Преосмисляне на революцията

Текст на Джеф Шантц. Подзаглавие: „Социална анархистка перспектива“. Източник

За да се преодолее властовото общество, е необходимо, от една страна, да се откажем от участие в доминиращите социални отношения. Анархистите призовават да се отхвърли предаването на колективната власт на хората на политиците или шефовете. Вместо това те се стремят да реорганизират социалните институции по такъв начин, че да си възвърнат социалната и икономическата власт и да я упражняват от свое име в полза на собствените си колективни интереси. Те търсят алтернативна социална инфраструктура, която да отговаря на нуждите на хората, защото е разработена и контролирана директно от тях. Това е социална рамка, в която решенията относно социалните и икономическите отношения се вземат от хората, засегнати от тях. Такъв подход заема твърда позиция срещу властта, с която са натоварени политиците и техните корпоративни господари. Той също така се противопоставя на йерархичните структури, които са характерни за големите институции като работните места, училищата, църквите и дори семейството.

Мащабното гражданско неподчинение и/или войнствената конфронтация с държавата и капитала очевидно изискват предишни успехи в организацията и опит. По този начин, както отбелязва Ерлих (1996б), това са неизбежно външните и драматични прояви на продължаващите експерименти за преодоляване на властовото общество. Първо, анархистите трябва да развият алтернативни институции. Това са инфраструктурите на съпротив (Шантц 2010), градивните елементи на това, което Ерлих (1996а) нарича анархистка трансферна култура (букв.прев.), приближение към новото общество в контекста на старото. В рамките на тях анархистите се опитват да отговорят на основните изисквания за изграждане на устойчиви общности.

„Трансферната култура е съвкупност от идеи и практики, които насочват хората в пътуването им от настоящото общество към бъдещото… Като част от общоприетата мъдрост на тази култура на преход, ние разбираме, че може би никога няма да постигнем нещо, което да надхвърля самата култура. Всъщност може би е в самата същност на анархията да градим новото общество във всяко общество, в което се намираме.“ (Ehrlich, 1996a: 329)

Анархистките трансферни култури изразяват „елементи на отказ“ или несътрудничество с властта. По този начин анархистите се опитват да подкопаят държавата, като отказват да се подчиняват на нейните изисквания. Това е нещо повече от просто гражданско неподчинение, тъй като има както защитен, така и положителен характер. То изисква разработването на инфраструктури, чрез които да се предложат реални алтернативи. То също така предполага преосмисляне на конвенционалните представи за революцията, в което революцията се представя като продължителен процес, а не като конкретен момент на разрив, и посочва невероятната основа, която трябва да бъде положена, преди да може да се говори за революция или радикална социална трансформация, които да имат някакъв смисъл в настоящия период.

Концептуализирана като събитие с конкретна времева рамка, като нещо за бъдещето, революцията изглежда далечна.

„Тод Гитлин, пишещ за SDS [„Студенти за демократично общество“] и новата левица от 60-те години, казва по онова време, че ако се провалим, това ще бъде „провал на смелостта“. Може би тогава е бил прав. Но днес бих казал, че ако се провалим, това ще бъде провал на въображението. Повечето хора нямат представа как да излязат извън настоящето – дори във въображението си.“ (Ерлих, 1996b: 341).

Това е схващане за революцията като процес на изграждане на алтернативни форми на социализация като модели на новото общество.

„Революцията е процес и дори премахването на принудителните институции няма автоматично да създаде едно освободено общество. Ние създаваме това общество, като изграждаме нови институции, като променяме характера на нашите социални отношения, като променяме себе си – и като през това време променяме разпределението на властта в обществото…

Ако не можем да започнем този революционен проект тук и сега, тогава не можем да направим революция.“ (Ерлих, ДеЛеон и Морис, 1996: 5)

Тези инфраструктури на съпротива и революционни трансферни култури, които функционират в сянката на старите доминиращи институции, предоставят рамки за революционна организация на социалните отношения в миниатюрна, предвъстаническа форма. Това е елементарната инфраструктура на алтернативните начини на съществуване, алтернативно бъдеще в настоящето. Това определено не е хилядолетен проект, в който надеждите за освобождение или свобода се отлагат или проектират в някакво въображаемо бъдеще. Вместо утопични копнежи, тези култури на преход или бъдеще в настоящето изразяват това, което социалният теоретик Мишел Фуко нарича хетеротопии – практики в реалния свят, в които утопичните желания се реализират тук и сега.

Преосмисляне на революцията

В традиционната политическа теория, както революционна, така и консервативна, революцията обикновено се определя като събитие на въстание, обикновено когато някаква група подчинени сваля от власт своите бивши господари. Това създава точка на разрив, след която социалната реалност се трансформира фундаментално и необратимо. Периодът на възстановяване след революцията, в който се развиват нови институции, ценности и социални практики, често в условията на контрареволюция от страна на наскоро свалените елити, също може да бъде включен в революционната епоха.

Периодът преди избухването на активен и открит бунт обикновено не се разглежда като част от революционния период. Макар че през това време хората могат да участват в по-малки борби или да имат достъп до революционно образование или пропаганда, според ортодоксалните подходи те не участват в ежедневната работа по преустройството на обществото. Такива задачи са почти по дефиниция част от следреволюционния период. Свързано с този начин на мислене за революциите – и което е може би най-важно за настоящата дискусия – е, че революцията е неразривно свързана с държавна рамка и „революцията” неизменно или изключително се състои в завземането на държавната власт.

Вместо насилствено сваляне на държавата в разрушителна революция, съвременните анархисти по-скоро следват конструктивни пътища към социална трансформация чрез създаването на свободни зони и либертариански социални отношения. Това включва широк спектър от различни тактики, вариращи от традиционни средства като демонстрации, бойкоти, саботажи, окупации или стачки до по-малко познати средства като поетичен тероризъм или електронно гражданско неподчинение. Всяка тактика включва „пропаганда на действието“ – образователна практика, която не само показва, че нещата могат да се правят по различен начин, но и предлага практически примери и извлечени поуки. Както ни напомня Гребер (2004: 44–45), „освен ако не сме готови да избием хиляди хора (и вероятно дори тогава), революцията почти сигурно няма да бъде толкова чист разрив, колкото подсказва изразът [„след революцията“]“.

За анархистите фаталните последствия от липсата на инфраструктури за съпротива и революционни преходни култури са били исторически доказани в случай след случай, от Франция до Русия, Китай и отвъд. Ако хората не са подготвени и донякъде опитни по отношение на организирането и управлението на социалните отношения, те ще имат затруднения да развият ново общество в посока на равенство и колективно участие, като вместо това ще се обърнат към лидери, които предлагат да координират промяната от тяхно име.

Когато тези малки групи „авангардисти“ поемат управлението на революционните начинания, хората стават зависими от тях. Обръщайки се към авангардистките лидери, хората до известна степен изразяват липсата си на увереност, умения, знания или ресурси, за да вземат и изпълняват общи решения. Още повече, след като авангардистите поемат властта, става изключително трудно да се осъществява народно образование и споделяне на умения или ресурси. Когато авангардистите поемат следреволюционни задачи за народно образование, това обикновено става от тяхната собствена идеологическа перспектива. Характерът на революцията ще отразява обикновено централизираната позиция на новата управляваща група.

Важно е да се отбележи, че йерархичната и авторитарна структура на авангардистките лидери и следреволюционните общества, които те ръководят, не са непременно наложени на населението. До известна степен те се превръщат в стандартни позиции на населението, когато хората се чувстват неподготвени да организират и изградят жизнеспособни алтернативи. Активният опит в самоуправлението и самоорганизирането е необходим не само за оспорване на установените власти преди всяко въстание, но и за съпротива срещу зависимостта от авангардното лидерство по време и след въстаническите периоди.

Анархистите винаги са подчертавали способността на хората за спонтанна организация, но също така признават, че това, което изглежда „спонтанно”, се развива от често обширна основа от вече съществуващи практики. Без предварително съществуващи революционни практики и взаимоотношения – или трансферни култури – хората са принудени да се справят сами в разгара на социалните сътресения или да се подчинят на предварително организирани и дисциплинирани авангарди. Предварително съществуващите революционни инфраструктури – или трансферни култури – са необходими компоненти на народната, колективна и освободителна социална реорганизация.

Анархистите предполагат, че една освободителна революция изисква опит от активно участие в радикални промени преди всяко въстание и разработването на предварителни структури за изграждане на ново общество в рамките на старото. Анархистите биха предложили, че отправната точка за преосмисляне на същността на революциите е да спрем да възприемаме революцията като момент на разрив. Грейбър (2004: 45) твърди, че такъв подход би ни позволил да зададем въпроса „Какво е революционно действие?”. След това той предлага следния отговор:

„Революционно действие е всяко колективно действие, което отхвърля и следователно се противопоставя на някаква форма на власт или господство и по този начин преобразува социалните отношения – дори в рамките на колектива – в тази светлина. Революционното действие не трябва непременно да има за цел да сваля правителства. Опитите да се създадат автономни общности в лицето на властта… биха били, например, почти по дефиниция революционни действия. А историята ни показва, че непрекъснатото натрупване на такива действия може да промени (почти) всичко“. (Грейбър, 2004: 45)

Някои анархисти са избрали – доста небрежно – да опишат съвременните анархистки практики като стратегии за „двойна власт“, прилагайки без ирония термина, използван от Ленин и Троцки. Анархистите обикновено използват термина двойна власт, за да изразят идеята, че в даден момент анархистките проекти ще достигнат такива размери и обхват, че ще представляват правдоподобно предизвикателство или алтернатива на държавата. Тази алтернатива, ако не направи държавата излишна, ще предостави основата, от която държавата може да бъде премахната.

„В типичния революционен дискурс „контравластта” е съвкупност от социални институции, противопоставящи се на държавата и капитала: от самоуправляващи се общности до радикални профсъюзи и народни милиции. Понякога тя се нарича и „антивласт”. Когато такива институции се запазват в лицето на държавата, това обикновено се нарича ситуация на „двойна власт”. По тази дефиниция по-голямата част от човешката история всъщност се характеризира с ситуации на двойна власт, тъй като малцина исторически държави са имали средствата да изкоренят такива институции, дори и да са искали да го направят.“ (Грейбър, 2004: 24–25)

Терминът „двойна власт“ е използван от Ленин в статия от 9 април 1917 г. „Двойната власт“, публикувана в „Правда“. Ленин дефинира двойната власт, състояща се от народни институции – съветите – като зараждащо се правителство, което се развива успоредно с официалното Временно правителство по време на революцията. Докато Временното правителство формира правителството на буржоазията, „правителството“ на двойната власт на съветите се състои от народни органи, които осигуряват конструктивната рамка на едно ново постбуржоазно общество.

Важно е да се отбележи, че, както показва историята, Ленин възприема двойната власт като механизъм, чрез който авангардната партия може да осъществи и наложи партиен контрол над революцията. Ленин заявява в известната си фраза, че пролетариатът се нуждае от държавна власт, че е необходима централизирана организация на силите, за да се води масата от хора в работата по организирането на социалистическо общество. Вместо да бъдат аспект на самоопределението или на народния контрол над революцията, структурите на двойната власт служат като средство за кооптиране и централизация чрез партията в рамките на държавата. Към края на 1917 г., с болшевиките на власт, Ленин окончателно слага край на и без това намаляващата автономия на съветите, прехвърляйки цялата власт в политическите и икономическите въпроси на новосъздаденото болшевишко правителство. Макар съветските съвети да са играли важна роля в овластяването и образованието на работниците в Русия, е вярно също, че властта е останала в ръцете на самата болшевишка партия.

Вместо да използвам термина „двойна власт”, предпочитам да говоря за инфраструктури на съпротива или анархистки преходни култури, разбирани като актове на самовалоризация или работа за своите нужди или тези на своята общност, а не за капитала (капиталистическа валоризация). Макар понятието „инфраструктури на съпротивата” или „анархистки трансферни култури” да има известна прилика с идеята за двойна власт, важно е да се признаят значителните разлики както по форма, така и по същност.

Различни алтернативни институции, било то свободни училища или скуатове, алтернативни синдикати и работнически центрове или контрамедии, образуват мрежи като средство за развитие на алтернативни социални инфраструктури. Когато свободните училища се обединяват с работнически кооперативи и колективни социални центрове, алтернативните социални инфраструктури или анархистките трансферни култури стават видими поне на ниво общност. Съвременните анархистки проекти все още са доста нови. Никой от тях не е достигнал мащаб, който да предполага, че представляват практични алтернативи, с изключение може би на новите медийни дейности. Все пак всички те събират градивните елементи, които могат да допринесат за развитието на практични алтернативи, които се простират далеч отвъд дори проектите, които първоначално са ги породили.

