Бележки върху украинските събития

в светлината на общите и регионалниТЕ кризи на световния капитализъм

На тема глобални и регионални кризи на капитализма (държавен или частен) съм писал неведнъж. Сега трябва да напомня отново, макар и бегло, някои основни исторически факти, които днес почти всички избягват да си спомнят. Без тях обаче трудно можем да се ориентираме в политическия маскарад и медийния водопад от заливащи ни новини, които от четвърт век придружават всички по-значителни събития на Изток, включително текущите украински.

През втората половина на 80-те години на ХХ век всестранната криза, обхванала „съветската“ империя, се приближава ускорено към кулминационната си точка. По общите признания на ръководните западни и източни политици и политолози, над необятните простори от Владивосток до Берлин е надвиснал призракът на Социалната революция. Неговото развихряне заплашва с верижна реакция и Западна Европа до Атлантика, която навлиза в първата от поредицата кризи, ознаменувала края на „тридесетте славни“ следвоенни години.

Пред тази перспектива, още през 1975 година някогашният ръководител на източната външна политика на Вашингтон Хелмут Зоненфелд – заместник-държавен секретар на Хенри Кисинджър – заявява, че „подобен сценарий може да струва на САЩ много по-скъпо от една Трета световна война“. Той предлага (в доклад пред американския дипломатически „елит“) да се окаже помощ на „съветските“ ръководители за реформиране на Империята с оглед установяване контрол над зараждащата се революционна ситуация.

Десет години по-късно опасността от социална революция на Изток става съвсем осезаема. Това открива „епохата на перестройката и гласността“, чийто начален тласък е даден от Центъра на империята – Москва.

На финала, при посещението на последния генерален секретар на КПСС и първи президент на СССР, Горбачов, в Източен Берлин през месец октомври 1989 г., на въпроса на източногерманския диктатор Хонекер: Другари, защо отстъпваме без бой?, идеологът на „перестройката“ Александър Яковлев му отговаря, че „в СССР зрее революция, в сравнение с която октомврийската ще прилича на буря в чаша вода“.

За да избегнат опасността за господстващите класи на Изток и Запад от тази революционна развръзка, Москва, Вашингтон и Брюксел стигат до договаряне на условията за капитулацията на СССР в „студената война“ и за съвместно контролиране, управление и преодоляване на най-опасната криза за световния капитализъм през ХХ век.

Днешните източноевропейски общества, включително руското и украинското, създадени върху развалините на империята в нейната метрополия и бившите ѝ колониални периферии („съветска“ и източноевропейска), са резултат от тези договорености. Съгласно тях, империята прекратява своето съществувание, но мутиращата партийна, военно-полицейска, стопанска и административна номенклатура получава подкрепата на „Запада“ за съхраняване на господстващите си позиции, за необезпокояваното си трансформиране в „червена буржоазия“ или пазарно-демократична олигархия и картбланш за безпрепятствена експлоатация на „отечествените“ пролетарии.

Няма да се спирам върху четвъртвековната история на последвалите социалноикономически и политически промени, извършени под ръководството на Горбачов, Елцин и Путин в разпадналата се в процеса на реформите империя. Това би означавало да се изброят и анализират съществените моменти от обратния „мирен преход“ от държавен към частен капитализъм, посредством приватизацията на държавната собственост и трансформацията на диктатурата на номенклатурата в „пазарно-демократична власт на олигархията“. Настоявам обаче, че всеки анализ на събитията на Изток, включително на украинските, който не вземе под внимание тяхната предистория и създаденото от нея днешно „постсъветско общество“, неизбежно ще стигне до фалшиви изводи. Особено, ако сведенията, данните и фактите за събитията и процесите, се основават на информация, заимствана от зависимите и казионните медии.

В досегашните ни опити да се ориентираме в украинските събития и да заемем анархистическа позиция спрямо извършващите се процеси и участвалите в тях сили, се очертават две противоположни тези:

Теза 1: В Украйна се е извършил „държавен профашистки преврат“, вдъхновен и поддържан от „Запада“ (най-вече от САЩ), който сваля от власт един законно избран президент (Янукович) и неговото правителство, с цел овладяване контрола над голямата екс-“съветска република“ и вкарването ѝ в ЕС, като част от глобалната му стратегия за световно господство, главното препятствие към което е путинова Русия.

Поради нахлуването на путиновите спецназ (части със „специално предназначение“) в Крим обаче и „символичната реч от 18 март“ на подполковника от КГБ, настанен в покоите на Романовци по договореност с Елцин от колегите-копои, „се твърди с увереност, че Западът е претърпял тежко геополитическо поражение в Украйна, че Американската империя върви към своя залез и че статуквото, което гарантира българският „Преход“ и резултатите от него, вече не съществува“. Негласно се подразбира, че очакващото ни светло бъдеще отново (за пети пореден път след 972 г., 1878 г., 1944 г. и 1989 г.) е гарантирано от покойната империя, възкръсваща като феникс от пепелта.

Теза 2: В Украйна „народът“ е започнал дългоочакваната от нас революция, която на сегашния си етап е само „буржоазно-демократична“. По аналогия с Руската от 1917-1921 г., може и следва да работим за придвижването ѝ от наподобяващото някогашното февруарско начало с княз Лвов, Милюков и Керенски към следващия етап или етапи на революцията: ленинско-октомврийски и махновско-кронщадски. Желателно е това да стане със съкращаване на втория и озоваване директно в нейния трети етап, за да попречим на фарсовото повторение на историята отпреди сто години, когато болшевиките спират на полупът великата революция и я превръщат в кървава контрареволюция, завършила след седем десетилетия с мизерно фиаско.

Ще разгледаме последователно аргументите в полза на двете тези. За един точен анализ нямаме достоверна информация, за да изключим априори хипотезата, че събитията в Украйна са съвместно дирижирано „активно мероприятие“ на „Запада“ и „Изтока“, продиктувано от заплахата на навдигащата се нова кризисна вълна, която може да се окаже по-поразителна и разрушителна от разляната и разпиляна революционна енергия през последното десетилетие на миналия век, макар за тази хипотеза също да има определени основания и симптоми.

Започваме с разбора на първата теза.

Един държавен преврат се извършва от „силите на реда“, на първо място спецчасти, полиция и служби. В Украйна действията на „улицата“ са насочени срещу тях, защото последните са на страната на съборената власт.

Плашилото „фашизъм“ в украинските събития, напомня досадно „соц“-миналото, когато всяко недоволство и брожение в „предния двор“ на „Третия Рим“ (или Московската империя) се обясняваха с „намесата на западния (американски) империализъм, в съюз с навдигащия глава фашизъм, във вътрешните работи и в мирния живот на трудовите хора“.

Макар империята да е мъртва, труповете на старите маркс-ленинско-сталинови агитпропи още шават. Ако в „постсъветското пространство“ има фашизъм, той не е вносен, а е местен продукт. Тоест, разлагащите се държавен капитализъм и неговата диктатура пораждат, създават или се нуждаят от „фашизъм“, а коя е господстващата класа, която финансира, обучава, организира и снабдява с кадри фашизоидните образувания и прояви и какви са нейните цели би трябвало да е ясно и за „социално-революционните анализатори“.

Един от формалните поводи за протестите в Украйна е отказът на Янукович да започне преговори за присъединяването на Украйна към ЕС. Не толкова привлекателността на „Запада“ обаче, колкото бягството от мечешката прегръдка на традиционната освободителка на народите (особено на славянските!) отваря бутилката с духа на бунта. Да се говори за „еврофашизъм“ и да се твърди, че в сегашния си вид и стадий ЕС работи за включване в границите си на един фашистки режим, е несъстоятелно. Това свидетелства за идейната нищета и неспособността да се анализира новата и може би последна фаза на глобалния капитализъм. ЕС и фашизмът са взаимно изключващи се. На територията му и днес (след 70 години!) продължават да преследват и да съдят за престъпления против човечеството малцината оцелели нацисти. През 2000 година ЕС бойкотира дошлия на власт чрез парламентарни избори австрийски неонацист Йорг Хайдер и го принуждава да подаде оставка само заради своето пронацистко говорене. Когато крайно десните партии от рода на „Националния фронт“ във Франция набират сила, традиционните „левица“ и „десница“ се обединяват срещу им в общ електорален блок. Раздуването на „фашистката опасност“ от края на Втората световна война насам (както и възкресяването на „комунизма“ след Студената война) служи за отвличане вниманието на „масите“ и на еснафите от собствените им проблеми, за които в днешното общество няма друго решение, освен революционното. То цели да забравим, че в наше време финансовият капитал и неговата пазарна демокрация притежават много по-мощни и ефикасни средства и методи за установяване на тоталното си господство над пролетариата, непрекъснато увеличаващия се лумпенпролетариат и междинните слоеве, които обединявам с общото понятие „Пето съсловие“. Познаването на това общество с неговите класови противоречия, тенденции и граници на развитие е ключ за разрушаването му!

