Псевдонародните републики
Преведохме няколко публикации на „Голос анархистов“ и на КРАС по отношение на режима в Донецк.
Точно преди 11 години проруските сепаратисти превзеха сградата на СБУ в Луганск и сградата на градската администрация в Донецк, където на следващия ден провъзгласиха Донецката народна република. Този момент беше кулминацията на така наречената „Руска пролет“, с която започна въоръженият конфликт, продължаващ и до днес.
Всичко започна след Майдана, когато след победата на проевропейските протести вълна от проруски протести заля югоизточната част на страната. Както посочва Дамие, между Майдана и Руската пролет има редица прилики: и двете използват тактиката на палатковите протестни лагери и превземането на административни сгради; и двете получават известна политическа и материална подкрепа от чужди държави; и двете включват шовинисти и радикални националисти сред участниците и лидерите на протестите; и двете активно използват „антиолигархична“ реторика, която е просто демагогия.
Забележително е, че привърженици на проекта „Новорусия“ като Губарев, Мозговой или Кагарлицки очакваха, че новата държава в Донбас ще бъде в състояние да реализира социална справедливост, наред с други неща. Но реалността се оказа съвсем различна.
Като начало трябва да се каже, че Донбас беше един от най-бедните и депресирани региони на Украйна. Докато други части на страната се развиваха чрез нови отрасли в сферата на услугите, Донбас си оставаше регион с разрушена минна инфраструктура (своеобразен „12-ти район“ на Украйна). Последвалият 8-годишен конфликт имаше наистина катастрофални последици: 14 000 души (включително 3 000 цивилни) бяха убити; 30 000 бяха ранени с различна тежест; около половината от населението стана бежанци от региона (1,8 милиона избягаха в Украйна, 1,5 милиона – в Русия и Беларус). Цели градове и села бяха лишени от населението си. През първите четири години на конфликта икономиката на Донбас се сви с 61%. Стандартът на живот също се срина. През 2017 г. средната заплата в ДНР е 174 долара на месец (38% от нивото преди 2014 г.), а в ЛНР – 229 долара на месец (56% от нивото преди 2014 г.). Неизплащането на заплати от страна на буржоазията в Донбас е широко разпространено.
Преди 2014 г. по-голямата част от тежката промишленост на Донбас се контролираше от финансовата група на Ринат Ахметов. След като през 2017 г. Украйна наложи икономическа блокада обаче, сепаратистите отговориха, като заграбиха активите на Ахметов и – въпреки някои реторики за „национализация“ – ги предадоха на „Внешторгсервис“ (ВТС), компанията на милиардера Сергей Курченко. В резултат на това средствата на един олигарх просто бяха прехвърлени в собственост на друг олигарх. Чумата беше заменена от холера.
Социологът Сергей Кудела пише през 2017 г.: „В действителност „републиките“ започват да придобиват чертите на военно-бюрократичен режим, в който военните и чиновниците доминират в обществото чрез принуда и монополизиране на разпределението на богатството.“
Въпреки името на държавите, реалното участие на населението в политиката се сблъсква с остри институционални ограничения. В доклада на ООН се прави заключението, че общественото обсъждане на „по-чувствителни политически теми“ отсъства поради „страх и автоцензура“, а протестите срещу икономическите условия, като стачките, заплашват със „сериозни последици, включително произволни задържания“.
Най-значимата акция на работниците през последните години беше подземната стачка на 119 миньори, на които се дължаха повече от месец заплати, в мина „Комсомолская“ в Антрацит. 14 активисти бяха арестувани по член 252 от наказателния кодекс на тази държава, който наказва „многократно нарушаване на установения ред, организиране или провеждане на събрания, митинги, демонстрации, шествия или пикетиране“ с до 5 години затвор.
След репресиите през 2014 г. синдикатите и правозащитниците до голяма степен са напуснали „народните републики“; тези, които са останали, „не излизат на преден план поради страх от преследване“, се казва в доклада на ООН.
В Донбас не е имало истинска революция (както и с Майдана), а хората просто са станали жертви на конфронтация между „каймани и крокодили“.
В прифронтовата монархическа квазирепублика: интервю с анархист от Горловка
Другар от Украйна, който е в контакт с КРАС, интервюира Максим, който работи във фирма в град Горловка, който е под контрола на проруските сепаратисти. Интервюто е взето на 20 март 2022 г.
Въпрос: Разкажете ни какво се случва като цяло в града от средата на февруари насам. Продължава ли същата позиционна война, както през всичките 8 години, или има някакви съществени промени?
Отговор: Преди Путин да признае „независимостта“ на ДНР, в моя град всичко беше съвсем спокойно. След признаването много жители на Горловка се надяваха, че Руската федерация ще въведе своите „мироопазващи“ войски на територията на „републиките“ и войната ще спре. Вместо това жителите на Горловка получиха мобилизация, поради което значителна част от мъжкото население на Горловка се озова в редиците на „Народната милиция на ДНР“. В комуналните предприятия са били мобилизирани поне 50 процента от всички мъже, а в някои –всички 100 процента. В резултат на това просто няма кой да ремонтира много инфраструктурни съоръжения. На 13 март, както казаха на мои познати служителите на общинското водоснабдително предприятие: „В града е останала вода само за няколко дни, след което всички ще бъдем в л*йна“. Като цяло атмосферата на страх в града е много по-силна, отколкото през 2014 г. Но по щандовете на магазините все още има достатъчно храна и други стоки. Що се отнася до военните действия в района на Горловка, на фронтовата линия няма промени и, както мисля, няма да има такива в обозримо бъдеще. Но артилерията започна да работи по-интензивно.
Въпрос: Повлия ли това на теб и на обкръжението ти по някакъв особен начин? Както по отношение на обстрела, така и по отношение на мобилизацията.
Отговор: Баща ми и аз си стоим вкъщи почти през цялото време, за да не получим на улицата призовка. Роднините ни по обясними причини са много притеснени от цялата тази месомелачка. Що се отнася до обстрела, аз и моят квартал живеем в Централния градски район, който (ако го сравним с други квартали на моя град) пострада малко от последиците от обстрела през цялата война. Но покрайнините на града и жителите им винаги са го изпитали много по-зле. Така че имах късмет, защото моето положение беше много по-добро от това на много горловчани.
Въпрос: От един месец насам в социалните мрежи се пише, че белогвардейските разбойници са събирали всички, които са могли да призоват, направо на улицата и после са ги хвърляли пред войските на Путлер като пушечно месо (точно както понякога са използвали гайдамаките (участници във въоръжените отряди на народноосвободителното движение през XVIII в. на територията на деснобрежна Украйна – бел.прев.) през 1918 г. при настъплението на кайзеровите войски през Украйна). И няма никакви фото- или видеодоказателства. Доколко може да се вярва на тези слухове, знаеш ли нещо?
Отговор: Призовките се раздават направо на улицата, а преди се случваше хора на групи да бъдат качвани в коли и отвеждани в центъра за набиране на военнослужещи. Знам за случаи, когато са мобилизирани хора, които имат „бял билет“. Впрочем има възможност за законно избягване на службата: ако човек се озове в центъра за военна повинност, трябва да поиска пълен медицински преглед. Той трае няколко дни и ако открият достатъчно сериозни здравословни проблеми, ще го оставят на мира. Моят съсед, който навремето имаше рак, успя да избегне мобилизацията по този начин. Мисля, че дори да няма здравословни проблеми, прегледът ще даде няколко дни отсрочка, които могат да се използват, за да се скрие на сигурно място. Що се отнася до тези, които са мобилизирани, съдбата им е различна; някои са изпратени на фронтовата линия, други служат в тила. Знам и за случаи, когато мобилизирани хора са били изпращани в Харковска и Херсонска област, за да охраняват превзети селища. Един такъв нещастник сега служи някъде в Херсонска област, в „сортировъчна станция“. Той товари камиони с трупове на загинали руски войници, след което те се извозват в Крим. Както самият той казва: „Предпочитам да изкарам пет години в затвора, отколкото да гледам целия този ужас“. Сред мобилизираните вече има мъртви и ранени, и то в големи количества. Знаем и за мобилизирани хора, които са попаднали в плен на украинските власти. Мобилизираните, които отказват да отидат на фронтовата линия, са заплашени от наказателна отговорност и затвор.
