Антифашизмът: рецепта за заблуда
Представяме ви една много интересна статия от 1934 г. от списание Bilan, написана не от анархисти, а от бордигисти (радикални интернационалисти от течението на италианския комунизъм) и посветена на критиката на антифашизма.
Накратко, антифашизмът, който поставя за свой противник фашизма, а не самата власт, на практика води до опортюнизъм и търсене на пословичното „по-малко зло“ (например когато някои съвременни т.нар. „анархисти“ сериозно призовават да се гласува за Меланшон и Новия народен фронт във Франция).
Както пише Bilan, самата тактика на антифашизма води до кооптиране на революционното движение в рамките на системата на капитализма.
И, както показва абсолютно цялата по-нататъшна историческа практика, в това те са прави.
Антифашизмът в Испания довежда до формирането на Народния фронт, чието правителство в крайна сметка се превръща в палач на революцията. В края на краищата същите тези комуни в Арагон биват смазани не от фашистите, а от самите „антифашистки“ танкове.
По време на Втората световна война антифашизмът води до провоенна позиция на някои анархисти. Докато през Първата световна война провоенните анархисти апелират към борбата на „прогресивните“ републики срещу реакционните монархии, тук (по същество в същата форма) се апелира към борбата на „антифашистките“ демокрации срещу фашистките диктатури.
В днешно време антифашизмът често води до доста безполезни (от гледна точка на постигането на либертарианско общество и трудово самоуправление) борби между субкултури, в които често се примесват идеите на национално-„освободителните“ движения и феминизма.
Както и да е, за нас (при цялото ми човешко уважение към някои отделни представители на антифашизма, които впрочем често не са били анархисти по своите възгледи, но в същото време са казвали правилни неща по някои въпроси) подобна стратегия на борба е дълбоко погрешна. За нас основният враг е властта. Без значение под каква обвивка се крие тя – под прикритието на демократична държава, монархия, комунистическа или фашистка диктатура.
И в този смисъл единственият начин да се унищожи източникът на самия фашизъм е да се унищожи самата система на властта, а не като се насърчава гласуването за „по-малко лоши“ политици, върху които нямате контрол и които е също толкова вероятно да приемат реакционни закони, ако пожелаят.
— „Голос анархистов“
От ред. на libcom.org: Тази статия от Bilan, списанието на италианската комунистическа левица в изгнание във Франция и Белгия, разглежда дезориентиращия и задушаващ ефект, който според тях има върху пролетарското движение сътрудничеството с буржоазните сили (либерали и реформисти-социалисти) в името на „антифашизма“. Билан твърди, че резултатът от това сътрудничество е умереност/ликвидация на работническата класа като революционна сила, коопериране на нейните органи за борба и разсейване на движението, като в крайна сметка се стига до мнението, че „антифашизмът“ е саморазрушителен.
В разгара на революцията настоящата ситуация е много вероятно да бъде по-объркана от всяка предишна. Това е резултат, от една страна, от контрареволюционното развитие на всички позиции, които пролетариатът завоюва в ожесточена борба след войната (руската държава, Третия интернационал), а от друга, от неспособността на работниците да се противопоставят на това развитие с идеологически и революционен фронт на съпротива. Работниците реагираха чрез борба, а понякога и с великолепни битки (Австрия), на комбинацията от това явление и бруталното настъпление на капитализма, ориентирано към формиране на военни съюзи. Но тези битки не успяха да разклатят властта на центризма – единствената масова политическа организация, която занапред премина към силите на световната контрареволюция.
В такъв момент на поражение объркването е само резултат, постигнат от капитализма, който приобщава работническата държава и центризма за нуждите на собственото си съхранение, насочвайки ги към същия терен, заеман от 1914 г. насам от коварните сили на социалдемокрацията, главния фактор за разпадането на съзнанието на масите и изразител на лозунги за пролетарско поражение и капиталистическа победа.
В тази статия ще разгледаме една типична объркваща формулировка: нещо, което се нарича – дори сред работниците, които се смятат за леви – „антифашизъм“.
Нашата цел тук не е да анализираме ситуацията в страни като Франция или Белгия (където проблемът е поставен особено остро), за да определим дали фашисткото нападение е неизбежно или не; нито пък ще разгледаме идеята, че се открива перспектива за разпространение на фашизма във всяка страна. Освен това тук няма да разглеждаме теоретичните проблеми, свързани със значението на фашизма или с отношението, което пролетариатът трябва да заеме към демократичните институции в случай на фашистка атака. Всички тези въпроси ще разгледаме в следващите статии. За по-голяма яснота тук ще се ограничим до един проблем: антифашизма и фронта за борба, който се предполага, че е възможно да се създаде около този лозунг.
Елементарно е – или по-скоро беше – да се каже, че преди да се впуснем в класова битка, е необходимо да определим целите, към които се стремим, методите, които да използваме, и класовите сили, които могат да се намесят в наша полза. В тези съображения няма нищо „теоретично“ и с това искаме да кажем, че те не подлежат на лекомислена критика от страна на всички онези безразлични към „теорията“ елементи, чието правило е да пренебрегват всякаква теоретична яснота и да си лягат с всеки (sic!), независимо от движението, въз основа на която и да е програма, стига да има „действие“. Очевидно е, че ние сме сред онези, които смятат, че действието се поражда не от изблици на гняв или от добрата воля на отделни хора, а от самата ситуация. Нещо повече, за действието теоретичната работа е жизненоважна, за да се предпази работническата класа от нови поражения. И трябва да разберем значението на презрението, което толкова много бойци проявяват към теоретичната работа, тъй като в действителност това винаги се свежда до замяна на пролетарските позиции – без да се казва това – с принципите на вражеската социалдемокрация, сред онези революционни среди, които в същото време призовават за действие на всяка цена в „надпреварата“ срещу фашизма.
Що се отнася до проблема с антифашизма, многобройните му поддръжници се ръководят не само от презрението си към теоретичната работа, но и от глупавата мания да създават и разпространяват объркването, необходимо за изграждането на широк фронт на съпротива. Не трябва да има никакви разграничения, които биха могли да отблъснат един съюзник или да изгубят някоя възможност за борба: това е лозунгът на антифашизма. Тук можем да видим, че за последния объркването е идеализирано и се счита за елемент на победата. Тук трябва да си спомним, че преди повече от половин век Маркс е казал на Вайтлинг, че невежеството никога не е принасяло полза на работническото движение.
Днес, вместо да се определи целта на борбата, методите, които трябва да се използват, и необходимата програма, същността на марксистката стратегия (което Маркс би определил като невежество) се представя по следния начин: приема се прилагателно – най-често срещаното днес, разбира се, е „ленински“ – и се говори безкрайно и напълно извън контекст за ситуацията в Русия през 1917 г. и за септемврийското настъпление на Корнилов (Лавър Корнилов – върховен главнокомандващ на руската армия (1917 г.) — бел.прев.). Уви, някога революционерите имаха глава на раменете си и анализираха историческия опит. Тогава, преди да се опитат да направят аналогия между ситуацията в собствената си епоха и този опит, те първо се опитваха да установят дали е възможно да се направи политически паралел между миналото и настоящето; но тези времена отминаха, особено ако погледнем обичайната фразеология на пролетарските групи.
Казват ни, че няма смисъл да сравняваме ситуацията на класовата борба в Русия през 1917 г. и тази днес в други страни; също така няма смисъл да се опитваме да определим дали балансът на класовите сили тогава е имал определени сходства с този днес. Победата от октомври 1917 г. е исторически факт, така че единственото, което трябва да направим, е да копираме тактиката на руските болшевики и най-вече да направим едно много лошо копие, което да варира в зависимост от различните среди, които тълкуват събитията въз основа на коренно противоположни схващания.
Онези, които днес наричат себе си „ленинисти“, ни най-малко не се притесняват от факта, че в Русия през 1917 г. капитализмът за първи път изпитва държавната власт (sic!), докато фашизмът, напротив, се появява от капитализма, който е властвал в продължение на десетилетия, и че бурната революционна ситуация в Русия през 1917 г. е противоположна на днешната реакционна ситуация. Напротив, тяхното чудесно спокойствие не може да бъде нарушено от сравнение на събитията от 1917 г. с днешните, основано на сериозно проучване на италианския и германския опит. Корнилов е отговорът на всичко (sic!). Предполага се, че победите на Мусолини и Хитлер се дължат единствено на отклоненията на комунистическите партии от класическата тактика на болшевиките през 1917 г., благодарение на политическа акробатика, която асимилира две противоположни ситуации: революционната и реакционната.
Що се отнася до антифашизма, политическите съображения не влизат в него. Неговата цел е да прегрупира всички, които са застрашени от фашистка атака, в своеобразен „синдикат на застрашените“.
Социалдемократите казват на радикалните социалисти да се погрижат за собствената си сигурност и да предприемат незабавни защитни мерки срещу фашистката заплаха, тъй като Ерио (Едуар Ерио – френски политик, бивш премиер, радикалсоциалист — бел.прев.) и Даладие (Едуар Даладие – министър-председател на Франция, радикалсоциалист — бел.прев.) също могат да станат жертва на фашистка победа. Леон Блум отива още по-далеч, като тържествено предупреждава Думерг (Гастон Думерг, президент на френския Съвет на министрите — бел.прев.), че ако не се пази от фашизма, може да очаква същата съдба като Брюнинг (Хайнрих Брюнинг, канцлер на Ваймарската република — бел.прев.). Центризмът се обръща към „социалистическите редици“, или алтернативно SFIO (Френската секция на Работническия интернационал — бел.прев.) се обръща към центризма, за да създаде единен фронт, тъй като и социалистите, и комунистите са застрашени от фашизма. И накрая са болшевиките-ленинисти, които се вдигат на крак, за да обявят грандиозно пред всички, че са готови да създадат фронт за борба, лишен от всякакви политически съображения, на основата на постоянна солидарност между всички формации на „работническата класа“ (?), срещу дейността на фашистите.
Идеята, залегнала в основата на всички тези разсъждения, със сигурност е много проста – твърде проста, за да е вярна: да се обединят всички застрашени, водени от едно и също желание да избегнат смъртта, в общ антифашистки фронт. Но и най-повърхностният анализ ще покаже, че идиличната простота на това предложение в действителност крие пълен отказ от основните позиции на марксизма, отричане на миналите събития и на значението на събитията днес. Разбира се, достатъчно лесно е да се обяви, че Ерио е сгрешил, като се е присъединил към правителството, произлязло от „бунта“ на 6 февруари, и че трябва да си спомни, че Амендола, член на правителството, предало властта на фашистите, е бил убит от последните. Също толкова лесно е да се твърди, че радикалната социалистическа партия в Клермон-Феран се е държала самоубийствено, съгласявайки се на „примирие на партиите“, тъй като германският опит показва, че „примирието“ на Брюнинг чудесно е послужило на целите на фашизма, а от друга страна, фашизмът не е пощадил демократичните партии. И накрая, със същата безгрижност, да завърши с изявлението, че френските и белгийските социалисти трябва да се поучат от събитията в Германия и Австрия и да възприемат революционна политика, за да се спасят от сигурна смърт. Центристите на свой ред – все според същата библия – трябва да се поучат от съдбата на Телман (Ернст Телман, лидер на германските комунисти — бел.прев.) и концентрационните лагери, от необходимостта от „честна“ тактика на обединен фронт, вместо от такава, която има за цел не да подпомогне борбата на работническата класа, а да „унищожи социалистическата партия“: това е искането на десния социалдемократ Дорио, който използва подкрепата на работниците от Сен Дени, за да насочи желанието им за борба и реакцията им срещу центризма към задънена улица.
Но всички тези проповеди за това, какво трябва да направят радикалите, социалистите и центристите, за да спасят собствената си кожа и институциите си, няма да променят нищо в хода на събитията, тъй като истинският проблем се свежда до следното: как е възможно радикалите, социалистите и центристите да се превърнат в комунисти, ако борбата срещу фашизма може да се основава само на фронта на борбата за пролетарска революция. И колкото и проповеди да се произнасят, белгийската социалдемокрация пак ще лансира плановете си за запазване на капитализма, няма да се поколебае да торпилира всеки класов конфликт, с една дума, няма да се поколебае да предаде профсъюзите на капитализма. Думерг ще копира Брюнинг, Блум ще следва стъпките на Бауер (Густав Бауер, лидер на Германската социалдемократическа партия — бел.прев.), а Качин (Марсел Кашин, френски комунист — бел.прев.) – тези на Телман.
