Превод от Георги Константинов на интервюто на CrimethInc. с анархиста Йонатан Полак от гр. Яфа

Всички части на интервюто

Какво въздействие има новото правителство върху израелските и пале-стинските общества като цяло? Как може новото законодателство, ог-раничаващо правомощията на Върховния съд, да се отрази на ситуаци-ята, както за вас лично, така и за активистите като цяло? (Този въпрос и отговорът, който следва, са написани преди събитията от 7 октомври.)

Сегашното правителство е едно от най-лошите и най-опасните, които Израел някога е виждал, а това е много висока летва. То грубо изразява и прилага политики на етническо прочистване. Заплахите, които представлява, са многобройни, но най-важната несъмнено е тази, която е най-малко специфична за него: това правителство е въплъщение на бясната надпревара на всички израелски политици в посока все повече и повече към крайно дясното. Основната спорна точка в израелското общество и тази, която привлича най-много международно внимание, е атаката срещу съдебната система – но това е почти естетическо несъгласие, маскирано под формата на борба за демокрация. В действителност това е вътрешен конфликт по въпроса как най-добре да се управлява и поддържа еврейското надмощие, което се радва на почти пълна подкрепа в израелското общество, включително сред така наречените либерали.

Конкретните промени, които сегашната коалиция се стреми да приложи, несъмнено ще отслабят съдилищата и със сигурност ще ги направят малко по-малко либерални, но съдилищата никога не са защитавали нашите права, още по-малко тези на палестинците, и никога не са забавяли правителствените политики. Ни най-малко. Израелската съдебна система е и винаги е била крайъгълен камък на израелския колониализъм между реката и морето; беше от съществено значение да се даде възможност за прилагане на ционистките политики и да се осигури на системата около тях либерална правна рамка с добро качество. Израел зависи от способността си да се представя и продава като така наречената жизнена демокрация. Отслабването на съдебната система може да бъде вредно, но вярвам, че перспективата за победа на протестното движение представлява още по-голяма опасност за цялостната борба срещу колониализма и апартейда.

Протестното движение е доминирано от смесица от военни резервисти, бивши високопоставени служители на прословутата тайна полиция на Израел, Шин Бет, либерални икономисти и различни други ционистки и националистически групи. Намесени са и някои по-радикални елементи, но тяхната роля и влияние са минимални. Израелското знаме е съставено от еврейски символи и е емблема на еврейската изключителност и надмощие, така че не е изненада, че е основният символ на протестното движение. Тези групи са отдадени на идеята, че Израел е демокрация и че еврейското надмощие не противоречи на тази идея. Като цяло това е и най-разпространеното усещане сред тълпите, участващи в протестите. Всяка победа на движението ще бъде използвана за укрепване на погрешната и опасна идея, че израелската демокрация е триумфирала, като се предполага, че тя някога е съществувала.

Анархистите изиграха ли роля в протестите?

Въпросът за участието в демонстрациите раздели местните анархисти. Докато мнозина се чувстваха изключени, някои се включиха в „Радикалния блок“, който, както подсказва името му, е свободна коалиция от радикали, участващи в протестите. Доколкото разбирам, те се смятат по-скоро за контрапротестиращи.

Въпреки че уважавам избора да се опитаме да мобилизираме израелското общество и усилията, които се инвестират в него, все пак смятам, че това е грешка, предвид настоящите обстоятелства. Протестното движение е толкова голямо – и толкова здраво вкоренено в идеята, че Израел е демокрация, която трябва да бъде спасена – че ще изсмуче, кооптира или елиминира всякакви различни тенденции в него. Поради причините, обяснени по-горе, аз вярвам, че настоящото движение е може би най-голямата заплаха за борбата срещу колониализма след Споразуменията от Осло и че Израел е в състояние да го използва, за да възстанови международната си позиция по същия начин, както Споразуменията от Осло бяха използвани за възстановяване от Първата интифада в началото на 1990 г. По това време всичко, което в крайна сметка се случи, беше укрепването на господството над палестинците и засилването на тяхното лишаване от собственост.

През 90-те години на миналия век израелската крайна десница, която смяташе споразуменията от Осло за пораженчески компромис, им се противопостави и масово излезе на улицата. Ние също се противопоставихме на споразуменията – защото още тогава беше ясно, че те ще бъдат използвани от Израел за собствената му реабилитация или по-лошо – за потушаване на палестинското въстание. В нито един момент обаче не сме мислили да се включим в масовите десни протести, за да осуетим изпълнението на споразуменията. Вярвам, че ситуацията днес е доста подобна. Може би по-познат пример ще бъде днешното противопоставяне на много фашисти и нацисти на глобализацията. Може ли някой дори да си представи да се присъедини към тях?

