Левият интернационализъм и Втората световна война

Превод на статия на Вадим Дамие.

Запазени са документи и мемоари, които ни позволяват да преценим как населението на различни страни е възприело избухването на Втората световна война. Свидетелствата от Франция, Великобритания и Германия са единодушни: обикновените хора я посрещат със страх и безнадеждност. Настроението е поразително различно от милитаристичния и патриотичен плам, характерен за избухването на Първата световна война. До края на двете войни обаче настроението се е променило и е било точно обратното. Първата световна война завършва с вълна от революции, които отразяват преобладаващите настроения в обществото: Долу социалната система, която поражда войни, долу стария свят! За разлика от тях страните победителки излизат от Втората световна война в атмосфера на триумф на идеите за нацията и нейната независимост, националното единство в борбата срещу външния враг, националната солидарност и социалното партньорство в рамките на и в полза на съществуващата капиталистическа и държавноцентристка социална система.

Как може да се обясни такава поразителна разлика? Историците и идеолозите обикновено се позовават на факта, че Втората световна война, според тях, е имала напълно различен характер от Първата. В края на краищата тя е била война срещу фашизма, казват те. Но не е ли фашизмът рожба и логично развитие на все същата капиталистическа и държавна система? Нима противоречията и конфликтите между интересите на държавите, които се сблъскват във Втората световна война, не произтичат пряко и непосредствено от сблъсъците на междудържавни интереси по време и в резултат на Първата война? Не е ли Втората война в крайна сметка борба за световно господство между двата основни империалистически блока: реваншисткия (стремящ се да ревизира резултата от Първата война) и антиреваншисткия? Така че спорът за „естеството“ на военния пожар не обяснява нищо.

В хода на Първата световна война, когато обществените настроения се променят от про- към антивоенни, интернационалистическата левица, първоначално малко малцинство, успява да набере сила и масовост и да допринесе за последвалия революционен взрив. Позицията на „интернационалистите“ започва да се разбира като отказ от подкрепа на която и да е от воюващите страни, като призив за превръщане на империалистическата война в класова война и социална революция. Въпреки това по време на Втората интернационалистите остават маргинална сила и така и не успяват да наложат своя отпечатък върху развитието на събитията. Защо?

Изглежда, че причините за това трябва да се търсят в състоянието на обществото и в позицията на самите леви сили.

На първо място си струва да разгледаме по-отблизо какво се случва в света през историческия период между двете войни. Най-голяма роля тук играят следните фактори:

а) Поражението на световната революция от 1917-1923 г. и на последвалите опити за социална революция до Испанската революция от 1936 г. Свързано с това е широко разпространеното разочарование от обществото, липсата на увереност на работническата класа в собствените ѝ сили и във възможността за самоорганизация;

б) Промени в организационната и производствената структура на самото индустриално капиталистическо общество. В междувоенния период преобладава моделът на „фордизма-тейлоризма“, т.е. разделението на труда на малки специализирани операции, механизацията на труда, подчиняването на производителя на машината и нейните ритми и установяването на масово производство. Психологическите последици се изразяват в нарастващо неразбиране от страна на работниците на смисъла, целта и хода на производствения процес като цяло и в собственото им предприятие, липса на вяра във възможността за работнически контрол върху производството, възприемане на необходимостта от ефективно ръководство от страна на държавата и квалифициран мениджмънт, намаляване на потенциала на движенията за производствено и социално самоуправление и разпадане на особената „работническа култура“ с нейните алтернативни на капитализма норми и ценности.

в) Формирането на „масово“, „атомизирано“ общество (Х. Аренд) и феноменът „бягство от свободата“ (Е. Фром). Разпространението на идеите на национализма и етатизма, отразяващи жаждата на хората за ново „псевдообщество“.

г) „Голямата криза“ от 30-те години на ХХ век, която също води до възход на икономическия и политическия национализъм и до разширяване на функциите и правомощията на държавата, независимо от нейния политически режим.

Очевидно е, че към момента на избухването на Втората световна война социалните условия като цяло са изключително неблагоприятни за радикална самоуправляваща се социална алтернатива. Настъпва ситуация, която писателят В. Серж сполучливо нарича „полунощта на века“.

