Доводи за анархисткия класов анализ. Защо работи той по-добре от марксисткия подход и какво означава това за движенията

Текст на зимбабвийскo-южноафриканския анархист Лерой Майсири. Източник

Целта на тази брошура е да даде последователен, съпоставителен анализ на това как анархистите и марксистите разглеждат понятието „класа“ и политическите последствия от всеки подход. Класата е ядрото както на марксизма, така и на анархизма, но концептуализацията на класата е различна за двете идеологии. Като посочвам тези разлики, се надявам да покажа по убедителен начин как и защо анархистката концептуализация на класата е по-изчерпателна и по-полезна, като предоставя по-холистичен анализ на много свързани аспекти на класата и представлява по-практичен политически наръчник. По-специално, анархисткият подход – който набляга на собствеността и контрола върху управлението и принудата, а не само върху средствата за производство, както при марксизма – ни позволява да разработим ефективен анализ на причините, поради които държавата просто не може да бъде използвана за еманципиране на низшите класи, т.е. работническата класа, бедните и селяните.

Теорията има значение

Използването на теория в рамките на левицата има сериозни последствия за нашия житейски опит и политическа практика. Теорията е била използвана за политически действия и многократно е оформяла тяхното съдържание. Просто казано – начинът, по който анализираме проблема, определя това, което виждаме като решение.

Ето защо е от съществено значение активистите и левицата като цяло не само да познават и разбират разликите между анархистите и марксистите, но и да останат наясно с последиците, които тези различни възгледи имат за ежедневната борба. Подобно на марксистите, нашата теория като анархисти от самото начало не е разработена чрез теоретични разсъждения или интелектуална работа за удоволствие, а като средство за промяна. Анархизмът е създаден от работническата класа в нейните борби и затова трябва да бъде тестван и регулиран от ежедневните борби. Ако имаме лоша теория, имаме и лоша практика; имаме нужда от теория, за да разберем срещу какво се борим и как това може да се промени.

Марксистите за класите

В учението на марксизма класата се дефинира като социално отношение, изградено около различните притежание и права върху средствата за производство, т.е. суровини, инструменти и оборудване, включително машини, използвани в производството.¹ Именно отношението към средствата за производство определя класата. Не всички общества имат класи. Но в обществата, основани на класи, според тази теория има малка група (висша или управляваща класа), която притежава средствата за производство, което поставя тази група хора в позиция на доминиране над много по-голяма група (производствената класа), която се характеризира с липса на контрол и собственост върху тези средства за производство.

Класите са следователно производствени отношения, а тези отношения се характеризират с експлоатация: класата, която няма контрол и собственост, трябва да работи за собственическата класа и в замяна получава по-малко, отколкото произвежда, и следователно е експлоатирана; тъй като няма собственост, тя е доминирана – управлявана – от собственическата класа, и по този начин имаме ситуация, в която мнозинството е едновременно експлоатирана и доминирана класа, страдаща от всякакви видове потисничество извън експлоатацията, тъй като тя, по-нисшата класа, е изцеждана в полза на малцинството. Така че класовите отношения са социални отношения, основани на различните класови позиции на различните индивиди, т.е. класови разлики в правата и властта над производствените сили.²

Марксистският класов анализ подчертава конфликта като неразделна част от класовите отношения. Фактът на експлоатацията означава, че в класовите общества съществува структурирана неравенство между основните класи. Прехраната на експлоататорите може да бъде осигурена само чрез постоянна, систематична експлоатация на потиснатата низша класа. Следователно в класовите общества експлоатацията е структурна – тя не се дължи само на лоши условия и лошо отношение, а е вградена – и описва основния тип отношения, които съществуват между класите. Това означава също, че класовите общества се основават на основно противоречие: съществуват фундаментално противоположни класови интереси, тъй като потиснатата класа е ощетена от експлоатацията и се съпротивлява на нея, докато потиснатата класа се нуждае от експлоатация и я налага.³

Светлината в тази структурна тъмнина е, че експлоатацията означава зависимост: висшата класа трябва да разчита на ниската класа за своите доходи и следователно за самото си оцеляване; самото ѝ съществуване като класа е неизбежно свързано с съществуването на класовата система. Това обаче създава натиск, масивен структурен лост, който низшите класи могат да използват срещу висшата класа, за да си спечелят реформи. Накратко, низшата класа може да наруши производството и по този начин да принуди по-висшата класа да прави отстъпки, а по-висшата класа не може да изтреби, замести или премахне по-ниската класа.

За марксизма е важно да се отбележи, че собственическата класа контролира и държавата – армията, администрацията, правителството – благодарение на икономическото си господство в обществото, което след това действа като машина за поддържане на тази несправедлива система. Тъй като двете основни класи имат различни интереси, те са въвлечени в класова борба, а в тази борба съществуващата държава е на страната на собственическата класа. Ето защо, например, полицията убива стачници, а не банкери.

