На 24.03.1902 г. в град Плевен е роден писателят анархист Борис Шивачев
Борис Шивачев е роден на 11 март 1902 г. в Плевен в семейството на офицер, който по служба се премества със семейството си в Ловеч.
Офицер Шивачев неизменно е на фронта, на първа линия в Балканската и последвалите войни. Детският страх се превръща в ужас, а ужасът в бунт. Цялото същество на Борис не може да се примири с това че млади и здрави мъже умират или осакатяват завинаги. Защо!? Заради какво!? Заради кого!? По-късно в „Опит за автобиография“ той ще напише:
„ Моите молитви като че ли не ме успокояваха. Всеки ден гинеха толкова добри хора. Ако имаше Бог, нима той би допуснал подобно убийство. И ето, аз възнегодувах против Него. Моята детска съвест се беше разбунтувала. Аз бях станал безбожник…“ Той е твърде млад, когато се определя като анархист.
В Ловеч Борис завършва Общинската гимназия (1920) където се запознава се с Пано Василев и стават първи приятели, открили общата си страст към пътешествията и книгите. Но Пано за разлика от Борис не чете романи, а идеологическа литература.
Двамата стават ядро на гимназиална група с наивни бунтовнически каузи и живописни протести – дефилират боси по улиците, подобно на босяците в Русия, организират ученически стачки, събират се на сказки извън града. Заради това приятелство Борис ще вземе съдбоносно решение за своето бъдеще. Той заявява на майка си: … „Като художник няма да съм така полезен, както като писател. Картините ми ще висят в някоя богата къща и толкова, докато идеите…“
Идеите, които Борис е пренесъл от ямболското анархистко гнездо въодушевяват и ловешката група. По това време се четат книгите на Бакунин и още преди анархистката вълна, последвала погребението на Кропоткин да залее цяла Русия, в България вече има няколко анархистки „огнища“.
В махалата на Пано попада диплянка на Аржентинското посолство, в която се твърди, че в цяла Южна Америка има много повече земя, отколкото население, и че в Аржентина всеки може да получи толкова земя, колкото иска и може да обработва.
През 1920 г. заминава за Аржентина заедно с Пано и още едно момче. Пано ще търси организирани съмишленици, а Борис иска да е волна птица, човек на „свободната случайност в безкрайната свободна земя“. Безкрайната свободна земя, обаче често ще се оказва каменисто-ветровито-безлюдна пустош.
Третото момчето от Ловеч се разболява тежко. Заради постоянната му кашлица го изолират и е изоставен на милостта на съдбата. С подобна „милост“ Борис няма как да се съгласи и въпреки забраната на лекарите, той е единственият човек, който не изоставя клетия болен и след пристигането. Болният се оказва с толкова тежка форма на туберкулоза, че никой не смее да припари до бараката му, съседните помещения също опустяват. Никой…освен Борис разбира се! Никакви медицински предписания не го спират – Борис се грижи за болния до последно. Навярно така ще се зарази с туберкулиновия бацил, причинил костна туберкулоза и неговата така ранна смърт преди да навърши трийсет. Но за краткото време, което му остава, Борис ще пише, рисува и живее интензивно като за три живота.
Издържа се с обща работа в селското стопанство и добивната индустрия – хамалин, металоработник, чертожник, зидар, работник на нефтен кладенец. Не липсват примамливи, лесни предложения за живот, от елегантен българин, обитател на скъпите квартали: „Движиш се като лъв, имаш осанка на лъв, господарите ще те налапат като топъл хляб, само кажи, ще ти помогна да станеш портиер, шофьор или valet de chamber“…Борис не приема, един лъв няма как да стане камериер! Напълно осъзнат е избора му на живот на „волен дрипльо“. Светът на „студения егоизъм“ не е за него, не иска да живее според идеалите на „Янкинландия“:… „дано съдбата не отреди тези хора-автомати да завладеят напълно света.“
Завръща се в Европа тежко болен от туберкулоза през 1924 г. Следват европейските скитания като бояджия в Амстердам и Брюксел, общ работник в Париж, Марсилия и Цариград, за да се завърне в Ловеч много болен. На връщане пише на баща си:„ Животът, за който мечтаем не се намира днес на земята. Ние, тези, които съзнаваме несъвършенствата на днешния живот, трябва с перо и меч да създадем бъдещия“.
Прибира се Ловеч през 1925 г.
Занимава се с литературно творчество. Издава сборник с разкази и очерци на аржентинска тематика „Сребърната река“ (1926, Ловеч).Сприятелява се с Александър Балабанов и Д.Б. Митов, често пише за „Развигор“, „Литературен глас“ и много други, които чакат всеки ред от него. Сътрудничи със статии на в. „Развигор“. Възмущава го манията по спорта, обхванала света и България. Отвращава го тази страст на тълпата за зрелища….“ Да, ако си дипломат или банкер спорта е необходим, но физическите работници трябва да развиват главата си, а не мускулите“…
Установява се в София и в Свободния университет за политически и стопански науки (днес УНСС) записва да следва дипломация и консулство (1927). Едновременно работи като служител.
Преводач от испански език и сътрудник като критик в литературни списания (псевдонимът му е Борислав Витски).
Сред новите му произведения по-известни са романът „Изобретателят (Бележките на Иван Бистров)“, издаден през 1931 г. и преиздаден отново през 1992 г.,Написан е като случайно намерен дневник и е написан, за да стане хит. Което се случва.Много преди Набоков и неговата Лолита да се “пошегуват“ с целомъдрена Америка, Б. Шивачев смело навлиза в описание на забранената сексуалност по всички закони на „Фройдистката метода“. И все пак талантът си е талант, независимо че Набоков не харесва Фройд, а Шивачев, съзнателно го „прилага“, скандалната тема-табу продава и прави книгата бестселър.
Създава и сборникът разкази „Писма от Южна Америка“ (1932).
Умира на 30 години през 1932 г.
Неговото име носят улица в Плевен и Пловдив.