Състоянието на левите сили също е отражение на общата социална ситуация.

Социалдемокрацията в междувоенния период отива още по-далеч по пътя на пълното интегриране в индустриално-капиталистическата система. Сега тя е напълно и безусловно заразена с държавно-патриотичната идеология. След като влизат в правителствата на повечето европейски страни, социалдемократите се превръщат в съуправляващи на държавите от антиреволюционния блок и по този начин в носители на държавни (империалистически) интереси.

Социалистическата левица във Франция, Великобритания и други страни си остава слаба група, която се колебае между пацифизма и идеята за силна защита на демокрацията срещу фашизма. Всъщност те не издигат интернационалистически лозунги в духа на „война на войната“, а с избухването на войната в повечето случаи са обречени на бездействие.

Просъветските комунисти (сталинистите) не могат и не искат да повторят антивоенните лозунги на болшевиките от периода на Първата световна война. Тяхната позиция се определя от три основни фактора. Първо, политиката на Съветския съюз като държава със собствени интереси и политиката на съюзи, продиктувана от тези интереси. Комунистическите партии се ориентират по зигзагите на външнополитическия курс на Москва (подкрепа за Германия срещу антиреваншистите през 20-те години, антигермански блок с Франция и Чехословакия в средата на 30-те години, пакт с Германия през 1939-1940 г. и война с нея след юни 1941 г.). Второ, стремежът на партиите да спечелят масова база чрез отстъпки пред масовите настроения, разгледани по-горе, т.е. чрез национални и патриотични лозунги. На трето място, логиката на „по-малкото зло“, характерна за всеки реформаторски „антиутопизъм“ (буржоазната демокрация е разглеждана като такава в сравнение с фашизма). В резултат на това, присъединявайки се към Народните фронтове, комунистическите партии подкрепят надпреварата във въоръжаването, военните приготовления и авторитарните мерки в антиреволюционните („демократични“) държави под „антифашистки“ лозунги.

Във връзка с войната троцкистите се оказват в плен на противоречия, които са характерни за позицията на техния лидер Л. Троцки. От една страна, той твърди, че „тази война ще предизвика, както сме твърдо убедени, пролетарска революция“, а също така „ще доведе до свалянето на бюрокрацията в СССР“. От друга страна, той продължава да настоява, че всеки революционер е длъжен да защитава Съветския съюз като макар и „бюрократично деформирана“, но все пак „работническа държава“, което предизвиква объркване сред поддръжниците му и напускане на онази част от тях, която възприема сталинската държава като експлоататорска и империалистическа. Троцки заявява, че „на световната сцена ние не подкрепяме нито съюзническия, нито германския лагер“. И в същото време, малко преди смъртта си, отбелязва, че в победените страни „социалното потисничество се съединява с националното потисничество“, а нацистката „тоталитарна диктатура на чужд завоевател е най-непоносимата от всички форми на диктатура“. По същество той подкрепя националноосвободителното движение в окупираните от Германия страни – движения под национални лозунги.

Анархисткото движение също е раздирано от сериозни противоречия във връзка с войната. Официално по-голямата част от анархистките организации не подкрепят нито една от воюващите страни, осъждат империалистическия характер на войната и призовават за социална революция като средство за прекратяване на войните веднъж завинаги. „След войната между нациите трябва да последва война между класите.“ Изявления в този смисъл правят Международната работническа асоциация (МРА, анархо-синдикалисткият интернационал), повечето от нейните секции в страните, както и федерациите и анархистките групи. На практика обаче позицията на отделните организации и активисти е могла да варира значително. Например шведските синдикалисти (които по това време съставляват секретариата на МРА), въпреки че призовават работниците да „не вярват“ на демокрациите, все пак характеризират фашизма като „враг номер едно“. Това означава следното: „Във фашистките страни работниците трябва да се стремят да предизвикат социална революция, като провокират поражението на собственото си правителство, а в страните, подложени на фашистка инвазия, те също трябва да се стремят към социална революция, но без да улесняват победата на фашизма.“ Анархо-синдикалистите от Аржентина, Уругвай, Франция, холандските, някои италиански и други анархисти се противопоставят на тактиката на „по-малкото зло“. Те заявяват, че основният враг е капитализмът във всичките му варианти (включително държавният капитализъм в Съветския съюз) и затова не трябва да се подкрепят нито фашистките, нито „антифашистките“ държави, а е необходимо да се подкопават военните усилия от всички страни, да се води икономическа борба на работниците и да се работи в посока на революцията. Полските анархисти открито застават на антигерманска страна. Що се отнася до десетките хиляди испански анархисти, намерили убежище извън пределите на Испания след победата на франкизма в гражданската война, много от тях смятат, че просто продължават дългогодишната си борба срещу фашизма – ако е необходимо, като влизат в съюзи с други сили…

