Корнелиус Касториадис. Самоуправление и йерархия
Живеем в общество с йерархична организация, което се проявява в работата, производството, предприятията, администрацията, политиката, държавата, както и в образованието и научните изследвания. Йерархията не е изобретение на съвременното общество. Нейните корени са много дълбоки, въпреки че тя не е съществувала винаги, а нейерархичните общества са функционирали отлично. Но в съвременното общество йерархичната (или, което е почти същото, бюрократичната) система е станала практически универсална. Ако се осъществява някаква колективна дейност, тя се организира на базата на йерархичния принцип, а йерархията на управлението и властта съвпада с йерархията на заплатите и доходите. По този начин хората са стигнали дотам, че почти не могат да си представят как иначе може да бъде и че биха могли да се оценяват не въз основа на мястото, което заемат в йерархичната пирамида.
Защитниците на съвременната йерархична система се опитват да я оправдаят като единствената „логична“, „рационална“ и „икономична“. Вече се опитахме да покажем, че тези аргументи са безсмислени и не оправдават нищо, че всеки един от тях е неверен, а всички заедно си противоречат. Ще имаме възможност да разгледаме това по-задълбочено. Но съвременната система се разглежда като единствената възможна, като се предполага, че тя се основава на нуждите на съвременното производство, сложността на обществения живот, големия мащаб на всяка дейност. Ще се опитаме да докажем, че всичко това не означава нищо и че йерархията е абсолютно несъвместима със самоуправлението.
Самоуправление и йерархия на управлението. Колективно вземане на решения и проблемът с представителството
Какво означава в социално отношение йерархичната система? Това, че една прослойка от населението управлява обществото, а останалите само изпълняват нейните решения; както и това, че тази прослойка, получавайки най-големите доходи, извлича повече ползи от производството и труда на обществото, отколкото всички останали. Накратко, обществото е разделено на онези, които принадлежат към слоя, разполагащ с власт и привилегии, и на останалите, които са лишени от всичко това. Йерархизацията или бюрократизацията на всяка обществена дейност днес е все по-преобладаваща форма на разделение на обществото. Като такава, тя е едновременно причина и резултат от конфликта, разкъсващ обществото.
Ако е така, абсурдно е да се пита: как самоуправлението, функционирането и съществуването на самоуправляваща се обществена система са съвместими със запазването на йерархията? Това е все едно да се твърди, че разрушаването на съвременната затворническа система е съвместимо със запазването на затворническите надзиратели, началниците на охраната и директорите на затворите. Но, както е известно, това, което не се казва, е по-важно от това, което се казва. Още повече, че през хилядолетията в съзнанието на хората от най-ранното детство се е промъкнала идеята, че природата на нещата е такава, че едни командват, други се подчиняват, едни притежават повече, а други се задоволяват с най-необходимото.
Искаме самоуправляващо се общество. Какво означава това? Общество, което ръководи само себе си. Но трябва да се уточни още нещо. В самоуправляващото се общество всички решения се вземат от колектив, който винаги има отношение към обекта на тези решения. Става дума за система, в която тези, които извършват дейността, са и тези, които вземат колективно решение какво трябва да правят и как да го направят в границите, наложени им от съжителството с други колективи. По този начин решенията, които засягат работниците в цеха, трябва да се вземат от работниците в този цех; решенията, които засягат работниците в няколко цеха – от събрание на тези работници или от техните делегати, избирани и отстранявани; решенията, които засягат квартала – от жителите на квартала; решенията, които засягат цялото общество – от цялата съвкупност от мъже и жени, които живеят в него.
Но какво означава да вземеш решение?