Въпрос: Ако тези, които имат възможност да служат, все още отиват на заколение, означава ли това, че бойният дух на масите е все още висок, или те просто се страхуват от наказание за укриване?
Отговор: Когато мобилизацията започва, на хората се обещава, че ще бъдат държани в казармите само няколко дни и след това ще бъдат изпратени у дома. Ето защо много хора се явиха в центъра за военна регистрация. А освен това хората се страхуваха от евентуални проблеми на работното място, в случай че не се явят на мобилизация. И така, при нас няма висок боен дух и никога не е имало такъв. Онези пламенни патриоти на „ДНР“, които познавам, не изпитват и най-малкото желание да се присъединят към „Народната милиция“ и да участват във войната.
Въпрос: Съществува мнение, че социалният климат в Донбас се определя от пенсионери с патерналистични нагласи. В същото време условията на живот и работа рамо до рамо в миньорските селища би трябвало да формират много по-силни общностни връзки, отколкото в търговско-услоговия Харков. Каква е ситуацията с низовата самоорганизацията? Има ли поне такава хуманитарна социална дейност, каквато имаме тук?
Отговор: Откакто се помня, моите сънародници винаги са се отличавали с пасивност и желание за „твърда ръка“. Върхът на класовата борба в Донбас бяха стачките на миньорите през 90-те и началото на 2000-те години, но след като украинската икономика се стабилизира и миньорите започнаха да получават повече или по-малко прилични заплати, цялата им активност и желание да се борят за правата си изчезнаха безвъзвратно. Не бих хвърлил цялата вина за социалния климат върху патерналистичните старци. По-голяма вина има младежта на Донбас (не всички, разбира се, но по-голямата част от нея), която абсолютно не се интересуваше от класовите проблеми. Що се отнася до онези млади хора, които започнаха да се занимават с някакъв вид активизъм, техният активизъм в повечето случаи не продължи дълго – година или две. След това, след като се „наиграха“, те се превърнаха в обикновени граждани. А след формирането на фашистката ДНР тези едва забележими кълнове на активизъм изсъхнаха. В моя град, в първите години на войната, имаше група аполитични доброволци, които помагаха на онези в Горловка, които не можеха да се грижат за себе си. Но от дълго време не съм чувал нищо за тези доброволци. Така че ние нямаме никаква самоорганизация на местно ниво.
Въпрос: И накрая, разкажете ни няколко думи за опита си в анарходвижението и какво бихте искали да насърчите тези, които четат това интервю в други части на света, да направят?
Отговор: Този опит от участието ми не е голям. Бях член на вече несъществуващия РКАС, няколко пъти участвах в анархо-Първомай в Донецк. Лепях листовки с анархистическа агитация по стените на къщите и стълбовете, пусках вестник „Анархия“ в пощенските кутии. Е, и се навъртах в лагера на РКАС в Харковска област през лятото на 2012 г. Като цяло нямам с какво да се похваля. Но подозирам, че много анархисти нямат дори този скромен опит. И това е тъжно, наистина. Затова се надявам да греша. А на читателите на това интервю в други краища на света мога да призова… Никога не се обезкуражавайте, никога не бъдете малодушни и винаги отстоявайте принципите си. Не мисля, че имам моралното право да давам конкретни препоръки какво да правят другарите в други територии. Вие сами, въз основа на обстоятелствата, трябва да прецените какво да правите.