Марксистката идея за „историческия материализъм“

Защо се набляга на средствата за производство? Марксистката теория разглежда обществото като структурирано основно около режима на производство, който е смесица от конкретен набор от производствени сили (средства за производство плюс труд) и конкретни производствени отношения (конкретна класова система), като всеки начин функционира според конкретни исторически закони. Например капитализмът разполага с основани на машините производствени сили и е общество, основано на нископлатена класа (работническа класа/пролетариат), експлоатирана от капиталистическата класа (буржоазия), принудена да реализира печалби чрез продажба на стоки и услуги.

Освен това марксизмът има тенденция да разглежда историята като поредица от все по-напреднали режими на производство, докато не достигнем етап, в който чрез социалистически преход може да възникне безкласов начин на производство. В този смисъл марксизмът може да се разглежда като обяснение на историята на икономиката с цел да се обясни историята на обществото.⁴

За марксизма законите, идеите, политиката и културата на обществото са надстройка, която се опира на икономическа база. Тези „надстройкови” елементи са много реални, много солидни, но в основата си се разглеждат като продукт на нещо по-дълбоко и още по-солидно – „базата”. В марксизма икономическата основа е определящ фактор за това какъв тип общество ще съществува, какъв тип класови отношения ще възникнат и как ще се произвежда и използва властта.⁵

В марксисткото мислене базата води до всичко останало. Тя е главният двигател. Именно затова всеки тип общество се определя по отношение на режима на производство, затова историческите закони на всеки режим на производство се отнасят основно до динамиката в икономиката и затова основните социални отношения са отношенията към средствата за производство, затова всъщност класата се разглежда като отношение на производство⁶ и затова съществува марксистката идея, че държавата служи на икономически доминиращата класа.

Марксизмът също така вярва, че неговият модел на общество е научен, и по този начин неговата политическа програма не е просто програма, а истина, не просто пророчество за промяна, а набор от научни предсказания. Очевидно това претендиране за научност лесно се превръща в идеята, че „истината” на марксизма е безспорна – може ли да се „спори” за гравитацията – и като такава няма място за конкурентни идеологии. Тъй като марксизмът претендира да е научен и че неговата гледна точка е единствената истинска идеология на работническата класа, всички други подходи са в най-добрия случай ненаучни, а в най-лошия представляват възгледите на други класи, например буржоазията, дребната буржоазия, феодалите, лумпенпролетариата и т.н.

Това величаене на марксизма стига дотам, че марксизмът се представя като създаден от историята – като просто „откритие” на реалността – а не като набор от идеи, първоначално измислени от няколко души в конкретен контекст: Карл Маркс и Фридрих Енгелс през 40-те години на XIX век. В това описание Маркс се превръща просто в учен, който описва фактите, а описанието (марксизмът) – във всезнаещ модел, който никога не греши и който обяснява откъде идваме и накъде отиваме: история с крайна дестинация (телеология), която съвпада точно с това, което Маркс и Енгелс вярвали, че трябва да се случи.

Така Маркс вярва, че работническата класа е длъжна по историята да се движи в определена посока и да стигне до революционна държава, диктатура на пролетариата (ДП), а тъй като „истинската” идеология на пролетариата е предполагаемо марксизмът, това означава ДП, управлявана от марксистите. Не става въпрос за това, което работническата класа иска или от което се нуждае, а по-скоро за това, какво се предполага, че е работническата класа, и следователно е принудена да направи, т.е. става въпрос за историческата цел, възложена ѝ от самото начало на времето.⁷

Ценният принос на марксистите

В хода на този текст трябва да стане ясно, че марксизмът не може да се приема като наука, но че определено може да се използват части от него и да се извлече полза от това, тъй като има много елементи, които спомагат за генерирането на научно знание. Марксизмът не е „наука“, а по-скоро идеология, която смесва някои научни елементи (като задълбочен анализ на капитализма: марксистката икономика) с недоказуеми и ненаучни твърдения (като телеологията, необходимостта от ДП, твърдението, че е единствената истинска теория на работническата класа и т.н.).

Ако оставим настрана критиката към политическата програма и грандиозните твърдения на марксизма, трябва да отдадем голяма заслуга на марксизма за неговия мощен анализ на капитализма, прецизността и вниманието към детайлите, които той проявява, способността му да подчертава и назовава много неща, които, сега концептуализирани, могат да бъдат обсъждани и оспорвани.

Ако не друго, марксизмът е мощен и предизвикателен набор от идеи, които безспорно са допринесли за развитието на научните идеи – дори и само като обект на критика. Самият анархизъм възниква чрез дебати върху марксизма през 1860-те и 1870-те години и остава дълбоко повлиян от марксистката икономика.⁸ Анархизмът обаче не е марксизъм и се разграничава от него по ключови въпроси – и едно от разграниченията е по въпроса за това как разбираме „класа“.

