Бележка за революционната стратегия

Откъс от текста на Дж. Херъд „Разглеждане на недостатъците на предложенията за стратегия на Анархо-комунистическата федерация (Великобритания)“, представляващ коментар към някои документи на организацията от края на 90-те (АКФ сега се нарича само Анархистка федерация). Източник

Времевият диапазон на „революцията“

Анархистите от АКФ вярват, че „революцията трябва да бъде глобална и практически едновременна“. Във всички тези документи те говорят по този начин, сякаш „революцията“ ще бъде внезапна, ще се случи изведнъж и ще бъде световна. Разбира се, щяло да има и предреволюционно развитие, но това били борби „преди революцията“. Революцията се разглежда като самостоятелно събитие, като нещо отделно от предреволюционната подготовка. Те казват неща от рода на: „Не можем да кажем кога и къде ще се появи за първи път революционният изблик на класов гняв…“ или „Кулминацията на всички надежди и страхове, изразени в този текст, ще настъпи, когато нашата класа директно оспори контрола на шефовете и държавите върху нашия свят – самата Революция.“ и „Много различни видове работнически съвети, комуни, обществени мрежи, афинитетни и други групи могат да възникнат спонтанно в първите дни на революцията…“ Смятам, че това е невярна картина. Нима гневът на работническата класа вече не се изразява точно сега, ежедневно, на хиляди фронтове. Не предизвикваме ли вече шефовете и държавите по многобройни начини? Можем ли изобщо да се надяваме да победим, ако трябва да разчитаме на съвети, които „възникват спонтанно в първите дни на революцията“? Няма ли да е необходимо нашите събрания да съществуват от известно време и да сме придобили опит в работата с тях и вътре в тях? Смятам, че тази представа за внезапна революция е пренесена от всички елитарни, якобински, бланкистки, ленинистки образи на революцията, т.е. от идеята за завладяване на държавата и за замяна на едно правителство с друго. Това може да бъде внезапно и да стане за една нощ, както често се е случвало. Но разрушаването на капитализма като световен социален ред не може да стане по този начин. Това може да се случи само чрез продължителна борба, водена десетилетия, при която капиталистическите институции се лишават от власт, богатство и смисъл и се заменят с анархистки механизми. Тази продължителна борба всъщност се води в момента на много места.

Вярно е, че капитализмът може да бъде унищожен само в световен мащаб, тъй като е световна система, но това не означава, че ще бъде заменен от световно правителство или ще бъде унищожен от „единна глобална революция“. Той може да бъде унищожен само от стотици милиони автономни общности¹, които ще са преустроили социалните си отношения по кооперативен принцип, излезли са от пазара на труда и от стоковия пазар като цяло и са се научили да създават комунални и регионални асоциации. На някои места това ще се случи по-рано, а на други – по-късно. Развитието ще бъде неравномерно. Това ще бъде процес на разрушаване и отслабване на капиталистическите институции, докато те вече не са в състояние да потискат появата на самоуправляващи се общности никъде. Възстановяването на самодостатъчността е ключовото нещо, т.е. способността да се оцелява извън капиталистическия пазар.

Това може да стане само на местно ниво, които местни нива след това могат да се обединят в асоциации, обхващащи по-големи територии. Но документите на АКФ пренебрегват „локализма“ и вместо това се застъпват за организация на национално, а след това и на глобално ниво.

За да си представим как капитализмът, глобална система, може да бъде унищожен и заменен от анархизма, трябва да започнем с представата за това как един анархически организиран свят би функционирал на глобално ниво. Той би го постигнал чрез договори, сключвани между милиони автономни общности или региони, точно както сега националните държави сключват многобройни договори за глобалното затопляне, изтъняването на озоновия слой, океаните, Антарктида, китовете, риболова. Няма глобално световно правителство, което да регулира някое от тези неща. Няма и световен орган, който да управлява световната пощенска система. И все пак всеки в света може да изпрати писмо до всяка друга точка на света и то ще стигне дотам благодарение на договорите, подписани от множество правителства. Така че, за да унищожим капитализма, трябва да започнем да изграждаме, първо, автономните общности и, второ, социалните договорености, основани на свободно сдружаване между общностите. Това очевидно не е нещо, което може да се случи внезапно, по целия свят, изведнъж.

Въоръжената борба

Това е един от най-слабите и най-слабо развити аргументи в тези документи. Те вярват във въоръжената борба. Те го изтъкват като принцип. Те вярват, че капиталистическата управляваща класа може да бъде победена само чрез въоръжена борба. Те са категорични, че управляващата класа ще използва военната си мощ, за да се опита да смаже „революцията“. Но те вярват, че тази война може да бъде спечелена чрез „работнически милиции“. Революционната организация щяла помогне за това. Те пишат: „Една силна анархо-комунистическа организация може да помогне на самата работническа класа да създаде координирани въоръжени сили за самозащита, които да се противопоставят на полицията и армиите на държавите по света.“ Те обаче не навлизат в подробности. Как ще се организират тези милиции, особено на глобално ниво, което авторите изглежда смятат, че ще е необходимо? По-важното е откъде милициите ще се сдобият с оръжия, с които да противодействат на танковете, хеликоптерите, екипировката за борба с безредиците, лютивия спрей, автоматичните пушки, електрошоковете, гумените куршуми, газа? Не се обсъжда как ще се направи това и дали изобщо е възможно. Смятам, че те все още не са се сблъскали с тази пречка пред революцията – огромната огнева мощ, натрупана от днешните правителства. Вместо това те разчитат (в един от другите си два или три откъса, посветени на въоръжената борба) на тази стара опорна точка – бунт в рамките на военните сили на държавата. Те пишат: „Мнозинството от военнослужещите са от работническата класа и колкото и да са индоктринирани, ние се съмняваме, че те като цяло ще бъдат готови да застрелят своите приятели, съседи и роднини.“ Те смятат, че: „…армията ще изостави държавата, когато стане ясно, че народът повече няма да търпи своето правителство и е готов да излезе на улицата, за да го докаже.“ Това е напълно нереалистичен възглед. Ударните отряди на управляващата класа са напълно надеждни. Дезертьорството е много слаба надежда, върху която да се гради революция. „Излизането по улиците“ не е стратегия; то е лош навик. И дори когато е успешно, то не може да доведе до анархизъм, а само до смяна на правителството, както се случи в Източна Европа преди десетилетие. Ако е необходима въоръжена борба, те не са показали как тя е възможна или как може да се спечели. Не са разгледали и възможността капитализмът да бъде победен без въоръжена борба. Всъщност това може да е единственият начин той да бъде победен, като се има предвид почти невъзможността, бих казал, революционните сили някога да се сравнят с арсенала на управляващата класа. Но те не са проучили това. И все пак, не е ли това един от най-мъчителните въпроси, пред които са изправени анархистите днес – как да победим огромната военна мощ на световните капиталистически управляващи класи? Очевидно ще е необходимо нещо повече от няколко разпръснати откъса клишета, за да се справим с този въпрос.

1. Сметнахме за важно да уточним, че тук авторът има предвид общности, които са станали независими от капитализма чрез отказ от участие в неговите икономика и политика и вместо това са изградили свои собствени анархо-комунистически отношения, асоциирайки се помежду си (в противовес на концепции като автономните зони). ↩︎