Казусът Трайчо Костов

печат

Така нареченото разобличаване на Трайчо Костов („трайчокостовата банда”, „трайчокостовото змийско гнездо”) автоматично води до неговото популистко популяризиране сред онези българи, които имат анонимно опозиционно отношение към болшевишкия режим. Това личи от категоричния текст на многобройните позиви, нелегално разпространявани из страната през месеците от април до ноември 1949 г.: „Долу маската на лъжекомунистите под водачеството на Димитров. Да живее истинският комунистически водач, защитник на народа – Трайчо Костов”, „Долу руският агент Георги Димитров! Да живее Трайчо Костов!”, „Честни българи, сплотявайте се около Трайчо Костов”, „Всеки глас, даден за Трайчо Костов, е тържество за българския отруден народ”, „Долу цар Георги! Да живее борецът Трайчо Костов – достоен защитник на многострадалния български народ!” (Държавен архив – София, ф. 1-Б оп. 6, а. е. 2, л. 26-28. Оригинал – машинопис). „Да живее защитникът на правдините на българския народ – Трайчо Костов!”, „Вън узурпатора и диктатора Георги Димитров – агент на Москва!”, „Долу ОФ, вън БКП! Не щем руска зависимост, искаме Трайчо Костов!” и т. н. и т. н. (ЦДА, ф.1-Б, оп. 5, а. е. 38, л. 38-39. Оригинал – машинопис). От ухо на ухо се разказват и вицове – например: „През 1941 да не си евреин, през 1945 да не си фашист, а през 1949 да не си комунист” (Архив МВР, ф. 1., оп. 1, а. е. 1151, л.1, Оригинал – машинопис).

Блажени наивници, самоповярвали си, че болшевикът Трайчо Костов, който поради кекавото здравословно състояние на Георги Димитров де факто ръководи БРП(к) през периода 9 септември 1944 г. – 25 декември 1948 г. и педантично провежда планомерното физическо ликвидиране на българската опозиция и безпощадния сталински терор в България, изведнъж – кой знае как! – се е превърнал в знаме на антиболшевишката кауза! Същевременно и до ден днешен сред интелектуалния елит на БСП и приобщените към нея социалдемократически формации преобладава мнението за някакъв самодеен хуманно-демократичен облик на Трайчо Костов. За подобни илюзорни нагласи съдейства не само тъй наречената реабилитация на Трайчо Костов през 1956 г., но и системните хвалебствия, с които го кичат червендалести историци десетилетия след прехваления от живковата пропаганда баснословен Априлски пленум. За член-коренсподента, професора и доктора Мито Исусов, анатемосаният от собствените си другари Трайчо Костов е почти титан, ярък герой, озаряващ с мисълта и делото си историческата епоха, през която е живял! (Трайчо Костов, публицистика, коренспденция, спомени за него. Партиздат, София, 1987 г.). Казусът Трайчо Костов според него възниква в „Изложение до членовете на Политбюро на ЦК на БКП” от 01.02.1949 г., поради негова „груба политическа грешка” по някои въпроси на външната търговия със Съветския съюз – грешка, която „безспорно носи известен националистичен отенък”. За тази грешка обаче „вождът на прогресивното човечество” Сталин му заявява: „Добре, щом като съзнавате грешката си, нека забравим за това!”

Казусът

В горецитираното свое „Изложение” изявеният български парткомдеятел посочва между другото: „В едно от последните заседания на Политбюро, др. Димитров изтъкна като грешка на Политбюро факта, че, желаейки да се облекчи, то е предоверило разрешаването на стопански и финансови въпроси на мене, в резултат на което главната част от тия въпроси се разрешавала лично от мен и от моя апарат. Др. Димитров изтъкна също така, че положението, което съм заел по време на неговите боледувания и отсъствия, положение фактически на генерален секретар на ЦК и на министър-председател, ме било довело до мисълта, че аз най-добре разбирам стопанските и финансовите въпроси, започнал съм самостоятелно да плавам и това ме довело до задънената улица със Закона за запазване на държавната тайна. Комитетът за стопански и финансови въпроси се бил превърнал фактически във втори, самостоятелен Министерски съвет. В това другарят Димитров вижда проявление от моя страна на амбиции, на честолюбие, възгордяване, заемане на фалшиво положение в ръководството. Министър-председателят смята, че по този начин аз съм се оформил като втори министър-председател и че съзнателно съм се стараел да подчертая пред другите министри и пред обществото голямата роля, която играя в партията и в управлението. Аз предоставям на другарите от Политбюро на ЦК на БКП, с които работя сега и съм работил в миналото, да преценят какво вярно има в това твъдение на др. Димитров. Аз искам също така да напомня, че не аз съм се самопровъзгласявал за „пръв помощник” и „пръв сътрудник” на др. Димитров – това го правеше Политбюро и ЦК на БКП. Не аз съм се поставял на второ място след др. Г. Димитров в списъка на членовете на Политбюро и Министерски съвет – това са го правили др. Димитров, Политбюро и Централния комитет и очевидно не заради моите черни очи, а заради работата ми в партията и правителството. Не аз съм се самоназначавал за заместник на др. Димитров, когато е отсъствал или бивал на почивка – назначавал ме е той. Какво съм виновен аз, че ако др. Димитров каже в Министерския съвет на министрите: по еди кой си въпрос можете да се обръщате към мен или към Трайчо Костов, болшинството министри предпочитат да се обръщат към Костов? Какво съм виновен аз, че във връзка с честите боледувания на др. Димитров министрите, в това число и членовете на Политбюро, свикнаха да отнасят до мене за съвет и решение някои свои по-трудни или спешни въпроси, вместо да ги внесат в Политбюро? За мене няма нищо по-лесно от това да казвам в такива случаи: не знам, отнесете въпроса до министър-председателя или до Политбюро. Но на мен ми е втръснало министърът на народното здраве всеки ден да ми бръмчи в ушите: „Пазете др. Димитров, не го обременявайте с много работа!”. Може моето честолюбие да се е ласкаело от това, че, видите ли, съм станал „голяма клечка” и че много въпроси минават през моите ръце. Но мислите ли, че е било много леко и много приятно в течение на няколко месеца след 16-тия пленум да изпълнявам през време на боледуването на др. Димитров освен своята работа, още и неговата работа на главен секретар и на министър-председател?! Другият въпрос, който искам да засегна е въпросът: защо се вдигна толкова голяма тревога от съветските другари около един въпрос, който на пръв поглед изглежда не толкова голям и около една грешка, която на пръв поглед е много лесно поправима – още на следващия ден подир нашето завръщане от Москва, ние дадохме нареждане да се предоставя и занапред без всякакви пречки необходимата информация на съветските другари и от тогава не е имало никакви оплаквания от тяхна страна в това отношение? Отговорът на тоя въпрос, според мен, може да бъде само следният: тревогата се дължи първо, на това, че грешката има националистичен характер, а национализмът в настоящия момент е главната опасност за всички партии от страните с народна демокрация; и второ, на това, че грешки от подобен националистичен характер у нас не се вършат за пръв път, моята грешка не и изолирано явление, а само звено от една по-голяма верига, която носи все същия националистичен характер. Аз ще припомня само някоко случая: първо, неотдавнашната грешка на др. Георги Димитров, разкритикувана от в. „Правда”, (идеята на Димитров за Дунавска федерация, изказана пред чуждестранни журналисти в началото на 1948 г., б. а.), носи също също националистичен характер. Тя има в корена си подценяване на ръководната роля на ВКП (б) и на Съветския съюз в международната политика и мисълта, че ние, БКП, можем да заемаме своя самостоятелна позиция по големите въпроси на международната политика, без да се консултираме със съветските другари.

Второ, Югов изнесе в Политбюро, че съветският посланик е изразил пред него недоволството на Молотов, загдето др. Коларов не дочака отговора на Съветското правителство по една консултация, поискана от Коларов, и предприе самостоятелно действие при обсъждането на българския въпрос в ООН, целесъобразността на което е възбудило съмнение у съветските дипломати.

Трето, на последната среща др. Сталин е подхвърлил на Югов, в присъствието на представители на всички компартии на страните с народна демокрация, упрек в национализъм – „ние двамата с Югов сме националисти”. Тая „шега” се повторила десетина пъти по време на вечерята. А ние добре знаем от собствен опит, че съветските другари никога не се „шегуват” напразно, че в техните шеги винаги има дълбок смисъл и сериозно предупреждение. Трябва да се предполага, че съветските другари са забелязали у Югов нещо, което техният чуствителен нос е оценил като миришещо на национализъм. Ето защо Сталин е попитал Г. Димитров: „Как мислите, честен комунист ли е Югов?”

Най-сетне моята грешка специално по въпросите на външната търговия не е само моя лична – тя се споделяше от членовете на ЦК и Политбюро, работещи в стопанската област. А ако се поровим в нашето практическо ежедненвие, можем да открием още редица грешки, съдържащи подобни по същество националистически елементи.

Ето защо аз мисля, че изводите, които се опитват да направят някои другари, че доверието на съветските другари към мен е било безвъзвратно поколебано и че във връзка с това трябва да се предприемат организационни мерки по отношение на мен, са неправилни и необосновани. Да, моята грешка сигурно е поколебала доверието към мене, но това в никакъв случай не може да бъде повече, отколкото беше поколебано доверието към др. Димитров във връзка с неговата груба грешка (за Дунавската федерация). Другарят Димитров съумя с делата си да възстанови поколебаното доверие, без да бъдет предприети каквито и да било организационни изводи към него. Защо това да не бъде възможно и за мене?” (ЦПА, ф. 146-Б, оп. 5, а. е. 53, л. 167-168. Препис – машинопис).

В това и нищо друго е сърцевината на трайчокостовия казус. Трайчо Костов контраатакува Георги Димитров, Васил Коларов, Антон Югов и другите членове на Политбюро Вълко Червенков, Георги Чанков, Георги Дамянов, Добри Терпешев, Владимир Поптомов, Райко Дамянов и пр., обвинявайки ги в националистични провинения – нещо, което неразривно ги сплотява около сталинския наместник в България – прочутия герой от Лайпциг. И те, разбира се, му го връщат тъпкано! Наклепват го за „титовист”, „полицейски” и английски агент, „фашистка отрепка” и прочие. На 16 декември 1949 година молбата на Костов до Президиума на ВНС за помилване не е уважена и той е обесен. Смъртта му обаче съвсем не го оневинява като кръволок, разправил се свирепо с българската опозиция – от дирижираните убийства без съд и присъда непосредствено след 9 септември 1944 г. до хилядите смъртни присъди срещу политически опоненти на тоталитарния режим чак до 31 декември 1948 г., защото до тази дата той е овластеният генерал-губернатор в сталинска България, замествайки постепенно разкапващия се болшевишки тартор Георги Димитров.

МАКАР

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *