Буржоазното и либертарианското образование

Реч на Жан Грав при откриването на курсовете по либертарианско образование на 12 февруари 1899 г. в Hôtel des Sociétés savantes.

Другари и другарки,

Преди да ви обясня какви ще бъдат курсовете, които се обявяват с тази среща, може би ще е добре да ви разкажа историята на идеята, която ни доведе дотук.

По различни поводи неколцина от нас имаха възможност да чуят жалбите на бащи на семейства, които търсят за децата си полезно и логично образование и се оплакват, че не могат да го намерят в днешното общество.

Образованието като такова, каквото е, всички вие знаете и не само ние го признаваме – много от най-отявлените буржоа сами започват да разбират неговите недостатъци – образованието, монополизирано от държавата, което се дава само под неин контрол и е създало отделна каста на тези, които са натоварени с преподаването, тръгва от това изначално твърдение, че човекът е мързеливо същество, което мисли и действа само под натиска на нуждата, като те са намерили начин да поставят пречки пред задоволяването на потребностите и да заместят волята и методите си с тези на самата нужда. И така, вместо да се стремят да развият потребността от учене, която има всеки индивид, вместо да черпят вдъхновение от придобитите резултати, за да улеснят изследователската работа на всяко пробудено съзнание, вместо да направят тази задача привлекателна за хората, те превърнаха образованието в инструмент за мъчение, като натрапват в главите на хората идеи, които те дори не са сигурни, че сами разбират, и по такъв начин, че да отблъснат и най-ученолюбивите.

Тази система, която е довела до оформяне на умовете според произвола на преподавателите, до убиване на инициативата на ученика, като се тъпче той с готови идеи, като се изисква от него само памет, но не и критично мислене, като се полагат грижи дори да се задуши последното, когато ученикът иска да го прояви, това образование твърде добре подхожда на онези, които са си поставили за цел да ръководят човечеството, защото те не се опитват да го обогатяват и усъвършенстват в този план.

„Да се насажда дух на послушание, на подчинение на господарите, да се унищожава собствената воля пред тази на по-висшата власт, винаги абстрактна, но представена от същества от плът и кръв: от свещеника, офицерите от всякакъв вид, цивилни или военни; от жандарма, съдията, депутата, полицая или краля и – ако е необходимо – от плетената униформа на чиновника.“

Това беше задачата на онези, на които беше поверена грижата за възпитанието на младите поколения. Резултатите днес са налице. Те се справиха толкова добре, че онези, които трябваше да се възползват от това, започват да се оплакват от него, самите те засегнати от злото, което биха искали да се разпространи само сред онези, които те експлоатират.

Тяхното дело е пред очите ни: уж интелигентни хора, които се превръщат в защитници на лъжата, неправдата и невежеството, за да се опитат да вдъхнат малко живот на западналите институции, които стават безсилни под въздействието на самоизкривяването на собствените си принципи, без да осъзнават, че допринасят за по-нататъшното им разрушаване.

Векове наред бедното ни човечество е било подлагано на тази гнет; едно след друго поколенията е трябвало да оставят умовете си да бъдат размивани, да рецитират като символ на вяра бълнуванията на онези, които са се превърнали в техни господари. Как критическият дух е успял да устои на този страшен натиск? Причината е, че в крайна сметка, ако е много лесно да се постигне привидно подчинение от страна на хората, то е невъзможно да се достигне до техните интимни мисли; и дори не зависи от самия човек да промени мислите си.

Той може да бъде принуден да действа по начин, различен от това, което мисли; той може да бъде накаран да действа в противоречие с всички свои разсъждения – колко много са примерите за това! Той винаги ще разполага с повече или по-малко изтънчени аргументи, с които доказва на себе си, че е имал най-различни причини да действа по този начин. Но самата необходимост да се самооправдае предполага неудовлетвореност от самия себе си. И затова от време на време се появяват няколко протестни вика срещу грешката, срещу заблудата.