Марксистският класов анализ се основава на концепциите за експлоатация и господство, а когато се прилага към съвременния капитализъм, той представлява дълбока критика към (доминиращата) либерална икономическа теория, която разглежда капитализма като благосклонна система, основана на изборите на свободни индивиди. Марксизмът поставя индивидите в класи, подчертава неравностойните отношения между класите, експлоатирания и доминиран характер на работническата класа и противоречията в капитализма. По този начин той разбива либералните митове за свободните пазари и свободния избор с картина на неравенство, криза и потисничество.

Докато либералите се фокусират върху обмена – изборите в рамките на пазарите – марксизмът разкрива връзката между обмена и производството в капитализма.⁹ Марксистите използват класов анализ, за да подчертаят тясната връзка между начините, по които социалните отношения са организирани в рамките на обмена и в рамките на производството: например хората от работническата класа не са само потребители, но и хора, които трябва да продават себе си за заплата, за да оцелеят. Това е пример за това как се проявяват разликите между собствеността и несобствеността върху средствата за производство. Има структурирани различия в начините, по които индивидите могат да упражняват избор, и те се свеждат до различни права и власт над производителните сили, т.е. предварително определените класови отношения.¹⁰

В какво се различава анархисткия класов анализ от марксизма?

Анархистите се стремят да отделят всичко добро на марксизма от лошото и да надграждат върху доброто, за да развият нещо различно. В този смисъл анархистите критично възприемат марксистката теория, но я освобождават от икономическия редукционизъм, телеологията, доктрината за ДП и свързания с нея фокус върху изграждането на партия, като същевременно развиват много по-широка критика на обществото, която се противопоставя на всички форми на йерархия.

Класов анализ без база/надстройка

На първо място анархистите не са съгласни с марксисткия модел на историческия материализъм. Анархисти като Михаил Бакунин и Рудолф Рокер напълно приемат марксисткото твърдение, че икономическите фактори са изключително важни. Например, факт е, че много войни се водят, за да се получи достъп до евтина работна ръка и евтини суровини. Въпреки това те отхвърлят идеята, че всичко може да се изведе от или да се сведе до базата.¹¹ Идеите, законите, политиката и културата – и самата динамика на държавата – не винаги могат да се разчитат чрез икономиката. Например държава, основана на идеологията на национализма, често ще се ангажира с дейности като депортиране на имигранти без документи, защото са чужденци, въпреки че това ограничава предлагането на евтина работна ръка за много капиталисти. Войната също може да се дължи на съперничество в държавната система, а не на икономически проблеми, както твърди Бакунин. Апартейдът определено е бил от полза за капитализма, като е осигурявал евтина, несвободна чернокожа африканска работна ръка, но е много трудно да се разбере какво закони – строго наложени – които забраняват секса между различни раси, са имали общо с капитализма или икономическата „основа“.

Цялата идея, че историята върви в определена посока, също е, както твърди Пьотър Кропоткин, напълно ненаучна „метафизична“ гледна точка – и много от конкретните предсказания на марксизма се оказаха неверни.¹²

Например Маршал Берман в книгата си „Всичко, което е твърдо, се превръща в въздух“ отбелязва, че акцентът, който Маркс поставя върху невероятно разрушителната природа на капитализма, подкопава прогнозата му, че капиталистическото общество ще се поляризира в малка, обединена капиталистическа класа, изправена срещу огромна, все по-обединена и съзнателна работническа класа, решена да създаде ДП.¹³ Ако работническите класи са постоянно разединени, изкоренени и разпадащи се, твърди Берман, как съзнателната глобална работническа класа ще има шанс да се превърне в съзнателен агент, който може да се обедини и да свали системата?

Маркс вярва, че разделенията по възраст, пол и националност ще бъдат заличени от капиталистическото развитие, но може да се твърди, че безкрайните разрушения на капитализма ще продължат да подклаждат тези разделения. Южна Африка след апартейда, която има официална идеология на нерасизъм, несексизъм и африканска принадлежност, е типичен пример за този анализ, като работническата класа е разединена от разделенията между жени/мъже, чернокожи/цветнокожи/индийци/бели и южноафриканци/чужденци. Ако работническата класа е постоянно подлагана на раздробяване и разкъсване – както предсказва Маркс – как може да бъде обединена от самия процес на капитализма – както също предсказва Маркс?¹⁴

Това означава, че няма реална база за модела на база/надстройка, че има сериозен проблем с телеологичните възгледи и че има силни основания да се подходи с голям скептицизъм към твърденията на марксизма, че е наука.

ДП като противоречие в марксистката теория

Тук е важно да се отбележи, че в самата марксистка теория съществува противоречие по същите въпроси. Материалистическата концепция за историята твърди, че обществото се развива по начин, който може да бъде изведен от икономическата база, като това се отнася за всичко, което виждаме и правим, включително и за света на идеите. От тази гледна точка самата държава е надстройка, възникнала като продукт на възхода на класовото общество, като класовото общество, разбира се, се разглежда основно като общество, разделено между собственици и несобственици на средствата за производство, а собствениците се нуждаят от държава, за да се защитят.

