Ако още не сте решили на кой „занаят“ да се посветите, в информационната мрежа се съобщават „свободните места“. Дали ще отидете „на крак“ или ще се включите посредством „аватар“ – изборът е ваш. Може пък и да не се занимавате с „обществено полезен труд“, без това да ви остави без „средства за съществуване“. Щом в края на по-миналия век Пьотр Кропоткин е пресметнал, че е достатъчно всеки да отдели четири часа от времето си дневно, четири пъти седмично – при онова ниво на производителност на труда, още преди механизацията, автоматизацията и роботизацията, – светът би си осигурил изобилие от блага. Понеже потреблението би било лишено както от привилегии, така и от дискриминации, наличието на „безделници“ би минало незабелязано. Един здрав телесно и умствено човек обаче не може издържи да безделничи. В природата ни е заложено нещо да правим, а на практика всяка конструктивна дейност има общественополезни „странични ефекти“, независимо дали просто обичате по цели дни да играете шах, да колекционирате пощенски марки или да изучавате какви видове бръмбари обитават двора на дядовата ви къща на село…
Описанието на един „бъдещ утопичен живот“ може да продължи по посока на различните сфери на човешките интереси и дейности. Ако сега сравним „стандарта на живота“ на един среден гражданин с този на средновековен човек, ще си дадем сметка колко бедно може да се окаже въображението ни, когато се опитваме да си представим „как ще бъде утре“.
Има обаче един проблем. И днес не е трудно да намерим хора, които живеят така, както и крепостен селянин преди хиляда години не би понесъл и би грабнал сопата, за да промени ситуацията.
Не, казват ни апологетите на неравенството. Не може всички да живеят „като богаташи“. Не стигат ресурсите, за да се получи така. Пък и – добавят апологетите – хората не са равни. Затова е естествено да има богати и бедни.
Ако поговорите повече с някой такъв апологет, рано или късно ще ви заяви, без да се притесни от мазолите по ръцете ви, които сте пъхнали в празните си джобове, че бедни са само мързеливите. Повечето хора били мързеливи, но и да ги принудят да работят, пак опираме до ограничените ресурси на нашия свят,… така че неравенство винаги ще има и дори трябва да има.
Наистина ли са толкова кът тези общо казано „ресурси“? И щом са толкова ограничени, то не би ли трябвало да се пестят?
О – отговарят апологетите, – наистина трябва да се пести!
Нататък по-разумно е да не приказвате с апологетите. Ще стигнете до задънената улица на обикновената препирня, веднага щом им посочите, че тъкмо защитаваната от тях система на неравенството не е пестелива. Пазарните, стоково-парични отношения са направо прахоснически по много точки, линии и области. Дежурните примери: повече от половината хранителни продукти в света отиват на бунището, при все че съществуват недояждащи и направо гладни хора – и то не малко. Има и такива, които се хранят с боклуците на масовото производство за „ограничено платежоспособни“ – и страдат от физиологични смущения, а медицината, без дори да задълбаваме как се разкри тя в светлината на коронавирусната пандемия, също е „търговска услуга“, която никак не е евтина. Евтината е като евтината храна – поражда повече проблеми, отколкото „решава“. Следващият пример: между една трета и три четвърти от промишлените стоки (от цимент и тухли до електроника) също отиват да пълнят сметищата.
Нима това не е пилеене на ресурси? Самите бунища също гълтат ресурси. Рециклирането – на много места по света чисто евентуално – и то иска горива, машини, човешки труд, време. За поправяне на нещо, предизвикано без смисъл.
Да не се задълбаваме в дежурните примери. Нека погледнем от гледната точна на „икономията на ресурси“ на едно такова явление, каквото са паметниците.
Първо си задайте въпроса – каква полза носи един паметник? Кому именно носи полза?
Колко средства са отишли за построяването на този или онзи паметник и в момента и занапред отиват за поддръжка и ремонт?
Вярно, изразяването на „ресурси“ в мерна единица „пари“ подвежда. Понеже говорим за паметник, числото долари, евро, британски лири или друга валута малко говори колко тона бетон, арматура, каменна и метална облицовка, кубика дървен материал и синтетика за скеле, киловати електроенергия, литри гориво за камиони и други строителни машини и пр. са били нужни за дадения обект. Колко средства са отишли за проекта „на хартия“, за подхранване на бюрократите, за заплащане на всички заети от инженера до чистача и пазача.
Цената на едно нещо се определя от неговата полезност и функционалност – това ни казва здравият смисъл.
„Икономическата логика“ обаче твърди, че цената – това е колко ти предлагат на пазара. Колко са готови да платят.
Показателно е в това отношение цената на един автомобил. По точното определение на един водещ на телевизионно шоу високата цена означава, че автомобилът не се разглежда като средство за придвижване, а играе ролята на пишкоудължител. Тоест е вещ, която произвежда „престиж“.
Същото е с паметниците. Разликата е, че рекламата да купуваш скъпи вещи подклажда огъня на празната суета у отделния човек, докато паметникът цели да стори същото с обществото. Така то плаща за строежа и поддръжката на гигантски пишкоудължители, които обаче не можеш да подкараш по магистралата, но пък можеш да се надуваш пред чужденците – вижте, имаме най-големия паметник в света! Каква обаче е ползата? Личната? Осмислената?
Паметникът на Свободата в САЩ – стопля ли сянката му, когато някой американски гражданин губи работа, разболява си и не може да си плаща вноските по ипотеката? Чувства ли се горд, когато кисело ченге го унижава за дребно нарушение? Много въпроси, които водят към простия извод: статуя на Свобода, в подножието на която върлува имитация на свободата – това е подигравка.
В СССР имаше много и грамадни паметници. Част от тях бяха сринати, но се появиха нови. С похарчени за тях ресурси, изчислявани в милиони и милиарди. Дават обаче „основание“ на руснаците да се „гордеят“, че „Майката Родина“ на Мамаев курган, посветена на Сталинградската битка, е по-висока от американската „Свобода“.
Чудовищно грамадни истукани никнат и в Китай – не останали от „древните времена“, съвсем скорошни. Само надникнете в Уикипедия.
Най-страховита засега обаче е 240-метровата „Статуя на Единството“ в Индия. Разровете в интернет – вижте колко е струвало това чудовище, колко струва поддръжката му. Сравнете с нивата на бедността в тази страна и с разходите, които индийското правителство харчи за „борбата с бедността“.
Разбира се, паметниците не са толкова много, че да съставляват съществен дял в пилеенето на „ограничените ресурси“. Всъщност – дали „не са толкова много“? Ами ако са?
Щом за тях има ресурси, защо за друго все „не достигат“? •

Христо Николов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *