CETA не носи нищо добро

печат
CETA (Comprehensive Economic and Trade Agreement, Цялостно икономическо и търговско споразумение) е договор между Канада и Европа, който Европейският парламент гласува на 15 февруари 2017 година. За да влезе в сила, той трябва да бъде ратифициран от всяка от страните членки.
Когато споразумението трябваше да бъде ратифицирано от парламентите на страните членки за първи път, вълна от масови протести заля Европа. Гражданите на почти всички държави, които трябваше да приемат споразумението, се вдигнаха срещу него. Явно недоволството беше толкова масово и интензивно, че политиците, милеещи за добруването на народа, се притесниха, че най-накрая на този народ може да му дойде до гуша от такова добруване. Ратифицирането на споразумението беше отложено за неопределено време.
Разбира се, това беше само временно отлагане, колкото протестиращите хора да забравят за какво протестират и да насочат вниманието си към други злободневни проблеми като спирането на водата в голям град, промените в закона за социалните грижи или плеядата корупционни скандали, от каквито държавата явно има неизчерпаем запас.
Парламентът успя да гласува закона на първо четене, преди информацията за това да се появи изобщо в публичното пространство. Това показва още веднъж колко милеят народните представители за народа си.
Въпреки че при предишния опит да се прокара споразумението през парламента бяха изброени огромно количество причини, поради които то е в ущърб на всички хора, освен на шепа притежатели на капитал, искаме да повторим накратко основните механизми за ощетяване на изхранващите се чрез труд.
Какво представлява CETA? Това е документ от няколко хиляди страници, регламентиращ търговските и икономически взаимоотношения между ЕС и Канада. Включва премахването на митата за внос и износ на стоки между двете търговски зони. Стойността на този стокооборот спрямо продукта на двете икономики обаче е нищожна, митата също са ниски. Очевидно главната цел на управляващия елит е друга.
Основен момент на споразумението е гарантирането на печалби на капитала, независимо от последиците за всички останали хора. Механизмът в общи линии е такъв: ако дадена частна компания реши, че печалбите ѝ са намалени поради закони, приети в дадена държава, подписала споразумението, тя има право да съди тази държава за парично обезщетение за всички пропуснати, дори чисто теоретично, ползи. Ще приведем два примера за това как може да бъде приложена въпросната клауза:
Държавата повишава минималната работна заплата, за да компенсира поне някаква част от обедняването на населението, предизвикано от инфлацията, и да избегне недоволството, произлизащо от задълбочаващата се нищета на народа. Всяка компания, извършваща дейност на територията на тази държава, може да я осъди за хипотетичното намаляване на печалбата си, в следствие от това, че трябва да увеличи мизерните заплати на работниците си.
Повишават се нормите за защита на околната среда. Това означава, че компаниите, развиващи замърсяващо производство, трябва да увеличат разходите си за пречистване на вредните отпадъци, които изхвърлят в природата. Независимо дали реално предприемат действия в тази посока, или не, те имат право да съдят държавата за намалените си печалби.
Сега идва моментът да помислим какво всъщност значи държавата да плаща обезщетения? Да не забравяме, че единствените доходи на държавата идват от данъци и такси върху населението, при това от тази част от него, която не може да си позволи да използва някоя от многобройните схеми за избягване на данъци, достъпни за богатите (спомнете си скандала с панамските документи, публикувани през 2016 г.)! Това реално означава, че всеки опит за подобряване на положението на населението ще бъдат посрещнат с огромни глоби, които ще бъдат платени от него.
За да не би някой да се притесни, че българският съд никога не би отсъдил в полза на корпорация, противопоставяща се на повишаването на минималната работна заплата или здравните осигуровки, в споразумението е предвидено тези дела да се гледат от така наречения арбитражен съд, който реално представлява съвет от корпоративни адвокати, защитаващи интересите на богаташите съвсем… безпристрастно. •

Федерико де Соя


 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *