Кратка история на анархизма в България
Тъй като нашият народ етнически, езиково и културно е
преобладаващо славянски, не можем да не споменем като начало начина на живот и
общественото устройство на славянските племена през ранното средновеконие. При
тях не съществува централна власт, структурата е – семейство – род – община –
племе. Решенията в рода се взимат на общи събрания, а на общинско и племенно
ниво от съвети на старейшите. Едва по-късно военните ръководители, князете
придобиват някаква реална власт. Не случайно гръцките хронисти от този период
(Прокопий Кесарийски и Псевдомаврикий) наричат обществения строй на славяните
„Анархия”.
Религиозните ереси по време на Първата и Втората български
държави като богомилството са друг важен момент. При богомилите наблюдаваме
строга йерархия в самите им общности и религиозен фанатизъм, но не с това са
влезли в историята и предизвикват нашия интерес. Проповядваното от тях
неподчинение на светската и духовната власт, неспазване на законите, призивите
за неплащане на данъци, възпреманието на бедността като добродетел,
предизвикват широкото разпространение на това учение сред населението и
жестокото му преследване от страна на властта.
Хайдутството, по време на Османското владичество, като една
специфична форма на народната съпротива, представляваща стихиен регулатор в
отношенита между Османската власт и поробената рая. Освен, че влиза в митологията и фолклора е извора на
революционни традиции за всички по-сетнешни борци за свобода, като почнем от
Хаджи-Димитър и Караджата, минем през македоно-одринското движение,
анархистическите чети през 20-те години и свършим с „горяните” след 9 септември
1944 г.
Като обобщение, можем да кажем, че корените на анархизма в
България са в славянския федерализъм, богомилството и хайдутството.
Първият контакт на организираният революционен анархизъм с
български революционери става през април 1869 г. Тогава в Женева, за среща с
Михаил Бакунин и Сергей Нечаев пристигат
Теофил Райнов и Райчо Гръблев като представители на организацията „Млада
България”(а не БРЦК както погрешно се смята. БРЦК тогава не съществува). През
същата година Бакунин пише проекто-програма на българската революция в
редактираното от него списание „Освобождение”. След смъртта на Херцен, Нечаев
става редактор на списание „Колокол” и от неговите страници защитава българската кауза и напада правителствата на Румъния и Турция. До ареста си през
1872г, Нечаев няколко пъти пътува до и през Румъния и установява стабилни
връзки с българските революционери и
по-специално с Христо Ботев. Ботев лежи няколко месеца в румънски затвор заради
разпространение на Нечаевия „Катахизис
на революционера”. В контакт с българката емиграция в Румъния са и други
анархисти като Николай Меледин и Николай Русел- Судзиловски, но влянието което
революционият анархизъм е оказал върху
нашето национално-освободително движение не се признава от историческата псевдо-наука.
Най-нагли във фалшификациите и бълнуванията си по този въпрос са историците
след 9 септември, опитвайки се да изкарат Христо Ботев марксист.
След Овобождението на
България в края на 80-те години на 19 век се появава и развива един
самороден български анархизъм като
Сиромахомилството – любов към бедността. Основен организатор на това движение е
Спиродон Гулапчев, един от първите анархисти у нас. Сиромахомилите организират
първата социалистическа печатница в която печатат произведения на анархистски
теоритици и други автори, преработени така , че да бъдат разбрани от
обикновения селянин. Въпреки, че се
създават групи в някои градове и села,
след няколко години движението се разпада по различни причини сред които са финансови затруднения и интригите на
марксистите.
Една истинска епопея е участието на анархистите в
македоно-одринската освободителна борба срещу Османската империя. Това
става със самостоятелни групи като
Женевския кръжок и „Гемидижите” и като част от Вътрешната македоно – одринска революционна организация.
Солунските атентати от 28 април до 1 май 1903г, дело на
анархистическата група на „Гемиджиите” са най-мащабната диврсионна акция на
своето време. По техен адрес Гоце Делчев изрича думите „аз по душа съм
анархист”.