Да вземаш решение означава да решаваш сам. Не може да се позволи решенията да се вземат от някакви „компетентни хора“, подчинени на „контрол“. Не може просто да се назначават хора, които ще вземат решения. Ако френското население на всеки пет години назначава онези, които ще приемат законите, това не означава, че то само приема законите. Ако населението на всеки пет години назначава онези, които ще определят политиката на страната, това не означава, че то определя тази политика. Населението не решава, то преотстъпва своите правомощия в полза на „представители“, които всъщност не са представители и не могат да бъдат такива. Разбира се, назначаването от различни колективи на представители или делегати, както и съществуването на сформирани от тях органи (комитети или съвети), в много случаи ще бъде необходимо. Но това ще бъде съвместимо със самоуправлението само в случая, ако тези делегати представляват колектива, от който произхождат, и следователно остават под контрола на този колектив. Това, от своя страна, означава, че колективът не само ги избира, но и може да ги смени във всеки момент, когато счете това за необходимо. (бел.прев. – от ФАКБ сме основно на мнение, че тези т.нар. делегати могат да действат единствено като говорители, представящи вече взетите от колектива решения, а не да решават сами, което би означавало делегирана власт)
По този начин твърдението, че съществува йерархия, формирана от „компетентни“ и по принцип незаменими лица; или че съществуват представители, които са неизменими за определен период (които, както показва практиката, стават неизменими практически винаги), е същото като да се твърди, че не съществува нито самоуправление, нито дори „демократично управление“. Това е равносилно на твърдението, че колективът се управлява от хора, за които управлението на общите дела се превръща в тяхно собствено дело и които, както юридически, така и фактически, излизат извън властта на колектива.
Колективното решение – подготовка и информация
От друга страна, вземането на решение изисква разбиране на ситуацията. Колективът не решава нищо, дори и да гласува формално, ако само някой или определена група разполагат с информацията и определят критериите, въз основа на които се взема решението. Това означава, че тези, които вземат решението, трябва да разполагат с цялата информация, свързана с въпроса. Освен това е нужно те сами да могат самостоятелно да определят критериите, въз основа на които вземат решения. За тази цел на тях им е необходима все по-широка подготовка. Йерархията се основава на този факт и постоянно се стреми да го възпроизведе. Защото в йерархичното общество цялата информация върви от основата към върха и не слиза надолу, не циркулира (всъщност тя циркулира, но това става в противоречие с правилата на йерархичната система). Освен това всички решения вървят от върха към основата, където те само се изпълняват. С други думи съществува йерархия на ръководството, а тези два потока информация са насочени към една цел: върхът събира и поглъща информацията, която идва отдолу, и предава на изпълнителите само минималната информация, необходима за изпълнение на указанията, като тази информация може да произхожда единствено от него. В такава ситуация е абсурдно да се мисли за възможността за „самоуправление“ или дори за „демократично управление“.
Как е възможно да се вземат решения, без да се разполага с информацията, необходима за вземането на правилни решения? И как е възможно да се научим да вземаме решения, ако винаги сме принудени да изпълняваме това, което са решили другите? Веднага щом се установи управленска йерархия, колективът става непрозрачен за самия себе си и възниква огромна неорганизираност. Той става непрозрачен, тъй като цялата информация се задържа на върха. А безредието възниква, защото неинформираните или слабо информираните работници не знаят това, което трябва да знаят за успешното изпълнение на задачата си, и преди всичко защото способностите на колектива да се самоуправлява, както и изобретателността и инициативата, които, формално закрепени за ръководството, се възпрепятстват и забавят на всички нива.
Така че да се изисква самоуправление или дори „демократично управление“ – ако, разбира се, думата „демокрация“ не се използва единствено за декоративни цели – и да се изисква запазване на управленската йерархия, е противоречие в термините. Би било много по-правилно – от формална гледна точка – да се каже това, което казват защитниците на съвременната система: командната йерархия е необходима, самоуправляващото се общество е невъзможно.