Но неприятното в идеята да участвам по някакъв начин в демонстрациите за фалшива демокрация е по-дълбоко. Мисля, че в колониална ситуация като тази в Палестина, нашата роля не е и не трябва да бъде тази на умерените в едно колониално общество. Трябва да отхвърлим това общество, неговата гледна точка, вътрешната му политика. Трябва да разберем, че неравенството във властта означава, че промяната не може да дойде от израелското общество. Нашата роля е да го отслабим, да създадем линии на разлом, да посеем разделение, да дадем твърда съпротива. По време на конфликт не трябва да се опитваме да си проправим път в израелското общество, а да се дистанцираме от него и да се борим срещу него.

Отвън целият район изглежда като камина, готова да избухне в пламъци. Какво е нужно, за да се случи нещо положително? Какво ви дава надежда?

Не предпочитам да търгувам с надежда, защото като всяка търговия, това е спектакъл на измами. Израснах в движението за освобождение на животните от средата до края на 90-те години, около времето на първата „Зелена заплаха“. Спомням си, че прочетох писмо, което Фрий (Джеф Луърс) изпрати от килията си до един журнал, може би година или две след осъждането му, което ми оказа трайно въздействие. Беше много отдавна и не мога да намеря това писмо, въпреки че Интернет трябва да направи най-редките документи достъпни с едно кликване. Вероятно ще отговоря малко неточно, но Фрий, осъден на повече от двадесет години затвор, спомена бунта във варшавското гето, за да покаже, че надеждата или перспективата за успех не е подходящ критерий за борба или съпротива. Тогава ме разтърси из основи, така е и днес.

Бъдещето не може да се предвиди. Един добър приятел, който е участвал в подземна съпротива срещу режима на апартейд в Южна Африка, ми каза, че краят на 80-те години е бил най-мрачният период. [Президентът Питър Вилем] Бота беше на власт, Съединените щати все още силно подкрепяха бялата Южна Африка като важна антисъветска крепост и краят на апартейда все още беше далеч от очите. Тогава СССР се разпадна и геополитическата ситуация се промени коренно, почти за една нощ. Първоначално всички смятаха, че всичко е свършило, защото Съветите бяха основните поддръжници на АНК. Но по-малко очевиден страничен ефект беше, че прозападното правителство на апартейда в Южна Африка изведнъж се оказа много по-малко важно в света след Студената война; фактът, че на местно ниво вече съществува силно движение, което да се възползва от тези геополитически промени, беше в основата на политическата промяна и (несъвършеното) падане на апартейда.

Поуката на историята е, че трябва да организираме и изграждаме съпротивителни движения, дори когато всичко изглежда загубено. Моята визия за анархизма не е утопична. В моите очи всяка победа, всеки успех на партии като АНК трябва незабавно да се разглежда като провал, като властова структура, срещу която трябва да се борим, за да бъде унищожена. Казват, че най-доброто е враг на доброто, но това е само защото ни липсва въображение и доброто никога не е достатъчно добро. Несъвършенството е константа, но ние продължаваме да се борим, превръщайки всяка победа в поражение и след това в борба.

Йонатан Покал ескортиран към изслушване за мярка за неотклонение през Съда на йерусалимските магистрати с окови на краката

Приложение: Изявление на Джонатан Полак след осъждането му

Десет протестиращи бяха убити от израелски войници в село Бейта на Западния бряг близо до Наблус от началото на протестите през май 2021 г. На 27 януари тази година бях арестуван от служители на израелската гранична полиция, докато се връщах у дома от протест срещу израелския колониализъм и кражбата на селска земя за създаването на ново изключително еврейско селище. По-късно бях обвинен в хвърляне на камъни и сега стоя пред този съд, за да пледирам невинен по делото си. Делото почива единствено на лъжливите показания на тримата гранични полицаи, които ме арестуваха. Полицията отказа да проведе сериозно разследване извън тези показания, дори след като изрично докладвах, че съм чул тримата полицаи да координират показанията си помежду си. За разлика от полицията, която не можеше да си направи труда да направи това, аз имам доказателства, които дискредитират показанията на служителите и ги показват като пълни с лъжи. При нормални обстоятелства това би било разследване, което бих се радвал да изтърпя докрай.