Липсващата връзка: хетеротопия и класа

Много критици, най-вече Мъри Букчин (1996), твърдят, че префигуративните анархистки практики се използват предимно за субкултурни изрази или за това, което той нарича „лайфстайл анархизъм”. Според Букчин лайфстайл анархизмът, макар и да кара участниците да се чувстват добре, не засяга капиталистическите структури, особено пазарната икономика и частния контрол върху производствените ресурси. Загрижеността на Букчин е напълно основателна. Всяко движение, което съществува предимно като израз на контракултурата, е изложено на добре известните заплахи от кооптиране, тъй като елементи от контракултурата се превръщат в стока и се подчиняват на логиката на капиталистическия обмен, редуцирани до празни символи на самите себе си за лесна консумация (както се случи с хипарството, пънка и хип-хопа, за да споменем само няколко примера) или маргинализация, тъй като контракултурите просто се игнорират или толерират, оставяни да „правят каквото си искат“.

Все пак бих твърдял, че щом човек погледне отвъд повърхността на анархистките хетеротопии, открива интересни аспекти на това, което може да се нарече класова борба или антикапитализъм. Макар тези практики да изглеждат странни в сравнение с по-познатите прояви на класова борба, като стачки или бойкоти, всъщност те показват ежедневни практики, чрез които логиката на капиталистическата валоризация се подкопава, оспорва и отхвърля. Бих твърдял, че голяма част от противоречията около хетеротопичните анархистки практики се отнасят до прекалено лесното фокусиране върху техните културни или символични аспекти. В същото време анархистките представи за трансферни култури всъщност отразяват опитите да се възстанови икономиката на нейното място като просто един аспект на културата, а не като привилегирована сфера, отделена от и доминираща над всички други аспекти на културата, както е в момента при капитализма. Все пак практики като свободните училища и общностните или социални центрове, мрежи за грижа за деца, алтернативни синдикати и мрежи на редовите членове, скуатове и общностни градини предлагат отправни точки за изграждане на социални ресурси, солидарност и точки за оспорване на капиталистическата валоризация (предоставяйки възможни алтернативи на пазара на труда и производството на стойност за капитала).

Ако има една област, в която анархистката теория е недостатъчно развита, то е в анализа на капитализма и връзката между класовата борба и социалната промяна. Много анархистки анализи напоследък наблягат на преживяванията на хората като потребители, които се сблъскват с отчуждени продукти, а не на по-голямата загриженост на марксистите за производителите, отчуждени от своите продукти и от самия трудов процес. Това е повече от пропуск и всъщност може да е съзнателно пренебрегване от страна на някои анархисти.

Заключение

Анархистите предлагат хората да бъдат организационно подготвени за революционни борби и трансформации, а не само интелектуално подготвени. Има реална нужда от политическа и икономическа организация, подходяща за задоволяване на непосредствените нужди на хората, като същевременно се управлява справедливото разпределение на ресурсите в общностите. Анархистките хетеротопии служат като средство, чрез което хората могат да поддържат радикални социални промени както преди, по време, така и след периодите на въстания.

Както предлагат анархистите, независимо дали въстанието ще се случи утре, следващата седмица или след сто години, хората могат да действат така, сякаш революцията е в ход днес. Да чакаме до края на въстанието, за да упражним власт над живота си, означава нищо друго освен отлагане на нашето освобождение. Хората могат да участват в освободителни икономически и социални отношения веднага и да започнат да реорганизират обществото още сега. Няма нужда да чакаме шефовете и политиците да напуснат първи историческата сцена.

Анархистките инфраструктури на съпротива насърчават хората да създават алтернативни социални пространства или хетеротопии, в които могат да се развиват освободителни институции, практики и отношения. Инфраструктурите на съпротива включват началото на икономическото и политическо самоуправление чрез създаването на институции, които могат да насърчат по-широка социална трансформация, като същевременно осигуряват някои от условията за лично и колективно препитание и растеж в настоящето. Става въпрос за промяна на света не чрез завземане на властта, а чрез създаване на възможности за упражняване на личната и колективната власт на хората.

Анархистките инфраструктури поддържат ситуации, в които конкретни общности създават икономически и социални системи, които функционират, доколкото е възможно, като работещи алтернативи на доминиращите държавни капиталистически структури. Анархистките инфраструктури са организирани около алтернативни институции, които предлагат поне отправна точка за задоволяване на нуждите на общността, като храна, жилище, комуникации, енергия, транспорт, грижи за децата, образование и т.н. Тези институции са автономни и всъщност се противопоставят на доминиращите отношения и институции на държавата и капитала, както и на „официалните” органи на работническата класа, като синдикати или политически партии. В краткосрочен план тези институции се противопоставят на официалните структури, с оглед в по-дългосрочен план да ги заменят. Това са анархистките трансферни култури.

Анархистите не търсят безкритична вярност към алтернативните институции, а по-скоро активно и ангажирано участие в тях. В рамките на дискусиите за преходните култури очакването е, че в даден момент алтернативните институции ще достигнат критична маса, така че ще съществуват две паралелни социални системи, които се борят за подкрепата на хората. Анархистите обаче са много далеч от този момент и не трябва да има илюзии за състоянието на такива инфраструктури в настоящия период.

Макар че много от работата подчертава, че анархистите прилагат своите принципи и практики в области, които познават най-добре, като жилищното строителство, комуникациите, образованието и социалното подпомагане, ясно е, че все още има много да се направи. Позовавайки се на предложението на Колин Уорд (2003), човек може да попита: „Къде са анархистките експерти по медицина, здравни услуги, селско стопанство и икономика?“

Проблемът за всяка визионерска политика остава, че настоящето се налага безмилостно върху бъдещето. Винаги е необходимо да се помни, че тези самооценяващи се дейности се характеризират с появата си в рамките на капитализма. Историята на това раждане ги бележи. Тя също така ги притиска, за да ограничи обхвата и мащаба им и да подкопае способността им да се поддържат.

В същото време защитниците на непосредствената или хетеротопичната анархия твърдят, че тъй като няма начин да се знае дали ще има въстание или дали то ще бъде успешно, си струва да се създават ситуации в настоящето, които се доближават до вида отношения, в които бихме искали да живеем. Създаването на алтернативни институции и отношения, които изразяват нашите по-далековидни визии, е желателно само по себе си. Важно е да освободим или създадем пространство, в което да живеем по-свободно и сигурно днес, а не само да изградим ново общество.

Не е изненадващо, че за една перспектива, която подчертава свързаността между средствата и целите, анархисткото мислене за организацията е по много начини свързано с анархистките представи за революцията.

И тъй като анархистите всъщност не се опитват да завземат властта в рамките на някаква национална територия, процесът на заменяне на една система с друга няма да приеме формата на някакъв внезапен революционен катаклизъм – щурмуването на Бастилията, завземането на Зимния дворец – а по необходимост ще бъде постепенен – създаване на алтернативни форми на организация в световен мащаб, нови форми на комуникация, нови, по-малко отчуждени начини за организиране на живота, които в крайна сметка ще направят съществуващите форми на власт да изглеждат глупави и безсмислени (Graeber, 2004: 40).

Разбира се, този подход има своите ограничения и въпреки съгласието, което повечето анархисти биха имали с Грейбър по отношение на завземането на властта в рамките на националната територия, много от тях биха се противопоставили категорично на идеята, че постепенното заместване на властовите форми на управление с алтернативни форми на организация е по някакъв начин достатъчно. Много анархистки комунисти биха предложили, че ако в даден момент тези алтернативи действително започнат да представляват заплаха за съществуващите форми на власт, те ще бъдат посрещнати с – вероятно екстремни – актове на военно насилие. Според анархистките комунисти такива пространства ще трябва да бъдат защитени. Всъщност конфликтът за продължаващото съществуване на тези анархистки пространства, или всъщност за продължаването на властовите форми на управление, може да доведе до точно онези форми на внезапен революционен катаклизъм, които Грейбър отрича.

В същото време Мъри Букчин със сигурност е бил прав, когато е твърдял, че изграждането на алтернативни институции не е достатъчно. Необходимо е също така да се съпротивляваме и да се противопоставяме на доминиращите институции и организации, които със сигурност ще се опитат да контролират, подкопаят или унищожат всякакви алтернативни институции, които действително станат достатъчно силни, за да заплашат доминиращите структури. Не е достатъчно да игнорираме хегемонистичните институции, както някои анархисти биха се надявали. Тяхното влияние и сила също трябва да бъдат подкопани и намалени.

Колко дълго тези проекти могат да просъществуват и да се самофинансират е въпрос, който излиза извън обхвата на настоящата работа. Някои от тях вече са се провалили. Други продължават да съществуват и процъфтяват. Трети са еволюирали или се превърнали в нещо различно от това, от което са произлезли. Почти всички са дали начало на други нови проекти. Повечето са насърчили участието във вече съществуващи проекти, често свързани с конкретни борби на общността, като борбата срещу бедността или за жилищни права. Като цяло обаче свободата, която се изпитва и подхранва в такива пространства, често е доста крехка и нестабилна, както се опитах да илюстрирам.

Перспективите и практиките на конструктивната анархия в стремежа си да се справят с непосредствените ежедневни проблеми напомнят на революционните анархисти, че анархистите трябва да дават примери, които резонират с преживяванията и нуждите на хората. Освен това всяко движение, което не предлага алтернативни и надеждни организационни пространства и практики, е обречено на маргинализация и провал. Или, както е отбелязал Херцен: „Цел, която е безкрайно далечна, изобщо не е цел, а измама”. (цитирано в Уорд, 2004: 32)

Иван Илич, чиито трудове са оказали известно влияние в анархистките кръгове, нарича автономните възможности „местно препитание”. Под „местно препитание“ Илич има предвид „автономни ценности и практики, чрез които хората задоволяват ежедневните си нужди въпреки и против опустошенията на „икономиката“ (Клевър, 1992: 124). Анархистите предполагат, че по-голямата част от хората в общества като САЩ и Канада дължат самото си оцеляване на ежедневните дейности на „местно препитание“.

Именно тази борба за самоосвобождаване на творческия жив труд е въплътена и изразена в стремежа на анархистите към автономност в различни сфери на дейност. Тези практики на прехрана или инфраструктури на съпротива посочват пътя към развитието на реални алтернативи на капитализма. Предизвикателството остава как такива дейности по прехрана биха могли да позволят създаването на по-големи пространства за тяхното автономно развитие и разширяването на такива инфраструктури в растящи сфери на живота. Налице е непрекъснато напрежение между силите, които водят към обезценяване или насочване на продуктивните енергии към капитализма, и силите, които работят за автономно развитие. Най-интересното е, че въпреки страховете на критичните теоретици, които виждаха възстановяване и инкорпориране навсякъде, такива автономни субекти се появяват многократно дори в рамките на разширения обхват на капиталистическия контрол и колонизирането на ежедневието.

Препратки

• Bookchin, Murray. 1996. Social Anarchism or Lifestyle Anarchism: An Unbridgeable Chasm. San Francisco: AK Press
• Cleaver, Harry. 1992. “The Inversion of Class Perspective in Marxian Theory: From Valorisation to Self-Valorisation.” In Open Marxism: Volume II, Theory and Practice, edited by Werner Bonefeld, Richard Gunn and Kosmas Psychopedis. London: Pluto Press, 106–144
• Ehrlich, Howard J. 1996a. “How to Get from Here to There: Building Revolutionary Transfer Culture,” Reinventing Anarchy, Again. Ed. Howard J. Ehrlich. Edinburgh: AK Press, 331–349
• Ehrlich, Howard J. 1996b. “Why the Black Flag?” In Reinventing Anarchy, Again. Ed. Howard J. Ehrlich. Edinburgh: AK Press
• Graeber, David. 2004. Fragments of an Anarchist Anthropology. Chicago: Prickly Paradigm
• Shantz, Jeff. 2010. Constructive Anarchy: Building Infrastructures of Resistance. Surrey: Ashgate
• Ward, Colin. 2003. Talking Anarchy. London: Five Leaves
• ———-. 2004. Anarchism: A Very Short Introduction. Oxford: Oxford University Press