Само че това е лъжа. Когато разгледахме функциите на йерархията, т.е. всичко, за което тя служи, констатирахме, че в по-голямата си част тези функции са необходими само в условията на съвременната обществена система, а онези функции, които биха били смислени и полезни в самоуправляваща се система, лесно могат да бъдат колективизирани. В рамките на този текст не можем да разгледаме този въпрос в цялата му пълнота. Ще се опитаме да изясним някои важни аспекти, на първо място организацията на предприятията и производството.
Една от най-важните функции на съвременната йерархия е да организира принуда. Например когато говорим за работата в цеховете или офисите, може да се забележи, че там основната „дейност“ на бюрократичния апарат се състои в това да наблюдава, контролира, да налага санкции, пряко или косвено да налага „дисциплина“ и еднакво изпълнение на заповедите от тези, които трябва да ги изпълняват. А защо трябва да се организира принуда, защо да се принуждават хората? Защото трудещите се не изпитват спонтанен, преливащ ентусиазъм, когато трябва да направят това, което е заповядало началството. Защо? Защото нито трудът им, нито продуктът на труда им им принадлежат, защото се чувстват отчуждени и експлоатирани, защото не решават нито какво трябва да се направи, нито как да се направи, нито какво ще се случи по-нататък с това, което са направили; накратко, въпросът е, че съществува постоянен конфликт между тези, които работят, и тези, които управляват труда на другите и се възползват от него. Следователно необходима е йерархия, за да се организира принуда, и принудата е необходима, защото съществува разделение и конфликт, т.е. йерархия.
Нещо повече – йерархията се представя като средство за разрешаване на конфликти, като се прикрива фактът, че самото ѝ съществуване е източник на постоянен конфликт. Докато съществува йерархичната система, конфликтът между управляващата и привилегирована прослойка и останалите групи от населението, сведени до ролята на изпълнители, ще продължава да се повтаря.
Казват, че ако няма принуда, няма да има никаква дисциплина, всеки ще прави каквото му хрумне и ще настъпи хаос. Но това е просто още един софизъм. Въпросът не е дали е нужна дисциплина или дори понякога принуда, а каква дисциплина е нужна, от кого е провъзгласена, от кого се контролира, в какви форми и за какви цели. Повечето цели, на които служи дисциплината, са чужди на нуждите и желанията на онези, които трябва да ги реализират; повечето решения, свързани с целите и порядките на тази дисциплина, са чужди на хората и е необходимо принуждение, за да се накарат те да ги спазват.
Самоуправляващият се колектив не е без дисциплина, а колектив, който сам за себе си установява дисциплина и, ако е необходимо, налага санкции срещу онези, които злонамерено я нарушават. Що се отнася конкретно до работата, не може да си представим самоуправляващо се предприятие, напълно идентично със съвременното, обаче с изключение на йерархичната обвивка. В съвременното предприятие на хората се налага чужда за тях работа, работа, за която те нямат какво да кажат. Удивително е не това, че ѝ се съпротивляват, а това, че се съпротивляват толкова малко. Може ли дори за миг да се предположи, че отношението им към труда ще остане същото, когато отношенията в трудовия процес се променят и работниците започнат да се превръщат в господари на труда? От друга страна, дори в съвременното предприятие съществува не една, а две дисциплини. Дисциплина, която постоянно се опитват да наложат с помощта на принуда и финансови санкции. И друга, много по-малко очевидна, но не по-малко силна дисциплина, която се ражда сред работниците в бригадата или цеха, когато не търпят нито онези, които работят прекалено много, нито онези, които се скатават от работата.
Общностите от хора не са (и никога не са били) хаотични съюзи от индивиди, движени от егоизъм и борба едни срещу други, както се опитват да ни убедят идеолозите на капитализма и бюрокрацията, изразявайки по този начин единствено собствената си менталност. В групите, особено когато те решават задача, изискваща постоянни съвместни усилия, винаги съществуват норми на поведение и влияние на колектива, което ги кара да ги спазват.