Но ако интелектуалният характер на човешкото същество е бил в състояние, прибягвайки до вътрешната си същност, да се противопостави на натиска и своето потушаване, то това не се отнася за моралния му характер.

Вместо откровеността и независимостта на характера, които трябва да са естествени за човека, тъй като ги намираме много развити сред народите, които не са били заразени от нашата така наречена цивилизация – които тогава обвиняваме в грубост и необщителност – навсякъде спазването на условностите, които презираме в себе си, но които не смеем да отхвърлим от страх да не умрем от глад – което със сигурност трябва да се вземе предвид – но също така и защото това би те поставило на погрешната страна в очите на този или онзи човек от твоето обкръжение, твоите роднини; най-често от страх да не изглеждаш оригинален! Сякаш това не е самата основа на развитието на нашата индивидуалност.

Така че, вместо да се стремим към възход, вместо да се опитваме да избягаме от общия упадък, ние имаме само една цел: да не се открояваме твърде много сред заобикалящия ни упадък. Навсякъде има хора, които, за да не им се налага да се борят за съществуването си, се стремят да го прикачат към прословутата колесница на държавата. Навсякъде потисничеството, на което са подложени индивидите, съществува, защото им е внушено, че те ще се потискат взаимно, ако никой не е специално натоварен с тази грижа. Навсякъде мизерията, понасяна от произвеждащите, мизерията, понасяна до прокоба, защото властта, като добър защитник на привилегированите, кара експлоатираните да вярват, че ще бъдат принудени да се борят взаимно за плодовете на своя труд, ако не съществуваше организация-попечител, която да им отнема най-хубавата част от него.

И така функционират нашите общества, наричани цивилизовани и трудови – на които полицията несъмнено е най-силната опора.

Неспособни да предотвратят появата на науката, нашите господари я канализираха, поставяха препятствия по пътя ѝ, внимателно я запазиха само за тези от тяхната каста, позволявайки на експлоатираните да пропият само това, което е било невъзможно да се скрие от тях, но като го изопачават и натъпкват с абсурдни предразсъдъци, така че да изкривят представата на тези, до които тя е достигнала по този начин.

И тези предразсъдъци, тези готови идеи, тези фалшиви схващания са така заложени в нас, че ние ги носим, така да се каже, още с раждането си, възприемаме ги през цялото си съществуване и те се превръщат в многобройни пречки за нашата интелектуална еманципация.

Защото ролята на властта е още по-вредна, когато тя действа чрез внушаване. Излишъкът от власт често поражда бунт, но какви средства за защита можем да имаме срещу онези, които злоупотребяват с нашето невежество, за да изкривят преценката ни?

От всички страни ни уверяват, че живеем в свободен свят. И всъщност е неоспоримо, че в много случаи можем да кажем ясно и гласно какво мислим, да хвърлим част от истината в лицето на системата, която ни мачка. Резултатът наистина е от време на време няколко месеца в затвора, като предупреждение, за тези, които се оставят да бъдат отнесени твърде далеч, напомняйки им, че властта никога не абдикира; но политическият затвор не е създаден, за да плаши хората, и понякога може да бъде толкова полезен за теб, че някои биха го предпочели.

Затова в момента можем да обявим истината – наказателната колония и насилствената смърт са само за онези, които, уморени от абстракцията, се опитват да я превърнат в реалност.

И отново, ако човек трябва да даде живота си, за да помогне на една истина да излезе наяве, това не би било пречка: пътят към прогреса е покрит с труповете на онези, които не са могли да устоят на импулса, който ги е подтикнал да проявят правота срещу своето време.

Но ако от съдебна гледна точка човек рискува малко, като се превърне в защитник на истината, ако може да бъде прав срещу политическата власт, не е така за икономическата организация, която е набрала сила и мощ. А това, което тя е успяла да постави във вериги и окови на човешката мисъл, е неизчислимо!

Колко хора биха знаели как да умрат смело в борбата, ако не са способни да устоят на продължителното страдание? Колко от тях биха знаели как го понесат сами, ако те, погълнати от семейните си задължения, трябва да потискат желанията за независимост, които биха се появили в техните действия, думи и писания?

Свободни! Уж сме свободни; само че тъй като можем да живеем само като отдаваме под наем производствената си сила, а тези, които я използват, не искат нищо да нарушава великолепното състояние на нещата, което им позволява да ни експлоатират, ние, които смте мечтали да нарушим това „прекрасно“ социално състояние, сме свободни да гладуваме, да няма да има повече работа за нас.

Също така, подпомогнато от страха от утрешния ден, официалното образование така добре убива индивидуалността, депресира характерите, отслабва енергията, че самите буржоа са принудени да се оплакват от упадъка и искат да реагират, като създадат за себе си, наред с това, което са направили, учение, натоварено да събужда спящата енергия, да събужда осакатените инициативи. Като например г-н Демолинс, който в една книга, предизвикала сензация, обявява откриването на такова училище.

„Да събудиш въпросите на ученика, да откриеш способностите му, за да ги насочиш, вместо да поставяш пред себе си по-нискостоящ (ученика) и по-високостоящ (учителя), да накараш ученика да се чувства като една личност пред друга, като едновременно с това отваряш интелигентността му, да упражняваш мускулите му в ръчна работа, която го поставя в положение да знае как да използва крайниците си; да събудиш съпричастността му чрез привлекателността на това, на което го учиш, а не чрез награди или наказания, които винаги са произволни“, това е, което г-н Демолинс предлага, това е, което искаме и ние, и което никой от нас не е измислил, тъй като мис Дюпон го практикува вече седемнадесет години в своето професионално училище и то се практикува и в Англия, ако съдим по примерите, които самият г-н Демолинс привежда.

Само че г-н Демолинс вярва в легитимността на частната собственост, убеден е в правата на капитала; енергията и инициативата, които мечтае да събуди, са тези на тези стопаните на капитала, които не се плашат от никакви нововъведения, когато става въпрос за максимална възвръщаемост, не се оставят да бъдат спрени от никакви сантиментални съображения, когато става въпрос за техния интерес, и са свикнали да виждат в служителите си само инструменти, които се оставят настрана, когато се счупят!

А, да: господин Демолинс вярва в Бог. Но ние знаем, че Божията любов никога не е пречела на никого да стриже овцете, поверени му по Неговата всемогъща воля. Освен това г-н Демолинс ще ни подготви прекрасно поколение от красиви господа, които ще поемат грижата за затягането на гайките на пролетариата, ако не настъпят събития по-силни от човешката воля, които да променят хода на нещата.

Именно това желание, тази нужда да избягаме от затъпяващото държавно образование породи у някои от нас идеята да се опитаме да създадем зародиша на училище, в което децата на нашите другари да намерят полезно и рационално образование.

Но икономическите причини, за които говорих по-рано, свършиха своята работа. След две години пропаганда в касата имахме 1800 франка, а ни трябваха поне 30 000.

Когато започнахме, разбира се, не се заблуждавахме за трудностите, които трябва да преодолеем, знаехме, че предприемаме дългосрочен проект; но с тези темпове едва ли ще отворим училището. Друг недостатък: хората толкова лесно се отдръпват от неща, които се проточват!

За да привлечем интереса на хората, трябваше да създадем нещо, което да им покаже, че вече има начало на реализация.

Разходите за организиране на вечерни класове са много по-малки. Ако не можем да говорим с най-малките, ще говорим с по-големите. Ако успеем да реализираме всичко, което сме замислили, може би по-късно ще намерим необходимото да осъществим първоначалната си идея.

Разбира се, програмата, която ви представяме, е много ограничена. Както приятелят Куилард ще ви обясни скоро, когато ви говори за темите, които ще бъдат разгледани, безкраен е размерът на човешките познания и нашите шест оскъдни курса са твърде недостатъчни.

Но това беше преди всичко въпрос на начало. Ние не спряхме до простотата на нашия списък. След като примерът бъде даден, членствата ще дойдат при нас. Вече имаме някои обещания за бъдещето. Убедени сме, че всяка година ще можем да добавяме по някоя нова тема към преподаваните неща, по едно ново име към списъка на шестимата другари от първия час.

