Жан Грав. Анархизмът и неговата приложимост
Статия от 1925 г. на френския класик на анархо-комунизма Жан Грав.
„Идеите ви са добри на теория, но са неприложими на практика; хората се нуждаят от някаква осезаема власт, която да ги управлява и да ги принуждава да спазват обществения договор.“ Това е възражението, което защитниците на сегашния обществен ред изтъкват пред нас като последен аргумент, след като сме обсъдили всичко обстойно, опровергали сме доводите им и сме доказали, че работникът не може да се надява на никакво реално подобрение на съдбата си, докато механизмът на настоящата обществена система остава непокътнат. „Идеите ви са хубави, но са неприложими; човекът все още не е достатъчно развит, за да живее в едно такова идеално състояние. За да се осъществят те, хората първо трябва да станат съвършени“ – добавят мнозина други, които несъмнено са искрени, но – подведени от възпитанието и навиците си – виждат единствено трудностите и все още не са достатъчно убедени в принципите, необходими за постигането на тези идеи. Освен тези открити противници и онези безразлични хора, които биха могли да станат наши съмишленици, се появява и трета група – хора, които се въодушевяват от нашите идеали; те гръмогласно заявяват, че няма нищо по-велико от тях, че сегашното устройство е нищожно и трябва да отстъпи пред новата идея, че това е целта, към която се стреми човечеството, и т.н. „Но – добавят те – това не може да се осъществи веднага; човечеството трябва да бъде подготвено, трябва да бъде доведено до разбиране на това щастливо състояние.“ Под предлог, че са „практични“, те се опитват да възродят проекти за реформи, които току-що сме доказали като илюзорни. Те поддържат съществуващите предразсъдъци, като ласкаят събеседниците си, и същевременно се стремят да извлекат максимална лична полза от настоящата ситуация; скоро идеалът им изчезва, отстъпвайки място на инстинкта за запазване на съществуващия ред. За съжаление, напълно вярно е, че идеите, които са крайната цел на нашите стремежи, не могат да бъдат реализирани незабавно. Броят на хората, които са ги разбрали, все още е твърде малък, за да окаже пряко влияние върху хода на събитията или върху общественото ни устройство. Но нима това е причина да не работим за тяхното осъществяване? Ако човек е убеден в справедливостта на своите принципи, защо да не се опита да ги приложи на практика? Ако всички казваха: „това е невъзможно“ – и пасивно приемаха хомота на сегашното общество, то е ясно, че капиталистическият ред би просъществувал още много векове.
Ако първите мислители, които се бориха срещу Църквата и монархията в името на естествените идеи и независимостта – и които се изправиха пред палача и ешафота, за да ги провъзгласят – бяха казали „това е невъзможно“, докато са бленували за своя идеал, то и днес щяхме да бъдем оковани от мистични представи и феодални права. Именно защото винаги е имало хора, които не са били „практични“, а са били непоколебимо убедени в дадена истина и са се стремили да я разпространяват навсякъде, където е възможно, с всички сили – именно благодарение на тях човекът днес започва да опознава собствения си произход и да се освобождава от суеверията си относно божествената и човешката власт.
В една от главите на своята изключително ценна книга „Очерци за един морал без авторитет или дълг“ М. Гюйо1 развива следната забележителна идея: „който не действа според това, което мисли, той мисли непълноценно“. Нищо не би могло да бъде по-вярно. Когато човек е дълбоко убеден в някаква идея, той неизбежно – бидейки силно съпричастен към нея – се стреми да я разпространи и да я превърне в реалност. Колко често между приятели възникват спорове по незначителни въпроси, при които всеки отстоява своята гледна точка, воден единствено от убеждението, че именно той е прав! В името на приятелството – или просто за да не нараним другия – не би ни струвало нищо да го оставим да изкаже мнението си, без непременно да го одобряваме или осъждаме; щом въпросът, който той защитава, няма реално значение за нашите собствени убеждения, защо просто да не му отстъпим? Често постъпваме точно така в разговори по теми, за които нямаме твърдо изградено мнение. Но щом стане дума за нещо, по което имаме конкретна позиция – хоп! – веднага заемаме страна и влизаме в спор дори с най-добрия си приятел, за да защитим собствените си възгледи. И ако хората реагират така за дреболии, колко по-силен трябва да бъде вътрешният подтик, когато става въпрос за идеи, засягащи бъдещето на цялото човечество, освобождението на нашата класа, на нашите потомци и на самите нас!