Самоуправление, компетентност и вземане на решения
Сега нека разгледаме друга важна функция на йерархията, която изглежда независима от съвременната социална структура: функцията на вземането на решения и ръководството. Възниква въпросът: защо колективите сами не могат да изпълняват тази функция, не могат да се ръководят сами и да вземат решения за себе си, защо е необходим специален слой от хора, организиран в апарат, който взема решения и ръководи. На този въпрос защитниците на съвременната система ни предлагат два варианта на отговор. Единият се основава на изискванията за „знания“ и „компетентност“: необходимо е решенията да се вземат от знаещи и компетентни хора. Другият вариант се основава на твърдението – повече или по-малко открито – че във всяко общество решенията трябва да се вземат от малцина, иначе ще настъпи хаос, с други думи, колективът не е способен сам да се управлява.
Никой не оспорва нито важността на знанията и компетентността, нито – особено – факта, че днес определени знания и компетентности са достъпни единствено за малцина. Но и тук се позовават на фалшиви факти, за да прикрият софизмите. В съвременната система властта не принадлежи на онези, които притежават най-много знания и компетентност. Управляват онези, които са демонстрирали способността си да проникнат в бюрократичния апарат, или онези, които благодарение на своето семейно и социално положение от самото начало са „попаднали на правилния път“, а след това са получили няколко дипломи. И в двата случая компетентността, необходима, за да се утвърди човек в бюрократичния апарат и да направи кариера в него, предполага преди всичко способност да се защитава и да побеждава в конкурентната борба, когато се изправят един срещу друг индивиди, клики и кланове в недрата на йерархично-бюрократичния апарат, а не способност да управлява колективния труд. Човек може да бъде блестящ инженер в своята област, но да е напълно неспособен да управлява някой отдел в завода. Тук остава само да се констатира това, което се случва в момента в тази сфера. Техниците и специалистите обикновено са ограничени в своята сфера на дейност. „Ръководителите“ се обграждат с определен брой технически съветници, събират техните мнения относно решенията, които трябва да се вземат (мненията често си противоречат) и накрая „вземат решение“. Тук абсурдността на този аргумент е напълно очевидна. Ако „ръководителят“ вземаше решения въз основа на своето „знание“ и своята „компетентност“, той би трябвало да знае всичко и да бъде компетентен във всичко, за да може решението, което ще избере сред различните мнения на специалистите, да бъде най-доброто. Разбира се, това е невъзможно и ръководителят решава този въпрос произволно, въз основа на своята „преценка“. И няма никакви основания да се счита тази „преценка“ за по-ценна от решението, което би могъл да вземе самоуправляващият се колектив въз основа на реален опит, безкрайно по-пълноценен от опита на един индивид.
Самоуправление, специализация и рационалност
Знанията и компетентността са ограничени по дефиниция и с всеки изминал ден стават все по-ограничени. Излизайки извън границите на своята област, техникът или специалистът не е по-способен да вземе правилното решение от всеки друг. Дори в рамките на собствената си област неговата гледна точка е фатално ограничена. От една страна, той игнорира други области, които неизбежно са свързани с неговата собствена, и лесно ги пренебрегва. Ето защо в предприятията и в съвременните администрации въпросът за „хоризонталната“ координация на управленските отдели представлява постоянен кошмар. Отдавна се е стигнало до заключението, че е необходимо да се подготвят специалисти по координация на ръководството, които обаче също се оказват неспособни да координират самите себе си. От друга страна – и това е най-важното – специалистите от управленския апарат фактически не влизат в контакт с реалния производствен процес – с всичко, което се случва там, с условията, в които работниците трябва да изпълняват своята работа. Обикновено решенията, приети в кабинетите след научни изчисления, безупречни на хартия, се оказват неприложими на практика, тъй като не отчитат в достатъчна степен условията, в които трябва да се прилагат. А тези реални условия по дефиниция знае само трудовият колектив. Всички знаят, че в съвременните предприятия това е източник на постоянни конфликти и ужасно безредие.
