Елизе Реклю. Смъртното наказание
Реч на Реклю, изнесена на заседание на Работническата асоциация на Лозана през 1879 г.
Господа,
Нямам честта да бъда швейцарски гражданин и познавам много слабо конституцията, от която някои петиционери искат да се премахне един определен член; но това е хуманен въпрос, който вълнува всички цивилизовани страни. Като човек и гражданин на света имам право да се занимавам с този въпрос, а за съжаление трябва да се занимавам с него и като французин, защото в моята родина все още се режат глави и действа гилотината, която е била изобретена там.
Като враг на смъртното наказание, първо трябва да се опитам да разбера неговия произход. Правилно ли е то да произтича от правото на лична защита? Ако беше така, щеше да е трудно да се преборим с него, защото всеки от нас със сигурност има право да защитава себе си и близките си, било то срещу звяра или срещу свирепия човек, който ни напада. Но не е ли очевидно, че правото на лична отбрана не може да бъде делегирано, защото то се прекратява незабавно, когато опасността отпадне? Когато вземем живота на нашите ближни в свои ръце, това означава, че спрямо тях няма социално средство за защита, означава, че никой не може да ни помогне (sic!); по същия начин, когато един човек поставя себе си отделно от останалите – над всеки договор – и прави така, че властта му да тежи на гражданите, превърнати в поданици, последните имат право да се вдигнат и да убият този, който ги потиска. За щастие историята ни дава многобройни примери за отстояване на това право.
Произходът на смъртното наказание, прилагано понастоящем от държавите, със сигурност е отмъщението, отмъщението без мяра – толкова ужасно, колкото омразата може да го породи – или отмъщението, регулирано от някакво изкривено правосъдие – с други думи, наказанието за отмъщение: „Зъб за зъб, око за око, глава за глава“. Веднага щом се е формирало семейството, то е заело мястото на индивида за упражняване на мъст. То изисква разплащане чрез кръв: всяка рана се заплаща с друга рана, всяка смърт – с друга смърт, и така омразите и войните се проточват. Такова е било състоянието на голяма част от Европа през Средновековието, такова е било през миналия век състоянието на Албания, Кавказ и много други страни.
Благодарение на изкуплението обаче във вечните войни е бил въведен малко ред. Обикновено отделни лица или семейства са могли да откупят вината си и този вид сделки е бил установен от обичая. За откупуването на кръвта са се определяли толкова и толкова волове, овце или кози, пари или акри земя. Осъденият е могъл да се откупи и като бъде осиновен от друго семейство, понякога дори от това, което е обидил; могъл е да се освободи и чрез благородно деяние; той би паднал твърде ниско, за да благоволи някой да го накаже. Достатъчно е било да се ожени по принуда и оттук нататък вече е бил свободен – твърде подло, за да бъде убит, но пък така е бил по-нещастен, отколкото ако беше покрит с рани. Той живее, но животът му е бил по-лош от смъртта.
Така че смъртното наказание е излишно. Но дали е справедливо?
Не, не е справедливо. Когато отделният човек отмъщава за себе си в изолация, той може да смята, че противникът му е виновен, но обществото, взето като цяло, трябва да разбере звеното на солидарност, което го свързва с всички негови членове, добродетелни или престъпници, и да признае, че във всяко престъпление то също има своя дял. Погрижило ли се е обществото за детството на престъпника? Дало ли му е пълноценно образование? Улеснявало ли е житейските му пътища? Винаги ли му е давало добри примери? Гарантирало ли е, че той има всички шансове да остане честен или да стане такъв отново след първото си падение? И ако обществото не е направило това, може ли престъпникът да го обвини в несправедливост?
Икономистът Стюарт Мил, този честен учен, когото е добре да дадем за пример на всички негови колеги, сравнява всички членове на обществото с бегачи, на които някой поставя една и съща цел. Един от състезателите е млад, пъргав, свеж, друг е вече стар: някои са болни, куци, без крака. Ще бъде ли справедливо да осъдим вторите: едни на мизерия, други на робство или смърт, докато първите ще бъдат коронясани като победители? А правим ли нещо друго в обществото? Едни имат шансове за щастие, образование и сила: те са обявени за добродетелни; другите са осъдени от средата да останат да тънат в мизерия или порок: върху тях ли трябва да падне социалното порицание?
Но има и друга причина, която не дава право на буржоазното общество да постановя смъртно наказание. Това е фактът, че самото то убива – и то с милиони. Ако има факт, доказан от хигиенните изследвания, то той е, че средната продължителност на живота може да се удвои. Мизерията съкращава живота на бедните. Една професия убива в рамките на няколко години, друга – за няколко месеца. Ако всички разполагаха с удоволствията на живота, те щяха да живеят като връстниците си в Англия, щяха да станат по-възрастни от шестдесет години; но на практика осъдени или на принудителен труд, или – което е по-лошо – на липса на работа, те умират преждевременно, а през краткия им живот ги измъчват болести. Изчислението е лесно да се направи. Става дума за поне 8 до 10 милиона души, които обществото изтребва всяка година само в Европа, не като ги убива с изстрели, а като ги принуждава да умрат, като съкращава живота им. Преди десет години един английски работник, Дъган, се самоуби заедно с цялото си семейство. Един скандален вестник, който винаги е зает да възхвалява достойнствата на кралете и властимащите, имаше наглостта да се поздрави със самоубийството на този работник. „Каква добра развръзка“ – възкликнаха те – „работниците, за които няма място, като се самоубиват, ни освобождават от неприятната задача да ги убиваме с ръце.“ Това е циничното признание на онова, което мислят всички поклонници на Бога Капитал!
Какъв е тогава изходът от всички тези масови убийства, както и от убийствата, които се извършват поединично? Знаете предварително какво предлага един социалист. Това е пълна социална промяна, това е колективизъм, присвояване на земята и оръдията на труда от всички, които работят. Именно по този начин може да се запълни бездната на омразата между хората, мизерията и преследването на богатство, главната изходна точка на престъпленията, ще престанат да се разпалват гражданите едни срещу други и социалното наказание най-накрая ще може да отстъпи. Вместо правото на насилие, което преобладава в дивата природа, е време да се направи така, че да възтържествува справедливостта, която е идеалът на всеки човек, достоен за това име.
Но в трансформираното общество все още може да има престъпления. Физиологически престъпният характер може да се прояви отново. Какво ще правим тогава? Ще убием ли престъпника? Със сигурност не. Този, при когото престъплението идва от лудостта, ще го третираме, както третираме лудите или другите болни, като се пазим от тяхното насилие. Що се отнася до хората, които са станали престъпници поради буен темперамент или пламенност на кръвта, сега ще бъде възможно да им предложим реабилитация чрез героизъм.
Виждали сме го стотици пъти: роби се хвърлят в пламъците или във водите, за да спасят попадналите в злощастие, и така се чувстват отново уважавани от другите хора. Осъдените, които общината на Картахена освободи и които Франция отново превърна в роби, проявиха възвишен героизъм по време на кратката си свобода от няколко месеца. „Подчинявайте се“,казваше християнството, и хората се унижаваха. „Забогатявайте“, казват буржоата на синовете си, и те се стремят да забогатеят по всякакъв начин – или като нарушават закона, или като го заобикалят с по-голямо усърдие. „Станете герои“, казват революционните социалисти, и дори разбойниците ще могат да се оправят чрез героизма.