Не че липсват хора, които да имат ясна визия за нещата. Но – това не може да бъде достатъчно изтъкнато + икономическите условия са такива, че повечето от тях не могат да кажат на глас какво мислят и че самият факт, че идват тук, за да се опитат да обяснят своя начин на виждане на нещата, би ги лишил от възможността да намерят начин да изкарват прехраната си.

Когато човек е сам, може да си позволи лукса да бъде независим. Но вече не зависи само от теб, когато и други същества зависят от твоя труд. И тъй като състоянието на нашите средства не ни позволява да платим даренията, за които молим, човек може да разбере трудностите.

Но има и други, които нямат същите оправдания. В науката, в изкуството, в литературата много са тези, които се занимават с градивни изповеди, формулират заключенията ни, изразяват стремежите ни, правят по-остри критиките, които формулираме срещу организацията, която ни мачка.

Само че, когато от тях се иска да се присъединят към онези, които се стремят да реализират тези стремежи, да се борят с причините за така добре описаните злини, да прилагат към икономическата система така ясно изразените научни истини, това за тях е глупост! Повечето от тях се отдръпват от страх!

Те са готови да се съгласят да формулират истини, но при условие че не се търси практическото им приложение: Справедливост, прогрес, солидарност, инициатива – големи думи, с които са готови да жонглират и на които, ако е необходимо, ще сложат главни букви, но при условие че за тях това винаги остава въпрос на дискусия. Те вече не са – от деня, в който единици, доста неразумни, искат да направят от тях социални истини – в икономическия или политическия дневен ред.

Нашите курсове нямат за цел да създават специалисти. Стремежът ни е да дадем възможност на всеки да придобие общи понятия във всеки клон на човешкото познание, ясни и точни понятия, които, като го накарат да обхване сложността на нещата, ще му позволят да формира сигурна, логична и рационална преценка. Някои „интелектуалци“ може би ще се отнасят към нас като към Бувар и Пекуше. Но ако Флобер е бил велик писател, той е бил реакционер по много въпроси и далеч не се подигравам на двата типа, създадени от романиста, а запазвам презрението си към онези, които се хвалят с малкото късчета знания, които дължат на привилегированото си положение, за да се подиграват на онези, които полагат всички усилия да избягат от невежеството, на което нашата социална държава би искала да ги обрече.

Дълго време – и до днес–- се смяташе, че човекът е капризно, своенравно, мързеливо животно, което не постига нищо рационално, действа само под натиска на наказанието или примамката на наградата, и че е необходимо отрано да се подчини на дисциплина, да свикне с принудата.

Икономистите, много учени хора – те са тези, които го утвърждават – са го превърнали в афоризъм, за да оправдаят сегашното социално състояние: „Човекът, казват те, търси удоволствие и бяга от болката.“ Ла Палис не би могъл да измисли нещо по-добро.

Само че те добавят: „Тъй като консумацията е удоволствие, а производството – болка, човек, оставен сам на себе си, винаги би искал да консумира, без да произвежда. Затова е необходимо да се даде всичко на едни, да не се остави нищо на други; по този начин винаги ще има определен брой хора, които ще бъдат принудени да работят.“

Но аксиомата на икономистите е вярна само наполовина.

Съвсем естествено е индивидът да се насочи към страната на най-малкото усилие. Да принуждаваш другите да работят в твоя полза може да изглежда много желателно решение и човек не пропуска да го приложи; то дори може да продължи без големи усилия, докато хората са достатъчно глупави, за да се подчинят на това решение.

Само че всяко нещо има своите недостатъци, всяко действие предполага ответна реакция. Работата, която би трябвало да е удоволствие, гимнастика за мускулите, храна за жизнената дейност, поради факта, че малцина са принудени да произвеждат за всички, се е превърнала, напротив, в истинска болка, водеща до още по-голямо страдание, защото е наложена не от нашите нуждите, а от външни за волята ни условия. А тези, които са подложени на нея, вече не искат да се съобразяват с нея. Навлизаме във фазата, в която принципът за най-малкото усилие ще принуди нашите лидери да работят сами, за да задоволят личните си нужди.

В социалната държава всичко е свързано. Тези, които организираха образованието, изхождаха от същите принципи като тези, които подпомагаха икономическото развитие. Те са били също толкова интелигентни!

Обучението, което би трябвало да удовлетворява нуждата от учене, която изпитва всяко здраво същество, се провежда по толкова сух и жесток начин, че за нашия мозък то е толкова тежко наказание, колкото е производствената работа за нашите мускули.

Никой не пита учениците какво искат да знаят, какво биха могли да усвоят. От онова, което е изглеждало най-добре познато, са взели онова, което най-добре е ласкаело потребностите на онези, които са станали преподаватели, измислили са една смесица, която се опитват да накарат да влезе – доброволно или насила – и в най-непокорните мозъци, без да се притесняват за онези, които страдат от това.

След това, тъй като повечето хора се отдръпнаха от тази несмилаема храна, а някои отхвърлиха методите за поглъщане на знанията, беше разрешено да се заяви докторски, че човекът е само невежо същество, което се учи само под страх от пръчката. Последната във всички времена се е смятала за най-висшия разум.

И в продължение на хиляди години човешкото образование е било изграждано по този начин. Затова е безполезно да се учудваме, ако човек е неспособен или незаинтересован – като едното не изключва другото. Това, което трябва да ни учудва много повече, е, че той не се е извратил напълно.

Става дума за това, че е по-лесно да се създаде програма и да се постанови, че всички ще трябва да се съобразяват с нея, отколкото да се проучат стремежите на всеки и да се намери подходящият за него метод.

Винаги ще има слаби умове, които ще се съобразяват с получените заповеди. Ако по пътя се пречупват и независими характери, това е още по-добре за социалния ред, който не признава, че е предмет на обсъждане.

Всичко, което е добро в получените резултати, уж се дължи на начина на действие; вредните резултати – единствено на порочния характер на човешкото животно.

Така се установяват становищата.

Следователно едно наистина рационално образование, способно да развива интелигентността и – което е още по-трудно – да формира характери, трябва да бъде свободно от награди и наказания. Когато възрастта на обучаващия се не му позволява да разбере, че нуждата от придобиване на определени знания е едно от условията за развитие на неговото същество, единственият мотив трябва да бъде привлекателността на извършваната работа.

Рационалното образование трябва да отчита предпочитанията и задръжките на индивида. Целта му не е да създава способности, а да ги търси и да им помага да се развиват. Това, към което трябва да се стреми, не е да натъпче в мозъците една готова наука, която е несмилаема, защото не може да бъде разбрана и следователно не може да бъде усвоена.

Като оставим настрана клишираните формули, представянето на този, който преподава, трябва да има за цел да провокира размисъл у слушателя. Целта му е да предизвика неговите въпроси и възражения.

Разширявайте мозъка, но уважавайте индивидуалността на ученика. Събуждайте любопитството и инициативата му; сблъсквайте го с противоречиви мнения, за да може да се прояви духът му на критичност и дедукция; карайте го да приема дадените обяснения само когато сам ги подложи на собствена критика. Това е работата, която трябва да се върши.

Ако знаем как да направим преподаването привлекателно, наказанията и наградите са безполезни, даже вредни. За да събудим активността на ученика, ще е достатъчно удоволствието, което той ще намери в нея. Толстой в своето училище „Ясная поляна“ ни демонстрира това в достатъчна степен. Уроците винаги ще се оказват твърде кратки.

Същото важи и за работата на възрастните. Колкото тежки и дълги са минутите, които прекарваме в наложена работа, толкова бързо и леко минават часовете, посветени на работата, която ни доставя удоволствие, избрана от нас.

Да научиш индивида да се развива в целия си потенциал, да действа според природата си, склонностите си, афинитетите си, схващанията си; да го научиш, че не трябва да очаква нищо извън собствената си инициатива, че не трябва да търпи други пречки освен тези, които са породени от обстоятелствата; да уважава другите инициативи, за да може да уважава собствените си – това е първата работа на образованието – и от нея се нуждаем най-спешно.

Друг аспект на рационалното образование е съвместното възпитание на двата пола. И по този въпрос ние не сме само пропагандатори, тъй като нашият приятел Робин го е осъществил с достатъчно добри резултати, за да може системата да оцелее след уволнението му.

Така че не твърдим, че сме открили Америка. Знаем, че всичко, което можем да кажем, е било казано преди нас; събираме разпръснати идеи и се опитваме да ги координираме по най-добрия възможен начин. Това все още е доста трудна задача. Малцина са тези, които са способни на това.

Но нека се върнем към нашия проект.

Приучаването на момичетата и момчетата да се отнасят един към друг като към другари ще допринесе много повече за еманципацията на жените, отколкото всички закони, изисквани от феминистките. Много повече, отколкото всички така наречени права, които те искат да им дадат като подарък и които са само клопки за глупавите.

Мъжът знае нещо по този въпрос, тъй като го е използвал достатъчно за собствена изгода.

В ранна възраст момичетата и момчетата остават смесени в едни и същи игри. Но веднага щом се събуди възрастта на разума, те биват разделяни и възпитавани отделно, сякаш са разнородни видове, призвани да водят различен живот.

За жената: мъжът е брутално, егоистично същество, което тя трябва да се опитва да прилъже и окове с всички милости и двуличия, на които тя е способна.

Ако съдим по нашата литература, любовта сама по себе си би била почти достатъчна, за да запълни рамката на човешката дейност. Всичко учи детето, младежа, девойката, че те са създадени, за да обичат. Но ние ги изолираме един от друг. След като сме им възвеличили сладостта на любовта, правим всичко възможно да я превърнем в загадка за тях; ако не им обясним, че е гнусно да я консумират, то ги оставяме да предполагат.

Половете остават загадка един за друг. Превъзбуденото им въображение ги кара да се смятат за нещо, от което се страхуваме, но което изгаряме от желание да опознаем. Цялото същество се оказва протегнато към това неизвестно; другите способности са унищожени от тази мания.

Също така, когато настъпи моментът за еманципация, той е неудържим тласък, а любовта, която би трябвало да бъде хармоничен съюз на две същества, най-често е само задоволяване на две превъзбудени физически потребности, от които нищо няма да остане, когато настъпи удовлетворението.

Тъй като любовта е нормална функция, а жената и мъжът са призвани да живеят един до друг през целия си живот, защо да забулваме тази органична функция в мистерия, когато всеки ден тя се осъществява пред очите ни, въпреки предпазливостта на нашите възпитатели?

Защо половете да не свикнат от най-ранна възраст да се познават, след като това познание е от съществено значение, за да могат да направляват живота си.

Не е ли възможно да си създадем ясна представа за битието, ако се приучим да виждаме нещата такива, каквито са, и така да се предпазим от безразсъдни ентусиазми, които водят до жестоки разочарования, и от самите разочарования, които са само резултат от погрешните ни представи за реалността?

Нека се научим да уважаваме своята личност; нека се научим да уважаваме личността на всяко човешко същество – това ще бъде голяма стъпка към общата еманципация.

Буржоазията се хвали, че е разпространила образованието. Това е вярно. Днес имаме много по-малко неграмотни хора. Но означава ли това, че те са по-интелигентни? Уви, не, защото образованието, което държавата осигурява, може и да раздува мозъка, но не го тренира и не го развива. И много хора, които се хвалят за „образованието“, което получават техните деца, ми напомнят за един анекдот, който ми беше разказан от моя приятелка англичанка, която беше живяла известно време в Испания и беше изучила донякъде тамошните обичаи.

Там се беше запознала с един добър работник, разумен, честен, трудолюбив, със самочувствие и достойнство, каквито са и повечето работници там.