По време на илинденско-преображенкото въстание като
организатори , четнически командири и редови бойци вземат участие стотици
анархисти. Нужно е само да се спомат няколко имена. Михаил Герджиков, военен
ръководител на Преображенското въстание,където в разгара му се създава
Странджанската комуна, която е своеобразен опит за сливане на
национално-освободителната борба със Социалната революция. Всеки може да иде до
къщата музей на Яне Сандански, за да види личната му литература, състояща се от
безвластнически автори. Нужно е да се се споменат някои от най-известните
народни песни, които се пеят и до днес за бойците-автономисти: „Болен ми лежи
Миле Попйорданов” (войвода, брат на Йордан Попйорданов, участник в Солунските
атентати), „Кога зашумят шумите…” (песен за войводата Костадин Нунков), „Ясен
месец…” (песен за войводата Пано Ангелов и Равашола, най-добър приятел на
М.Герджиков).
В периода от началота на века до войните,
анархистическото движение в България се развива активно. Създават се
организации, започват да излизат вестници и списания. Правят се опити за
синдикална дейност сред работниците. Както и преди това терорът и
експроприяцията са част от тактиката на движението. Заради подготовка на атентат срещу цар Фердиннад и заради
убийството на министър-председателя Димитър Петков (убит от анархист), през
април 1907 г, е приет „Закона против анархистите”, по силата на който са
разтурени легалните анархистически групи, забранени са печатните издания, а
някои дейци са арестувани. Тук е момента да вметнем, че анархистите правят три
опита да убият цар Фердинанд и един сина му Борис. Всичките са неуспешни.
Времето след края на Първата световна война до преврата на 9
юни 1923 г. е най-силният период на анархизма в България. Нуждата от
координация на множеството групи довежда до основаваното през юни 1919 г. на
Федерацията на анархисите–комунисти в България (ФАКБ), съществуваща и до днес.
Превратът на 9 юни 1923г,
поставя началото на гражданска война в България. В нея движението понася
тежки, непоправими загуби. Убити, набутани в затворите или прогонени от страната са хиляди
анархисти.
Първата неуспешна битка е спонтанното Юнско въстание срещу
превратаджиите. Следва Септемврийското въстание в което участието на
анархистите е значително. Дават се стотици жертви.
Четническото анархистическо движение в периода от 1923-28 г.
е значителна по мащаб въоръжена съпротива срещу властта. Правителството на
Ляпчев е известно с една фраза на министър – председателя :Со кротце ,со благо
и со малко кютек. Е, кютекът се стоварва през годините1926-28 върху анархистите
– четите на Героя , Тинко Симов , Дочо Узунов и техните ятаци от Троянско,
Ловешко и Плевенско. Убитите са повече от сто души , някои по – изключително
жесток начин. На колове пред Околийското управление в Ловеч стоят побите за назидание отрязани
глави на четниците.
През тридестетте години движението се окопитва от ударите от
1925г, но започва фракционна борба между анархо-комунисти и
анархо-синдикалисти, а превратът от 19 май 1934г, отново праща анархистите в
нелегалност.
Една полицейска статистика от 1936 година показва, че
регистрираните с прояви анархисти са 2600 души. Комунистите са 3900. Тези числа
са демонстрация на това че Компартията далеч не е единстветта лява сила както
сочи писаната по поръчка история.
По време на Испанката революция 45 наши анархисти
заминават да подкрепят СНТ и ФАИ и
половината от тях загиват по фронтовете.
С оглед ориетацията на България към Хитлеристка Германия и
пакта Рибинтроп – Молотов, се създава ситуация в която анархисткото движение е
единтсвената антифашистка сила в страната и е изложено на ударите на властта.
Затова когато след 22 юни 1941 г., БКП изведнъж решава, да
води въоръжена борба, повечето анархисти остават настрана, но някои се включват
в партизанските отряди или действат като ятаци. В югозападна България има цели
чети съставени от анархисти и има много помагачи. В този период също се дават
стотици жертви, но, някои наши другари са убити заради предателства на
комунистите или директно от самите
комунисти. Което е само прелюдия .
Диктатурата на БКП е най – тежкият период за анархизма в
България. И не само заради убийствата ,концлагерите, затворите и изселванията.
А и заради безогледните исторчески фалшификациии и невъзможноста воъобще да се
говори за анархизъм освен в отрицателен смисъл. Те се опитаха да унищожат
анархистите не само физически и морално, но и да ни заличат от историята като
движение и като идеология.
След организираното
от самите болшевики в кооридинация със Запада „падане на комунизма” става
възможно възтановяването на анархистическите организации. През 1990г. е
възтановена Федерацията на анархистите и започва да излиза вестник „Свободна
мисъл”.