Като цяло може да се каже, че само малки групи анархисти и леви комунисти остават на интернационалистическа позиция по време на Втората световна война. По думите на Роза Люксембург те „спасяват честта“ на левицата. Те не се ограничават само с прокламиране на своята алтернатива, а се опитват, доколкото могат, да вършат интернационалистическа работа сред населението и войниците. Групите са против подкрепата на която и да е от воюващите страни, против обединението на работниците с управляващите класи в името на „победата“, „националното единство“ или „националното освобождение“, в полза на „третия фронт“ (по-точно „третия лагер“ – пролетарския), в полза на разгръщането на класовата борба и превръщането на империалистическата война между държавите в социална революция. С други думи – за това Втората световна война да завърши по революционен начин, както Първата. Въпреки това интернационалистическите организации се различават много по своята идеология и следват различни стратегии и тактики на борба (по отношение на използването на въоръжени или невоенни методи, етапи на борбата, допустими съюзи и т.н.).

Характерен е примерът с Франция, където лявата върхушка (социалисти и комунисти) се влива в редиците на буржоазната Съпротива и играе най-значима роля в нея. От 1941 г. Комунистическата партия открито прокламира национално-патриотични лозунги, призовавайки към „убийство на бошове“ (немци, шваби — бел.прев.), борба за национално освобождение на Франция и възстановяване на „величието на родината“. Френските троцкисти се разделят на такива, които са склонни да подкрепят Съпротивата (групата около вестник „Верите“ и Комитета за Четвърти интернационал), и такива, които се надяват да се впишат в системата на Виши (Националното-революционно движение, ръководено от Жан Ру, с вестник „Революсьон франсез“). Някои бивши членове на троцкистката група „Ла Комюн“ (Анри Молиньо и Дено) се присъединяват към фашистката партия, създадена от бившия социалист М. Деа. Анархисткото движение като сплотена сила се разпада след избухването на войната и особено с германската окупация. Някои активисти поотделно заемат изчаквателни позиции, други се присъединяват към Съпротивата, както и някои испански емигранти анархисти (други се противопоставят на сътрудничеството с нелибертариански сили).

Интернационалистическата дейност във Франция по време на войната се осъществява от няколко нелегални организации; много от членовете им са арестувани или екзекутирани. Анархистката Международна революционна синдикална федерация действа в Тулуза, Марсилия и други градове на юг; нейни ръководители са руският анархист Всеволод Волин и Андре Арю. Тя издава списанието „Ля Расон“, брошури и листовки; призовава войниците от всички армии да се побратимят и да насочат щиковете си срещу тези, които ги изпращат в битка, а работниците – фашистите, голистите (свързани с името на Шарл дьо Гол — бел.прев.), демократите и сталинистите и срещу капиталистите от всякаква националност. Групите на Революционните комунисти на Германия (лидер Георг Шойер) и Революционните комунисти на Франция се откъсват от троцкисткото движение, считайки Съветския съюз за империалистическа, а след това за държавнокапиталистическа държава. Действат предимно на юг, а от 1944 г. и в Париж, като издават бюлетини и вестници на немски и френски език („Спартак“, „Фратернизасьон пролетариен“, „Интернационал“, „Ле Пролетер“, „Пувуар увриер“ и др.) Групите критикуват „германските фашисти“, „англофилските фашисти“ и сталинистите, агитират сред работниците и в германската армия, призовават войниците да се разбунтуват и да създадат войнишки съвети, а работниците – да сложат край на войната, като започнат световна революция и създадат република от безпартийни съвети. През август 1944 г. „революционни комунисти“ повеждат стачка на работниците от завод „Рено“ в Париж, но тя е потушена с помощта на Комунистическата партия. Друго интернационалистическо течение се развива през 1941 г. в Париж около бившите швейцарски комунисти П. и К. Талман. Тяхната Революционна пролетарска група (по-късно Съюз на интернационалните комунисти) има многонационален състав: в нея влизат французи, германци, евреи, испанци, италианци, югославяни, унгарци, руснаци, поляци; тя публикува „Ревей пролетартен“ и „Ля Флам“. Членовете на групата осъждат империалистическия характер на войната от всички страни (включително Русия) и призовават тя да се превърне в гражданска война срещу всички фракции на капиталистите, за световна република на Съветите. Незабавните мерки, които се предлагат, са: интернационалистическа агитация, пропаганда на побратимяването между войниците и работниците, подкрепа за борбата на работниците за икономически искания, борба срещу депортирането на работници в Германия… Групата приютява преследвани нацисти и евреи и помага за провеждането на интернационалистическа агитация сред германските войници: отпечатва нелегалния вестник на група германски войници в Брест „Арбайтер унд Золдат“. Въпреки че войнишкият ъндърграунд бива разкрит и членовете му биват подложени на репресии, този опит може да се разглежда като принципно доказателство, че подобна интернационалистическа дейност е възможна дори в редиците на нацистката армия. Можем само да си представим какво би се случило, ако тя беше подкрепена не от малки групи, а от хилядите леви активисти, които вместо това са последвали комунистическите и социалистическите лидери по пътя на „национално“-мотивираната съпротива.

Групите на „революционните комунисти“ и групата на Талман по правило не си сътрудничат с буржоазната Съпротива, но поддържат контакти помежду си и провеждат агитация сред троцкистите и левите социалисти.

В Италия комунистите и социалистите участват активно в антифашистката съпротива на страната на държавите от антихитлеристката коалиция. Комунистическата партия призовава за борба срещу фашизма, за демокрация и срещу външния враг – германците. Дори италианските троцкисти прибягват до националистическа реторика: отправят призиви за спасяване на „нашите родни земи“ от „тевтонските зверства“. Интернационалистическата борба в страната се води предимно от италианските леви комунисти (бордигисти) и някои анархисти. Техните надежди се подхранват от разрастването на класовата борба на работниците в Италия и Германия: стачките на германските работници от ноември 1941 г. и последвалите изолирани стачки през 1942 г., общата стачка в завода „Фиат“ в Торино през октомври 1942 г, масовите стачки на италианските работници в металургията, хранително-вкусовата промишленост и химическата промишленост през март 1943 г. (по време на които младите работници в Торино и Милано, напук на комунистите, призовават за създаване на фабрични съвети), общата стачка на италианските работници в Германия през 1943 г., частично подкрепена от германските работници…

Италианските бордигисти създават многохилядната Интернационалистическа комунистическа партия, която издава вестник „Прометео“ и има значително влияние в редица предприятия в Торино, Милано и Парма. Бордигистите се противопоставят на „националната война“ и призовават за борба не само срещу фашизма и германската окупация, но и срещу целия капитализъм, включително и срещу демократичния капитализъм под знамето на антифашизма. Първоначално те се отнасят отрицателно към антигерманското партизанско движение, но след това започват да допускат превръщането му в пролетарска самозащита срещу капитала. Бордигистите се стремят да насърчават разрастването на класовата борба в предприятията и създаването на „единен пролетарски фронт“ на интернационалистическа основа. Техните партньори в такъв фронт на много места са анархистите. На конференция в Генуа през 1942 г. италианските анархисти приемат стратегия за един вид „перманентна революция“: започвайки като борба срещу фашизма, тя трябва да се развие директно в антикапиталистическа социална революция. Анархистите активно създават партизански отряди (в някои от които участват хиляди бойци) и успяват да освободят редица селища в Северна Италия. Но те вече нямат сили да организират класова съпротива срещу англо-американските войски, които окупират Северна Италия през 1945 г…

Холандските интернационалисти са много активни по време на Втората световна война. Те са представени от леви комунисти, леви социалисти от групата „Искра“ и анархисти. Най-голямата организация, Фронтът Маркс-Ленин-Люксембург (ФМЛЛ), е създадена в началото на 1941 г. и ръководена от бившия троцкист Снейвлит. Състои се от клетки от по 5 души и обединява до 600 активисти; издава нелегалното списание „Спартак“ с тираж 5000 екземпляра. Първоначално групата не се противопоставя на „защитата на СССР“, но иначе ясно се придържа към линията на „Третия фронт“: срещу фашизма, буржоазната демокрация и сталинизма, срещу германската, холандската и английската буржоазия, за побратимяване на войниците и работниците от воюващите страни, за развитие на класовата борба и пролетарската революция. Активистите на ФМЛЛ, комунистическите привърженици на безпартийните съвети и анархо-синдикалистите играят важна роля в общата стачка на холандските работници през 1941 г. След арестуването на Снейвлит от нацистите през 1942 г. ръководството на ФМЛЛ се променя; към организацията се присъединяват и комунистически привърженици на безпартийните работнически съвети. След това тя е преименувана на „Съюз на комунистите „Спартак“ и окончателно се отказва от идеята за „защита на СССР“ и признава империалистическия характер на войната от всички страни. Холандските „спартакисти“ и анархо-синдикалистите стоят в основата на движението за революционни профсъюзи на фабричното производство в страната през 1945 г…

Във Великобритания някои анархисти и троцкисти се занимават с интернационалистическа дейност и докато първите се застъпват за отказ от военна служба (някои от тях са репресирани в тази връзка), троцкистите призовават работниците да се присъединят към армията и да създадат работнически съвети в нея. „Уор коментъри“ (по-късно „Фрийдъм“), публикуван от анархисти и леви интелектуалци, осъжда империалистическия характер на войната и призовава за продължаване на класовата борба. Някои от анархистите, които въпреки това са били принудени да се присъединят към армията, участват (заедно с троцкисти) в движението за създаване на войнишки съвети в британската армия в Египет (1946 г.). Анархо-синдикалистите активно подкрепят стачката в Глазгоу през 1944 г.

Въпреки героичната дейност на интернационалистите в много страни, Втората световна война, за разлика от Първата, не завършва с революция. Междувременно управляващите от държавите по света смятат подобно развитие за напълно възможно и се страхуват от него. Достатъчно е да споменем, че в навечерието на избухването на войната френският посланик в Германия и Хитлер се опитват да се „вразумят“ един друг и да се убедят да не започват военни действия, защото победител може да бъде не някоя от воюващите страни, а революционерите. Докладите на нацистката служба за сигурност в Германия почти до самия край на войната отразяват страха, че войната може да завърши с „нова 1918 г.“.

Но тези опасения не се сбъдват. Революционното движение, което разтърсва Европа между двете световни войни, прекъсва след Втората световна война. В резултат на войната се укрепват държавните институции (буржоазно-демократични и сталинистки), национализмът, механизмите на „националното единство“ и „социалното партньорство“. Идеологията на извънкласовия „антифашизъм“, на общността на интересите на „висшите“ и „низшите класи“ се превръщат в оправдание за нов етап в развитието на капиталистическото господство. „Националното единство“ в името на държавното освобождение по време на войната бива последвано от „партньорството на труда и капитала“, опосредствано от държавата в мирно време, а лоялността към „своята страна“ бива последвана от „лоялност към своята фирма, към своето предприятие“. По този начин се полагат основите на „кейнсианския компромис“ и „социалната държава“ през следващите „златни тридесет години“. Войната, с нейното масово унищожаване на основния капитал и последвалото възстановяване, открива нов цикъл на капиталистическо натрупване. Влизайки в правителствата на западните страни (1945-1947 г.), комунистическите министри спомагат за потушаването на стачките и независимите социални движения в името на „възстановяването“. И източната част на континента попада под управлението на държавнокапиталистическия блок; победата във войната укрепва позициите на сталинския режим. Поражението на интернационалистическата историческа алтернатива предрешава съдбата на Европа и света за много десетилетия – дори и до днес. Фактът, че войната не завършва с революция, погребва лявата революционна перспектива. Първата, „революционна“ половина на века бива заменена от втората – ерата на капиталистическия и държавнокапиталистическия „ред“.