Украинската криза и „левите“: необходими пояснения

Публикуваме превод на статия на Конфедерацията на революционните анархо-синдикалисти (КРАС, руска секция на Международната работническа асоциация), качена в сайта им на 09.28.2014 (https://aitrus.info/node/3948) във връзка със случващото се тогава покрай майданските събития. Решихме, че тя ще ни е полезна днес поради сходствата и съответствията в международното положение (противопоставяне Русия-НАТО), в народните настроения (пропутинизъм и евроатлантизъм) и най-вече в отговора на някои от левите, които прибързват да заявят подкрепа за една от воюващите държавни власти и да обявят въоръжените ѝ сили за „по-демократични“ или „антифашистки“. Както обаче знаем, всичко това не е борба за свобода и демокрация, а сблъсък на враждуващи геополитически интереси, където да се дири „по-малко зло“ е пагубно или най-малко безсмислено и в измяна на идеалите ни. Война за мир няма, нито можем да търсим революционност във властническите структури. По този начин публикуващият се съгласява със становището на КРАС относно интернационализма като твърд и изпитан принцип на анархистите и осъжда поддръжката за която и да е политическа власт, независимо за каква се представя тя.

Украинската гражданска война нанесе още един тежък удар по онези обществени сили в Русия, които наричат себе си „ляво“, „антифашистко“ или „анархистко“ движение. След като не издържаха изпитанието на прословутия „национален въпрос“, или по-точно – изпита по интернационализъм, тези групировки се разделиха на привърженици на някой от буржоазните лагери, които се сбиха помежду си в борбата за власт в Украйна.

Логиката на подкрепата за майдановия преврат и създадения от него режим в Киев, от една страна, или обявилите отделяне от Киев проруски режими в Донецк и Луганск, от друга, неумолимо водеше техните апологети към оправдаване или на империалистическите интереси на държавите от НАТО, или на хищническия експанзионизъм на Кремъл – тоест на онези държави, които изясняват отношенията на украинската земя чрез ръцете на своите марионетки и сателити.

Крахът на „левите“

Много „леви“ и „анархисти“ в пространствата на бившия Съветски съюз отдавна не се отличаваха с интернационалистическа позиция и в преследване на популярност сред „масите“ бяха готови да правят компромиси с различни форми на национализъм. Украинската война беше тласъкът, който помогна за завършването на тази еволюция „надясно“. Левият лагер на Украйна се раздели на две основни групи. Ленинистите от „Боротьба“, изправени пред открито антилявата, украинско-националистическа реторика и практика на Майдана, по същество подкрепиха противниковия Антимайдан и обявиха проруските демонстрации в източната част на страната за „антифашистки“, без да се смущават от активното присъствие на крайнодесни в тях, при това в главната роля. В същото време лидерите на „Автономный союз трудящихся“ (АСТ) не само приветстваха Майдана като „антидиктаторски“ протест, независимо от авангардната в него роля на крайнодесните „бойци“, но след това и застанаха на страната на украинската централизирана буржоазна държава, отричайки всякакво недоволство от киевския преврат в източната част на страната и свеждайки целия проблем само и изключително до агресивните действия на Кремъл. Някои групи претърпяха жесток разкол. Така част от членовете на платформистката РКАС отидоха на Майдана, други осъдиха борбата за власт в Киев, но след това обявиха намерението си да защитят „родината от агресора“ – Русия; трети, според слуховете, влязоха във военните формирования на ДНР…

Не по-малко объркване царува сред руските „леви“. Някои (включително повечето „анархисти“) от самото начало симпатизираха на Майдана като на уж „народно“ и „самоорганизирано“ движение, готови да оправдаят тактически съюз с украинските националисти и крайнодесни. Други подкрепят Киев в конфликта му с Изтока и Кремъл, ръководейки се от „антипутински“ мотиви и безпринципното мото „врагът на моя враг е мой приятел“. Трети, както и преди, се намират в плен на идеята за „прогресивност“ на национално-„освободителните“ движения и видяха в майданския курс към НАТО проява на напреднала борба срещу вековното иго на „Руската империя“. Четвърти, напротив, се наклониха в полза на републиките в Донбас или дори започнаха да изразяват повече или по-малко остра подкрепа за политиката на Кремъл, обявявайки руския империализъм за противовес на „по-страшния“ враг – империализма на Запада. Пети продължават да представят бунта на изток като антифашистка изява, твърдейки, че „антифашизмът“ трябва да обедини целия спектър от политически сили – от крайнолеви до крайнодесни. Шести тълкуват присъединяването на Крим към Русия и отделянето на украинския Изток в духа на „правото на самоопределение“…

Неспособността на по-голямата част от „лявото“ (в най-широкия смисъл на думата) движение в Украйна и Русия да заеме последователно интернационалистическа позиция в този конфликт, разбира се, не е случайност и за съжаление не е и изненада. Нейните корени са все същите, които някога, с настъпването на Първата световна война, разцепиха Втория интернационал – това са национализмът, патриотизмът, държавничеството и политическата логика на опортюнизма („по-малкото зло“ и „постепенността“).

Позиция на КРАС

Руските анархо-синдикалисти от самото начало заеха позиция срещу всички противоборстващи буржоазни групировки в Украйна и срещу империалистическите сили зад тях – Русия и държавите от НАТО. В изявлението „Война на войната“, подписано от руската секция на МРА в началото на март, нашият антинационализъм беше формулиран съвсем ясно. Ние осъдихме борбата за власт между олигархичните кланове на Украйна, проявила се по улиците под формата на противопоставяне между Майдан и Антимайдан, и подчертахме експанзионистичния характер на политиката на държавите по отношение на Украйна, която се превърна в ябълка на раздора между формиращите се военно-политически блокове. Още преди анексирането на Крим ние предупреждавахме: „Руският капитализъм възнамерява да се възползва от преразпределението на украинската държавна власт, за да реализира своите дългогодишни имперски и експанзионистични стремежи в Крим и в източна Украйна, където има силни икономически, финансови и политически интереси. На фона на предстоящия етап на икономическа криза в Русия, управляващият режим се опитва, разпалвайки руския национализъм, да отклони вниманието на трудещите се от нарастващите социално-икономически проблеми, мизерните заплати и пенсии, демонтирането на достъпното здравеопазване, образование и други социални услуги. Под гръмотевиците на националистическата и войнствена реторика е по-лесно да се завърши формирането на корпоративна авторитарна държава, основана на реакционно-консервативни ценности и репресивна политика“. Ние предупредихме и за интересите и стремежите на западните сили, чиято „намеса в конфликта може да доведе до Трета световна война“.

Ние прекрасно разбирахме, че при сегашната слабост на работническото движение и социално-революционните сили, трудещите се в Украйна и Русия едва ли ще могат на този етап да окажат организирана съпротива на войната. Но това не означава, че те трябва да се поддадат на националистическата истерия и да отидат да проливат кръв за интересите на своите господари, които и да са те. Призовахме за разгръщане на широка антинационалистическа, антивоенна, антикапиталистическа и антидържавна агитация, виждайки това като необходима стъпка към един бъдещ социално-революционен подем.

Тази интернационалистическа позиция беше потвърдена за пореден път в обширното интервю, което един от нашите другари даде на германския либертарен антимилитаристки вестник „Грасвурцелреволюцион“. Въпреки че го направи лично, думите му отразиха по този въпрос и гледната точка на цялата наша организация. Ето какво отбеляза той: „Проруското движение на Изток и в Крим е също толкова разнородно, колкото и Майданът. И също толкова националистическо и реакционно в преобладаващата си ориентация. Лидерите на проруските сили в Крим са видни представители на местната рускоезична буржоазия. Относно участието на руските (рускоезични) крайнодесни в сегашните антикиевски протести в източна, южна Украйна и Крим – това са преди всичко казаци, които днес са нещо като ККК в САЩ, а също и членове на различни профашистки групи“.

