Човешко е да се помага

печат

Стар почин, пандемично подновен

Когато старите системи издъхват, трябват нови. Това не е философия, не е политика – това е логиката на здравия разум. Това е задача, която трябва да ни мобилизира. Чакащите избавление свише в тежки времена страдат от религиозни заблуди. Това не е теория, не е илюзия, не е дори идеал – това е живият човешки опит. Явлението взаимопомощ е неразделна част от оцеляването и добруването на хората, техните групи и общества. Затова е още по-страшно, че се загърбва в днешните времена на разклатени йерархии и съмнителни връзки.
Един пример: през коронавирусния април някой звъни на вратата на стотици хиляди домове в Аржентина. Възрастни хора предпазливо я открехват и получават топла храна. Не от социалните служби. Не от местната католическа благотворителна организация. Храната е приготвена от активистите на движението за взаимопомощ Barrios de Pie (Квартали на крак) в народни кухни по цялата страна, финансирани не от държавата или дарения на олигарси, а от безчет обикновени хора и магазинчета, включително (за щастие) месарници и хлебарници. Тази инициатива не пада от небето, тя е поредната проява на една дългогодишна традиция на ангажираност и демократична самоорганизация в страна, чиито работници десетилетия наред окупират фабрики и продължават да работят самостоятелно пред заплаха от закриване – и то успешно. Оказва се, че се оправят прекрасно без началството от дармоеди, които знаят само да командват, да тъпчат гуша, докато има, а като спре да капе, си обират крушите – и каквото друго има за обиране – и ни лук яли ни лук мирисали почват да се ослушват за поредната далавера.
Аржентинският пример не е частен случай. Хората по цял свят се събират и запретват ръкави, без никой да ги командва. 2020 година не е изключение. Американската писателка Ребека Солнит в своята книга Рай, построен в ада (A Paradise Built in Hell) прекрасно показва как хората по време на криза или изпаднали в бедствено положение реагират предимно с взаимопомощ – с примери от земетресението в Сан Франсиско през 1906 г. или урагана Катрина в Ню Орлийнс през 2005 г. Повсеместна взаимопомощ. Бедите не идват от бездействието на хората, а от агресията на държавните органи, които виждат в тези алтернативни структури заплаха за своето господство. Често държавата се опитва да съхрани своя сбъркан и потъващ ред с всички възможни средства – включително с насилие. Дори след библейския потоп тя охранява магазините в Ню Орлийнс от „мародери“, вместо да обяви, че откъснатите от света и борещи се за оцеляване хора могат – естествено – да се възползват от оскъдните налични запаси.
Кризите налагат промени, но смислените промени често се разбиват в устоите на старото. Безброй примери за взаимопомощ и необятни човешки способности, вместо да бъдат издигнати на пиедестал, се замитат под килима, затиснат от кантонерка, върху която се мъдри нечий прашасал гипсов бюст. Набиват ни в главите, че трябва да караме по старому, да вярваме в свещената и неприкосновена власт и чужда воля, да продължаваме да живеем без солидарност и безропотно да търпим битието си на застройка за блудкавата чорба, разливана от държавата, докато безобразната концентрация на богатствата в национален и световен мащаб продължава с все по-главоломни темпове и несправедливостта в някои части на света е по-страшна от робството в древността.
Когато излизам да греба сутрин, сядам в лодката до други ранобудни гребци. Веднъж сме двама, друг път – четирима, че даже петима. Често не сме гребали никога заедно в такъв състав и пак успяваме да влезем в такт без тъпана на някой тъпанар-кормчия. Разбираме се за курса и темпото. За броени минути се стиковаме достатъчно добре, за да цепим бодро срещу течението на Дунава. Взаимопомощта не е елитен проект. Безброй клубове и сдружения в тази страна демонстрират дързост и постоянство. Тъй често охулваният клубен фанатизъм в Германия не е само израз на буржоазно тесногръдие, а също така на гражданска енергия: основа за реална демокрация.
Предпоставка за взаимопомощта е нещо, което аржентинците наричат орисонталидад (horizontalidad – оставям превода на читателите). На немски често го наричат flache Hierarchien (плоски йерархии), но това е общо взето безсмислица – все едно да описваш равнините като плоски планини. Взаимопомощта е антитеза на най-страшния бич за човечеството – заблудата, че са ни нужни вождове и нареждания – „материални стимули“ и „парични възнаграждения“, – преди да се отърсим от самонатрапената летаргия, да се съюзим със съседите и колегите за обща полза и заедно да поемем, накъдето ни сочи пътепоказателят с надпис: Внимание! Ако този урок не ни научи да действаме още по-енергично в бъдеще, за жалост не сме си извлекли поука от историята с короната.
Има достатъчно поводи за оптимизъм. Въпреки системата, която възнаграждава егоизма и алчността, всеки ден сме свидетели на солидарност: взаимно подпомагане, решения за сътрудничество. Тези протегнати ръце – малки или големи – помагат повече за стабилността на нашето общество от рентабилната експлоатация на остойностяваните технологии, които обезпечават единствено властта и богатството на една все по-тясна прослойка.
Карл Цукмайер пише, че светът никога няма да стане добър, но винаги може да стане по-добър. За съжаление е пропуснал да спомене, че представата за един добър свят е задължителна за неговото подобряване. Без нови идеи, без бунт се обричаме на безнадеждността, която Карл Ясперс нарича „предчувствие за поражение“. Равенството и взаимопомощта са не само прекрасни идеи – те са незаменими със своите постоянни, полезни крачки напред.
Читатели ще възразят: това е блян. Може би. Ганди пише: докато бленува, човек вярва в своя блян. Прав е. Такъв блян ни имунизира срещу върлуващата несигурност за бъдещето, особено във времената на пандемия. Аз мога само да ви поверя този блян. •

Илия Троянов


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *