Социология на „социализма“
ИНТЕРНАЦИОНАЛНОТО И СОЦИАЛНО СТАТУКВО НА „НРБ“ И ИЗХОДЪТ ОТ НЕГО
ХI. БОРБИТЕ СРЕЩУ ДИКТАТУРАТА
Много скоро ОФ-коалиция, която беше една амалгама от политически партии, принадлежащи към две епохи от развитието на българския капитализъм, се разпадна. На власт останаха лумпените на БКП (които междувременно, за по-малко от два месеца набъбнаха от осем на двеста хиляди) с част от буржоазните и дребнобуржоазни политици, а в опозиция на ОФ-правителство минаха тези, които искаха възстановяването на България от преди 19 май 1934 г. с нейната „Търновска конституция“.
Ако искаме да определим класовата същност на опозицията, трябва да кажем, че тя представляваше българската дребна буржоазия и най-вече селяните, които бяха ¾ от населението на предсептемврийското ни „отечество“. Господствалите довчера българска монархия и буржоазия не оказаха никаква политическа или въоръжена съпротива. Дори се надпреварваха да легитимират и субсидират гробарите си и да участват в различните съюзи на патриотичните индустриалци, търговци, офицери и прочее, поникнали като гъби организми на колаборацията между бившите и новите господари. С един референдум през септември 1946 г. и един законодателен акт от 23 декември 1947 г. българската монархия беше ликвидирана и формално, а българската буржоазия – експроприирана. С жалката си история, те си бяха подготвили и жалка смърт. Тяхната гибел не е резултат на класовата борба – те бяха избивани и издъхваха без борба!
След тях, с няколко монтирани върху фалшиви обвинения политически процеса, властта разтури легалните организации на ОФ-опозиция – БЗНС и БРСДП. През последвалия петгодишен период от 1948 до 1953 г. социалните борби в България достигнаха кулминационната си точка. Ако трябва да го квалифицираме социологически, това беше период на възход и консолидация на класата на държавния капитал. Период на обезземляване и ликвидиране на дребните собственици – селяни, занаятчии и бакали. За няколко години, с помощта на полицейското насилие и системните репресии (екзекуции, затвори, концлагери и др.), със заплахите и шантажите, с политиката на наряди и реквизиции, многомилионната маса от дребни селяни, заедно с едрия и дребния рогат добитък, беше вкарана в т. нар. трудово-кооперативни земеделски стопанства (ТКЗС). По този начин броят на пролетариите нарасна с още 2 500 000 наемни работници.
Този период се характеризираше и с най-големия брой политически затворници и концлагеристи в българската история. Десетки хиляди млади момчета минаха през ада на „местата за лишаване от свобода“, хиляди бяха „лишени от живот“ (чрез обесване, разстрели или безкръвно гилотинирани в карцерите и каменните душегубки на наказателните отделения на богоугодните „общежития“ или на „трудовия фронт“ – в концлагерите). Основно, това беше съпротива на селяните и дребната буржоазия, което може да бъде доказано много лесно, чрез един статистически анализ на политическия и социален състав на обитателите на тези заведения.
Борбата между държавния капитал и дребната собственост завърши с победата на първия. Без опит, техническа и психологическа подготовка за една продължителна въоръжена борба, с хиляди илюзии и с едно политическо ръководство, което, повлияно от печалния ни исторически опит на двете големи промени/подмени в българската история през последното столетие – 3 март 1878 г. и 9 септември 1944 г., – беше ориентирало за трети път своя курс към една политика, разчитаща на промяна от външни сили. Този път с помощта (естествено отново безкористна и братска) на т. нар. демократични съюзници. При провеждането на борбата в условия на фактическа окупация, българските селяни и дребни буржоа бяха разбити от полицейските и военни сили на държавнокапиталистическата диктатура, а след това (или по-скоро наред с това) – икономически и социално ликвидирани. Отделните актове на мъжество и героизъм не можеха да променят с нищо общата картина. Последните стонове на тази борба заглъхнаха през годините на последвалото десетилетие в килиите на 22-та затвора и десетките концлагери – последните бастиони на свободната политическа мисъл и същевременно гробници и творци на характери и идеи!
ХII. АНТИКОЛОНИАЛНИТЕ И СОЦИАЛНИТЕ БОРБИ В ЛАГЕРА НА „МИРА, СОЦИАЛИЗъМА И ДЕМОКРАЦИЯТА“
Когато в България затихваха борбите между старите и нови собственици, в рамките на Руската империя започнаха онези класови боеве, от които зависи бъдещето. На 17 юни 1953 г. протестната демонстрация на строителните работници в Източен Берлин се превърна със скоростта на летен пожар в обща стачка и общо въстание на германската работническа класа от т. нар. ГДР против диктатурата на „родната“ номенклатура и империалистите от Москва. Този авангарден бой на пролетариата от колониите беше последван от въстания и революции в Унгария (1956), Полша (1956, 1970) и Чехословакия (1968). На първия етап, победители в класовата война се оказаха отново господстващите класи и техният инкубатор – Кремъл. Но това са пирови победи, защото тези боеве са само началото на социалната революция на Изток!
Паралелно с тези революционни схватки между класите, които вещаят същата съдба на държавнокапиталистическата класа като преживяната от повалената буржоазия, в просторите на Руската империя се разгърна още един, решаващ за изхода от борбата процес. Стигнала кулминационната си точка в следвоенните години, империята беше разтърсена от серия дворцови обрати и сътресения в своята колониална политика. В тяхната основа стояха противоречията между държавнокапиталистическите класи на метрополията и тези от колониите. В резултат на това, от „монолитния лагер на социализма, мира и демокрацията“ отпаднаха Югославия и Албания, но решителният удар върху господството на Кремъл дойде с разбунтуването на маоцзедуновски Китай, с което започна разложението и залезът на „Третия Рим“.
В половината от 14-те така наречени социалистически страни колониалните пипала на Кремъл вече са отрязани. Формите и методите на съпротива са различни, с нюанси в цветовете са и знамената, под които се извършва измъкването от обятията на Северната мечка, но резултатът е един и същ – изгонване на „съветските специалисти“, свиване до нула на „съветските“ капиталовложения, анулиране на търговските договори, отказ от участие в СИВ и Варшавския военен блок и ликвидиране на военните бази на Москва.
Румъния показва известно своеобразие. Скъсването не е драстично и драматично. Картината на изтръгването на северната ни съседка от имперския търбух можем да уподобим на обратно завъртяната на екрана кинолента, запечатала нагълтването на една свиня от една анаконда.
ХIII. БЪЛГАРСКАТА ИЗОСТАНАЛОСТ
Такива са основните процеси, които доминират и очертават щрихите на бъдещето на Изток.
Какво е българското положение и движение? Накъде отиваме?
В перспективата на историята, отговорът навярно е еднозначен, но в рамките на предстоящото десетилетие е възможно едно „плуралистично“, многовариантно развитие. Затова намираме за полезно да опишем няколко от предполагаемите сценарии за бъдещето на България. Същевременно ще се опитаме (колкото и трудно да е това без проверени данни и научен апарат, позволяващ прогнозите) да определим „теглото“ на всеки отделен сценарий и вероятността да бъде поставен на българската сцена, водещ до разрушаване, реформиране или консервиране на социалното и интернационално статукво на България.
Един бегъл поглед върху историята на работническите преки акции, въстания и революции показва, че те избухваха в страните, в които държавният капитализъм беше достигнал или наследил едно сравнително високо ниво на развитие: Германия, Унгария, Полша, Чехословакия. И обратно, измъкването от прегръдките на империята под партийните флагове на Тито, на Мао и дори на мъртвия Джугашвили (в Албания и Северна Корея) се извърши там, където върху страните тегне бремето на общата икономическа, социална, културна и идейна изостаналост.
Следователно, като определим делението, до което България е стигнала върху скалата със степени на държавнокапиталистическо развитие (без да пренебрегваме империалистическите противоречия и кризата на световния капитализъм, както и на неговото влияние върху процесите в нашите страни), можем, с известно приближение, със съответни изменения да открием картината на собствения ни утрешен ден сред богатата и разнообразна история на класовите борби в Източна Европа.
По този начин можем да намерим както обяснение на днешния мъртвешки класов „мир“, чийто резултат е господството на Т. Живков и антуража му, така и да определим обстоятелствата и момента, в който кукумявката ще изкука края на робското безмълвие и на диктатурата.
Сравнена с Германия, Унгария, Полша или Чехословакия, България все още е една изостанала страна. Причините за това са много и от различни дати. Сред тях са историческото наследство, получено от българската буржоазия, един безучастен и дори безразличен към собственото си битие пролетариат, който още не е излязъл от дребнобуржоазната си кожа, не е преминал през закаляващия огън на класовите сражения и най-после – една държавнокапиталистическа класа, оказала се негодна нито да защити собствените си „национални“ интереси, нито да организира ефикасно икономическото развитие на страната.
Изводът от констатацията на тази обща изостаналост е, че, може би, нашият „Видов ден“ в календара на революциите е напред! Поради което, преди да са настъпили решителни събития, можем и трябва да подложим съвкупността от икономически, политически и социални данни, факти и причини на сериозен анализ, за да разберем естеството на тази изостаналост, резервите и възможностите за преодоляването ѝ. •
Г. Константинов
юли-август 1973 г.
Бежански лагер Падричано