Той разказа на тази дама за семейството си, за многобройните си деца, как ги е възпитал и насочил в живота.

Бепо бил обучен за дърводелец, Алфонсо – за обущар, Кармен се учела на мелничарство, а Педро се учел да бъде сляп!

„Да бъде сляп!“ – извикала с ужас дамата.

„Че така! Дадох на всяко от децата си хубав занаят.“ И бащата се изправил с гордост. „Но Педро има най-добрия от всички. Той освен това прилича на мен и аз имам слабост към него.“

И тогава обяснил на скандализираната дама колко много е платил за лечението на щастливия Педро, чието зрение отслабвало, като постепенно потъмнявали красивите му, живи и смели очи. Трябвало да минат малко повече от два-три месеца, за да ослепее напълно. Каква прекрасна кариера на сляп просяк!

Разбира се, бащата се гордеел с жертвите, които правел за всяко от децата си. Но най-много се гордеел с тези, направени в полза на Педро.

В нашата социална държава всички родители са на този етап, където се хвалят с образованието, което са дали на децата си. Те дават на университета светли, смели умове, любопитни да виждат и да учат, а той се грижи да потисне това. Операцията отнема малко повече от три месеца, но резултатите са немалки. Ще им върнат безжизнени същества, които от страх пред борбата ще имат само една цел: да се устроят на някоя длъжност, където вече няма да им се налага да мислят, няма да се тревожат за утрешния ден.

Най-ярките несправедливости ще бъдат извършени пред очите им, без те да ги виждат. Оплакванията на жертвите ще звучат в ушите им, без да ги чуват. Университетското образование ще си е свършило работата, като е поставило между тях и действителността завесата на лицемерието и условностите, като е затъмнило завинаги, изцяло или частично светлината на истината.

Кой от нас може да се похвали, че е запазил виждането си непокътнато? Изкривеното ни образование ни пречи да виждаме нещата такива, каквито са. Пълната светлина ни пречи, нуждаем се от очила, чадъри, завеси, щори, паравани, които филтрират светлината, като я пропускат постепенно, за да не изморяват бедните ни очи, непривикнали към пълната слънчева светлина.

Колко много идеи, колко много схващания имаме по този начин в някои кътчета на мозъка си, които сме вярвали, че са отлични, чиято правилност бихме били готови да подкрепим със зъби и нокти!

Но когато в противоречие с глупаците ги анализираме, подлагаме ги на критика, осъзнаваме, че ги имаме незнайно от кого, че сме ги взели незнайно откъде и че са се формирали в съзнанието ни незнайно как.

А колко от нас прекарват цялото си съществуване в религиозно преповтаряне на възприети идеи, без да умеят да ги анализират?

Ето защо напредъкът е толкова бавен и защо във века на парата и електричеството много хора все още се придържат към вярвания от каменната ера.

В училището, както ние го разбираме, децата ще се научат да разглеждат живота такъв, какъвто е, да отварят очите си без страх, да гледат нещата в очите, хората без страх; ще се научат да търсят, изследват, претеглят, обсъждат, критикуват, приемайки дадено решение само когато разсъжденията им го показват като по-логично, а не защото така им е било внушено.

В този момент се създават лиги, за да се научат хората да уважават законите, като презират тези, които са отговорни за тяхното изпълнение, за да могат някои други да презират законите, за да запазят цялата си вяра в тези, които ги тълкуват; други имат наивността да вярват, че ще успеят да накарат индивида да бъде уважаван от законите и тези, които ги създават, а ние просто искаме да научим хората, че трябва да знаят как да уважават себе си и да си спечелят уважение без закони, срещу и против законите и всички паразити.

И като правим това, ние съзнаваме, че вършим отлична революционна работа.

Защото когато броят на индивидите, осъзнаващи своето съществуване, своята роля в живота, своята сила и воля, нарасне, това ще бъде краят на водачите и експлоататорите; защото, вече не чакайки своето освобождение от външни за тях причини, те ще знаят как да живеят така, както са замислили, като свалят всичко, което се опитва да им попречи.