Разбира се, особено внимание в интервюто бе отделено на плановете и действията на империалистическите сили. „Очевидно е, че режимът на Путин се възползва от хаотичната ситуация в Украйна, за да осъществи собствените си хегемонистични планове.“ – отбеляза нашият другар – „Интересите на руските държава и капитал в Крим са разнообразни. В геополитическо отношение Русия се смята за регионална свръхдържава, която претендира най-малко за хегемония в бившето пространство на Съветския съюз. Украйна се превърна в зона на конфликт на империалистическите противоречия между Русия и ЕС. За разлика от проектите за асоцииране на Украйна с ЕС, Москва предложи членство на южната си съседка в блока под нейно господство – Митническия съюз. Логично е, че Русия не би искала да толерира антируското правителство в Киев. (…) Режимът на Путин предпочита дори да поеме риска в Киев да намери траен и дълготраен враг с бъдещи реваншистки стремежи, само и само да завземе района на Крим. Крим има голямо военно значение за руската държава. Там са разположени основните бази на руския Черноморски флот, като срокът на това разполагане изтича през 2017 година. От стратегическа гледна точка полуостровът, стърчащ навътре в морето, е ключът към Черно море. И възможната перспектива за членство на Украйна в НАТО плаши руското правителство. Икономическите интереси също имат своето значение. Руските капиталисти въртят бизнесите си в Крим и имат недвижими имоти там. Планират се нови печеливши проекти. (…) Допълнително вълнение предизвиква информацията за наличие на богати нефтени и газови ресурси в морето в околностите на Крим“. И накрая, за намесата „има ясни вътрешнополитически мотиви. Руското правителство все повече засилва своята неолиберална икономическа политика, при това на фона на вече много ниските заплати. Много анализатори изхождат от факта, че икономическата криза в страната тази година ще се влоши. Така че разпалването на националистическа и военна истерия е подходящо средство за отклоняване на недоволството на населението, което се тласка към патриотично обединяване около правителството“.

„(…) Имаме си работа с конкуриращи се империализми, с поредния кръг от борбата за преразпределение на света.“ – подчерта другарят – „При това в света действат много играчи – имперските стремежи на САЩ, Китай и т.н. Всяка държава би искала да разшири сферата си на влияние и да води имперска политика. Не всеки може, но всеки иска. Оттук произлиза лицемерието от всички страни. Всяка държава си позволява такава политика, но я отказва на всички останали. Мисля, че първата и най-належаща задача на антинационалистите е да разобличат една такава ситуация и да разясняват това възможно най-много на широки слоеве от населението. Винаги трябва – и то колкото се може по-систематично – да обясняваме, че имперската политика и милитаризмът са неразделна част от системата. Ако не можем да допринесем за промяна на съзнанието, никога няма да успеем да пробием нравственото господство на капиталистическо-етатистката система“.

Кучетата лаят – керванът си върви

Оттогава позицията ни не се е променила. Ние продължаваме да се противопоставяме на НАТО и на Кремъл, на Киев и на Донецк-Луганск, на Майдана и на Антимайдана. Нашият лозунг все още си е същият: „Чума и на двете ви къщи, господа буржоа!“.

Но принципността дразни буйстващите в хаоса руски и украински леви. Забравяйки каква е тя, те са готови да заклеймят всякаква вярност към идеалите на интернационализма и класовата съпротива (на които са предани) като нещо наивно, маргинално и сектантско, а ако не се получи – просто да ги клеветят.

Ясно е, че днес предизвикваме горяща омраза и у поборниците от Майдана/Киев и у привържениците на ДНР/ЛНР/Кремъл. Някои искрено не разбират как е възможно да не се подкрепя нито една от противоборстващите страни: в края на краищата политиката е „изкуство на възможното“. Полезно е за такива герои да се напомни, че анархо-синдикалистите въобще не се занимават с „политика“ в това ѝ разбиране: на тях не им са нужни усилия, че да си я обяснят. Не се интересуваме от имената и тайните на политиците, а от борбата за социално-икономическите интереси на хората на труда.

Някой живеят по логиката на сталинския прокурор Вишински: „който не е с нас, е срещу нас”. Шизофренично раздвоявайки околния свят, тези лица смятат, че всеки, който не подкрепя „освободителната борба на украинския народ“ (под ръководството, естествено, на патриотично настроените олигарси), е пряк или косвен агент на Кремъл. Без да сме психиатри ние не знаем как да излекуваме политическата им шизофрения.