Затова, вместо да повтаряме аналните „анализи“ на корумпирани журналисти, политолози и социолози и да заимстваме пропагандни клишета от антифашистката фразеология, с която днес си служат путиновите агитпропи, за да мотивират и поощряват великоруските шовинисти и да оправдаят агресията на Москва, е по-добре – макар и трудно – да се научим да проникваме в същността на явленията, процесите и събитията в капиталистическото общество от ХХI век и така да правим верни заключения и ефикасни изводи за революционната ни борба срещу него.

Не отговарят на фактите твърденията, че стандартът на работническата или по-общо на „нисшите“ класи в една страна зависи от това дали тя е вън или във ЕС. Данните на статистиката са красноречиви: за България, Албания, Русия и Украйна минималните заплати през 2013 г. в евро са били съответно: 174, 142, 118 и 107, а за Люксембург, Швейцария, Ирландия, Сан-Марино, Франция, Великобритания, Малта, Гърция – 1921, 1920, 1461, 1440, 1430, 1198, 697 и 586 евро. Доходите на „нисшите“ в едно предприятие, бранш, окръг, страна или регион – в ЕС или извън него – зависят от степента на експлоатация, от съпротивата на експлоатираните срещу нея и от интензивността, организираността и обхвата на тяхната класова борба.

За обедняването на масите не е нужно да се чака влизането в ЕС и започването на приватизацията. В Украйна, Русия и в много други бивши или настоящи „соц-страни“, в границите на пост-“съветското“ пространство или извън тях, тя е извършена отдавна. Не е тайна – от кого и в чия полза. Неин плод е невероятният брой мултимилиардери, които процентно на населението са повече и по-богати от тези в най-развитите капиталистически страни, и то на фона на една африканска мизерия на туземния плебс.

Безработицата е неизбежен спътник на държавността и на капитализма. Докато се съхранява днешната социално-икономическа и политическа организация на обществото, с неговите йерархия, бюрокрация, частна и държавна собственост, капитал, наемен труд, стоково стопанство и пазар, тя ще се увеличава непрекъснато вследствие Роботронната революция, въпреки временните флуктуации. При Ленин, Сталин и наследниците им проблемът се „решава“ с мобилизация в „трудовите армии“, с робски труд в концлагерите или с крепостен – в колхозите, совхозите и по „великите строежи на комунизма“, както това е ставало през робовладелството и феодализма.

Така наречените обществени услуги в класовото общество (дори когато са „безплатни“) са етажирани. Ако капиталът и държавата имат нужда от здрави работни ръце, крака и глави и от тяхното „възпроизводство“, те са принудени по един или друг начин да плащат за здравето, храната и отглеждането на следващото поколение наемни роби. Одържавените „услуги“ са най-евтините за господарите, защото те заплащат най-скромно труда на извършващите ги.

Колкото до етажите, трябва да напомня, че при социЯлизЪма „бачкаторите“ прекарват отпуските си (когато стигнат карти и за тях) в палатки и бунгала-кочини, докато за „правоимащите“ се строят резиденции като „татовите“, оградени с морени палати за „обкръжението му“ или вили за върхушката, които народа нарича „гимназии“.

Лечението и медикаментите са едни в селата, амбулаториите в паланките, в провинциалните поликлиники и „болници“-морги и други – „животоспасяващи“ и луксозни – в тези на МВР, Военната или Правителствената болница. При 300 хиляди със сърдечно-съдови заболявания, капацитетът на „Чирковата клиника“ е 300 операции годишно! По-равните и „отговорни другари“ се изпращат в първокласните болнични заведения на „прогнилия Запад“, където за легло и медицински грижи се плащат по 1000 и кусур лева на денонощие „по второ направление“ (над 1500 щатски долара).

Сигурно ще възразят: „Да, ама сега е още по-зле“. Отговорът е: „Да, но за сметка на това изтърсаците на „правоимащите“, на преторианците и на агентурата им днес живеят още по-разкошно и разгулно от своите бащи и деди“.

Относно убийствата на Майдана, по-важен от въпросът в чий интерес са, е кой ги извърши? Чии са тези „мътни и кървави снайперисти“ и ако е трябвало да се стреля с провокационна цел в тълпата или в „беркутята“, защо са необходими снайпери? Не е ли по-лесно с картечници? Тайна си остава и как „наглата и безцеремонна намеса на САЩ и ЕС в украинските събития доведе до такава тежка криза, придружена с кръвопролития и убийства“? Досега фабриката за „обществено мнение“, която произвежда само инсинуации и дезинформации като тези за Катинската гора, още не е представила доказателствата си.

Важни са и такива въпроси:

Как едно нищожно малцинство от „добре организирани, натренирани и мотивирани протестиращи бандити“, въпреки манипулациите и дезинформациите на частните и „обществените“ медии на олигархията и въпреки страха от държавата, успява да извърши „преврат“ срещу добре организираните спецчасти, военни и полицейски сили на властта с нейната милионна армия от чиновници и доносници?

Как с телефонни разговори от Вашингтон или Брюксел може да се подготви един „преврат“ в съседната на Русия Украйна, да се събори нейното „законно избрано с избори правителство“ и да „се подреди листата на бъдещето“?

Какви и откъде са данните и доказателствата за финансовата, оръжейната и военната подкрепа на превратаджиите от „американци“ и „европейци“?

Откъде идва „увереността“, че путиновият спецназ е влязъл в Крим, за да респектира шпицкомандите на Десния сектор и да предотврати по-мащабно кръвопролитие и защо, след като „законната власт“ избяга, не го извършиха в другите части на Украйна, където няма спецназ?

Защо старите жандарми, по заповед на новата „фашизоидна“ власт, изземват оръжието на „десния сектор“ и започват изтребление на активистите му?

И накрая още един въпрос, за да приключим, защото бележките рискуват да се превърнат в брошура: кой изпрати по мегданите поповете с кадилниците, които, както се знае от отварянето на полицейските архиви, независимо от „религиозния ренесанс“, навсякъде в „постсъветското пространство“ бяха и си остават агенти на КГБ и на филиалите му, въпреки тяхното „демократизиране“ и префасониране?

В други статии ще разгледаме „революционната интерпретация“ на украинските събития, както и твърдението, че глобалното (или регионалното) „геополитическо статукво вече не съществува, е нарушено или променено, поради нахлуването на путинските спецнази в Кримския полуостров и „символичните му речи“, които, ако и да не „разтърсиха из основи световната политика“, били премахнали… „гаранциите за българския Преход и резултатите от него“.

След това ще се опитаме, ако има желаещи, със съвместни усилия да построим нашата анархистическа и интернационалистическа позиция за нетривиалните събития в една комплексна и комплицирана вътрешна и международна ситуация, която (засега и, може би, за следващите няколко години) е трудно да наречем революционна, защото не се е достатъчно… „анархизирала и глобализирала“… Както и да дадем отговор на стария-нов въпрос: какво да правим до това време?…

Колкото и да е печално, че си губим време за подобни „дискусии“, трябваше да поставим тези въпроси, за да не изглеждат нашите „хладнокръвни или пламенни социално-революционни анализи“ и прогнози като тези на храбрия войник Швейк в кръчмата на Паливец след убийството на ерцхерцога Фердинанд в Сараево, макар приликата с тях да не е най-голямата им беда… •

Георги Константинов