Социализмът се оказа утопия и магията му бе развалена. Социализмът е мъртъв. Тези и подобни твърдения могат да се чуят днес от всички страни. Човечеството било страдало от опасна детска болест и сега се възстановява. Идеите за демокрация и свободна пазарна икономика най-накрая победили и вече нищо не можело да помрачи техния триумф. Това или нещо подобно казват лидерите и политиците на западния свят, а след тях и лидерите на новите независими държави, образувани върху руините на СССР.

Е, да кажем ли прощална дума над леглото на умиращия и след това да изпратим починалия до неговото последно пътуване?

За да избегнем недоразумения, трябва да се обясним. Не изпитваме ни най-малко съжаление във връзка със смъртта на онзи социален модел, който е погребан с такова щастие от едни и е също толкова скърбен от други. Крахът на тоталитарната система, толкова напомняща мрачния кошмар от „1984“ на Оруел, можеше само да бъде приветстван. Но освен съмненията относно онези, които вървят в погребалната процесия, има и други моменти, които ни принуждават да погледнем по-отблизо единодушния триумф на новообявения „празник на освобождението“.

Кой е погребаният тук?

Тоталитарният ленински ред? Да, разбира се. Но само той ли? Не сме ли свидетели на своеобразна преоценка на ценностите, при това и на такива, които съвсем не се ограничават в рамките на болшевишкия модел? Нека се вслушаме в тези аргументи, идващи от погребалната тълпа. Стига експерименти, стига утопии! Долу мечтите за светло бъдеще, „мечтите за нещо повече“ – дайте само ни гарантирана и щедра награда! Стига с фантазиите и идеалите – това са илюзии! Верни са само пълният корем и пълната кесия: тържествуващата психология на щуреца, който си знае огнището…

Дали естественото желание на човека за свобода, равенство, щастие, хармония, взаимопомощ е виновно за това, че тираните го използваха и прикриха своето царство с тези красиви думи? Христос ли е виновен за зверствата на инквизицията, а Буда за потисничеството на религиозните малцинства в будистките страни?

И така, какво точно умря? Социализмът или нещо, което се е прикрило с мантията му? Тук са обединени както противниците на социалистическата идея, така и апологетите на победената система и това е невероятно характерно. И за едните, и за другите, социализмът е победен, отстъпващ, умиращ.

„Социализмът все още не е съществувал на Земята“, пише немският революционер Руди Дучке през 1963 г. Оттогава са минали 30 години, но тези думи си остават горчивата истина. Нека не погребваме нещо, което още не се е родило!

Индустриализмът и митът за две системи

Още в началото на 70-те учени, далеч от всякакъв социализъм, обосноват тезата за „границите на растежа“. Сравнявайки различни фактори като ограничените природни ресурси, увеличаването на количеството токсични и вредни отпадъци в резултат на бързото развитие на производството, увеличеното потребление, климатичните промени, генерирани от човешката икономическа дейност и други, тези изследователи стигат до извода, че още през втората четвърт (средата) на 21 в. човечеството е изправено пред опустошителна и унищожителна екологична катастрофа или може би поредица от такива катастрофи. Тяхно следствие може да бъде изчезването на човека като вид или неговата деградация.

Изминали са 20 години от тези прогнози. Те едновременно оправдаха заключенията на учените и не ги оправдаха. Началото на бедствието се оказа не толкова рязко и бързо, а в някои райони и страни застрашителните процеси бяха, ако не спрени, то забавени. Но основната прогноза, основната тенденция остава в сила. Това, което ни принуждава да го признаем, е не само простото заключение, че неограниченият, безкраен количествен растеж на производството и потреблението в ограничената система на планетата Земя с нейните ограничени възможности за възпроизводство и сложен баланс на природните системи е невъзможен. Самият живот – от Чернобил до озоновите дупки, от умиращите гори до сушата и глада в Африка – ни дава множество признаци за предстоящото бедствие.

Нека оставим настрана непосредствените нужди и проблеми и се огледаме внимателно. Да, историята, основана на завладяването на природата и вътрешния свят на човека, наистина стигна до задънена улица. През цялата си история човешката раса е плащала скъпо за икономическия и технологични прогрес. На мястото на много проспериращи и плодородни речни долини се простират пустини, а някога богатите и оживени градове са покрити с пясък. Но днес не няколко долини са застрашени, а цялата човешка цивилизация. Дойде денят, когато никакви постижения и блага на културата и техническия гений, никакво потребителско изобилие вече не могат да компенсират разходите. Човекът последователно разрушава основите на собствения си живот и живота на бъдещите поколения. Сякаш е сключил съзнателен договор със смъртта, като гигантските ята леминги, неумолимо устремени към стърчаща скала над морето.

Всичко това в никакъв случай не е предопределен религиозен „край на света“, нито апокалипсис или Армагедон, родени в здрачното съзнание. Не, това, уви, е напълно логичен резултат от онзи тип човешко развитие, което от древни времена се основава на логиката на господството над всичко около нас като обект на властта (било то природа или други хора), върху тоталната жажда за притежание и власт. Десетки човешки поколения са научили от детството си, че хармонията е немислима, невъзможна, че оцеляването в обществото и в заобикалящия ни свят е възможно само чрез победа в ожесточената и непримирима борба за съществуване.

Капитализмът, система, която е подчинила целия човешки живот на икономиката, с нейните закони за растеж, натрупване и конкуренция, мълчаливо е изписал тази максима върху своите знамена. Капиталистическият индустриализъм го довежда до апогей, до това да е единствена и необратима норма на съществуване.

Индустриално-капиталистическата система е прекият виновник за надвисналата катастрофа, която се приближава бавно с котешка скорост, затрупвайки населението на най-развитите страни с купища стоки, комфорт и безкрайно разнообразие от изкуствени продукти, които изместват живия свят.

Индустриализмът не е просто тип производство и потребление. Той се явява пред нас като логика, модел на безгранично нарастване на производството, потреблението, натрупването и материалното богатство, от една страна, и като кражба на енергия, суровини и човешки ресурси (на всяка цена и независимо от дългосрочните нужди на живи и бъдещи поколения) – от друга, стандартизация, „униформеност“ на хората – от трета. Съдържанието му е трескава надпревара за икономическа ефективност, материално богатство, умножаване на облагите и привилегиите, засилване на контрола и властта. Ето защо той е неотделим от бюрокрацията, от централизираната власт, примата на определени „общи” (държавни, национални, ведомствени, корпоративни и др.) интереси над необходимостта от запазване здравето и живота на хората и тяхната свободна себереализация.

Индустриалната икономическа система се основава на специален тип разделение на труда, производителните сили са организирани по такъв начин, че неизбежно възниква крайно разделение между мениджърите и изпълнителите на специфични, частични операции. Следователно съществуването на управляващи и контролирани, на такива, които вземат решения и такива, които изпълняват заповеди, е предрешено. И заедно с това отчуждението и експлоатацията са предопределени. При това отчуждението не е само икономическо (от продукта на труда). То е сложно или, ако искате, пълно: отчуждение от природата, от продуктите на дейността, от решенията, взети в обществото, от истинските интереси, от себе си, от другите хора. Човек се превръща в нещо като робот, изпълняващ определена задача, но неразбиращ съвкупността и значението на собствените си действия.

Започнал като система за организиране на производството, индустриализмът се разпространява във всички сфери на социалния живот, оковавайки ги с това, което М. Вебер нарича „формална рационалност“. Всички клонове на човешката дейност са „рационализирани“, „вътрешното придържане към обичайните морал и привички се заменя със систематично приспособяване към съображенията на интереса“, тесният утилитаризъм тържествува и формата се превръща в самоцел. Моделът на огромна фабрика, която работи като единен механизъм, осигуряващ оптимален и най-ефективен растеж на печалбата и властта, съответства на обществото, функциониращо или като единична фабрика според централизиран план, или управлявано от най-„компетентните“, т.е. мениджъри, издържали теста на силната конкуренция, технократи, предприемачи, политици и други „специалисти“, „солта на земята“. Демокрацията се свежда само до периодичен подбор на най-„способните“ от тях. „Малкият човек” просто не може да направи повече – това е неизказаният постулат на индустриалното общество. Колелото или зъбчатото колело не трябва да знае какво прави машината, стига да изпълнява усърдно задачата си. И с какво точно да се „смажат“ те – със свръхлична, свръхчовешка „идея“ или с жажда за лично обогатяване – не играе основна роля.

