ФЕДЕРАЛИЗЪМ ИЛИ ЦЕНТРАЛИЗЪМ?

печат
Човечеството живее на общества още от своето зараждане. От всички форми на организация, създадени в течение на историята, федерализмът и централизмът винаги са представлявали двата полюса на общественото съжителство. Те означават нещо повече от две различни технически форми на човешка организация – те бележат два мирогледа и вървят ръка за ръка с две различни фази на историческото развитие. В човешката история се редуват периоди на подем и упадък. През съзидателните периоди дори и разрушителните сили допринасят за вътрешната сплотеност на обществото. Животът в своите безбройни вариации от хиляди различни точки на обществената периферия се стреми към една идея. Отделните индивиди се чувстват независими, въпреки че са свързани с хиляди нишки с обществото. Така всеки човек носи “закона за съюза” в собствената си душа и тази свобода в свързаността му придава сила, а външната принуда му се струва безсмислена и го отвращава.

Други процеси протичат по време на деструктивните периоди. Тогава и творческото съзидание на отделните индивиди става фактор за вътрешното разложение на обществените връзки. В тези периоди на упадък всяка локална дейност се натиква в еднообразни форми. Животът изкуствено се изпомпва от центъра към периферията. Общественият организъм се разпада на жестоко конкуриращи се части, общият интерес отстъпва на частните. Връзката, която е прикрепяла отделното същество към общността, се разхлабва, общият дух е изместен от тесногръдия личен стремеж към печалба. Многообразието на местния колорит отстъпва място на един равномерно еднообразен тон. Чувството на лична отговорност е заменено с бездушна дисциплина. Вътрешната връзка между отделния индивид и обществото става толкова слаба, че се налага да бъде укрепвана с диктат, с външна принуда, насилствено натрапен общ дух и чувството за взаимна принадлежност. Федеративната славяно-българска държава е бележела разцвет, докато не е била подложена на унификация чрез налагане на една единствена държавна религия. Свободните градове от Средните векове са били в състояние да развият една голяма и обединяваща култура, въпреки безбройните им борби помежду си и срещу външни врагове.

В същото време цивилизационният период на модерния капитализъм все още не е сполучил да създаде едно вътрешно единство, въпреки епохалните изобретения и открития във всички области на човешката дейност. Напротив, всеки напредък в техниката допринася само за увеличаване на вътрешното раздвоение на обществото и изострянето на класовите противоречия.

Конструктивните, творческите периоди, периодите на култура са били винаги федералистични периоди, те са почивали върху общите интереси на хората. Самата латинска дума “foedus” означава “съгласие”, от което се подразбира, че федеративните отношения са отношения на съгласие, на доброволни взаимни ангажименти. Оттук възниква терминът “федерализъм” – “съюз, обединение” (federatio), свързаност на отделното същество с общността по негов осъзнат избор.

Обратно, деструктивните исторически периоди са били винаги централистичните периоди, при които живата сила на самоорганизацията е отстъпвала пред едно просто механизиране на обществото. Всяко централно правителство, всеки властови център е най-голямата спънка на всеки обществен напредък и стои в пряко противоречие с всички закони на естественото развитие. Още с появата на държавите започва принудително централизиране и създаване на насилствените властнически и робски устроени човешки общества. Монархическата институция, този връх на централизма, надминат обаче по арогантност от тоталитарните режими, унищожава свободните градове-републики и техните съюзи в Италия, в Германия и Холандия (Ханза), Далмация (Дубровник), Русия (Новгород и Псков).

Анализ на историята сочи, че всеки обществен напредък се извършва първоначално в един малък кръг, като позитивният пример постепенно увлича останалите общности. Федерализмът е най-добрата среда за конструктивното и безпрепятствено развитие на този процес, защото дава възможност на всяка община да вземе мерки в интерес и с прякото участие на своите съграждани. Една община, неспъвана от централна власт (която власт винаги е изразител на малцинствени политически и икономически интереси, в това число и интересите на самото чиновническа маса), е в състояние да премине веднага към практически опити и постигнатите от нея резултати ще бъдат усвоени, а методиката подобрена от съседните общини, стига те лично да се убедят в целесъобразността на нововъведението.

През последните два века именно тези предимства карат все повече общества да се обърнат към федеративните организационни принципи (Австрия, Аржентина, Австралия, Бразилия, Канада, Мексико, Пакистан, Индия). Белгия е най-скорошен пример за федерализиране чрез конституционна реформа на една унитарна държава.

За съжаление, възраждането на федерализма протича не като съюз на народите, а като вид държавно устройство. При това държавният федерализъм се базира върху доктрина, наречена “принцип на субсидиарността” (от лат. subsidiarius — спомагателен). Нея сочат като правна основа на Евросъюза. Тази доктрина се оформя в периода 1891–1931 в недрата на Католическата църква, една подчертано йерархична и властническа структура, изгубила своето предишно влияние. Смисълът на субсидиарния принцип се състои в това, че властта следва да бъде “максимално близка до гражданите”, държавата да взема инициатива само в онези въпроси, които надхвърлят възможностите на независими частни лица и организации. В икономиката това означава максимално широко разпределение на средствата за производства сред населението, не да остават концентрирани в ръцете на едрия капитал или държавата. Уловката е, че тъкмо този блян за “народен капитализъм” се провали на Запад, без да се реализира на Изток, а продължаващата от 2008-а финансово-икономическа криза погреба и последните илюзии.

Като цяло намеренията да се посочи “щастлив трети път” на човечеството приличат на опити за “замразяване” на развитието на обществената организация, така че да тя не стигне до логичния си завършек. Комбинацията между централизъм и федерализъм е нещо като “консенсус” между меда и катрана – полученият “комбиниран” продукт не е нищо друго, освен негоден за консумация боклук.

Не съществува такъв трети път. Няма властническа рецепта за “баланс” между интересите и потребностите на личността и обществото. Проекти “и вълкът сит, и овцете цели” водят до неестествено усложнена система, нуждаеща се от повече и повече администриране, повече бюрократично посредничество за постигане на сложни компромиси. Централните “федерални” институции търсят заобиколни начини да упражняват контрол върху федералните субекти – централизмът надделява, скрит в одеждите на федерализма. Поради тази причина премахването на границите (което напоследък е подложено на ревизионистки намерения), митническите бариери в Европа, въвеждането на единна валута облагодетелстват не толкова нейните граждани, колкото банкерите, търговците и отново същата бюрокрация, която вече се разпорежда с все по-големи финансови потоци.

Но какъв е пределът на държавното федериране? Засега най-успешен пример е Швейцария (извън ЕС). Номинално конфедерация, но фактически федеративна република от 26 автономни области, наречени кантони, които се подразделят на общини. Наричат я “симетрична федерация”, областите имат равни права и равна управленска тежест. Но симетричността не е спазена докрай, тъй като кантоните нямат право на отделяне. Характерни белези на швейцарския модел са елементите на пряка демокрация (референдуми), благодарение на които гражданите влияят върху обществените решения, децентрализация, кантонално гражданство, строг външнополитически неутралитет.

Основите на съвременния облик на страната са заложени през 1848 г. Днес най-ниското ниво на териториално административното делене представляват общините. Именно с тях преди всичко се идентифицира всеки швейцарец. Автономните области притежават широко самоуправление, водят гражданските регистри, събират данъци (федерални, кантонални, комунални), организират социалното осигуряване, полицейската служба, здравеопазването и образованието. В страната има силни традиции за обществена дейност “по съвместителство”. Политическите функционери и дори депутатите във федеративния парламент не са професионални политици, доходите от политическа дейност са малки. Швейцарската армия е построена като народна милиция за самоотбрана от външен агресор – всяка година се провеждат курсове за запасняци, без те да стават професионални военни.

Основният недостатък на Швейцарската система е капитализмът. Относителното благополучие се дължи на ролята на “световен трезор”, фактически външно ориентиран фактор. Швейцарският модел сякаш е спрял насред пътя към свободата, понеже имотните класи са открили стабилна стоянка покрай магистралата на прогреса. Именно като финансов посредник страната е изгодна и удобна за световните сили, но не и като пример за подражание. Показателно е, че въпреки успешността на модела, привилегированите класи на никоя друга страна не са позволили на народа да избере същото устройство, то остава уникално швейцарско. В същото време, швейцарският модел е вдъхновявал мнозина революционери, в това число Каравелов, Левски, Ботев.

В другите държавни федерации симетрията (равнопоставеността на регионите спрямо федералния център) е драстично нарушена, което свидетелства за несъвместимостта на централизма и федерализма, свободата и властта.

Така в САЩ федералните закони и Конституцията винаги имат приоритет пред щатските. Съдилищата са задължени, при конфликт между общото и местното законодателства, да спазват общото. И тук щатите нямат пълен суверинитет. Именно опитът на южните щати да се отделят подпалва Гражданската война, заради нея са засилени правомощията на федералните органи и това извънредно положение се запазило, вследствие на което постепенно са изоставени практически всички идеали на Американската революция.

Типичен пример за “скрит” централизъм е Германия. Федеративната й система се реформира от края на 60-те, при което се постигна накърняване на творчески потенциал на федерализма. Наистина, много въпроси се решават на местно равнище, но като цяло общественият живот се регулира от общо законодателство и под контрола на общодържавни институции. Нуждата от това е била мотивирана с равномерното развитие на регионите. Но икономическата криза изостри противоречията между богатите и бедните земи. Системата за различна задълженост към федералния бюджет, уж в името на общата солидарност, не можа да се съчетае по естествен път с императивите на капиталистическата конкуренция. Откровено централизирани са ключови елементи на системата – репресивните органи, институциите за контрол над оръжията, атомната енергетика (тъкмо това позволи сега цялата страна да се откаже от атомните централи, въпреки че поне една пета от немското население смята тази стъпка за погрешна), службите за граждански регистрации, германското поданство. Но проточилата се “интеграция” на бившата ГДР свидетелства, че централистичните елементи не са оправдали публично възложените върху тях задачи.

Допълнително, изискванията на общоевропейската интеграция пречат на немците да решават собствените си проблеми както намерят за добре.

Накрая на този кратък обзор ще посочим, че не всички нарекли се “федеративни” страни наистина са такива, при това не само от гледна точка на анархизма. Самите привърженици на държавността признават имитационния характер на повечето федеративни държави. В миналото това са СССР, СФРЮ, а днес – Русия, Индия, Бразилия, Судан. Те не дават на своите региони дори ограничената независимост, каквато притежава един отделен американски щат, швейцарски кантон или германска “земя”. Много са примерите са жестоките репресии на центъра спрямо “проявите на сепаратизъм” (Чечня, Индия, Южен Судан).

И така, съществуват две форми на човешко общежитие. Има общежития, чиито форми биват диктувани, налагани на хората от една централна власт, безразлично как се нарича – държава, църква или пролетарска диктатура. А има и такива общежития, които свободно се развиват отдолу нагоре и които намират естествената си основа в общите интереси на хората и в проявленията на взаимната им солидарност. Изразът на първата форма на човешкото общежитие е законът. Изразът на втората – свободното съглашение. Законът се налага на гражданина, независимо дали той е съгласен или не. Свободното съглашение е резултат на неговото собствено решение и самоопределение и отговаря на вътрешната същност на неговите естествени нужди и на чувството му за лична отговорност.

Но и най-свободното съглашение изисква вземане на конкретни решения. А решенията, които свободни хора вземат помежду си, трябва да бъдат спазвани, ако не искаме всяка връзка да бъде направена илюзорна. Хората, които са ги взели, са морално задължени да ги спазват. Общественият морал, който не е даден на хората нито от държавата, нито от църквата, а се е развил постепенно от хилядогодишни навици, нрави и обичаи, е държал винаги високо принципа – дадената на приятеля дума да бъде честно удържана. В съвременната система на държавен федерализъм, обслужващ преследването на печалба, което е в основата на капитализма, анархистите не виждат гаранции за спазване на договорените ангажименти. И такива гаранции не може и да има в условията на социално неравенство и прикрит управленски централизъм.

Шаркан

използвани материали: * Желязко Петков, предговор към “Федерализъм и централизъм” от Рудолф Рокер; * Рудолф Рокер “Федерализъм и централизъм”; * Уикипедия

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *