По повод „Казуса Трайчо Костов“

Анархист съм от 14-годишна възраст. През април 2008 година нагазвам в 90-тата си година.

В декемврийския брой на вестника статията „Казусът Трайчо Костов” пробуди в мен тъжни спомени. По времето на „тоталната политическа и икономическа власт” на Трайчо Костов терорът над анархистите достига връхната си точка – на 16 декември 1948 година болшевишката милиция и армия нахлува в домове на анархисти в цялата страна и арестува над 800 души – жени, мъже, юноши, работници, селяни, лекари. Едни са пратени оковани във вериги по трудовите концентрационни лагери, други са изселени по непознати краища, трети са вкарани в душегубките на следствието в очакване на скалъпените срещу тях съдебни процеси. Един от тях съм аз. След шест месеца нощни разпити при непоносим физически и морален тормоз в така наречената „Обществена безопасност” до Лъвов мост, София съм отведен на съд в тогавашната „Съдебна палата” до площад Св. Неделя. На подсъдимата скамейка са моите идейни и лични приятели доктор Балев, Васил Тодоров (Васката), Христо Манолов (Заека), политически емигрант в Париж, подпомагал дейно анархистите в Испанската революция 1936-39, и после завърнал се в родната страна, Никола Младенов, секретар на работническата анархистка конфедерация, Желязко Петков Желязков, студент от Копривщица, активен участник в студентските борби срещу закона на болшевишките сатрапи за висшето образование, който изхвърля от университета всеки, който не се подчинява на БКП. Там е и Стоян Цолов, участник в Испанската революция на страната на анархистите, водени от Дурути. Прокурорът произнася моето обвинение: „Подсъдимият Трендафил Марулевски се обвинява, че като секретар на Югозападния съюз на анархокомунистите в град Дупница от 1945 г. е водил остра пропаганда против политиката на Отечествения фронт, ръководен от вождовете на БКП Георги Димитров и Трайчо Костов. Той е организирал сказка в читалището „Напредък” в град Дупница. Като оратор е поканил известния хасковски анархист Манол Васев, който сега е в затвора. В речта си ораторът, в отговор на комуниста Рубен Леви, който обвинява испанските анархисти в предателство, заявява лаконично: „Не, господин Рубен Леви, ние, анархистите, не сме предатели – вие, комунистите целувахте полата на английската кралица”.

Присъдите са една, три, пет, десет години и доживотна. Доживотната присъда получава Стоян Цолов. В началото прокурорът иска смърт за Стоян Цолов, а после – доживотна. Задочно съдът издава смъртна присъда на Георги Хаджиев, който е избягал в чужбина. Под многобройна охрана осъдените са затворени по килиите на софийския централен затвор. Моята килия е на първия етаж. До нея виждам килията на известния анархист Манол Васев и на младия анархист Стефан Д. Попов – двамата осъдени на по пет години в хасковския процес против анархистите. След обяд за половин час всички затворници са извеждани от куп жандари на кратка разходка в обширния двор на затвора. Тогава анархистите можем да приказваме и да споделяме кой какви изтезания е преживял през шестмесечното зверско „следствие”. Често се спираме да говорим със сина на Александър Стамболийски – роб на трайчокостовата банда „вождове” на терористичния Отечествен фронт. При една разходка Стефан Попов – съкилийникът на Манол Васев – ми съобщава: „Бай Манол го взеха и закараха в Сливенския затвор”. Това е в края на 1949 г. Там Манол Васев е отново съден. На 12 март 1958 като гръцкия философ Сократ е отровен от болшевишките псета – милиционерите.

Такава е злобата, излята върху анархистите от Трайчо Костов като заместник на тартора Георги Димитров – както пише Макар в статията-повод за моя спомен.

Преди съдебния процес, през шестмесечните изтезания в следствието, сме в една килия с Цаков – религиозен автор, издател на религиозния вестник „Зорница”. От нощните мъчения моят религиозен съмишленик полудява. Грабва лъжицата за супа и отива да сърба от пикочта в кофата. Аз скачам и го спирам. Двамата сме с противоположни възгледи – Цаков е религиозен, а аз – безбожник, – но и двамата сме под меча на кървавата болшевишка диктатура и неизбежно ставаме приятели затворници.

Една ранна утрин полицаят влиза в килията и ме извежда да хвърля кофата с пикочта. На гърдите му – траурна лентичка. През прозорците на коридора виждам на стената на затвора огромен портрет на Георги Димитров, обвит в траур. Разбрах, че е умрял. Иронично попитах полицая: „Баща ти ли е умрял, та носиш траур?” Полицаят ме ритна силно и се разкрещя: „Подлец! Бащата на народа почина”. Стиснал зъби от болка, отвърнах тихо: „Аз съм анархист – нямам нито богове, нито вождове”. Една сутрин в клозета от оставените парчета вестници откривам следната новина: Трайчо Костов е осъден на смърт като шпионин. В килията казвам новината на Цаков. При нов нощен разпит Цаков е заплашен със смърт и отговаря на следователя: „Вие ще обесите вашия си съидейник Трайчо Костов, та мен няма да обесите”. „Откъде знаеш това?” „Марулевски ми каза.” Подложен на нови изтезания, признавам, че съм го прочел във вестниците в клозета и оттогава престават да оставят вестници там.

В една късна вечер в Софийския централен затвор отеква мощно една друга присъда: във всички килии затворниците удрят с налъми по вратите на килиите – изпращат на бесилото своя палач Трайчо Костов.

Трендафил Марулевски

Париж