Разбира се, напълно ясно е, че не всеки е способен да окаже еднаква съпротива в борбата или да вложи еднаква енергия в противопоставянето на съществуващите институции. Темпераментите и характерите на хората са различни. Трудностите са огромни, бедността – жестока, а преследванията – многобройни; затова е разбираемо, че усилията за разпространяване на онова, което приемаме за истинно и справедливо, могат да варират по своята интензивност. И все пак, действията винаги са пропорционални на вътрешния подтик и на силата, с която човек вярва в своите убеждения. Често се случва някой да се въздържи от активни действия, воден от съображения, свързани със семейството, близките или необходимостта да си осигури препитанието; но каквато и тежест да имат тези съображения, ако човек наистина е мъж, те никога няма да стигнат дотам, че да го накарат да преглътне всички мерзости, които се разстилат пред очите му. Настъпва момент, в който човек праща всички съображения по дяволите, спомняйки си, че е мъж и че е мечтал за нещо по-добро от онова, на което е бил принуден да се подчини. Онзи, който не е способен на никаква жертва в името на принципите, които твърди, че изповядва, всъщност не вярва истински в тях; той си слага този етикет само за пред хората – било защото някога това е изглеждало добре, или защото се опитва да оправдае определени пороци чрез тези принципи. Внимавайте с това да му се доверите – той ще ви излъже.
Що се отнася до онези, които се стремят да извлекат полза от съществуващите институции – уж с цел да подпомогнат разпространението на нови идеи – те са просто амбициозни мошеници, които ласкаят бъдещето, за да могат спокойно да се наслаждават на настоящето.
Напълно ясно е, че нашите идеи не могат да бъдат реализирани незабавно; ние не се колебаем да признаем това. Но те ще станат осъществими благодарение на енергията, вложена от онези, които ги разбират. Колкото по-интензивна е пропагандата, толкова по-близо е часът на реализацията. Ние няма да се борим срещу съществуващите институции, като им правим отстъпки, нито пък като крием възгледите си от хората. За да се борим с тези институции и да работим за налагането на нови идеи, ни е нужна енергия; а тази енергия може да произтече единствено от дълбоко убеждение. Следователно, онези, които вече притежават това убеждение, трябва да намерят съмишленици и да положат усилия, за да им предадат своите възгледи.
Тъй като реформите са непрактични – както, смятаме, вече доказахме – би било съзнателна измама да се препоръчват те на работниците. Освен това знаем, че стечението на обстоятелствата неизбежно ще тласне работниците към революция: кризите, принудителната безработица, развитието на машинното производство, политическите усложнения – всичко това ги принуждава да излязат на улицата и да въстанат, за да защитят правото си на съществуване. И така, щом революцията е неизбежна, а всички реформи – илюзорни, не остава нищо друго, освен да се подготвим за борбата. Именно това правим ние, като се движим пряко към своята цел, оставяйки на амбициозните задачата да си осигурят постове и доходни служби, възползвайки се от онази нищета, която уж твърдят, че искат да облекчат.
Именно тук обаче предвиждаме едно възражение: „ако признавате, че идеите ви още не са готови за практическо приложение – ще кажат някои – не проповядвате ли самоотричане на сегашното поколение в името на бъдещите поколения, като го призовавате да се стреми към идея, чието незабавно осъществяване не можете да му гарантирате?“ В никакъв случай не проповядваме самоотричане; ние просто отказваме да си затваряме очите пред фактите и не желаем да насърчаваме ентусиастите да се самозаблуждават. Ние приемаме фактите такива, каквито са, анализираме ги и ги представяме по следния начин: от едната страна – класа, която притежава всичко и не желае да се откаже от нищо; от другата страна – класа, която създава всичко, не притежава нищо и няма друг избор, освен или страхливо да се подмазва на своите експлоататори – очаквайки робски те да ѝ подхвърлят кокал за гризане, без вече да притежава достойнство, гордост или каквото и да е качество, което възвисява човешкия характер – или пък да се разбунтува и категорично да изиска онова, което ѝ се отказва въпреки всичките ѝ унизителни молби. За онези, които мислят единствено за собствената си личност, които искат да се наслаждават на живота на всяка цена и по всякакъв начин, в тази алтернатива няма нищо приятно. Бихме посъветвали такива хора да се подчинят на изискванията на сегашното общество, да се опитат да си издълбаят собствена ниша, без да гледат къде стъпват и без да се страхуват, че ще смажат онези, които им пречат; такива хора нямат нищо общо с нас. Но на онези, които смятат, че могат да бъдат наистина свободни само когато тяхната свобода престане да ограничава свободата на най-слабите сред себеподобните им; на онези, които не могат да бъдат щастливи, докато не се уверят, че удоволствията, на които се наслаждават, не са стрували сълзите на някой лишен от всичко – на тях казваме, че няма никакво самоотричане у онзи, който осъзнава, че за да бъдеш свободен, трябва да се бориш.
Ние заявяваме следния материален факт: освобождението на човечеството е възможно единствено чрез прилагането на нашите принципи; от човечеството зависи да реши дали ще се освободи напълно, с един замах, или дали завинаги трябва да съществува привилегировано малцинство, което да се възползва от целия прогрес за сметка на онези, които умират от лишения, докато създават блага за другите. Ние ли ще бъдем тези, които ще видят как изгрява утрото? Дали това ще бъде сегашното поколение, следващото или някое още по-късно? Не знаем, а и няма значение; това ще бъдат онези, които носят в гърдите си достатъчно енергия и смелост, за да пожелаят да бъдат свободни – именно те ще намерят пътя към свободата.
- Жан-Мари Гюйо, 1885 г., „Очерк на един морал без задължение или санкция“, https://www.marxists.org/archive/guyau/1885/morality.htm ↩︎