Напротив, знанията и компетентността могат да бъдат използвани рационално, ако тези, които ги притежават, са включени в производствения колектив, ако те станат една от съставните части на решенията, които този колектив трябва да вземе. Самоуправлението изисква сътрудничество между онези, които разполагат с частични знания и частична компетентност, и онези, които са поели производствения труд в строгия смисъл на думата. То е напълно несъвместимо с разделението на тези две категории. Такова сътрудничество трябва да бъде въведено именно за да могат знанията и компетентността да бъдат използвани напълно, докато днес те се използват само частично, тъй като тези, които разполагат с тях, се занимават само с ограничени задачи, свързани помежду си чрез разделението на труда вътре в управленския апарат. И най-важното е, че само такова сътрудничество може да допринесе за това знанията и компетентността да служат на целия колектив, а не на частни цели.
Може ли подобно сътрудничество да се развива без конфликти между „специалистите“ и останалите работници? Ако специалистът, позовавайки се на своите знания, твърди, че даден метал, тъй като притежава определени свойства, е най-подходящ за някакъв инструмент или детайл, то ние не виждаме защо и по каква причина това би могло да предизвика съществено възражение у част от работниците. Впрочем дори и в този случай рационалното решение предполага участието на работниците; например свойствата на метала могат да играят важна роля в процеса на обработка на детайли или инструменти. Но наистина важните решения, които имат отношение към съвременното производство, винаги засягат преди всичко ролята и мястото на хората в производството. След това по дефиниция не съществува никакво знание и никаква компетентност, които биха могли да надхвърлят гледната точка на онези, които действително извършват работата. Никаква организация на сглобяващия конвейер или монтажа не може да бъде нито рационална, нито приемлива, ако се създава без да се вземе предвид мнението на онези, които ще работят на нея. Тъй като никой не ги пита, в момента тези решения почти винаги се оказват погрешни, и ако производството продължава, то е защото работниците го организират сами, нарушавайки „официалните“ инструкции и правила за организация на труда. Но дори и да считаме тези решения за рационални от ограничената гледна точка на производствената ефективност, те са неприемливи именно защото се основават изключително на принципа на производствената ефективност, т.е. стремят се да подчинят напълно работниците на производствения процес, да ги смъкнат до нивото на производствен механизъм. И тук не става въпрос за злоба на ръководството, нито за неговата лудост, нито дори за стремеж към печалба (което се доказва от факта, че „организацията на труда“ в страните на Запада и Изтока е напълно еднаква). Това е пряко и неизбежно следствие от система, при която едни хора вземат решения, а други трябва да ги изпълняват; такава система не може да има друга „логика“.
Но едно самоуправляващо се общество не може да следва тази „логика“. Неговата логика е друга – логиката на освобождението на хората и тяхното развитие. Колективът е напълно способен да реши (и от наша гледна точка има пълното право да го прави) как да направи така, че работното време да бъде по-малко изтощително, по-малко абсурдно и да носи повече щастие, което е безкрайно по-важно от излишните стотинки на търговеца. И ако това е основният избор, тогава никакъв „научен“ или „обективен“ критерий няма стойност, единственият критерий може да бъде само мнението на самия колектив, което той предпочита въз основа на своите опит, нужди и стремежи.
Това важи и на нивото на цялото общество. Нито един научен критерий няма да ни помогне да решим какво е по-добро за обществото през следващата година: повече свободно време или повече потребление, по-бърз или по-бавен растеж. Който твърди, че такива критерии съществуват – е невеж или лъжец. Единственият критерий, който има смисъл в тези случаи, е това, което искат съставляващите обществото мъже и жени – само те и никой друг могат да го решат.
Самоуправление и йерархия на заплатите и доходите
Не съществуват обективни критерии, въз основа на които да се създаде йерархия на възнагражденията.
Самоуправляващото се общество е несъвместимо с йерархията на заплатите и доходите в същата степен, в която е несъвместимо и с йерархията на управлението.