Но марксистката теория за прехода от капитализъм към комунизъм се фокусира върху идеята за ДП. Това е революционна държава, която се предполага, че ще създаде социализъм чрез потискане на капиталистическата класа, превземане на средствата за производство и предполагаемо представляване на работническата класа. Разбира се, за марксистите ДП ще бъде марксистка държава, тъй като марксизмът претендира да е единствената истинска идеология на работническата класа, а ДП се предполага, че е единствената истинска държава на работническата класа.

Маркс и Енгелс винаги са настоявали срещу Бакунин и Кропоткин, че революция на работническата класа може да се осъществи само чрез марксистка държава, ДП, и че ДП е от съществено значение за отнемането на средствата за производство от капиталистите, потискането на тяхното насилствено съпротивително движение и започването на изграждането на нова планова икономика. ДП позволява социалистическия начин на производство, при който предишната потисната работническа класа потиска предишната експлоататорска капиталистическа класа. Когато си свърши работата, няма класи и ние навлизаме в безкласов комунистически начин на производство, което е краят на историята.

Но ако погледнем същността на ДП, можем да видим, че тя е държава, а следователно и надстройка. Но сега, изведнъж, държавата вече не е отражение на базата, както предписва теорията, и всъщност нейната идеология – марксизмът – също не произтича ясно от тази база. ДП възниква в рамките на капиталистическия начин на производство, но не се определя от него. Тя е надстройка, която се използва, за да революционизира базата и да промени обществото. Но ако надстройката може да промени базата, тогава или марксистката теория за историческия материализъм е грешна, или теорията за ДП е грешна. И в двата случая това е несъгласуван скок в марксистката система, който поставя под въпрос нейната надеждност и подчертава нейната ненаучна същност.¹⁵

Ако ДП ще започне да създава по-добро общество, използвайки държавната власт, а това означава на първо място създаване на нова база – нов набор от социални производствени отношения – как това може да се съгласува с марксисткото твърдение, че всичко произхожда от и отразява базата, дори държавата? Това би означавало, че ДП игнорира базата, а ако е така, ДП не може да възникне в условията на капитализма, но ако не възникне в условията на капитализма, то е безсмислено. Или имаме ситуация, в която ДП възниква, но това означава, че изведнъж се случва обратното: надстройката определя базата. Кое от двете е вярно?

Класов анализ отвъд средствата за производство

Но тогава, второ, ако историко-материалистическата теория за обществото отпадне и ние трябва да вземем държавата, идеите, културата и политиката на сериозно – като нередуцируеми явления, които са свързани с икономическите въпроси, но също така са и отличителни¹⁶ – на какво се основава настояването на марксистите, че класата трябва да се сведе до производствени отношения или да се дефинира чрез собственост / липса на собственост върху средствата за производство? Икономическите въпроси са съществени, но достатъчни ли са?

Ако икономиката вече не е определящият фактор в обществото, има ли конкретна причина да се настоява, че класата е основно и единствено свързана с отношението към средствата за производство, или дори да се настоява, че държавата се контролира от икономически доминираща група? Ако държавата има своя собствена динамика, какво означава това за разбирането на класата?

Бакунин отбелязва през 1870-те години, че нови управляващи елити могат да възникнат отвътре в държавата, тъй като бивши националистически лидери използват държавната власт, за да се превърнат в експлоататорски, доминиращи елити: той дава примера на Сърбия в Източна Европа.¹⁷ Люсиен ван дер Валт отбелязва как в късно индустриализиращите се сили Германия и Япония държавите, ръководени от модернизиращи се феодали, създават капиталистическа индустрия за военни цели.¹⁸ В работата си Робърт Фатън подчертава как постколониалните африкански държави са позволили натрупването на елити и формирането на нови управляващи класи, които някои наричат „бюрократична буржоазия“.¹⁹

Тези примери противоречат на икономическия детерминизъм, който се среща в марксизма: тук виждаме как политическата (държавна) власт генерира икономическа (капиталистическа) власт, което е противоположно на историческия материализъм. Важно е да разгледаме такива случаи сериозно и да избягваме теоретичните разсъждения, които пропускат емпиричните тестове, както е случаят с голяма част от марксизма. Чистият марксистки модел – базата определя надстройката, възходящата буржоазия печели държавната власт – може да се приложи за някои западни страни. Но дори и там той със сигурност не се отнася за Германия или Япония, които отдавна са втората и третата най-мощни капиталистически икономики. И със сигурност чистият, учебнически марксизъм може да е разумна теория на хартия, но се затруднява да обясни случаи като повечето постколониални африкански държави.

Съюзът на съветските социалистически републики, който беше първата марксистка държава в света, се вписва добре в този проблем. При извършването на революция в икономически изостаналата Русия – която е имала предимно феодално, селско общество, много по-бедно от днешните Египет, Индия или Южна Африка – марксисти като В.И. Ленин не са спазвали марксизма по учебник. Но фактът, че под Йосиф Сталин, а по-късно и в Китай под Мао Дзедун, именно държавата индустриализира страната, отново опровергава историко-материалистическата гледна точка.

Марксистите се опитват да избегнат този въпрос, като заяват, че това показва колко добре функционира „социализмът“ и „работническата държава“, но тези аргументи имат смисъл само ако приемем теорията за ДП, а това означава да отхвърлим историческия материализъм и да приемем държавата сериозно като самостоятелна сила. Но тогава къде е марксизмът?

Всъщност СССР и подобни държави са всичко друго, но не и действително управление на истинската работническа класа, пролетариата. Държавата, както отбелязват писатели като Алек Ноув, създава нова, йерархична система: „… без прекалено голямо преувеличение, съветското общество може да се впише в универсалния модел на гражданска и военна служба”.²⁰

В такъв модел заповедите идват отгоре и се предават надолу; властта е централизирана. В СССР, например, всички средства за производство са били ефективно контролирани от малката група, която контролира държавата. По този начин малката елита е управляваща класа в марксисткия смисъл.

Но какво ѝ дава власт над средствата за производство, как стига до „притежаването“ на тези средства? Какво е това, което е дало икономическа мощ на държави като Сърбия през 1800 г., СССР през 1920 г. или независима Кения през 1960 г.? Това са „средствата” – ресурсите – вградени в самата държава. Това са средствата за принуда (военните, полицията, съдилищата и затворите, с една дума въоръжените сили) и средствата за администрация (управляващият апарат, включително бюрократичните системи, правителствените ведомства, парламентът и т.н., с една дума органите, които позволяват създаването и прилагането на законите).

Именно те позволяват на онези, които контролират държавата, да събират данъци, да национализират средствата за производство, да наемат работници, да изселват хора, да решават с едно движение на перото дали един зимбабвиец, който живее и работи в Южна Африка, е „легален” или трябва да бъде репатриран. Използвайки тези ресурси, новите елити, за които говорихме по-рано, успяха да завземат собственост, да си възложат доходни договори и работни места, да се назначат на висши постове в държавния и частния сектор и по друг начин да действат като управляваща група.

За анархистите всеки, който контролира или притежава някое от тези три средства – администрация, принуда или производство – т.е. някой от тези три стълба, е част от управляващата класа. Не само това, достъпът до някой от стълбовете позволява относително лесно преминаване към другите стълбове.

Ето защо анархистката концепция за класата е доста по-добра от марксистката, тъй като лесно може да очертае класовото положение на – да речем – президента на дадена страна, който не е строго капиталист и няма средства за производство, но със сигурност не е пролетарий. Той или тя разполага със средства за администрация и принуда, има свои интереси и програми. Той или тя може да мобилизира въоръжените сили и да приема закони. Обикновено той или тя ще го прави по начин, който поддържа капитализма, тъй като това генерира данъци, а данъците помагат да се плащат средствата за управление и принуда. Но като има своя собствена независима властова база – в самия държавен апарат – той или тя не е просто инструмент на капиталистите и може да им поставя изисквания, дори да ги нарушава по значителни начини, включително в някои случаи чрез национализиране на средствата за производство.

Прилагане на анархисткия подход: случаите на Съветския съюз и Южна Африка

Използването на анархистката теория предоставя по-изчерпателен анализ на това, което се случва в сложното съвременно общество. Анархистите, за разлика от марксистите, използват по-холистичен термин: „управляваща класа“, а не, например, „капиталистическа класа“. Терминът „капиталистическа класа“, който марксистите използват за управляващата група в капиталистическото общество, просто не отразява точно управляващата група в държавата. Той продължава икономическия фокус, свеждайки управляващата класа до икономически доминиращата класа. Но политическото господство чрез държавата е от съществено значение за оцеляването на икономически доминиращата група – чрез въоръжените сили и държавния контрол – и включва средства за власт, които не могат да се сведат до икономическа власт – принуда и администрация.

Като казваме „управляваща класа“, ние говорим подробно за това, което се случва в най-висшите слоеве на обществото: в рамките на управляващата класа признаваме, че съществуват различни видове елити, икономическият елит или капиталисти и политическият елит или държавни управници, и постулираме, че „държава + капитал = управляваща класа“.²¹ Следователно, когато концептуализират класовите отношения, анархистите разглеждат три стълба, които могат да се използват, за да се определи в коя класа се намира даден индивид. Първият е производството, което е добре обхванато от марксизма, вторият е администрацията, а последният е принудата.²² Фатон нарича тези елементи „класови власти“.²³

Очевидно е, че точният начин, по който е структурирана дадена управляваща класа – как стълбовете се съчетават и кой е в всеки от тях – може да варира. В СССР всички средства за администрация, принуда и производство са централизирани в една държава. В Съединените американски щати повечето средства за производство са в ръцете на частни капиталисти, а повечето средства за администрация и принуда са у държавата, така че тук имаме управляваща класа, структурирана в две крила. В много постколониални африкански страни държавната елита се състои от местна елита, предимно от коренното население, и от образованата „средна“ класа, която е дошла на власт чрез националистическите движения, които са завзели държавната власт при обявяването на независимостта, докато частният капитал е предимно чуждестранен, обикновено собственост на големи мултинационални компании. Тук имаме две крила, но докато в САЩ и двете крила са предимно американски, в тези африкански случаи едното крило е местно, а другото – чуждестранно.

Във всички случаи има борби между различни части на елита – основани на различни стълбове, както и конфликти между тези в различни стълбове – но има общ класов интерес от поддържането на системата, което обикновено помага да се запази нейната цялост.

По-близо до нас в демонстрирането на всеобхватен анализ, използващ анархизма, статията на ван дер Валт „Кой управлява Южна Африка“ разглежда отблизо южноафриканската управляваща класа и го прави с подробни детайли, показващи силата на анархисткия подход. Анализът му твърди, че в Южна Африка след апартейда съществуват два основни лагера на управляващата класа: единият се състои предимно от чернокожи, които са ядрото на държавния елит, а вторият лагер е предимно от бели, които са част от частния корпоративен елит. Тези два лагера на управляващата класа имат противоречия – например, държавната елита иска повече данъци, а частната елита – по-малко, но тези противоречия са второстепенни; те имат общ враг – южноафриканската работническа класа.²⁴

Съперници, съюзници или инструменти?

При обяснението на класовите отношения може да се види, че управляващата класа в държавата се нуждае от „натрупване на капитал”, първо, за да генерира данъци, така че да може да продължи да харчи за въоръжаване на армията си и за увеличаване на силата си на принуда, и второ, защото капиталистическите иновации също позволяват развитието на силите на администрацията и принудата.²⁵ Например голямата и ефективна капиталистическа стоманодобивна промишленост е ключова за производството на оръжия, докато капиталистическият софтуер, използван за наблюдение на работниците в частния сектор, е също много полезен за държавното наблюдение.

Така анархистката теория прави разграничение между икономическа власт и държавна власт, но за разлика от марксистката тесногръда концепция, според която държавата „служи“ по някакъв начин на интересите на капиталистите, където всъщност капиталистите са най-влиятелните, а държавата е основно подчинена, анархистката теория твърди, че и двете групи споделят общи интереси, но никоя от тях не използва другата като средство за постигане на целта си.²⁶ Държавната елита се нуждае от натрупване на капитал, за да се финансира и въоръжи; частната елита се нуждае от държавната власт, за да поддържа натрупването на капитал.²⁷

Анархистката перспектива разглежда типичната управляваща класа в капитализма като имаща „две крила: частни капиталисти, фокусирани върху средствата за производство в корпорациите, и държавни управленци, фокусирани върху средствата за администрация и принуда в държавата”,²⁸ въпреки че те могат да се слеят, както е случаят в СССР.

Какво означава това за революционната промяна

В началото на тази статия аз изтъкнах, че марксизмът и анархизмът, като теории, целящи фундаментална промяна на обществото, трябва да бъдат изпитани в борбата – и са теории, които са предназначени да бъдат използвани в борба. Това означава, че трябва внимателно да разгледаме теориите от гледна точка на тяхната полезност и политическите им последствия.

Също така изтъкнах, че както марксистите, така и анархистите разглеждат класата като централен факт на капиталистическото общество и поддържат тезата, че класовата борба – завършваща с победата на потиснатите, експлоатирани класи – е ключовото средство за излизане от капитализма и прекратяване на неговото съществуване. Изтъкнах също, че анархистите са съгласни с голяма част от марксистките анализи на капитализма, макар и не с всички.

Теориите се различават по някои важни аспекти, както показах. Марксисткият модел се фокусира върху идеята за историческия материализъм с неговия модел на база/надстройка, докато анархистите настояват, че макар икономическите фактори да са много важни, идеите, политиката, държавата и други фактори също играят своята роля и това не може да се сведе само до икономиката. Едно от проявленията на това е, че докато марксистите свеждат „класата” до собствеността върху средствата за производство, анархистите разглеждат „класата” от гледна точка на собствеността или контрола върху средствата за управление, принуда, производство или комбинация от тях.

Но какво означава това в практичен план? Това има огромни последствия за политическата стратегия. Марксистите исторически настояват, че ДП е пътят към социализма – че по същество е необходима държавна власт, за да се победи капитализмът. Анархистите не са съгласни, като твърдят, че това всъщност би създало нова елита.

Когато разгледаме различните теории – включително различното разбиране за класа – тази разлика има смисъл и бих казал, че показва, че анархисткото скептицизъм към ДП е основателен и много по-реалистичен от вярата на марксистите.

В класическата марксистка традиция държавата се концептуализира като „орган от въоръжени мъже“, служещ на доминиращата класа, за да използваме парафразата на Ленин на Маркс.²⁹ Тук държавата не е наистина теоретизирана, освен като нещо, породено от нуждите на нещо извън самата нея: икономически доминиращата класа. Възможността държавата да има своя собствена динамика и интереси се изключва от историко-материалистичната теория, според която истинското действие се извършва в базата, която е основната причина за всичко. Тъй като държавата се разглежда просто като сянка, хвърлена от класовото общество, след като това класово общество приключи – когато ДП е свършила своята работа – държавата по някакъв начин ще „отмре”, по думите на Енгелс.³⁰

Това има смисъл в марксистки термини: премахнете причината (класово разделената база) и ще премахнете ефекта (класовото общество). Но какво ще стане, ако, както беше изтъкнато по-рано, държавата не е просто ефект, не е просто сянка, а сама по себе си е място на класова власт, основана не на контрол на елитите над средствата за производство като такива, а на контрол над средствата за администрация и принуда?

Това би означавало, че марксистката партия, управляваща ДП, би била част от управляващата класа, управляваща работническата класа, различна от нея, доминирайки над нея и изисквайки тя да бъде експлоатирана. Сега, ако същата тази политическа елита стане и икономическа елита – като използва административните си и принудителни правомощия, за да национализира (завладее) средствата за производство и да потисне всякаква частна икономическа елита – тогава очевидно тя би експлоатирала и работническата класа директно. Тя би имала свои собствени класови интереси и би потискала съпротивата, стачките и несъгласието на работниците. И точно това се е случило в СССР и подобни държави, където работническата класа е била систематично смазана от самопровъзгласили се за марксистки държави.

Слепотата на марксизма към другите аспекти на класата и слабата му теория за държавата, която е резултат от историческия материализъм, е довела марксистите до създаването на ДП – но по този начин те просто са се превърнали в нови управляващи класи, потискащи именно хората, които са мислели да еманципират.

Това е точно това, което анархистите имат предвид, когато твърдят (като Кропоткин), че „държавата… и капитализмът са неразделни понятия“ и настояват (като Бакунин), че революционните марксистки държави ще се превърнат в един вид брутален „държавен капитализъм“, а не в социализъм.

По-холистичната концептуализация на държавата е важна в анархисткия подход и обяснява как самата държава е част от класовите системи, създавайки и давайки пространство на система на управление на малцинството, която неизбежно концентрира властта и богатството в ръцете на малцина. Йерархичната структура на държавата е в самото ДНК на държавата; тя централизира властта в ръцете на малка елитна група и го прави по никакъв начин не случайно.

Заключение: контрасила, а не държавна власт

Когато сравняваме анархизма и марксизма, от самото начало става ясно, че става дума за „враждуващи братя“. Марксизмът, макар и интересен, сложен и изследователски, както и с важно влияние върху самия анархизъм, е надминат от анархизма по простата причина, че марксизмът има някои фундаментални грешки в анализа си – и следователно в стратегията си.

Марксистката теория има силна икономически редукционистка и телеологична нишка, която настоява на всичко да се наложи обяснение, в което икономиката е основният двигател – дори когато това е явно невярно. Това е една от основните причини, поради които марксистката перспектива просто не успява да разбере правилно държавата – въпреки факта, че държавата е централна за обществото, и въпреки факта, че марксистката теория за прехода се отнася изцяло до получаването на държавна власт чрез ДП. Във връзка с това марксизмът има изненадващо слаба теория за класите.

За съжаление марксизмът има склонност да бъде доста неподатлив на критика. Това се дължи отчасти на тенденцията да се приема, че марксизмът е наука, без да се тестват научно ключови твърдения, като икономическият редукционизъм, и като се настоява на идеи, които не могат да бъдат научни, като телеологичната теория за историята. Възгледът, че марксизмът е единствената истинска теория на работническата класа, също е довел до лесно отхвърляне на критиките, като критиците са били етикетирани като „антиработнически“, както отдавна се прави с анархистите, които много марксисти отхвърлят като „дребни буржоа“ без никакви доказателства (и много доказателства за обратното).

Анархистката теория запазва ценния акцент на марксизма върху класата, както и приема голяма част от марксистката икономика. Но отличителен принос на анархистката перспектива върху класата и класовия анализ, както и към дискурса за класата, е аргументът, че класовата теория трябва да бъде отделена от редуцирането на класата до икономиката, и свързаният с това аргумент, че държавата трябва да се разглежда като субект, който сам по себе си генерира класи. Тя е централизиран апарат и макар елитът на върха да може да бъде сменен, това ще промени само персонала, а не ролята на самата държава като място на управление на малцинствената класа. Тези на върха на държавата имат класови интереси, които са основно същите като тези на частните капиталистически елити – и в противоречие с интересите на масите.

Политически това означава, че държавата не може да бъде използвана за прекратяване на класовата система, както твърди подвеждащата идея на ДП, тъй като тя изисква съществуването на малцинствени класи. Тя не може да доведе до еманципация: както казва Бакунин, „Никоя държава – дори и най-червената република – не може да даде на хората това, което те наистина искат“.³¹ Държавата не може да бъде ангел-пазител на народа срещу капитализма, тъй като по същество е съюзница на капитализма и е идентична с него, в смисъл че е структура на класово управление.

Ето защо за анархистите целта е пълното премахване на държавата, а не безсмислените опити да я използват като средство за промяна на обществото. Премахването на държавата е предпоставка за създаването на самоуправляващо се, либертарно, социалистическо общество отдолу нагоре, без потисничество и неравенство, т.е. анархистко общество. За да се създаде такова общество, е необходимо да се организират нови форми на опозиционна сила на работническата класа извън и срещу държавата, вместо да се създават партии, които да завземат държавната власт; това означава да се организира демократично и отдолу нагоре, за разлика от елитарната организация на капиталистите отгоре надолу чрез техните корпорации и на политическите елити чрез държавата. Вместо да се вземе пряк път към ДП – път, който не води никъде – или да се надява, че капитализмът автоматично или неизбежно ще обедини работническата класа, анархизмът застъпва внимателна организация и масово образование, знаейки, че само съзнателни хора могат да заменят елитарното управление.³²

Списък с препратки:

• Berman, Marshall. (1988). All that is Solid Melts into Air: The Experience of Modernity. Penguin.
• De Vroey, M. (1980). Managers and Class Relations: A Marxist View of Ownership and Control. In T. Nichols (ed.). Capital and Labour: A Marxist Primer. London: Fontana.
• Fatton, Robert. (1988). Bringing the Ruling Class Back in: Class, State and Hegemony in Africa. Comparative Politics. 20 (3) 253–264.
• Knowles, R. (2004). Political Economy From Below: Economic Thought in Communitarian Anarchism, 1840- 1914. Routledge.
• Nove, Alec. (1975). Is There A Ruling Class in the USSR?. Soviet Studies. 27 (4): 615–638.
• van der Walt, Lucien. (2013) Who Rules South Africa?: An Anarchist/Syndicalist Analysis of the ANC, the Post-Apartheid Elite Pact and the Political Implications. Zabalaza: A Journal of Southern African Revolutionary Anarchism, 13: 7–13.
• van der Walt, Lucien. (2016). Back to the Future: Revival, Relevance and Route of an Anarchist/ Syndicalist Approach for Twenty-First-Century Left, Labour and National Liberation Movements. Journal of Contemporary African Studies, 34 (3): 348–367.
• van der Walt, Lucien. (2017), “Anarchism and Marxism”, in N. Jun (ed.), The Brill Companion to Anarchist Philosophy, Brill Academic Publishers, Leiden.
• Wright, E.O. (2005). Foundations of a Neo-Marxist Class Analysis. In E.O. Wright (ed.). Approaches to Class Analysis. Cambridge University Press.

1. Wright, E.O. (2005). Foundations of a Neo-Marxist Class Analysis. In E.O. Wright (ed.). Approaches to Class Analysis. Cambridge University Press. Pp. 4–30. ↩︎
2. Wright (2005). ↩︎
3. Wright (2005): 28. ↩︎
4. De Vroey, M. (1980). Managers and Class Relations: a Marxist View of Ownership and Control. In T. Nichols (ed.). Capital and Labour: A Marxist Primer. London: Fontana.
   ↩︎
5. Wright (2005): 29. ↩︎
6. van der Walt, Lucien. (2017), “Anarchism and Marxism”, in N. Jun (ed.), The Brill Companion to Anarchist Philosophy. Brill Academic Publishers, Leiden. Pp. 505–550. ↩︎
7. van der Walt (2017). ↩︎
8. van der Walt (2017). ↩︎
9. Wright (2005). ↩︎
10. Wright (2005). ↩︎
11. van der Walt (2017). ↩︎
12. van der Walt (2017). ↩︎
13. Berman, Marshall. (1988). All That is Solid Melts into Air. The Experience of Modernity. Penguin. ↩︎
14. Berman (1988). ↩︎
15. van der Walt (2017). ↩︎
16. van der Walt (2017). ↩︎
17. See van der Walt, Lucien. (2016). Back to the Future: Revival, Relevance and Route of an Anarchist/ Syndicalist Approach for Twenty-First-Century Left, Labour and National Liberation Movements. Journal of Contemporary African Studies, 34 (3): 348–367. ↩︎
18. van der Walt (2016). ↩︎
19. Fatton, Robert. (1988). Bringing the Ruling Class Back in: Class, State and Hegemony in Africa. Comparative Politics. 20 (3): 253–264. ↩︎
20. Nove, Alec. (1975). Is There A Ruling Class in the USSR? Soviet Studies. 27 (4): 616 ↩︎
21. van der Walt (2013). ↩︎
22. van der Walt (2016). ↩︎
23. Fatton (1988): 255. ↩︎
24. van der Walt (2013). ↩︎
25. van der Walt (2013). ↩︎
26. van der Walt (2013). ↩︎
27. van der Walt (2013). ↩︎
28. van der Walt (2013). ↩︎
29. van der Walt (2013). ↩︎
30. van der Walt (2013). ↩︎
31. Quoted in van der Walt (2013):54. ↩︎
32. Knowles, R. (2004). Political Economy From Below: Economic Thought in Communitarian Anarchism, 1840- 1914. Routledge. P. 7. ↩︎