ДВУБОЯТ МЕЖДУ БАКУНИН И МАРКС В ПЪРВИЯ ИНТЕРНАЦИОНАЛ

откъс от брошурата "Михаил Бакунин през погледа на съвременниците си"

            Ще приключим тази брошура
за делото и творчеството на М. Бакунин с развихрилата се битка между анархизма
и марксизма като предоставим думата на германския марксист Франц Меринг. Той е
един от малцината, ако ли не и единствен сред социалдемократите и комунистите
(от 1918 г. до смъртта си Меринг е член на ГКП – германската компартия), който
имаше смелостта да погледне истината в очите.

            Ето какво казва между
другото, старият марксист за Бакунин в своята обемиста биография, посветена на
неговия учител Маркс:

            “В “дяволската смелост” се
състоеше силата на Бакунин, както и неговата слабост. За тази му смелост
знаменитият руски критик Белински написа прекрасните и сполучливи думи: “Михаил
е в много отношения виновен и грешен, но в него има нещо, което доминира над
всичките му недостатъци – това е вечно движещото начало, което живее в
глъбините на неговия дух”. Бакунин беше изцяло революционна натура и обладавеше
дарбата да кара хората да се вслушват в думите му. За беден емигрант като него,
който не притежаваше нищо, освен своя ум и своята воля, беше действително
истински подвиг да създаде първите връзки на международното работническо
движение в редица европейски страни като Испания, Италия, Русия и др . . . “

            “. . . Бакунин не отричаше
нито за миг дълбоката противоположност, която го разделяше от Маркс и неговия
“държавен социализъм”, но не посочваше противника си като недостоен субект,
който преследва само своите собствени, низки цели. Установявайки, че Интернационалът
е възникнал в лоното на самите маси и че е организиран от умни и предани на
народното дело хора, сред които Маркс и последователите му, той добавяше:
“Въпреки че признаваме огромната работа, която те са извършили в миналото и
продължават да вършат и сега за Интернационала, ние ще се борим до последен дъх
против техните лъжливи авторитарни теории, против диктаторската им арогантност
и оня маниер на подмолни интриги, суетни подстрекателства, жалки лични
разправии, мръсни обиди и подли клевети, които характеризират навсякъде
политическата борба на почти всички германци и която, за нещастие, те пренесоха
и в Интернационала . . .”

            В едно свое писмо до
Херцен от 28 октомври 1969 г. Бакунин бе писал:

            “Аз не отричам големите
заслуги на Маркс. Той е един от първите основатели на Интернационала, а това в
моите очи е от изключително значение – нещо, което аз винаги ще признавам.
Каквото и да стори против нас, никога не бих си простил, ако дори само се
опитах да изкореня благотворното му влияние и ролята му на мощна крепост против
проникването на буржоазни цели и идеи във великото Работническо сдружение, с
глупавата цел да си отмъстя. Възможно е, обаче, и то много скоро, да започна
диспут с него по един принципен и основен въпрос – за държавата и комунизма. Това ще бъде борба на живот и смърт. Но
всяко нещо идва с времето си, а часът за тази борба още не е ударил . . .”

            Този час удря, когато
избухва Френско-Пруската война от 1870 – 1871 г. и в разгара й възниква
Парижката Комуна. Битката между анархисти и марксисти в Първия Интернационал,
навлиза в своята решителна фаза с обявяването на войната – тази първа голяма
международна и социална криза, която разтърси капитализма на стария континент:

            “Веднага след началото на
военните действия, Маркс пише на Енгелс: “Французите трябва да ядат бой. Победи
ли Прусия, централизацията на държавната власт (N. B.: в ръцете на Бисмарк и Кайзера!) ще бъде от полза
за централизацията на работническата класа. Победата на Германия ще премести
центъра на тежестта на западноевропейското работническо движение от Франция в
Германия . . . Превъзходството на германската работническа класа на световната
арена над френската, би било същевременно превъзходство на нашата теория над
теорията на Прудон”. (N. B.: изглежда това превъзходство не е било постигнато, чрез идейната борба на
Маркс срещу Прудон през 40-те години на 19 век, щом след две десетилетия е била
необходима помощта на германския империализъм!!!)

            След разгрома на Наполеон
ІІІ и капитулацията на Франция, в своя Втори адрес от името на Генералния съвет
на Интернационала по повод френско-пруската война, Маркс съветва френските
работници “да изпълнят гражданския си дълг, т.е. да подкрепят правителството на
Тиер (бъдещият палач на Комуната) и да не се подават на спомена от 1792 г.” (т.е.
на спомена за революционната война, която Първата Френска република води срещу
реакционна Европа на кралете, аристократите и феодалите).

            По същото време, Бакунин
разчита, че настъплението на германските войски ще даде сигнала за Социална
революция във Франция, а после и в Европа. Старият революционер е повикан от
революционни елементи в Лион и на 26 септември 1870 г. превземат общината,
провъзгласяват премахването на правителствения и административен апарат на
държавата, прокламират революционната Комуна и призовават към създаване на
революционна  Федерация на общините.
Обаче малодушието на някои участници, страхът пред колосалната задача и
измяната на назначения за командващ на революционните сили – ген. Клюзере,
улесняват победата на Националната гвардия срещу този първи опит да се пробуди
революционната енергия на френския пролетариат. Напразно Бакунин настоява да се
вземат радикални мерки и иска, преди всичко, да бъдат арестувани
представителите на властта. Сам той бива взет в плен и избягва изпълнението на
произнесената смъртна присъда, само защото е освободен от един доброволчески
отряд. Бакунин остава още няколко седмици в Марсилия, хранейки надежда, че
движението ще се възроди отново, но когато очакванията му не се оправдават, той
се завръща в края на октомври в Локарно…

            Насмешката над този
несполучлив опит би трябвало да се предостави на реакцията. За съжаление, чуха
се подигравателни гласове и в социалдемократическия печат – нещо, което Бакунин
не бе заслужил със своя опит. Разбира се, онези, които не споделят
анархистическите възгледи на Бакунин и на неговите привърженици, могат да се
отнасят критично към неоснователните му надежди. Но независимо от това, тогавашната му дейност беше смел опит да се
вдигне френския пролетариат и да се насочи едновременно както против външния
враг, така и против капиталистическия обществен строй. Приблизително същото
се опита да постигне по-късно Парижката Комуна, която, както е известно, бе
горещо приветствана от Маркс . . .”

            (N. B.: всъщност, приветствията на Маркс към парижките
комунари в така нар. Трети адрес за “Гражданската война във Франция”, в който
“класикът” прави завой от 180 градуса спрямо дотогавашната си програма в
“Манифеста” от 1848 г., са продиктувани от мощното впечатление, което Парижката
Комуна направи на целия свят. В своя памфлет Маркс е принуден да държи почти
анархистически език, така, както това ще стори Ленин близо половин век по-късно
в Русия. Ето какво пише той в него:

            “Същността на Комуната се
състоеше в задушаването на държавата, която в своята най-проституираща форма –
Втората империя – представляваше само един паразитен израстък на общественото
тяло, който изсмуква силите му и спъва свободното му развитие. Първият декрет
на Комуната постановяваше премахване на редовната армия и замяната й с
въоръжения народ. Тя лиши полицията, която до тогава бе оръдие на държавното
управление, от всичките и политически функции и власт. След като премахна
армията и полицията, Комуната унищожи и властта на поповете – оръдие на
духовното подтисничество. Тя постанови разтурянето на всички църкви и
отчуждавенето на техните имоти. Даде на народа безплатен достъп до всички
учебни заведения, освободени от властта на държавата и църквата. Комуната
изтръгна държавната бюрокрация с корените, провъзгласявайки изборността на
всички чиновници, включая съдиите, като ги обяви за сменяеми във всяко време
със заплати, ненадхвърлящи средната работническа…”