На първо място, йерархията на заплатите и доходите днес е свързана с йерархията на управлението – изцяло в източните страни и в преобладаващото мнозинство от случаите в западните страни. Трябва също така да се разбере как се попълва тази йерархия. Синът на богат човек ще бъде богат, синът на ръководител има всички шансове да стане ръководител. По този начин в по-голямата си част слоевете, заемащи най-високите стъпала в йерархичната стълбица, запазват това положение чрез наследяване. И това не е случайно. Социалната система винаги се стреми към самовъзпроизвеждане. Ако социалните слоеве имат привилегии, хората от тези слоеве ще направят всичко, което е по силите им (а привилегиите им позволяват да направят много за това), за да ги предадат на своите потомци. Доколкото в рамките на дадената система тези слоеве се нуждаят от „нови хора“, тъй като управленските апарати се разширяват и размножават, те избират измежду потомците на „по-ниските“ слоеве онези, които са най-„подходящи“ да влязат в редиците им. В този случай може да изглежда, че трудът и способностите на избраните са изиграли своята роля, че те са получили „по заслуги“. Но, пак повтарям, тези „способности“ и това „заслужено“ означават именно способността да се адаптират към съществуващата система и да ѝ служат по най-добрия начин. Такива способности нямат смисъл от гледна точка на интересите на самоуправляващото се общество.
Някои хора може би смятат, че дори в едно самоуправляващо се общество най-смелите, най-издръжливите, най-трудолюбивите и най-„компетентните“ индивиди трябва да получат право на частично „възнаграждение“, като това възнаграждение трябва да бъде финансово. А това подхранва илюзията, че е възможна справедлива йерархия на доходите.
Тази илюзия не издържа на критика. Точно както и в съвременното общество, не е ясно как може да се обоснове логически и да се оправдае разликата в заплащането. Защо дадена компетентност трябва да носи на притежателя си четири пъти по-голям доход, а не два пъти или дванадесет пъти? На какво основание може да се твърди, че компетентността на един добър хирург струва толкова (или повече, или по-малко), колкото компетентността на един добър инженер? И защо тя не се цени точно така, както компетентността на един добър машинист или учител в начално училище?
С изключение на няколко ограничени и несвързани помежду си области, виждаме, че не съществуват обективни критерии, според които би могло да се изчислят компетентността, знанията и образованието на различните индивиди. И тъй като обществото поема разходите за получаването на образование от индивида, както това на практика вече се случва, не е ясно защо индивидът, на когото вече е била предоставена тази привилегия, трябва да бъде възнаграден още веднъж с повишаване на дохода. Това се отнася както за „заслугите“, така и за „ума“. Има индивиди, които от раждането си са надарени с относително големи способности за някаква дейност или са станали такива. Тези разлики като цяло са незначителни и тяхното развитие зависи от семейната, социалната или образователната среда. Във всеки случай, ако някой има „дарба“, развитието на тази „дарба“ само по себе си е източник на удоволствие, стига нищо да не му пречи. А на онези редки индивиди, които наистина притежават изключителни дарби, е необходимо не финансово насърчение, а възможност да ги развиват безпрепятствено. Ако Айнщайн се интересуваше от пари, той нямаше да стане Айнщайн и, вероятно, от него щеше да се получи доста посредствен индустриалец или финансист.
Понякога се изтъква невероятния аргумент, че без йерархия на заплатите обществото няма да може да намери хора, които да са съгласни да изпълняват най-„трудните“ задължения, като се имат предвид задълженията на чиновник, ръководител и т.н. Известна е фразата, която често повтарят отговорните служители: „ако всички печелят еднакво, аз предпочитам да хвана метлата“. Но в страни като Швеция, където разликата в заплатите е много по-малка, отколкото във Франция, предприятията работят не по-зле, отколкото във Франция, и никой там не е виждал чиновници с метли.