И накрая, има и такива, които предпочитат просто откритите лъжи и клевети. И така, имаше лъжци, които започнаха да твърдят, че КРАС отказва да критикува проруските републики в източна Украйна и дори, че ги подкрепя.

Всеки, който разбира логиката на нашата позиция и който е прочел горните цитати, лесно ще забележи, че това, разбира се, не е така. Всъщност на нашия сайт досега е имало повече материали за социалните проблеми и антивоенните протести в зоната, контролирана от киевския режим. Но това е преди всичко, защото от районите, управлявани от сепаратистите, няма съгласувана информация по тези теми. Не знаем нищо за това дали там се случват стачки, дали в тези райони са избухнали протести срещу войната, повишаването на цените и мобилизацията… Веднага след като получим съответните данни, възнамеряваме да ги публикуваме и разпространяваме по същия начин, както правим с материалите за стачките в Крим, присъединен към Русия.

Въпреки това, за да избегнем всякакво недоразумение (тъй като смятаме, че е излишно да опровергаваме откритата клевета на враговете), можем само да потвърдим открито, че не считаме режимите на ДНР/ЛНР в каквото и да било „по-добри“ от киевския режим. Дори при цялата разпръснатост и схематичност на обективната информация, има достатъчно основания за такова мнение:

– Режимите на ДНР и ЛНР са буржоазни (както и режимът в Киев). Начело на тях стоят представители на местната средна или дребна буржоазия и силовите структури, а зад тях съвсем ясно се проследяват интересите на големите руски концерни, които многократно са изпращали свои доверени хора в ръководните структури на републиките.

– Режимите в източна Украйна са крайно националистически, само че, за разлика от Киев, този национализъм не е украински, а руски. За да се убедим в това, достатъчно е не само да се запознаем с конституцията на ДНР, пронизана с черносотнически възклицания за „руски свят“ и „руска цивилизация“, за първенството на православието и традиционните ценности, но и да изслушаме или прочетем съответните изявления на държавни и военни дейци на двете републики. Доказателство за това са преките препратки на лидерите на режима към традициите на руската бяла гвардия.

– Режимите в източна Украйна (както и Киев) са готови да получат подкрепа от свои и чуждестранни неофашисти. Едва ли може да се предположи, че активистите на РНЕ, НБП, казаците и наследниците на белогвардейците са поне с нещо „по-добри“ от батальона Азов – открито неонацисткото подразделение на украинската нацгвардия.

– Режимите в източна Украйна са крайно репресивни (както и Киев). Международните правозащитни организации регистрират множество нарушения на правата на човека и в двете зони на страната. Подобно на територията, контролирана от киевските власти, в ДНР и ЛНР се установява и практикува цензура, а политическите опоненти са преследвани; извършват се арести, отвличания и побои над хора. От двете части на Украйна постъпват съобщения за принудителна мобилизация във военни формирования или за „укрепителна работа“. През август ДНР прие закон за създаване на военни съдилища и възстановяване на смъртното наказание. Нямаме проверена информация за това кой и кога е екзекутиран, но самият факт за такива закони е изключително тревожен.

– Режимите в източна Украйна са антисоциални (въпреки че, за разлика от правителството в Киев, все още не следват диктата на МВФ и ЕС по въпросите на „строгата икономия“). Никой от лидерите на републиките няма да посегне на имуществото на капиталистите; не се знае за никакви опити за замразяване на цените, повишаване на заплатите или провъзгласяване на допълнителни социални гаранции…

Казаното е достатъчно. Тези „леви“, които заявяват подкрепата си за такива режими, просто не са с ума си… Или те не са нищо повече от „левия“ смокинов лист на буржоазията.

Анархо-синдикалистите остават на своите принципни позиции. Никога не сме подкрепяли, не подкрепяме и няма и да подкрепим нито една държава, нито една управляваща класа, нито едно буржоазно или национално движение. Нашият курс към социална революция и анархия е непроменен. На това държим и не можем иначе.