„Рационализира се“ не само икономиката и управлението, но и ежедневието на хората, отношението им към себе си, към света около тях и един към друг. Желанието да се доминира над околната среда, над природата и другите хора, да се постигне собствено господство над този свят, за да се оцелее в борбата за съществуване, е бил стимулът на много човешки действия преди, макар и не единственият. Сега този стимул засенчва и измества другите. От природата и от хората не се иска хармония или взаимопомощ, а изключително материална полезност. И накрая, самото човешко мислене се деформира. Не е ли това „рационализиране“ на мисленето, което насърчава обикновения човек да се надсмива и отхвърля всяка мечта, фантазия, идея, всеки благороден импулс, всяка „утопия“, която излиза отвъд границите на утилитарната полза и сивата, средна норма?

И така, ако обобщим проявите на индустриализма като определена система на живот и мислене, ще открием две характерни черти. Те са най-важни в опита ни да стигнем до първопричините за опасността, която застрашава човешката раса. Първо, това е доведената до абсолют логика на господството като водещ стимул за всяка дейност. В различните версии на индустриалната обществена система тя може да се прояви по различни начини: в частнокапиталистическия Запад – под формата на стремеж към печалба на всяка цена, в онзи свят, който досега беше покрит с етикета „социализъм“, с определение „истински” – като жажда за придобиване на йерархични привилегии . Но и в двете версии човек е принуден да се стреми към власт, към пари, към триумф над всичко около себе си. Законът е: тъпчи или сам ще бъдеш стъпкан.

На второ място, най-важните характеристики на индустриализма включват изключителната специализация, изключителното разделение на труда (технически и социален), което достига до пълен разрив между мениджър и служител, производител и потребител. Тази черта, отново характерна както за „западната“, така и за „източната“ разновидност, предопределя негативните последици от индустриализма: „производство в името на производството“, унищожаване на околната среда и игнориране на реалните нужди на природата и потребителите, отчуждение и подчинение на човека към външни диктати (било то безлични, надличностни закони на пазара или произволни решения на управляващата бюрокрация), антисолидарно поведение на хората, подкопаване на човешката личност, на нейното творческо въображение и свободата ѝ от икономическа рационалност и материално-потребителска ценностна ориентация.

Индустриализмът, разбира се, не е изключение в човешката история. В известен смисъл това е развитие на тенденции, които са се оформили и натрупали по време на предишната еволюция. Това е логичният и вероятно последен етап в историята на обществата, основани на господството на класови и държавни структури. Абсолютизираната рационалност, подчиняването на всички жизнени прояви на икономиката и крайното разделение на труда позволяват още по-конкретно да се локализира индустриализмът – като последен етап от развитото стоково производство и капитализма. В нея всичко наоколо е превърнато в стока, в обект на подчинение на монопола върху притежанието (собствеността) и контрола (властта).

Една по-стара и по-развита, класическа версия на индустриализма е западното пазарно общество. То смекчава и обзавежда комфортно своя упадък. Препълнените със стоки рафтове на магазините и високото материално благосъстояние на значителна част от населението в западните метрополии крият от погледа бедността и глада в периферията на частта от света в Африка, Азия или Латинска Америка. Но дори в самия център часовниковият механизъм на екологичната бомба със закъснител вече тиктака неумолимо, напомняйки ни, че смъртта също може да бъде великолепна и изобилна.

Пазарният производител не знае дали неговият продукт ще бъде търсен. Разбира се, предполага и прогнозира, но рискува. Апологетите на пазарната икономика виждат в това нейното предимство. Те казват, че рискът принуждава хората да управляват по-ефективно, рационално и печелившо и генерира изобилие от стоки и услуги. Вярно е, че западният пазар генерира изобилие и това е било достатъчно за „съветския“ потребител, изтощен от недостиг. Той наивно е вярвал, че пазарът е идеалният механизъм за задоволяване на нуждите му. И в същото време е забравил, че на пазарния производител по същество не му пука за много от тези нужди. В крайна сметка пазарът задоволява само нуждите на тези хора, които имат ефективно търсене. Но не всеки го има, както бившите съветски граждани вече успяват да научат. „Гладното дете в Африка“ – пише авторът на учебник по маркетинг – „има нужда от хляб, но няма нужда от масло.“ Индийските, китайски или африкански селяни, живеещи полугладни, жителите на бедните райони в Азия или Латинска Америка, прехранващи се със случайна работа или милостиня, руският работник, който не получава заплата с месеци – всички те почти нямат работа с реални пари, те са в далечната периферия на пазарната система или дори напълно изхвърлени от нея. Пазарните производители практически не вземат предвид техните нужди. Половината или дори по-голямата част от световното население, особено в икономически слабо развитите региони, е в това положение.

„В съвременния свят интересът към икономическия растеж (на чиито плодове се радват малцина) е по-голям от интереса да се осигури на всички хора това, от което се нуждаят. Ако, както се предвижда, 20% от наемното население ще е достатъчно за световния капитализъм, възниква въпросът какъв интерес ще имат останалите 80% от запазването на световния капитализъм, ако нямат жизнени и социални гаранции“, пише немското ляво списание „Шварцен Фаден”?

Но дори и при тези, които имат платежоспособност, не всичко е просто. Ако за пазарния предприемач не е изгодно да задоволи определено потребителско искане, той ще избере различен път: ще се опита да убеди купувача, че се нуждае точно от продукта, който той, производителят, произвежда. Ако няма нужда, тя трябва да се създаде. Това се нарича маркетинг. „Всъщност“, се казва в същия учебник по маркетинг, „корпорациите не задоволяват търсенето, а го създават.“ Чрез изучаване на доходите, видовете дейности, методите на забавление и накрая психологическите характеристики на определена категория потребители, корпорациите хвърлят на пазара продукт, който потребителите от тази категория биха искали да закупят. Всичко е поставено в игра, като се започне от реалните нужди на хората в тази или онази тема и се стигне до фина игра на слабостите на човека, на неговите амбиции. Той непрекъснато е бомбардиран от един вид поток от изкушения, често от най-долния вид, и на тези изкушения много трудно може да се устои. Цялата тази фина манипулативна кухня се допълва от мощна психологическа обработка – реклама, която често засяга подсъзнанието на човека.

Резултатите са ужасни. Цял свят от изкуствени, стимулирани нужди все повече измества истинските нужди на човека. Производителят манипулира желанията на хората, като ги насърчава да купуват все повече и повече неща, които не са толкова необходими или дори просто са ненужни за тях. И производството на такива неща расте стабилно, от година на година. „Производство в името на производството“ насърчава „потребление в името на потреблението“. Произвеждат се много повече стоки, отколкото обществото е в състояние да консумира.

„И така, какво толкова ужасно има в това?“ – може да попита друг гражданин, на когото и в тежките ни дни, въпреки всичко, са достъпни всички радости на пазарното потребление.

Ужасното нещо, отговаряме ние, е, че за производството на цялата тази купчина стоки се изразходват повече суровини, енергия и човешки усилия, отколкото е необходимо и приемливо. Не само расте планината от стоки и услуги, но растат и купища отпадъци и боклук. Пазарното общество се оказва разточително и разрушително. Икономическата рационалност на пазара се превръща в екологична ирационалност. Змията яде собствената си опашка. Пазарът „диктува безпощадното изискване да растеш или да умреш“, пише съвременният американски анархист и еколог М. Букчин. А френският екосоциалист А. Горц обобщава: „Пропастта между решенията за производството и потреблението, породена от пазара, събужда тенденция към максимален растеж на всички нива. Но това означава именно последователно, упорито и удобно (за някои) плъзгане в екологичната бездна!“

Пазарният капитализъм е общество, което е развило икономиката до най-високата ѝ граница, подчинявайки останалата част от живота на хората на нея. И ще умре от това, което икономиката пренебрегва – от екологично неразрешими проблеми. Единственият въпрос е дали ще умре сам или ще повлече човешката раса в смъртоносната бездна? Индустриалистката логика на господство и количествен растеж се оказва сърцевината на пазарната икономика и следователно, без да я елиминираме, е невъзможно хората да бъдат освободени от диктата на външните сили, нито да се спаси нашата планета.

Колкото и уязвим да е бил западният вариант на индустриализма, той все пак се оказа по-силен от своя източен конкурент – така наречения „реален социализъм“. Владетелите и апологетите на този модел избраха за свое идеологическо оръжие теорията за „двете системи“. Те обявиха своето общество за алтернатива на „западния капитализъм“, коренно различно от него и водещо непримирима борба срещу него. Те гордо и арогантно уверяваха, че техният „социализъм” ще бъде победителят в тази дълга война (понякога „студена”, по-често „гореща”) и ще триумфира не само политически, но и икономически. Тези надежди се оказаха също толкова нереалистичен мит, колкото и самата теза за „две противопоставящи се една на друга системи“.

Нямаше следи от две системи. Имаше две разновидности на една и съща система – капиталистически индустриализъм. И не се различаваха фундаментално един от друг.

Бюрократичното централизирано ръководство в обществата на така наречения „реален социализъм“ в никакъв случай не премахва разменния, стоков характер на производството. Пропастта между производители и потребители остава, но обменът започва да се извършва не от частни лица, а от държавата с помощта на определени от нея монополни цени. Както в пазарната икономика, човек няма възможността да определя как да живее, да работи и да управлява свободното си време.

А. Горц в „Критика на икономическия разум” идентифицира две форми на човешка несвобода, два вида ситуации, в които волята е окована, а собствените дейности и целият живот на обществото излизат от неговия съзнателен контрол. Първата форма произтича от множеството некоординирани егоистични действия на индивидите. Точно това се случва в пазарната икономика. „Техните действия придобиват определена връзка под формата на външен вектор, установен в хода на пазарните процеси, но тази връзка е резултат от случайността. Тя, както и в термодинамиката, се основава на чисто статистически закони и няма нито смисъл, нито цел.” Резултатът не отговаря на задачите, които си поставят участниците в процеса, животът им е подчинен на чужди за тях външни „закономерности“. Това поражда деструктивността и неразумността на пазарното общество, тласкайки го към екологична катастрофа.

Но има и друга форма на несвобода, друг тип отчуждение. Това е подчинението на хората на мощна организационна структура, която ги подтиква да предприемат действия, чиито смисъл и цел те не осъзнават. Индивидите все още са отделени един от друг, не разбират, не виждат и не контролират цялото. Вместо тях решава всемогъщият механизъм, който предполага, че знае всичко. Такъв механизъм е държавата и нейната бюрокрация, а нейният инструмент е централизираното планиране отгоре. Така в обществата на „реалния социализъм“, както и в „класическия“ западен капитализъм, животът не е подчинен на свободната и съгласувана воля на хората, а определящите функции са прехвърлени не на законите на пазара, външни за индивидите, а на управляващата бюрокрация. От друга страна, бюрокрацията, подобно на частните или колективните капиталисти, се стреми към пълно господство, за което се нуждае от същия неограничен индустриален растеж и експанзия навън. Икономиката все още триумфира над екологичната хармония и над свободата на човешката личност. Нещо повече, произволът на бюрократичното управление, безразличието на чиновниците към нуждите на природата, хората и изобщо към всички области, които не носят на бюрокрацията пряко разширяване на нейната власт и мощ, пораждат постоянни икономически дисбаланси и дефицити.

„Историческата мисия“ на руския болшевизъм е създаването с помощта на държавата на гигантски фабрики, ориентирани предимно към военни цели, където работниците са под най-тежкия експлоататорски натиск и под най-строгия контрол на държавната бюрокрация, която присвоява всичко резултат от техния труд. Така под лозунгите на социализма и комунизма се създава основата на индустриалния капитализъм с огромни армии от наемни роби.

Когато по време на Първата световна война Германия въвежда „принудителна икономика“ в почти всички индустрии, германската държава определя фиксирани цени, отнема всички продукти и разпределя не само промишлените суровини, но и прякото човешко потребление чрез купони и дажби. Държавата навлиза дълбоко в сферата на частните интереси, заменяйки пазара с централизиран обмен между секторите на икономиката и допринася за създаването на огромни индустриални монополи. Свободната търговия е премахната и е въведен принудителен труд. Ленин през 1917 г. характеризира тази система като „военно-държавен монополистичен капитализъм“ и я нарича „каторжен военен труд за работниците“. В същото време той твърди, че държавно-монополният капитализъм осигурява напълно материалната подготовка за социализма и че между държавно-монополния капитализъм и социализма „няма междинни стъпки“. Необходимо е само капиталистическата държава да бъде заменена с работническа държава. Случи се удивително нещо: оказа се, че за да се премине към социализъм от „военно-каторжен труд за работниците“ е нужна само смяна на правителството и смяна на структурата на държавния апарат!

„Ние сме 50-100 години назад от напредналите страни. Трябва да изминем това разстояние за десет години. Или ще направим това, или ще бъдем смазани”, заявява Сталин, без да допуска никакви възражения в края на 20-те години. Особената скорост и жестокост на индустриализацията от 30-те години, по време на която милиони хора са унищожени, се обяснява, според немския изследовател Р. Курц, с факта, че „това, невероятно кратко време, включва ерата на капиталистическо развитие (на Запада), меркантилизма и Френската революция, процеса на индустриализация и империалистическата военна икономика, които се сливат заедно. Веднъж застанала на власт в огромна държава, управляващата партийно-икономическа номенклатура по същество се оказва в същото положение като царския режим. Тя, не по-малко от него, се стреми към имперска, властова политика, но материалната база за такъв курс остава изключително тясна. Това би изисквало мащабна модернизация на страната и създаване на мощна съвременна тежка и военна индустрия. Властите свързват това не само с решаването на вътрешните проблеми, но и с независимостта и силата на държавата, а следователно и със стабилността на господството и привилегиите на управляващия слой. Партийно-държавната бюрокрация се надява, че „… разчитайки на национализацията на земята, индустрията, транспорта, банките, търговията, провеждайки най-строг режим на икономия, ще бъде възможно да се натрупат достатъчно средства, необходими за възстановяването и развитието на тежката промишленост” (Сталин). По същество говорим за специфичен държавен капитализъм, в който бюрократичната държава действа повече или по-малко като съвкупен капиталист, като огромна раздута капиталистическа фабрика. Тази гигантска корпорация, наречена СССР, бива интегрирана в световната икономика. Продава суровини в чужбина: през 30-те години – злато, добито главно от концлагерната система и хляб, изпомпван от провинцията чрез колективизацията, а в по-късен период – нефт, газ, дървен материал, злато, диаманти и др. Средствата, получени от износа, се използват както за индустриализация (така само според германо-съветските търговски споразумения, които са в сила от 1931 до 1936 г., значителна част от машинните инструменти за строящите се съветски заводи са получени в замяна на хляб и злато), така и за поддръжка на вътрешната стабилност на режима.

В рамките на едно десетилетие Русия се превръща от предимно земеделска страна в глобална индустриална суперсила. За да се извърши бързо такова грандиозно структурно преустройство на националната икономика, е необходим също толкова грандиозен насилствен прелом в съзнанието на хората, които отсега нататък трябва да живеят в нови условия. Също така е необходимо да се пресекат в зародиш всякакви опити за съпротива.

Използвайки индустриално-капиталистическата технология, държавната бюрокрация на страните от „реалния социализъм“ възприема индустриално-капиталистическия облик на производителните сили с неговото крайно социално-техническо разделение на труда, с пълното подчинение на човека на технологичния процес на производството, с универсалната система на работното робство, с рационализиране на политическата структура на обществото и накрая с капиталистически модел на потребление, основан на натрупване на материални ценности и желание за обогатяване. Но именно тук съдбата ѝ я застига. Първоначално опитът да се развие индустриално-капиталистическото производство по-добре от капиталистите и без тях е успешен благодарение на гигантската концентрация и централизация на силите (в ръцете на държавата). Тези предимства отдавна помагат на бюрокрацията в борбата срещу нейните чуждестранни конкуренти. Но постепенно тя започва да се отказва, неспособна да се справи с все по-сложната система на индустриалния и социалния живот.

Съветският индустриален модел прави възможно успешното реализиране на някои съвременни производствени проекти (предимно във военната област) поради гигантската концентрация на усилията на цялата икономика на страната. Но в същото време бюрократичната машина на държавата е изключително тромава. Принудена да контролира всичко и всички в огромната страна, тя не може да осигури гъвкав, динамичен отговор на промените, настъпващи в света. В контекста на глобалната технологична революция, съветското технологично изоставане става фатално, включително и в такава изключително важна за всяка голяма империалистическа сила сфера като военните технологии. СССР губи технологичната и военна конкуренция със западния капитализъм.

Освен това най-добрите, най-професионалните кадри от работници и специалисти са съсредоточени в отбранителната промишленост. И колосална част от „мирната“ индустрия работи за отбранителната промишленост: едни добиват руда, други топят стомана, трети правят танкове от тази стомана, а танковете биват паркирани някъде в Източна Европа. Но тъй като политиката на завоевание, насочена към ограбване на чужди територии, става невъзможна в ядрената ера, съветският военно-промишлен комплекс работи практически напразно, прахосвайки ресурсите на страната, без да ѝ дава нищо ценно в замяна. Съществуването на съветската икономика, която произвежда малко ценни стоки, необходими на населението (селското стопанство е унищожено благодарение на колективните ферми и като цяло е трудно да се говори сериозно за съветската лека промишленост с нейните „марки за качество“) е осигурено чрез износа на нефт и газ, както и някои други видове суровини. Именно чрез експортно-импортни операции е било възможно да се поддържа повече или по-малко поносим стандарт на живот на населението в СССР. Спадът на цените на петрола през 80-те години довежда до колапса на съветската икономика.

Съветският държавен капитализъм в крайна сметка се оказва в плен на дълбоката криза. Диспропорциите и дефицитите се умножават, превръщайки се в постоянен кошмар на „кафтана на Тришка“. Старите стимули се провалят: не може безкрайно да се ползва принуда, но вече няма достатъчно ресурси за друг подход. И накрая, егоистичните и консуматорски претенции разкъсват някогашната монолитна крепост на управляващата бюрокрация и въпросът приключва с преразпределение на имперския пай между различни регионални групировки на бюрокрацията. Този процес, който има своята логика, продължава и днес.

С рухването на „реалния социализъм“ рухва и митът за „двете системи“. Оказва се, че диктатурата и представителната демокрация, свръхцентрализираната тоталитарна икономика и свободният пазар се адаптират с невероятна бързина към променящите се условия и се трансформират един в друг. В същото време бившите партийни босове се превръщат в демократични политици – твърди привърженици на парламентарните свободи и лесе-фер, а бившите съветски бизнесмени – в новоизникнали ротшилдовци и рокфелеровци. Поглеждайки назад след десетилетия на луда борба за хегемония в света, сега можем ясно да видим: не е имало конфронтация между две алтернативни системи. Имало е само два пътя за трескаво развитие на капиталистическия индустриализъм, всеки от които е представлявал обратната страна, сянката на другия. Въпреки различията в условията на собствеността (държавна или частна) и конкуренция (управлявана или пазарна), и двете по принцип водят до едно и също – до катастрофални последици в сферата на околната среда и до унищожаване на човешката личност. Насилието над Земята и хората триумфира както на Изток, така и на Запад. Тези разновидности на индустриализма се приближават до прага на бедствието по различни пътища. Но и двете се озовават над една и съща скала.

В търсене на „по-малкото зло“

Силата на навика и силата на образованието, цялата тежест на установените норми и авторитети, цялата сила на пропагандата и накрая самият доминиращ начин на живот принуждават човек да избягва „екстремистките крайности“ и „утопичните фантазии“. Освен това индустриализмът в най-висшите си проявления е удобен и този комфорт постепенно подкопава волята за промяна. Не, промените, разбира се, са необходими, но нека те не ни принуждават да се отказваме от навиците и слабостите си, нека не ни излагат на риска от неизвестното, нека не ни принуждават да търсим, мислим и решаваме сами. Само без остри завои! Нека има златна среда. И хората тръгват на пътешествие в търсене на нов свещен граал – по-малкото зло. Много дълга е историята на това пътуване! Неговите цели са наричани с различни имена, но пътят винаги е безплоден и води към мираж.

С помощта на меки, постепенни, внимателни промени се очаква да се придадат нови характеристики на пазарната икономика и да се създаде „постиндустриално общество“. Не фабричното масово производство с неговите гигантски фабрики и разрушителни за околната среда технологии, а гъвкава, автоматизирана цивилизация от услуги ще трябва да определи лицето на бъдещия свят. Капиталистическите фирми и компании, пазарните производители осъзнават предимствата и рентабилността на екологично чистите технологии, „чистото“ производство и „чистите“ продукти. Така капиталистическата пазарна икономика ще стане постиндустриална, лична и екологична и сянката на катастрофата ще бъде вдигната.

Много на Запад днес дори изглежда потвърждават тези прогнози. „Далеч от старите, големи, „тежки“ и мръсни индустрии с димни комини – към модерни, малки, децентрализирани и привидно чисти индустрии с „високи технологии“, „меки“ химикали и към „приемливи за околната среда услуги“, е главният слоган. И отчасти това развитие се случва”, обобщава немското анархистко списание Wildcat. Модерният капиталист често е готов да „озелени“ производството си, да инвестира в алтернативна енергия, земеделие без химически торове, децентрализирано градско планиране на развитието, рециклиране; Почти всички предприятия имат създадени екологични комисии и комисари по околната среда. На места въздухът и водата са станали по-чисти. И накрая, ускореният растеж на сектора на услугите (т.нар. „третичен сектор“) в сравнение с материалното производство се доказва от почти всички статистически изследвания. И все пак…

Нека първо разберем как западният капитализъм успява да стане „постиндустриален“. Всичко зависи от това какво значение придаваме на понятията индустриализъм и постиндустриализъм. В очите на апологетите и защитниците на пазарната икономика разликата между тях е просто разликата между индустриалната цивилизация и цивилизацията на услугите. Като свеждат разликата само до повърхностния проблем за връзката между два икономически сектора (индустриален и услуги) или изключително до фактора автоматизация, тези теоретици пропускат основното в индустриализма – отчуждението, стоковия (продажбен) характер на производството, разделението на труда, което определя господството на човек над човека, стимулите за безкраен икономически растеж за сметка на природата, унификацията и стандартизацията на стоките, свързани с доминирането на производството над потреблението. Самата пазарна система ще генерира неизбежната едноизмерност и еднонасоченост на човека, превръщайки го в тясно функциониращ механизъм, предназначен главно за печалба и придобиване на материални блага. Политиката, културата, езикът, правото, изкуството, преобладаващият морал са подчинени на горепосочения императив и се променят в съответствие с изискванията за решаване на основната задача.

Следователно горепосочените теоретици не говорят за един прост и очевиден факт: не говорим за отхвърляне на капиталистическия индустриализъм, а напротив, за неговото разпространение в нови области, по-специално в сектора на услугите. Както правилно отбелязва А. Горц, информатиката трябва „да позволи индустриализирането на занаятчийските услуги от човек на човек, приватизацията на предишните обществени услуги и трансформирането на производството в дейност, която се извършва от самите потребители с помощта на средства, предоставени от индустрията”. Оттук нататък хората ще трябва да задоволяват не само материални, но и други нужди чрез пазара. Но това означава по-нататъшно изместване на отношенията на самопомощ, взаимопомощ, инициатива и т.н., намаляване на производството на индивидуално предназначени стоки и услуги и гигантско разширяване на сферата на анонимно, стандартизирано, търговско производство. Всичко това само засилва деградацията, отчуждението и робството на човешката личност. Създавайки нов пазар, технологичната революция засилва конкуренцията, борбата на всички срещу всички; по този начин господството на човека над човека не само не се премахва, а напротив, засилва се.

Претенциите на „постиндустриалния капитализъм“ за мир с природата изглеждат също толкова неоснователни. Без да внесе хармония в отношенията между хората, той не може да стане екологичен. Според същото списание Wildcat, „с помощта на „опазването на околната среда“ все повече и повече нови области се капитализират“. Природата все повече се превръща в стока; природни блага, въздухът, водата – дори това, което преди това е било безплатно – се купуват и продават и следователно се заграбват в името на печалбата. Те се предлагат на малцина, на тези, които отново имат платежоспособно търсене. Тази логика не важи за останалите, така че вредното производство просто се прехвърля в по-слабо развитите региони и страни, където населението е доволно от всякаква работа при всякакви условия и следователно е готово да пожертва екологичните гаранции (или не е в състояние да покаже ефективно търсене на тях). Тази политика само приближава екологичната катастрофа. Ние всички, независимо дали на някого му харесва или не, живеем на една планета. Очевидно е, че екологичните бедствия в някои региони неизбежно ще засегнат всички останали региони. И накрая, самият принцип на притежание, господството на човек над човека и природата, неразривно свързан с принципа на частната собственост, с пазарната логика на покупко-продажбата, е разрушителен както за човека, така и за природата, дори собственикът да обича чистия въздух. Човек не може да се отнася към природата (както и към човека) по консуматорски начин; подобна логика неизбежно ще доведе до унищожаване както на обекта на притежание, така и на неговия субект. Това е неопровержимо доказано от един от най-големите психолози и социолози на ХХ век Ерих Фром.

Порочната логика на „производството в името на производството“ и „потреблението в името на потреблението“ – тези неразделни признаци на капиталистическия индустриализъм – само подчинява новите, постиндустриални и екологични технологии, които при други условия може би биха могли да се превърнат във фактор на освобождението и хармонията. Инструментът за свобода и мир се превръща в инструмент за разрушение и всеобща конкурентна война.

Реформаторската левица признава, че капитализмът не може да бъде „постиндустриализиран“ и „позеленен“. Но и не искат да скъсат с това, което смятат за постижения на нашата цивилизация – развитото разделение на труда, специализацията и стандартизацията, пазарните отношения, стремежът към печалба като стимул за икономическо развитие. Те предпочитат да разработват проекти на „пазарен социализъм“, който според техните изчисления е предназначен да комбинира и съвместява социалната справедливост с конкуренцията, самоуправлението на производителя и потребителя с пазара, спасяването на природата с икономическата ефективност и печалбата .

Колко реалистични са тези надежди? Те могат да се разбират като реакция на провала на модела на „централното планиране” и на целия източноевропейски псевдосоциализъм. Но те не могат да бъдат оправдани. В историята на човечеството е имало само две логики, само два стимула за действия. Някои са разчитали и разчитат на инстинкта за взаимопомощ, наследен от природата, те се основават на солидарност и хармония. Други са елемент на взаимно съревнование, господство и омраза, кървава борба помежду си за собствена утилитарна изгода. И както (по думите на Козма Прутков) е невъзможно да се прегърне необятното, също толкова невъзможно, немислимо е да се свърже несъвместимото. Или едното, или другото.

Трагедията на Касандра е, че хората често не вярват на предупрежденията, особено ако се чувстват комфортно да не ги следват. Но осъзнаването, че човек все още е разумен, ни кара да не се поддаваме на либералния пазарен дух и да не му правим отстъпки. Ето защо тук си припомняме предупреждението на П.А. Кропоткин: „.. Нито едно общество не може да се развива на основата на два напълно противоположни, постоянно противоречащи си принципа… Наемният труд започва своето съществуване именно от този принцип – „всекиму според труда. ” – и малко по малко ни довежда до най-очевидно неравенство и до всички възмутителни явления на съвременното общество. От деня, когато хората са започнали да измерват услугите, предоставени на обществото, като плащат за тях с пари… – от деня, когато бива обявено, че всеки ще получи толкова, колкото може да вземе, за да плати за услугите си – от този ден цялата история на капиталистическото общество е била (със съдействието на държавата) написана предварително… Наистина ли сега трябва да се върнем отново към тази начална точка и отново да преминем през същото развитие?“.

Уви, досега на това предупреждение не се е обръщало особено внимание, забравяйки, че историята, по образния израз на историка В.О. Ключевски, може жестоко да даде урок на онези, които не искат да се поучат от нея. Дори най-левите, революционни марксисти от тези, които са убедени в необходимостта от общество на самоуправление и самоопределение на човека, дори те все още са в плен на абсолютизираните хегелиански догми. Те твърдят (и в това неочаквано се съгласяват със социалдарвинистите!), че развитието е само в борбата, че прогресът е невъзможен без противоречия и че хармонията означава застой и ентропия. Те допускат възможността за общество, в което противоположните принципи, които описахме, съжителстват в дълга, продължаваща борба за „потискане“. Съвсем левите говорят за преходен период. По-„умерените“ или „пазарните социалисти“ говорят за перфектен и завършен модел. Считайки дисхармонията за инструмент на хармонията, гарантиращ, че пазарът ще „отмре“ чрез собственото си разпръскване, разширяване или, обратно, чрез държавен контрол над него, те представят господството като инструмент на свободата.

Екологичната политическа икономия отдавна е доказала, че пазарните отношения нанасят огромни щети на околната среда. Професор Кап, в своя вече класически труд „Социалните разходи на частното предприемачество“ (публикуван за първи път през 1960 г.), стига до заключението, че „икономиката на свободното предприемачество трябва да се характеризира като икономика на неплатените разходи… до степента, в която истинските разходи за производство не се вземат предвид от предприемача. Тази част от производствените разходи се прехвърлят на трети страни или обществото и всъщност се поемат от тях”.

Гарет Хардин прекрасно демонстрира как се случва това в отличния теоретичен сценарий „Трагедията на Алменде“. Да предположим, че всеки фермер може да пусне колкото може повече от своите крави на обществено пасище. Един ден общият брой добитък ще достигне лимит, след който „всяка допълнителна освободена крава ще произвежда по-малко мляко на глава. Но това намаляване на добива на мляко ще се случи за сметка на всички, докато всеки отделен селянин ще може допълнително да увеличи собственото си производство на мляко, като увеличи броя на кравите си. Неговият интерес ще бъде да увеличи собственото си стадо възможно най-бързо и по-бързо от всички останали. Преследвайки индивидуалната си изгода, А. Горц обобщава сценария на Г. Хардин, че отделният селянин неизбежно приближава общата катастрофа“.

Всеки индивидуален или колективен производител на стоки в пазарна система е заинтересован да произвежда продукти, които са вредни, но на най-евтината цена, и да ги продава възможно най-скъпо. Какво ще е това – бомби, отрова или просто безполезен боклук – няма значение. Веднъж по руската телевизия показаха фермер, който храни прасетата си с BVK – изкуствена биологична добавка към храната, опасна при производството и канцерогенна при консумация на животинско месо. Той добре осъзнаваше последствията, но не се интересуваше особено. Това е добра сделка: прасетата растат по-бързо… Предупреждението, уви, не беше взето под внимание!

Остава обаче възможността да се насърчат предприемачите да предприемат екологични мерки с помощта на държавни глоби и обезщетения. Но първо, това ще бъде намеса в така любимата вече „свободна игра“ на пазарните сили, и второ, никъде по света това все още не е решило проблемите на околната среда (най-много да ги е смекчило на някои места). Факт е, че няма начин наистина да се ограничат екологичните щети, които индустриалният капитализъм причинява на природата (и хората), защото тази система е доминирана от императивите на печалбата и материалното производство, които съставляват нейната същност, а всички други идеи неизбежно са маргинализирани и интегрирани в капиталистическата реалност .

Страните от Източна Европа и бившия Съветски съюз обаче не избраха дори този твърде съмнителен път на „пазарен социализъм“. Те смятаха, че тяхното „по-малко зло” е в друго – в опита да заменят държавния капитализъм с обикновен западен, пазарен капитализъм. В същото време руските либерали откриха предимства и достойнства в частнокапиталистическия модел, на които дори най-убедените му апологети в Западна Европа, Япония или Северна Америка не рискуват да настояват. Но опитите за въвеждане на пазарен капитализъм на територията на бившия СССР претърпяха пълен провал.

Виждаме в Русия, както и в повечето страни по света, предимно бърз растеж на спекулативния и посреднически капитал, който избягва инвестирането на големи суми в производството. Чуждият капитал също няма желание да инвестира в страни, където няма социална и политическа стабилност. Междувременно за каква стабилност можем да говорим в условия, в които по-голямата част от населението живее в бедност? Примерът на страните от Източна Европа и „Третия свят“ ясно показва, че масовото производство за масово потребление тук не работи. Тук е възможен само икономически растеж в определени сектори на икономиката, обслужващи предимно нуждите на богатия елит (например производството на луксозни стоки). Социално, това е общество с чудовищна поляризация на богатството и бедността.

Разрушителните аспекти на пазарната икономика, които вече бяха обсъдени, допълнително утежняват тежките щети, нанесени на околната среда през предходните години от централизираното бюрократично ръководство и планирането отгоре. Вярно е, че поради спада в производството екологичната ситуация на територията на бившия СССР на места се подобри. Но от друга страна, към обичайните негативни последици от пазара – тържеството на краткосрочните икономически интереси, сляпото преследване на икономическа ефективност, производителност и печалба на всяка цена, липсата на контрол върху производството от страна на потребителя, грабежа на ресурси – беше добавена и характеристиката на по-слабо развитите страни – нежеланието на собствениците на капитал да финансират екологичната преориентация на промишлеността, енергетиката и т.н., липсата на основни правила за екологична безопасност. В момента се обсъждат търговски проекти, които включват съхранение на ядрени отпадъци от транснационални корпорации в Русия! В селското стопанство въвеждането на частно земеделие и земеползване неизбежно ще доведе до рязко засилване на почвената експлоатация, ускорено разрушаване на почвения слой и неконтролирано използване на химически торове и вредни средства за растителна защита. И това е в ситуация, при която според Програмата на ООН за околната среда (UNEP) до 70% от земеделските земи в бившия Съветски съюз са изложени на риск от ерозия!