По-скоро може да се забележи, че в индустриално развитите страни предприятията напускат онези, чиято работа е била наистина най-тежка, т.е. най-изтощителна и най-малко интересна. А увеличаването на заплатите позволява да се спре този отлив на кадри. Всъщност подобна работа все повече и повече се пада на имигрантите. И това явление показва с цялата си очевидност, че хората, ако не са принудени от нужда, все по-често отказват да вършат идиотска работа. Противоположното явление никога не е наблюдавано и може да се обзаложим, че така ще бъде и занапред. Самата логика на този аргумент позволява да се направи изводът, че най-интересните специалности трябва да се възнаграждават най-малко, тъй като във всеки случай това са най-привлекателните за хората специалности, с други думи, мотивацията, необходима, за да бъдат избрани и да се занимават с тях, вече до голяма степен е заложена в самата природа на труда.
Самоуправление, мотивация за работа и производство за задоволяване на нуждите
Но до какво в крайна сметка се свеждат всички аргументи, насочени към оправдаване на йерархията в едно самоуправляващо се общество, каква е скритата идея, на която те се основават? Тази идея е следната – хората си избират работа и се трудят единствено с цел да печелят повече от другите. Въпреки това, макар че се опитват да ни я представят като вечна истина, произтичаща от самата човешка природа, всъщност това е просто капиталистическа менталност, която в една или друга степен е проникнала в обществото (и която, както показва йерархията на заплатите в източните страни, господства и там [sic!]). И тази менталност е едно от условията за съществуването и укрепването на съществуващата система и обратно, тя може да съществува само докато съществува системата. Хората придават значение на разликите в доходите, защото такива разлики съществуват и защото в сегашната социална система те изглеждат като имащи голямо значение. Ако е възможно да се спечели един милион, а не сто хиляди франка на месец, и ако социалната система от всички страни подхранва идеята, че този, който печели един милион, се цени повече от този, който печели само сто хиляди франка, тогава наистина повечето хора (не всички, дори и днес) ще бъдат мотивирани да направят всичко, за да спечелят един милион, а не сто хиляди франка. Но ако в социалната система няма подобна диференциация, ако желанието да се печели повече от другите се счита за толкова абсурдно, колкото днес ни се струва абсурдно (поне на мнозинството от нас) желанието на всяка цена да се получи благородническо име, тогава биха могли да възникнат или по-скоро да се разпространят други мотивации, които са наистина ценни за обществото: интерес към самия труд, удоволствието да се справиш добре с това, с което си решил да се занимаваш, изобретателност, творчество, уважение и благодарност от страна на другите. И обратно, ако оскъдната икономическа мотивация продължи да съществува и в бъдеще, всички останали мотивации ще бъдат атрофирани и осакатени, започвайки още от най-ранното детство на индивидите.
Тъй като йерархичната система се основава на конкуренцията между индивидите и борбата на всички срещу всички, тя постоянно настройва едни хора срещу други и ги подтиква да използват всички средства, за да „се издигнат“. Да представяме жестоката и мръсна конкуренция в рамките на йерархията на властта, ръководството и доходите като спортно „състезание“, където „най-добрите“ побеждават в честна борба, означава да приемаме хората за слабоумни и да смятаме, че те не виждат това, което всъщност се случва в йерархичната система, в завода, в офисите, в университета, дори в научните изследвания, доколкото те се превръщат в гигантско бюрократично предприятие. Съществуването на йерархията се основава на безмилостна борба на всеки срещу всички, а йерархията засилва тази борба. Затова джунглата става все по-безпощадна, колкото повече се изкачваме по стъпалата на йерархията, а сътрудничеството ни се среща само отдолу, където възможностите за „напредък“ са сведени до минимум или изобщо ги няма. И изкуственото въвеждане от ръководството на предприятията на различия на това ниво е насочено именно към разрушаването на това сътрудничество. И така, веднага щом се появят привилегии от какъвто и да е вид, особено икономически, незабавно възниква конкуренция между индивидите и едновременно с това тенденция да се задържат привилегиите, с които вече разполагат, а за целта да придобиват повече власт и да я извеждат от контрола на другите хора. От този момент нататък въпросът за самоуправлението вече не съществува.
