
Емигрантски Спомени том I
Георги Константинов
Те успяха да поставят почти всичко, което шава и диша, на колене в жалостивата поза на американските негри от „Чичо Томовата колиба“. С абсолютен произвол, подлост, измама, коварство и садистична жестокост властниците вселиха в душите, в гените и във вените „страх без надежда“ (Гео). В резултат, през 60-те и 70-те години на XX век сънародниците ни бяха изкоркани, ако не до смърт, то до степен на прострация и пълно видиотяване. Водеща роля в раболепието и слугинството, в близането и целуването на ръцете, които държаха тоягата и моркова, че и „по-надолу“ и отзад на поредното властващо нищожество и обграждащата го банда от преториянци и номенклатурчици играеше българската „творческа“ интелигенция.
А отказът от една системна, постоянна и ефикасна масова съпротива срещу безскрупулния стремеж към власт и привилегии, срещу алчността и самозабравата на новите господари доведе до замиране на инстинктите за бунт, взаимопомощ и солидарност. Поради това, бях стигнал до заключение, че в обозримо бъдеще едва ли нещо отвътре можеше да „събуди от сън мъртвешки“ народеца ни. В тази „епоха кърмачка на велики люде“, в родината място за апостоли нямаше.
Но надеждата не ме напускаше. Вярвах, че с малцината, които не бяха вдигнали бялото знаме и с помощта на другарите ни отвън можеше да се попречи на вмирисването на народното месо или тесто. Освен това, бях решил да не позволявам да ме върнат отново в душегубките на болшевишките тюрми – там, където нееднократно копоите се заканваха да приключи земният ми път в безмълвие, което обезсмисляше смъртта, правейки я безрезултатна и непонятна. Затова предприех новия си „рицарски поход“, този път на запад… към Драгоман…“