„Вие не съществувате“
Говорейки за войната в Донбас, можем да споменем, че и двете страни са замесени до лакти във военни престъпления. По-специално, и двете страни се занимаваха с преследване, отвличане, изтезания и дори убийства на дисиденти (или на лица, заподозрени в инакомислие). В тази връзка през 2016 г. правозащитниците от „Хюман райтс уоч“ и „Амнести интернешънъл“ съвместно публикуваха много забележителен доклад:
„През април 2015 г. 39-годишният Вадим пътува с микробус от Славянск, който е под контрола на украинските правителствени сили, до Донецк, столицата на самопровъзгласилата се Донецка народна република в Източна Украйна. На украинския контролно-пропускателен пункт мъж с автоматична пушка му заповядал да излезе. Въоръжени мъже в камуфлажни униформи без отличителни знаци връзват ръцете на Вадим зад гърба му, слагат торба на главата му, поставят го на колене и, наричайки го „сепаратист“ и „гад“, започват да го разпитват за връзките му в Славянск. След това Вадим бил хвърлен на задната седалка на кола и отведен в някаква база, където имало много въоръжени мъже. Там е държан в продължение на три дни – без да бъде оформено задържането му – и е подложен на комплексни изтезания. След това Вадим е преместен в друго незаконно място за задържане, за което се твърди, че е ръководено от Службата за сигурност на Украйна (СБУ). През следващия месец и половина той е държан там без връзка с обществеността, а задържането му остава неофициално. Вадим разказва, че по време на разпитите е бил измъчван с електрошокове, обгарян с цигари и бит с искане да признае, че работи за проруските „сепаратисти“. В крайна сметка той е освободен. Вадим се връща в Донецк и почти веднага е задържан от тамошните де факто власти, които решават, че е бил вербуван от СБУ. В резултат на това той прекарва повече от два месеца в неофициален арест в центъра на Донецк, където отново е подложен на побой и неразрешено отношение.“
Както украинските власти, така и подкрепяните от Русия „сепаратисти“ в Източна Украйна практикуват продължително произволно задържане на цивилни лица, които са лишени от всякакъв контакт с външния свят, включително с адвокати и роднини. В някои случаи това задържане достига до нивото на принудително изчезване, като похитителят отказва да признае задържането или да съобщи каквото и да било за съдбата или местонахождението му. Повечето от тези задържани лица са подложени на изтезания или друго неразрешено третиране. Има случаи, в които на дадено лице е отказано медицинско обслужване, от което то се нуждае в резултат на наранявания, получени по време на задържането, или на хронични заболявания.
В случаи, документирани от „Амнести интернешънъл“ и „Хюман райтс уоч“, украинските власти и проправителствените паравоенни формирования задържат цивилни граждани по подозрение, че помагат или симпатизират на подкрепяните от Русия „сепаратисти“, докато последните задържат хора по подозрение, че симпатизират на украинските власти или шпионират в полза на Киев. Историята на Вадим се откроява на този фон, тъй като от всички интервюирани той е единственият, който е бил произволно задържан и измъчван и от двете страни на фронтовата линия.
<https://www.hrw.org/ru/report/2016/07/21/292260>
Антивоенният митинг в Донецк: „Всички се махайте!“
Един от забележителните моменти от войната в Донбас беше митингът в Донецк на 15 юни 2015 г., за който КРАС своевременно написа отлична публикация.
Както сме писали и преди, в хода на този конфликт и двете страни участваха в безразборни обстрели на цивилни граждани, които се оказаха между чук и наковалня. А след поредния обстрел на селищния квартал Октябрски в Донецк стотици негови жители излязоха на шествие до сградата на правителството и блокираха улица „Артьом“.
Митингът беше спонтанен, а хората на него имаха различни нагласи. Някои заявиха, че сепаратистките сили трябва да изместят украинските войски от позициите, които им позволяват да обстрелват. Но мнозина поискаха, напротив, тежките оръжия на сепаратистите да бъдат изтеглени от техния район, за да не го превръщат в обект на конфронтация.
Наред с другото, някои от събралите се скандираха и „Спрете войната!“, „Върнете ни жилищата, домовете ни са разбити“ и „Махайте се всички!“.