„Екологизираният и постиндустриален” капитализъм, „пазарният социализъм”, преходът от държавния капитализъм към пазара – това са пътищата, по които хората искат да намерят „по-малкото зло” днес. Опитахме се да открием, зад красивата мъгла от думи и обещания, завоите, дупките и бездните на тези пътища. Ето защо вече можем да обобщим: както централизираният бюрократичен модел на обществото с неговото планиране отгоре, така и пазарната икономика и всичките опити за тяхното равнопоставено съчетаване жертват живота, свободата, здравето, благосъстоянието на хората и екологичния баланс на властта, господството, конкуренцията и натрупването на материални блага. Няма по-малко зло. Единственият изход, единствената възможност да спрем надвисналата катастрофа е да скъсаме със самата логика на господството и с инструментите на това господство. „Собствеността, господството, йерархията и държавата във всичките им форми и проявления са немислими за по-нататъшното съществуване на биосферата“, пише М. Букчин. „…Всеки опит за реформиране на социалната система, която изправя човек срещу всички сили на живота, е груба измама, която служи само за запазване на съществуващите институции“.

Човешката раса ще може да спаси себе си и света около себе си само чрез установяване на хармония между хората и между човека и природата, само като постави взаимопомощта и солидарността на мястото на съревнованието и потисничеството. Но това съответства и на други, алтернативни форми на взаимоотношения между хората днес, а следователно и на едно ново общество.

Алтернативата за днес и утре е изключително проста и сурова. Или хората ще намерят нова социална система на хармония, или краят наистина ще дойде и няма да има нищо повече. Има само един начин да се трансформира технологията, с която хората досега са завладявали и експлоатирали планетата и себеподобните си, в основата на новия живот. Според М. Букчин е необходимо „да се преодолее не само буржоазното общество, но и упоритото наследство на имотните класи: патриархалното семейство, системата на (гигантските) градове, държавата; историческата пропаст, разделяща духа и чувствеността, индивида и обществото, града и провинцията, работата и играта, човека и природата. Духът на спонтанност и разнообразие, който прониква в екологичното възприемане на естествения свят, сега трябва да се спусне върху революционните промени и утопията на новосъздаденото общество”.

Намирането на хармония с природата и с хората означава преодоляване на отчуждението, диктата на външни сили, потисничеството и индустриалното разделение на труда. Това означава замяна на държавата, бюрокрацията и йерархията със социална и лична автономия и самоуправление на индивидите и техните сдружения, а конкуренцията и взаимната борба на егоистите със солидарна взаимопомощ, доброволно съгласуване на интереси и потребности. Нека оставим на страхливците и скептиците да смятат всичко това за празна мечта. Нашата задача е хладно, трезво, предвидливо да установим: или такъв пробив ще бъде постигнат, или ще умрем!

Комунитаризъм

В съвременните общества могат да се намерят три неравни социални сфери. Това е преди всичко държавата като институционализирана сфера на власт и господство, след това – буржоазното гражданско общество, което формира неинституционализираната основа на държавата, също пропита с духа и логиката на господството, йерархията и експлоатацията, и елементите на алтернативно (потенциално либертарианско) гражданско общество, развиващо се отдолу, стремящо се да се освободи от господство, йерархия и експлоатация. Представлявайки историческо развитие на човешката тенденция към взаимопомощ, тези елементи се появяват под формата на самоорганизация и самоуправление на хората: работнически организации, граждански инициативи, сдружения на гражданите, различни комуни, самоуправляващи се групи и асоциации на производители и потребители и т.н. и т.н. – накратко, под формата на различни доброволни социални експерименти, които правят възможно изграждането на живот и производството по нов начин.

На първо място, появата и развитието на алтернативни социални структури отразява желанието на обединените в тях хора да възстановят целостта на човешкото съществуване, единството на работата, живота и свободното време. Тествани са различни форми на такава организация, като най-съвършеният досега е моделът на малка, самоуправляваща се комуна (общност), която се стреми да се самозадоволява с основни продукти и стоки, концентрирайки работата и свободното време на свободните, креативни хора с различни умения. Според теоретика на движението на кибуците М. Бубер, „истинска и устойчива реорганизация на обществото отвътре може да бъде постигната само чрез съюз на производителите и потребителите… силата и жизнеността на които могат да бъдат осигурени само от система от взаимодействащи, напълно колективни общности”. Така комуната изглежда най-оптималната форма на реално обединяване на производители и потребители. В завършен вид такава автономна комуна социализира производството и го поема в свои ръце и под свой контрол. Интересен и полезен комунитарен опит е натрупан в земеделските общини на Арагон през 30-те години и израелските кибуци, множество комуни в Европа, Америка, Азия и др.

Оценявайки в началото на века причините за неуспеха или сравнително малкото разпространение на комуните (общностите), П.А. Кропоткин стигна до изводи, които са актуални и днес. Първо, много общности са били и все още се изграждат не върху либертариански (анархистки), а върху авторитарни или полурелигиозни основи. Това важи особено за асоциации, създадени от привърженици на определени духовни секти.

Втората причина е изолацията на комуните, което прави вътрешния живот скучен, рутинен, монотонен, принуждавайки хората да работят с едни и същи хора всеки ден. Това често принуждава младите хора да напуснат общността (какъвто е случаят например в израелските кибуци). Освен това изолацията принуждава комуната (ако тя не е напълно самодостатъчна, а това е доста рядък случай!) да продава продуктите на своя труд на пазара, тоест да играе по същество същата роля в системата на социалния труд, която отделният капиталистически предприемач играе. Ето защо Кропоткин препоръчва обединяването на общностите в местни, регионални и т.н. федерации, за да им се осигури повече или по-малко разнообразна (диверсифицирана) икономика и свобода да преминават от една комуна в друга. Обединявайки се отдолу, такива комуни биха могли да образуват система, обхващаща цялото общество.

Екологичните императиви и информационните технологии „предписват“ появата на производството в такова комунитарно общество: малки по размер, гъвкави компактни организационни форми, които не позволяват детайлно разделение на труда, техническо и социално отчуждение на хората и не разрушават околната среда и основите на живота на хората. Постиндустриалните и екологичните технологии изобщо не противоречат на общностните социални форми. Нещо повече, М. Букчин доказва още през 1966 г. (в статията „За освобождаване на технологиите“), че с информатизацията, децентрализацията, екологизирането и дребномащабното производство комунитарното поведение е не само възможно, но и благоприятно. Комбинацията от екологични критерии с индустриално самоуправление е приложена на практика не само от някои общини, но и от кооперативни трудови групи (така наречените „алтернативни проекти“).

Важно предимство на комуната е, че производителите и потребителите в нея имат възможността съвместно и солидарно да определят какво, къде и как ще се произвежда и потребява. По този начин производството е насочено към задоволяване на много специфични нужди, а взаимното съгласуване на нуждите и възможностите се осигурява на базата на свободен договор. Начините за такова „планиране отдолу“ са предложени от опита на редица общини и асоциации на потребителите: потребителите обобщават своите нужди на редовни общи събрания и след това съгласуват тези решения с производствените възможности или в икономическите органи на общността (заедно с самоуправляващите се производители) или в общи събрания на комуните.

От своя страна в заинтересованите общини, обединени в отделни регионални и междурегионални федерации, самоуправляващите се производители и потребители могат съвместно и солидарно, обобщавайки и координирайки своите нужди и възможности, да развиват по-големи промишлени и транспортни съоръжения, които обслужват повече от една общност. Подчиняването на икономическите решения на общественото споразумение, свободната, съгласувана воля на хората ще направи възможно да се сложи край на „икономическото“ общество, на поробването на човека от икономиката.

Хората, които искат да оцелеят в достойни за тях условия, ще бъдат принудени да се откажат от господството над природата и себеподобните си. Но това означава радикална промяна в процесите и начините за вземане на обществени решения, заменяйки „външното регулиране“ (от бюрокрацията, представлявайки централно планиране или спонтанни пазарни закони) със самоуправление и федерално договорно „планиране“ отдолу.

Някои алтернативни общности вече са предприели някои стъпки в тази посока. Така редица анархистки комуни във Франция излагат идеята за „непряка размяна“, според която всеки член на договорена комуна може да дойде в склад във всяка от тях и да вземе за себе си това, от което се нуждае.

По отношение на разпределението в рамките на комуните (общностите) и бъдещето на комунитарното общество като цяло, практиката на алтернативните движения ясно изразява желанието на хората за хармония и социално равенство. Не говорим за онова карикатурно казармено „изравняване“, което властимащите приписват на левицата, за да плашат после обикновения човек с това чудовище. Напротив, това модерно общество на господство нивелира и усреднява хората. Задачата на левицата по други въпроси е, по думите на М. Букчин, да замени неравенството на еднаквите с равенството на неравните. Всеки човек, просто по право, по рождение, трябва да има възможност да живее свободно и да задоволява индивидуалните си нужди.