Накрая, йерархията на заплатите и доходите е несъвместима с рационалната организация на икономиката в едно самоуправляващо се общество. Защото такава йерархия незабавно и дълбоко ще изкриви изразяването на социалното търсене (la demande sociale).
Рационалната организация на икономиката в едно самоуправляващо се общество всъщност предполага, че докато услугите имат една „цена“, те не могат да се разпространяват свободно и следователно съществува единен „пазар“ за стоки за индивидуална консумация, като производството е ориентирано към изискванията на този „пазар“, т.е. в крайна сметка към платежоспособното търсене на потребителите. На първо място, ясно е, че не съществува друга устойчива система. Въпреки един нов лозунг, който може да се одобри само ако се приеме като метафора, ние не можем да дадем на всички „всичко и веднага“. От друга страна, би било абсурдно да се ограничава потреблението чрез авторитарно регулиране, което би било равносилно на нетърпима и глупава тирания над предпочитанията на всеки: защо да се раздава на всеки по един диск и четири билета за кино на месец, когато има хора, които предпочитат музиката пред изображенията, да не говорим за глухите и слепите? Но „пазарът“ за индивидуално потребление е наистина устойчив само в случая, ако е наистина демократичен, т.е. всеки избирателен бюлетин има една и съща цена. Тези избирателни бюлетини са доходите на всеки. Ако доходите не са равни – гласуването веднага ще бъде фалшифицирано, защото има хора, чиито гласове значат повече от гласовете на другите. Така днес „гласът“ на богаташа за вила на Лазурния бряг или за частен самолет тежи много повече от гласа на човек с лоши жилищни условия за достойно жилище или на черноработник за пътуване във влак във втора класа. Трябва да се има предвид и това, че натискът на неравномерното разпределение на доходите върху структурата на производството на потребителски стоки е просто огромен.
Това може да се илюстрира с един аритметичен пример, който не претендира за строгост, но е близък до реалността. Ако приемем, че можем да обединим 80% от френското население с най-ниските доходи, равни на средно около 20 000 годишно след данъците (най-ниските доходи във Франция, които засягат многобройна категория, са възрастните хора без пенсия или с малка пенсия, значително по-ниска от SMIK) и 20% от останалото население със среден доход от 80 000 годишно след данъци, то след несложни изчисления ще видим, че тези две категории заедно ще разполагат с достатъчни за потреблението доходи (sic!). Това също означава, че 35% от производството на потребителски стоки в страната е ориентирано изключително към поръчките на най-привилегированата група и служи за задоволяване на нейните нужди извън „елементарните“ такива; или ето още един пример – 30% от наетите работници работят, за да задоволят несъществените нужди на най-привилегированите слоеве (ако приемем, че съотношението потребление/инвестиции е 4 към 1, което грубо се доближава до реалността).
По този начин виждаме, че при такава ориентация на производството „пазарът“ в тези условия ще отразява не нуждите на обществото, а неговия изкривен образ, в който несъщественото потребление на привилегированите слоеве ще придобие непропорционално значение. Трудно е да се повярва, че в едно самоуправляващо се общество, където тези факти биха били точно и категорично известни на всички, хората биха търпели такава ситуация, или че в тези условия биха могли да разглеждат производството като своя собствена работа, да се чувстват свързани с него, без което нито за миг не може да си представим самоуправлението.
Премахването на йерархията на заплатите е следователно единственият начин да се насочи производството към задоволяване на нуждите на колектива, да се премахне борбата на всички срещу всички и икономическата менталност, както и да се предостави на всички мъже и жени възможност за истинско участие – в пълния смисъл на думата – в делата на колектива.