Обстоятелствата обаче далеч не са нормални. Този случай, необичайно, се разглежда, след като обвиняемият – аз – поисках процесът да се проведе не в израелския наказателен съд, а в много по-драконовски военен съд, където палестинците се съдят за подобни деяния. Поисках да бъда съден от военен съд, защото там моите палестински другари, които редовно биват арестувани по време на демонстрации като тази, след която бях арестуван, биват съдени и осъдени на тежки присъди въз основа на оскъдни доказателства, често измислени. Очаквано, прокурорът се противопостави на това искане и съдът го отхвърли. Лошата (и не съвсем точна) аргументация на прокурора беше, че мястото ми на пребиваване не е на Западния бряг. Въпреки това израелските заселници, които живеят и работят на Западния бряг, по принцип също не са обвинени от военни съдилища. Къде тогава е тяхното „местожителство“? Основният аргумент на съда да отхвърли молбата ми беше, че престъпленията, за които ме преследват, не са квалифицирани като престъпления, свързани със сигурността.

Аз не съм юрист и нямам инструментариума да преценя законосъобразността на решението на съда, а и без това не му придавам особено значение. Но едно нещо е сигурно: палестинците, и не само онези, които живеят директно под военната диктатура, която Израел упражнява на Западния бряг, са съдени с хиляди в израелските военни съдилища по идентични или подобни обвинения. Пощаден съм от подобна съдба само защото държавата ме смята едновременно за гражданин и член на доминиращата еврейска религия. Моят приятел Тарек Баргут – палестинец, живеещ в Йерусалим и бивш член на израелската адвокатура – беше съден и осъден от униформен израелски войник във военен съд на Западния бряг. Междувременно Амирам Бен Улиел, жител на израелски колониален пост на Западния бряг и убиец на семейство Давабше, който беше осъден за много по-сериозни терористични прес-тъпления, беше съден в граждански съд в Йерусалим.

Само преди два месеца израелски заселници застреляха Кусай Маатан в се-ло Бурка на Западния бряг. Двама заселници бяха арестувани по подозрение за убийство. В същото време жители на Бурка също бяха арестувани по много по-малко сериозно подозрение, а именно участие в сблъсъците, пос-ледвали нахлуването в тяхното село от заселници. Проведоха се няколко заседания по делото на заселниците. Те бяха държани в израелски граждански съд, преди да се проведе дори едно изслушване по делото на палестинците, което беше разгледано във военен съд. Причината е проста, палестинците трябва да бъдат представени пред съд само след период от 96 часа, четири пъти повече от периода, предвиден в израелския наказателен кодекс.

Тази дискриминационна политика наистина може да се счита за законна според стандартите на израелското законодателство, но дълбоко в себе си, в основата си, тя все пак остава ясен израз на режима на апартейд на Израел между реката и морето.

Но законът не е справедливост. Южноафриканският апартейд беше защитен от закона по онова време, подобно на френския колониализъм в Алжир, превъзходството на бялата раса в Родезия и безброй други победени колониални режими, които бяха явно несправедливи. Законът на практика често е предназначен да бъде противоположност на справедливостта.

Несправедливостта на статуквото е толкова очевидна и неоспорима, че дори бив-шият шеф на прословутия Мосад Тамир Пардо наскоро беше принуден да признае, че „на територия, където два народа се съдят според две съдебни системи, става въпрос за държава на апартейд.“

Този случай, независимо от това, което прочитът на обвинителния акт може да подскаже, няма много общо с бунт или с възпрепятстване и агресия срещу полицейски служители, а по-скоро с репресиите и криминализирането на съпротивата срещу израелския колониализъм и неговия режим на апартейд. Моят отговор на обвиненията и фактите, описани в обвинителния акт, е без значение. Тъй като самият начин, по който се провежда това изслушване, е израз на израелския апартейд, моето сътрудничество би било самодоволство. Повече от двадесет години посветих времето си на борба срещу колониалния режим на Израел и нито желая, нито мога да му сътруднича сега, дори ако решението ми означава, че отново ще бъда поставен зад решетките.

Следователно, въпреки че нямам намерение да призная нищо, което не съм направил, няма да разпитвам държавни свидетели, няма да призовавам никого да се защитавам и няма да давам показания дори. Няма да оспорвам т. нар. „доказателства“ на обвинението или да представям доказателства в своя защита. Израелският колониализъм и неговият режим на апартейд са нелегитимни в самата си същност. Този съд е нелегитимен. Производствата по това дело, които допълват други производства в паралелни и нелегитимни военни трибунали, чиято причина за съществуване е потушаването на съпротивата, всички са нелегитимни. Единственият разумен отговор на това обвинение, на тази действителност е борбата за свобода и освобождение. Няма по-силен глас от този на въстанието!