Точно това се случва в миналото в някои леви кибуци. Един от теоретиците и практиците на движението описва този метод на разпределение по следния начин: „Принципът на равенството… в кибуца не означава усредняване, тоест, че всички хора правят и трябва да правят едно и също нещо; тук действа индивидуализиращият принцип. От една страна, от всеки според възможностите му. Хората имат различни способности… и всеки, според индивидуалните си възможности, допринася за общата кауза. И точно обратното: всекиму според нуждите. Тоест и тук те изхождат от предпоставката, че индивидуалните потребности са различни и че от друга страна няма връзка между способностите и резултатите от труда – и задоволяването на потребностите, че това са две различни сфери. В кибуца като цяло има връзка между резултатите от труда и задоволяването на потребностите, но не и на индивидуално ниво.”

Пример за истинска самоуправляваща се комуна може да се счита съвременния немски колектив Niederkaufungen. Тази община близо до Касел е създадена през декември 1986 г. и през 1995 г. е имало 50 възрастни и 16 деца. Тя възнамерява да продължи да расте. Принципи на комуната: идеологически анархизъм, съвместно земеделие, вземане на решения въз основа на консенсус, колективни структури на живот и работа, премахване на семейните и половите йерархии. Трудът е организиран в съответствие с критериите за екологичност и социална чистота на произвежданите продукти и услуги. В Niederkaufungen има детска градина (интегрирана и смесена по възраст), строителна работилница, архитектурно бюро, дърводелска работилница, шлосерска работилница, шивашка и кожарска работилница, зала за конференции и срещи, столова, заседателна зала, предприятие за биоурбанизация, животновъдна ферма и наборна фабрика и др. Всичко това се ръководи от отделни трудови групи. Създава се пенсионна система. Особеност на общината е съвместното земеделие (всички решения се вземат на общ пленум). Неговите членове говорят за „обща икономика“, а не за „обща хазна“, обикновено предназначена за конкретни цели. „В общото домакинство има само един касов апарат. Всичко е дадено в него и всичко е взето от него. Всеки има равен достъп до него. Вече няма частни доходи. Подаръци, такси и др. също отиват на общо място. Няма как да правиш разходи извън общата каса. Освен това, що се отнася до производството, общата икономика включва споразумения относно работното време, формата на производство, предоставянето на услуги и квалификацията на работниците. Що се отнася до потреблението, общата икономика изисква споразумение относно потреблението и нуждите, за това как възникват нуждите и какви последствия ще има задоволяването на нашите нужди. В общината няма имуществени различия.

В Niederkaufungen потребителските и инвестиционно-производствените активи са разделени. Първите се формират от месечния доход на общината; в този случай се спазва следният принцип: средното за годината не трябва да бъде по-малко от разходите. Инвестиционното и производствено богатство се формира от обобществената собственост на членовете на комуната, която те записват в нея като дългосрочни дарения или внасят при постъпването си. Това се използва само за закупуване и ремонт на сгради и за инвестиции в сферата на труда, но в никакъв случай за потребителски нужди. Комуната съзнателно отхвърля принципа на строго равното потребление и установява принципа на разпределение според нуждите. Интересното е, че опитът на общината Niederkaufungen доказва: в условията на публично, открито и съвместно обсъждане на всички проблеми, злоупотребите са изключение, хората се научават да се отнасят съзнателно и отговорно към своите нужди, да ги обсъждат и разбират. Всеки член на общността сключва споразумение с нея какво може да вземе, ако напусне общността; това е одобрено с консенсус. Всеки месец в общината се изготвя равносметка, от която става ясно какво представлява доходът (собствените сфери на работа, работата навън, хонорарите, обезщетенията за безработица, подаръците, детските надбавки и др.) и разходите (храна, книги, пътувания, джобни разходи, наем и др.). При посочване на разходите не се записва кой точно ги е направил, всеки, който иска да разбере, може да се обърне към касовата книга. За разходи над 200 марки трябва да бъде уведомено предварително, за да могат другите да посъветват дали е възможно някъде и по някакъв начин да се купи по-евтино. По-големите разходи (пътни, компютърни и др.) подлежат на одобрение от пленума: те обикновено се отчитат и ако никой не възрази през следващите седмици и на следващия пленум, въпросът се счита за разрешен. Всяка трудова група представя отчет приблизително веднъж годишно, като отчита своите приходи, разходи, работно време и планове за развитие. Всичко това се счита за важна част от информационната култура в комуната, на която се обръща много внимание.

По принцип обаче досега говорихме повече за експериментите на едно малцинство, отколкото за напълно освободени пространства, тъй като в отношенията си с „външния“ свят комуните, кибуците и другите алтернативни единици често запазват моделите на преобладаващата стока –паричните отношения. Това ограничава и частично деформира придобитата свобода. Така например по-голямата част от кибуците, дори тези, които са установили чисто комунистически отношения вътре, са били ориентирани към пазарна реализация на продукцията си навън. В резултат на включването им в процесите на разделение на труда, много от тях биват принудени да преразгледат предишните норми на самоуправление и правила за вземането на решения в посока на по-голяма икономическа рационалност, интензификация, специализация, концентрация на правомощията и др. – типичната ситуация, когато пазарният принцип открито подкопава самоуправлението, налага му собствената си логика на печалба и господство. (Това в крайна сметка довежда до пълното израждане на кибуците, превръщането им в чисто търговски предприятия с твърда йерархична система на управление; същото се случва с повечето „алтернативни проекти“ от 70-те години).

Всякакви изолирани и локални опити за постигане на свобода са уязвими, подложени на постоянна опасност от интегриране в съществуващата експлоататорска система. Устойчивостта на комунитарния модел е възможна само ако се разшири върху цели общества, тоест на макросоциално ниво. Но за да се случи това, е необходимо масово движение, вдъхновено от анархистките принципи и способно да доведе до радикална трансформация на съществуващото общество. Като примери за такива движения е необходимо преди всичко да се посочи Испанската революция от 1936-1939 г.

В Испания самоуправляващият се анархистки профсъюз CNT наброява до 2,5 милиона души по това време и играе изключително важна роля в испанската революция. В революционна Испания през 1936 г. функциите за координиране и планиране на индустрията отдолу са поети от анархистки профсъюзи, които формират секторни генерални съвети на делегати и централна хазна за равно разпределение на ресурсите на отделните самоуправляващи се предприятия. През декември 1936 г. общото събрание на профсъюзите във Валенсия решава да координира дейностите на различните индустриални зони в рамките на един общ план, за да избегне вредната конкуренция и непоследователните изолирани действия.

Революцията стигна най-далеч в северния регион Арагон, който се смята за „фар на революцията“. Именно тук, на територията, където анархистките милиции под командването на легендарния революционер Буенавентура Дурути водят тежки битки с фашистките войски, са направени решителни стъпки към анархисткия комунизъм, въпреки че той никога не е бил официално провъзгласен.

500 хиляди души са живели в арагонските общности – мнозинството от населението на региона; те са разполагали с 60% от обработваемата земя. По отношение на „индивидите“, които не са членове на колективи, Конгресът решава през февруари 1937 г., че тъй като дребните собственици, които желаят да останат извън колектива, се считат за способни да работят сами, те не трябва да се възползват от колектива (дотогава им е било позволено, при определени условия, да използват колективните блага и услуги). Правото им да водят домакинство по свой собствен начин обаче трябва да се уважава, ако не пречат на дейността на колектива. Освен това всеки от тях трябва да има толкова земя, колкото може да обработва сам. Използването на наемна сила е строго забранено.

Арагонските села не са чисто земеделски селища. Бихме ги нарекли по-скоро малки градове. Каменни къщи, жители, които се занимават не само с обработка на земята, но и със занаяти, местна индустрия и др. Тези предприятия, както и битовите услуги, културните и образователните институции също биват социализирани. Древните общински традиции са били силни в селищата. Всичко това улеснява обединяването на хората в свободни териториални и икономически общности.

Нямало е йерархия в „колективите“; всички са се радвали на равни права. Основният решаващ орган винаги е бил редовното общо събрание на членовете, което се е събирало веднъж месечно. За текущата координация на обществения и икономическия живот биват избрани комитети, често възникващи на базата на предишни революционни комитети. Техните членове – предимно делегати от браншовите секции – не се ползват с никакви привилегии и не получават специално възнаграждение за работата си. Всички те, с изключение на техническите секретари и касиерите, е трябвало да продължат нормалната си работа. Всеки възрастен член на „колектива“ (с изключение на бременните жени) е работел. Трудът е организиран на базата на самоуправлението. Екипи, състоящи се от 5-10 души, решават всички основни работни проблеми на вечерни срещи. Избраните към тях делегати изпълняват и функциите по координацията и обмена на информация с други бригади. В много екипи бива приложен принципът на ротация на работниците; индустриалните предприятия биват включени в икономическата система на общността, което допринася за обединяването на индустрията и селското стопанство. Колективи, обединени в областни федерации.