            “Напълно понятно бе –
продължава Меринг – че привържениците на Бакунин се възползваха по свой начин
от въпросния адрес. Самият Бакунин се подигра, “че Маркс, всичките идеи на
когото бяха отхвърлени от Комуната, противно на всяка логика, бил принуден да й
сваля шапка… съзерцавайки задницата на френския пролетариат” и да се
присъедини към нейната програма и цели”. В действителност, щом едно въстание,
което дори не бе подготвено, а бе неочаквано предизвикано от бруталното
нападение, можа да унищожи с няколко прости декрета подтискащата машина на
държавата, нима това не потвърждаваше думите, които Бакунин неуморно повтаряше?…
Във всеки случай, ако неговата агитация взе през 1871 г. по-голям размах,
отколкото когато и да било преди това, то се дължеше на мощното влияние, което
Парижката Комуна оказа върху европейската работническа класа…”

            “Отговорът” на Маркс срещу
успехите на бакунистката агитация беше срамният “Конгрес” в Хага през 1872
година. Ето как Меринг предава подготовката и някои негови сцени:

            “С окръжно от 5 март,
Генералния съвет съобщава, че годишният конгрес на Интернационала се свиква в
Хага в началото на септември. Същевременно Маркс и Енгелс предлагат съвета да
бъде преместен от Лондон в Ню Йорк. В писмо до Либкнехт от 27 май 1872 г.
Енгелс пише: “Лично за нас това би било добре дошло…” А в писмо до Кугелман
от 29 юли Маркс казва: “На интернационалния Конгрес в Хага на 2 септември, ще
се касае за самото съществувание на Интернационала; преди да го напусна искам
да го защитя от разрушителни елементи…”(N. B.: Т.е. двамата “класици” подготвят маневра, която
прилича на бягство от полесражението.)

            “На Хагския конгрес (от 2
до 7 септември) Маркс разполагаше със сигурно мнозинство, благодарение на
многочислено представените германци… Противниците му отправиха упрека, че той
е изфабрикувал това мнозинство с изкуствени средства, оспорвайки действителността
на мандатите. Конгресът употреби половината от времето си за проверката им, при
което се стигна до бурни сцени. Италиянските бакунисти не изпратиха на конгреса
нито един човек, заявявайки че не желаят да имат нищо общо с Генералния съвет.
Бакунин също не присъстваше…

            Последните часове от
последния ден на хагския конгрес, бяха посветени на изслушване доклада на
петчленна комисия по въпроса за Бакунин и другарите му. Бакунин се обвиняваше,
че е създал таен съюз с устав, диаметрално противоположен на устава на
Интернационала; че си е послужил с измамнически маневри с цел да присвои чужда
собственост и че за да се освободи от паричните си задължения, негови агенти са
употребили заплаха срещу кредитора. Поради това, комисията предлага
изключването му, заедно с Гийом и мнозина негови привърженици. Доказателства не
са били представени, само докладчикът на комисията Куно, заявява, че
мнозинството от комисията (без един) имала “чувството на морална увереност” и
поиска конгресът да й гласува доверие.

            Поканен да се защити,
Гийом заявява, че се отказва от защита, тъй като не желае да вземе участие в
тази комедия и допълва, че ударът не е насочен против неколцина, а срещу
федералистичните стремежи… Конгресът изключва Бакунин с мнозинство от 27
гласа против 7, при 8 въздържали се. Другите предложения за изключване са
отхвърлени.

            Тази заключителна сцена на
Хагския конгрес бе безсъмнено недостойна за него. Решенията на мнозинството на
комисията бяха недействителни по простата причина, че в състава й участваха
двама агенти на полицията. Би било човешки обяснимо, ако Бакунин бе изключен по
политически съображения, дори без да могат да докажат черно на бяло
обвиненията. Но да се позори честното име на Бакунин, и то поради това, че не
правел разлика между “мое” и “твое”, бе непростимо, и за съжаление вината за
това лежеше върху Маркс…”

