На 20.04.1899 г. в гр. Ески Фочи, Смирна (Турция) е роден анархистът Тодор Михалчев Бакларов (д-р Михалчев)

Тодор Михалчев Бакларов с творчески псевдоним Тодор Селяков е български анархист , лекар по професия, педагог, философ и политически емигрант във Франция .
Тодор Бакларов е роден в малкото турско градче Ески Фочи , където баща му Михаил Бакларов се преселва от село Родопи и отваря своята шивашка работилница. Тодор учи в гръцко училище до дванадесет годишна възраст, учи новогръцки, а благодарение на приятелството си с турски деца, учи и турски език.

През 1911 г. семейството му се връща в България като се установяват в село Габарево . След като завършва училище, през есента на 1915 г., Тодор постъпва в педагогическата гимназия в Казанлък , където става привърженик на анархистическите идеи. По време на Първата световна война е призован в силата на щата армия. Малко преди края на Първата световна война е повикан да служи в армията, където през септември 1918 г. става свидетел на Владайските бунтове. Жестоката реакция на правителството, както и идейното влияние върху събитията в Русия от октомври 1917 г. събуждат интереса на Михалчев към политически и социални въпроси.

През 1918 година му е разрешено да прекрати военната си служба, за да продължи образованието си. Когато през 1920 година отново е повикан в армията, той отвръща, че служи по политически причини. Следват 4 години на преследване от страната на властта, 14 месеца от които са в затвора, при тежки условия.
Още от ранна възраст Михалчев следва идеите на анархизма, става вегетарианец и усвоява международния език есперанто. Доброволно се отказва от учителското си място и започва да работи селскостопанска и миньорска работа, пише множество статии за анархически и социалистически вестници и участва в многобройни дискусии в рамките на българското анархическо движение.
Първоначално е убеден, че борбата за един безвластен свят трябва да бъде въоръжена – с всички възможни средства. Силата не се схваща като самоцел, а като начин да се промени насилието насочено към други хора.
Сътрудничи на анархистическата преса с псевдонима Селяков и с фамилията си Бакларов. Става член на групата нелегални анархисти около Васил Икономов. Нещо повече, той е един от най-опасните терористи на организацията, през лятото на 1922г. Икономите организират своето бягство от затворническото отделение на Александровска болница. При един опит да бъде заловен, скача от вълка и губи едното си око. Повлиял идейно на габаревските младежи, и изобщо на младежта в казанлъшко, например върху Христо Несторов, Иван Недялков, Димо Бояджиев и други. След разгрома на Септемврийското въстание започва неговата еволюция към пацифизма. Участник в един тежък инцидент в Казанлък през ноември 1923г., в който загиват трима полицаи, Бакларов окончателно захвърля оръжието и пише обръщение към другарите си анархисти, в което мотивира своята постъпка.

Около 1920-1921 година сред българските анархисти започва да се формира новото течение за съпротива изцяло в духа на ненасилието. Михалчев се запознава с идеите им и ги приема. Успоредно с това Михалчев прави задълбочен анализ на социалната и икономическата структура на тогавашното българско общество, в което преобладават селското и занаятчийското съсловие, а не работническият пролетариат. Така се засилва вашето убеждение, че са необходими нови методи за борба, отговарящи на българската действителност, а не на тази във високоиндустриализираните западни общества.

През 1924 година Михалчев напуска страната, преследван от режима. Еволюцията на светогледа на Бакларов към пацифизма започва през 1924 г. Преследван от полицията, той скача от влак, като при лошото падане губи едното си око. По-късно, в страната, му правят успешна операция, с която отстраняват белега от лицето му. Следват две трудови години във Франция, където преживява с тежък физически труд. Тук се свързват с други избягали български анархисти и продължават да изучават идеите на пацифизма.
Между 1926 и 1929 година Михалчев живее в Англия, където пребивава в селскостопанската комуна „Белият път” („White Way”). През 1929 година Михалчев се преселва в Хамбург, Германия. Все пак голямата безработица и материална оскъдица по ново време, той остава верен на своите виждания. Продължава да превежда произведения на чуждестранни автори на български език – на френския философ, индивидуалист и пацифист Ан Ринер, на унгареца антимилитарист Андреас Лацко и на френския пролетарски писател Франсис Андре. Едновременно с това Михалчев помага на много наети често български работници в Германия (преди, по време и след края на Втората световна война) с преводи, съвет или място за нощувка.
През 1935 година той защитава докторската си дисертация върху Уилям Годуин и неговия принос за крайно радикалните, либерално ориентирани политически учения. Заедно със своите професори, Михалчев се опитва да помогне на хората, застрашени от расизма на националсоциалистите.
Непосредствено след края на войната той възстановява немската секция на Интернационала на борците против войната (ИБВ), на която е председател от 1947 до 1956 г. и генерален секретар от 1956 до 1966 г. В продължение на 20 години се издава списанието „Преглед на мира” („Friedensrundschau”), пише многобройни статии , книги и брошури по темите отказ от военна служба, ненасилие, антимилитаризъм, мир, свобода, демокрация, човешко достойнство, разбирателство между народите и др.
Гледа на себе си като на скептик в смисъла на Сократ – като на човек, който никога не ще може да узнае „абсолютната истина”. Живее като независим индивидуалист и гражданин на света, без да подаде молба за немско гражданство и без да плаща данъци на немската държава, за да не подкрепя милитаризма и военщината. Негови приятели и членове на ИБВ си спомнят за него като за един много скромен, смел, високо морален идеалист.

През 1966 г. Тодор Михалчев решава да се завърне в България. Когато Тодор Михалчев решава да се завърне в родината си България, за множеството това означава „не само обратна точка в неговия личен живот, но и голяма загуба за немската секция на ИБВ“.
След повече от четиридесет години изгнание той се установява в с. Габарево, Старозагорска обл., построена си къща, която според завещанието му след смъртта му на 29 април 1969 г. е превърната в детска градина.