Най-важната мярка е ликвидирането на парите. В същото време арагонците се ръководят не от някаква финансова теория, а от своите етични и революционни чувства. В първите седмици много „колективи“ напълно премахват заплащането на труда и въвеждат неограничена безплатна консумация на всички продукти от обществените складове. Но в условията на война и недостиг това не е било лесна задача, особено след като паричното обръщение се поддържа извън „колективите“. През септември 1936 г. повечето общности преминават към така нареченото „семейно плащане“. Всяко семейство в „колектива“ получава равно количество пари (в зависимост от „колектива“, приблизително 7-10 песети за главата на семейството, още 50% за съпругата му и още 15% за всеки друг член на семейството). Тези средства са предназначени само за закупуване на храни и стоки за потребление и не подлежат на натрупване. В много общности са въведени местни купони вместо национални пари. В други е имало карти и купони. Определени видове продукти са разпределени почти навсякъде (имало е война), а други (вино, масло и др.) се разпространяват на много места без никакви ограничения. Преди решението за премахване на парите, „в една трета от всички 510 села и градове, приели колективизацията в Арагон, парите са премахнати и стоките са предоставени безплатно от магазина на колектива според потребителската книга“, „в две трети подходящо са приети заместители на парите – облигации, купони, монети и т.н., които са валидни само в общностите, които ги емитират.

Отначало в дейността на отделните общности се проявява известен локализъм, отразява се и изходната неравнопоставеност на „колективите” – едни от тях са по-проспериращи, други по-бедни. Както твърди А. Зухи, в началото някои се противопоставят на идеята за икономическо планиране под лозунга за самодостатъчност. Пълната независимост на „колективите“ един от друг, различията в благосъстоянието на общностите и в системата на разпределение затрудняват координирането на техните икономически дейности. Анархистите, които подкрепят задълбочаването на социалната революция, включително Дурути, който лично агитира „колективистите“, призовават за координация на действията. През февруари 1937 г. в град Каспе се провежда конгрес на арагонските „колективи“ с участието на няколкостотин делегати. Решено е да се създаде федерация. Участниците се съгласяват да засилят агитацията в полза на „колективизацията“, да създадат опитни ферми и техникуми и да организират взаимопомощ между „колективите“, като взаимно си предоставят машини и работна ръка. Границите между селата и границите на общинската собственост са премахнати. Обединените „колективи“ решават да координират обмена с външния свят, създавайки за тази цел общ фонд от продукти, предназначени за обмен, а не за собствено потребление на общностите, и също така започват да съставят статистика за производствените възможности.. Накрая е предвидено пълно премахване на всякакви форми на парично обращение в „колективите“ и тяхната федерация и въвеждане на единна потребителска книга за всички (при нейното представяне потребителските стоки са се издавали безплатно според нормата). Последното трябва да помогне за установяването на реалните нужди на всеки един от жителите на региона, така че след това, ориентирайки производството към специфичните нужди на хората, да се премине към анархо-комунистическата практика на „планиране отдолу“.

Дейността на арагонските „колективи“ се оказва изключително успешна. Дори по официални данни реколтата в региона през 1937 г. се е увеличила с 20%, докато в много други райони на страната е намаляла. В Арагон са построени пътища, училища, болници, ферми, културни институции – за първи път в много села; е извършена механизация на труда. За първи път много жители получават достъп до медицински грижи и безплатно, антиавторитарно образование (лекарите и учителите станават пълноправни членове на „колективите“).

Поражението на испанската революция прекъсна този социален експеримент. Испанските анархо-синдикалисти обаче, обобщавайки практиката на революцията от 30-те години и последвалите социални експерименти, предлагат през 70-те системна „Конфедеративна концепция за анархисткия комунизъм“. Тяхната идея развива модела на двойната федерация: териториална асоциация на комуните и икономическа асоциация на самоуправляващите се производители. В същото време федерациите на производителите, като икономически органи на федерациите на общините, са призвани да събират информация от всички общини, да я координират и хармонизират с помощта на съвременни информационни средства и да я разпространяват в общините. По този начин се очаква да се вземат решения по отрасли относно разпределението на суровините и индустриалното сътрудничество. След това тези решения подлежат на ратификация или пояснение на съответните конгреси на общините на различни нива.

И накрая, най-важната характеристика на социалната структура, която човек ще трябва да установи, ако иска да оцелее в условия, достойни за него и неговите потомци, е отмирането на труда. Трудът трябва да стане свободна, самоопределяща се дейност на всеки човек, вече не робство и проклятие, а (благодарение на съвременните технологии и фокусирането върху способностите и наклонностите на човека) вид творческа игра. В резултат на това разликите между работа и хоби могат все повече да се стопяват, така че един ден може би да изчезнат напълно. „Електронните технологии и роботиката за първи път в човешката история създадоха предпоставки за качествено различна форма на общество и икономика, която вече няма да се основава на класическата „икономика на работното време“. „Тъй като производството на социално необходим набор от стоки изисква все по-малко и по-малко човешки труд и работно време, ерата на труда, който създава стойност и принадена стойност, клони към своя край“, се казва в конференцията „Солидарност 2000“, организирана от немския синдикат на металурзите през март 1989 г. Според левия социолог М. Шнайдер „Силно автоматизираният капиталистически производствен процес създаде обективните предпоставки за прилагането на тази визия.“ С тези промени той свързва и промените в съзнанието на работниците: промяната в ценностите „днес се изразява в нарастващата нужда от лична самореализация и творчество…, засягайки не само сферата на свободното време, но и сферата на работа. Увеличаването на свободното време даде на хората стремеж към самостоятелен живот и самоуправляваща се работа. Трудът като принудителен труд е загубил своята митологична аура… Но с това проправя пътя за трансформация на всички морални концепции, етични системи и категории на разума, основани на голия успех и труд.“

Заключение

Говорейки за „общество на спасението“, много лесно е да изпаднем в изкушение и, подобно на утопистите от миналото, да нарисуваме детайлни картини на структурата на един прекрасен свят на хармония, справедливост и доброта. Опитахме се, напротив, да не даваме прекалено воля на спекулативното въображение, а да говорим само за това, което е изпробвано или за това, което е абсолютно необходимо за оцеляване. Следователно, ние не предоставяме тук „научна“ дефиниция или „стриктно“ конкретно описание на системата на анархисткия комунизъм. За обобщение ще се задоволим с обширно описание, което оставя пълен простор за самоорганизация и инициативност на хората. Неговият автор е П.А. Кропоткин: „Това общество ще се състои от много съюзи, обединени помежду си за всички цели, изискващи обединение – индустриални федерации за всички видове производство: селскостопанско, индустриално, умствено, художествено; и от потребителски общности, които ще се занимават с всичко, свързано, от една страна, с изграждането на жилища и санитарни подобрения, а от друга, с доставките на храна, облекло и др.

Федерации от общности и потребителски общности с продуктови съюзи също ще възникнат. Накрая ще се появят още по-широки съюзи, обхващащи цялата страна или няколко държави. Всички тези съюзи и общности ще бъдат обединени чрез свободно споразумение помежду си… Развитието на нови форми на производство и всички видове организации ще получи пълна свобода; личната инициатива ще бъде насърчена, а желанието за хомогенност и централизация ще бъде забравено. Нещо повече, това общество по никакъв начин няма да се изкристализира в някаква фиксирана форма; то, напротив, непрекъснато ще променя външния си вид, защото ще бъде жив, развиващ се организъм.”

Разбира се, социалната система, описана от Кропоткин, е поразително различна от обществото, в което живеем днес. Феномените, за които говорихме, в никакъв случай не са свободният свят на едно възможно утре; в най-добрия случай те са пример или тенденция. Дали ще се осъществят или не, зависи не от въображаеми обективни и автоматични „закони“, а от волята и способността на самите хора да действат, да се борят, да се съпротивляват и творят. Излишно е да се надяваме, че някаква висша, чисто политическа революция, завземане на политическата и държавната власт ще ни доближи дори една крачка до целта. Но ако хората могат да се организират, ако работниците могат да завземат фабриките, институциите, земеделските стопанства и да установят самоуправление в тях, ако жителите организират постоянно самоуправление по местоживеене (под формата на народни събрания, идващи от древногръцкия полис или части от революционен Париж), ако потребителите и производителите се обединят в свободни асоциации и започнат сами да решават проблемите на собствения си социален живот, съвместно и солидарно, без бюрокрация, държава и пазар – това ще бъде социална революция, път към свободата и самата свобода!