            Смъртният акт на стария
Интернационал бе издаден на Шестия му конгрес, свикан в Женева на 8 септември
следващата година от Генералния съвет в Ню-Йорк. Докато на бакунисткия
контра-конгрес, който бе открил заседанията си още на 1 септември също в
Женева, все пак участваха по 5 белгийски, френски и испански делегати, 4
италиянски, двама английски, 1 холандски и шестима швейцарци, марксисткият
конгрес се състоеше в мнозинството си от швейцарци, живущи в Женева. Нямаше
англичани, французи, белгийци и италиянци. Германците и австрийците бяха
представени с по един делегат, а Генералния съвет в Ню-Йорк не можа да изпрати
свой представител… Маркс призна, че конгресът е претърпял фиаско и посъветва
Съвета да оттегли временно на заден план формалната организация на
Интернационала…

            Няколко седмици преди
“конгреса”, вместо разпадналата се хагска “Комисия по делото Бакунин”,
“Петорката”: Маркс, Енгелс, Франкел, Дюпон и Серайе издава “Меморандум” под
заглавие “Заговорът срещу Интернационала”… Съставена от двамата “класици”,
тази брошура стои по-долу от всичко, което те са публикували. Тя не е
исторически документ, а едностранчива обвинителна реч, чиято тенденциозност бие
на очи на всяка страница. Втората половина на брошурата е запълнена от
“разкритията” на благородния Утин – първият руски марксист и агент на
императора Александър ІІ (така нар. цар Освободител) – в която той разказва
какъв долен изнудвач и разбойник по друмищата е бил Бакунин в Русия, как заради
услугите, които правил на царското правителство, заточеният Бакунин станал таен
управник на Сибир и облагодетелствал капиталистическите предприемачи срещу
“дребни бакшиши” и т.н., и т.н…

            След като Утин услужи на
Маркс в “идейната” му борба с Бакунин, той идва в Лондон, за да съобщи и
“други, много по-големи чудесии” за Бакунин… За щастие, когато Утин пристига
в Лондон брошурата за “Заговора” бе излязла и въпросните “чудесии” останаха
скрити в истинолюбивата гръд на Утин, който скоро след това се завърна в
обятията на царя-отец, за да увеличи доходите си от предоставеното му монополно
право за доставка на ракия за армията…”

            “Тъкмо тази, посветена на
руските дела част от “Заговора” – продължава Меринг – унищожи окончателно
политическото въздействие на брошурата. Тя отблъсна дори онези кръгове от
руските революционери, които бяха в обтегнати отношения с Бакунин и докато
неговото влияние върху руското движение от 70-те години на 19 век не отслабна,
Маркс загуби много от симпатиите, които си бе спечелил в Русия…

            Бакунин отговори в “Журнал
дьо Женев”, от което личеше дълбокото огорчение, с което го бяха изпълнили
нападките в “Заговора” и обяви оттеглянето си от борбата, считайки, че е
удържал морална и идейна победа над своите противници. Оттеглянето си той
обясни с влошаващата се сърдечна болест: “Нека по-младите се заловят за работа,
аз вече нямам необходимите сили, за да продължавам да тласкам “Сизифовия камък”
срещу тържествуващата навсякъде реакция”.

            В прощалното си писмо до
Юрските секции той “обявява за център на европейската реакция, с който
работниците трябва да водят дълги десетилетия ужасна борба, “социализмът” на
Маркс, наравно с дипломацията на Бисмарк.”

            Разбира се, марксистите
осмяха “здравословните съображения” на Бакунин, но като че ли, за да ги
“опровергае”, той… почина в горчива бедност и мъчителни физически страдания
на 1 юли 1876 г. в Берн.

            “Бакунин – завършва Меринг
– заслужаваше по-добра смърт и по-достойна памет от тая, която е запазена за
него в много кръгове на работническата класа, за която той се бори толкова
храбро и страда толкова много. Въпреки неговите недостатъци и слабости,
историята ще му отреди почтено място между челните борци на международния
пролетариат, макар че то може да бъде оспорвано, докато на земята има
филистери, независимо от това, дали те нахлупват полицейската нощна шапка над
дългите си уши, или се опитват да прикрият треперещия си скелет под “лъвската”
кожа на един Маркс”.

            Март 1918 г.