Стачката започна на 12 Ноември в шивашкото предприятие…

Ще разкажем накратко историята на една стачка. Тя не е голяма като
учителската, не е подготвяна с месеци и не е отразена по телевизията.
Но може да ни научи на някои неща.
Стачката започна на 12 Ноември в
шивашкото предприятие Text Work с директор Янула Камборлазу. Седмината
оператори на гладачни машини решиха да поискат увеличение на заплатите.
Така, спонтанно, без изобщо да са се уговаряли за определена сума.
Спряха работа към 1 часа следобeд, докато шефката още не беше се
върнала в България от уикенда. Обадиха се на Яна – управителката, за да
и кажат,че няма да работят докато не ми вдигне заплатите и я питаха
дали има смисъл да я чакат да се прибере ,за да преговарят. Тя им се
разкрещя и каза ,че няма да има никакви преговори. Тогава те отидоха в
съседното помещение, където се намират шивачките, около 70 на брой,
казахме им какво са намислили и какво им е отговорила директорката,
питаха ги дали ще ги подкрепят и поне половината от тях се съгласиха.
Разбраха се на следващия ден сутринта никой да не почва работа, докато
не се свършат преговорите за увеличение на заплатите. Момчетата си
тръгнаха 3 часа преди края на работния ден.
На сутринта в 8 часа
вече бяха в цеха, работничките не бяха спазили обещанието и работеха с
пълна пара. По-късно се разбра, че Яна им е пискала и заплашвала, че ще
премести предприятието в Македония. А на гладачите направо започна да
им се кара за това, че са си тръгнали предния ден, момчетата не
отстъпиха и започнаха уговорките само те седмината и шефката. Някой
каза ,че иска 15 лв надница, друг пък намекна ,че извънредният труд не
се плаща както е по закон и така спориха с нея без никакви организирани
искания. Тя не можела да иска пари от собственика, не я интересувало
колко е хлябът и изобщо цените в България. Попитани за последно дали ще
работят, те не се пречупиха! Тръгнаха си с вдигнати глави. През това
време при шивачките отиде един тарикат, който е нещо като под-началник
и им напълни главите с глупости, каза им ,че не трябва да се стачкува,
че след като сме в Европейстият съюз "те отгоре" щели да вдигнат
заплатите, че така то не можело да стане…
2 дена без работа …
после един по един почнали да привикват гладачите "да се разберат". Тоя
същият тарикат, дето обяснявал на жените да почакат да "ги оправят
отгоре", категорично е наредил най-активните от стачниците да не ги
търсят. Поединично се разбрали с Яна, тя им обещала 20лв повишение,
върху базите, примерно-ако си на 300 лв база, ставаш на 320 и от там ти
се вдига надницата , извънредните и т.н .
Когато дойде време за
раздаване на заплатите, обаче, от управата бяха направили списък
,където всеки ,който е съгласен с 20 лв увеличение да се подпише там ,с
което да заяви ,че в период на 1 година няма да иска повече увеличения.
Ако
някой си мисли, че стачките, класовата борба, експлоатацията и
експроприацията са екзотични спомени от миналото, да си прочете пак
историята за шивачите от Кочан! И да си помисли какво би направил на
тяхно място! Какво би трябвало да направят те, за да получават
по-справедливо заплащане? Да отидат да работят в София, в Македония, в
Бангладеш или в Индонезия? Или да опитат с организирана стачка, след
като без организация успяха да уплашат пиявиците?
Разбира се, няма
категоричен отговор на този въпрос. Отговорът, който дава анархизмът,
на експлоатацията в дадено предприятие е работническото самоуправление,
осъществявано в условията на солидарност от страна на останалата част
от обществото. За съжаление тук и сега не разполагаме дори с наченки на
подобно общество, а за изземане на средствата за производство от
експлоататорите под властта на нашето "социалистическо" правителство,
не може и дума да става. Но в света има подобни практики, които може би
ще ни бъдат полезни.
В Латинска Америка хората се умориха от
капитализма, умориха се да забогатяват и решиха, че е време да си
починат малко. Техните управници пеят същата песен, която се пее и тук
– няма друг начин, шефовете са си изработили фабриките с двете си ръце,
държавата не трябва да се намесва, защото инвеститорите ще избягат и
вече няма да има кой да ни храни. На практика, обаче, по този начин,
докато се грижи за инвеститорите да не избягат (боже господи, какво
толкова инвестират собствениците на Text Work и другите пиявици като
тях, освен връзките си с по-дебели пиявици с маркови магазини!?),
държавата им дава в ръцете, заедно с неприкосновеното право на
собственост върху всевъзможните ресурси на общността, лостовете за
изнудване и контрол над тези, които срещу храна и подслон могат да
предложат само собствения си труд. Яна може да си пренесе
производството в Македония, може ако иска да затвори фабриката за
няколко месеца, но хората не могат да си затворят стомасите за това
време. А някои хора в Латинска Америка са си затваряли стомасите
достатъчно, за да се промени и обществото им, и властта им. Ще посочим
само Аржентина и Венецуела, в които отчуждаването на предприятия в
полза на работещите в тях има минало, настояще и бъдеще. В тези държави
властта е принудена, по един или друг начин, да се съобразява с нуждата
от отчуждаване, когато на работниците не е дадена възможност да
преживяват от труда си. В случаите, когато се отчуждава дадена фабрика,
самите местни общности подкрепят масово работниците в протестите,
блокадите и окупациите не участват само работещи във фабриката, а техни
семейства, близки, познати или просто съседи, което превръща борбата
срещу експлоатацията в истинско народно движение. Демокрацията идва от
улицата и навлиза в законодателните органи, за да покаже, че има
алтернатива на оядените управители и това е демократичното управление
на тези, които работят в предприятията. След като предприятията да в
ръцете на работниците, отново връзките с общността им помагат да
излязат в условията на капиталистическия пазар и да пласират добре
продукцията си.*
Всичко това няма да стане у нас, в Кочан, но ни
показва пътя, по който можем да вървим, за да дадем на хората
възможност за реален, а не електорален избор. Пътят е пропаганда на
алтернативите, създаване на организации в обществото, паралелни и
противостоящи на контролираните от властта, с виждане за
по-демократични алтернативи на настоящата система, които да могат да
подпомогнат движението за изземване на ресурсите от ръцете на
експлоататорите. При достатъчно силни алтернативни структури, ще имаме
реална възможност за извоюване и организиране на предприятия, наистина
управлявани от работнически колективи.
Това е пътят, който да
следваме, ако искаме да променим и нещо в краткосрочен план. Подобни
структури, дори без да са достатъчно силни, за да изземат
собствеността, биха могли да организират хората да се борят за правата
си в рамките на орязаните си възможности. Описаната стачка можеше да
бъде много по-добре подготвена, хората можеха да знаят какво ги очаква
и да са предварително премислили за себе си дали има смисъл да започват
нещо, ако на другия ден ще ходят пак на работа. Можеше Яна да сметне,
че е по-добре да вдигне заплатата със 100 лева, отколкото да мести
предприятието в Македония. Можеше нещата да стоят много по-различно,
ако имаше готова организация, която да повдигне въпроса предварително.
Тепърва ние ще създаваме такива организации и ще се нуждаем от помощта
на всеки читател, който ни симпатизира.

Неврокопска анархистическа група