Повтаряме, че нашата цел в тази статия не е да определим дали ситуацията във Франция или Белгия може да се сравни с обстоятелствата, които са позволили издигането на фашизма на власт в Италия и Германия. Нашата аналогия е свързана преди всичко с факта, че Думерг е копие на Брюнинг от гледна точка на тяхната функция в две съвсем различни капиталистически страни и че тази функция е – както и при Блум и Кашин – да обездвижи пролетариата, да дезинтегрира неговото класово съзнание и да направи възможно адаптирането на държавния апарат към новите обстоятелства на междуимпериалистическата борба. Има сериозни основания да се смята, че особено във Франция опитът на Тиер (?), Клемансо (Жорж Клемансо — бивш френски премиер и водач на Радикалната партия — бел.прев.) и Поанкаре (Реймон Поанкаре — бивш френски премиер, консерватор — бел.прев.) ще се повтори при Думерг и че ще станем свидетели на концентрация на капитализма около неговите десни сили, без това да означава задушаване на социалистическите и радикално-социалистическите сили на буржоазията. Нещо повече, дълбоко погрешно е пролетарската тактика да се основава на политически позиции, произтичащи само от една перспектива.
Следователно проблемът не е в това, че фашизмът ни заплашва, затова трябва да създадем „единен антифашистки фронт“. Напротив, необходимо е да се определят позициите, около които пролетариатът ще се обедини за борбата си срещу капитализма. Поставянето на проблема по този начин означава изключване на антифашистките сили от фронта за борба срещу капитализма. Това означава – колкото и парадоксално да изглежда – че ако капитализмът се обърне окончателно към фашизма, то условието за успех е неизменността на програмата и класовите искания на работниците, докато условието за сигурно поражение е разтварянето на пролетариата в антифашисткото блато.
Действието на индивидите и социалните сили не се определя от законите за тяхното самосъхранение, извън всякакви класови съображения: Брюнинг и Матеоти (Джакомо Матеоти, италиански антифашист — бел.прев.) не биха могли да действат с оглед на личните си интереси или на идеите, които защитават, като поемат по пътя на пролетарската революция, която единствена би могла да ги спаси от фашизма. Действията на дадена личност или сила са функция на класата, към която те принадлежат. Това обяснява защо сегашните участници във френската политика просто вървят по стъпките на своите предшественици и ще продължат да го правят дори ако френският капитализъм се насочи към фашизма.
Така основната формула на антифашизма („съюзът на застрашените“) се оказва напълно непоследователна. Нещо повече, ако разгледаме идеите на антифашизма (поне що се отнася до неговата програма), ще установим, че те произтичат от разграничаването на фашизма от капитализма. Вярно е, че ако попитаме социалист, центрист или болшевик-ленинец по този въпрос, всички те ще заявят, че фашизмът наистина е капитализъм. Но социалистът ще каже: „трябва да защитим конституцията и републиката, за да се подготвим за социализма“; центристът ще заяви, че е много по-лесно да се обедини борбата на работническата класа около антифашизма, отколкото около борбата срещу капитализма; докато според болшевика-ленинец няма по-добра основа за единство и борба от защитата на демократичните институции, които капитализмът вече не може да предостави на работническата класа (sic!). Така се оказва, че общото твърдение, че „фашизмът е капитализъм“, може да доведе до политически изводи, които могат да произтекат единствено от разграничаването на капитализма и фашизма.
Опитът показва – и това унищожава възможността за каквото и да било разграничение между фашизма и капитализма – че превръщането на капитализма във фашизъм не зависи от волята на определени групи в буржоазната класа, а от необходимостта на целия исторически период и от особеностите на държавите, които са по-малко способни да устоят на кризата и смъртната агония на буржоазния режим. Доколкото е възможно да се установи пълно разделение, опитът на Италия и Германия ни показва, че когато капитализмът е принуден да премине към фашистка организация на обществото, фашистките батальони осигуряват ударните сили, които са насочени срещу класовите организации на пролетариата. Тогава демократичните политически формации на буржоазията се обявяват против фашизма с цел да убедят пролетариата да повери защитата на тези институции в ръцете на демократичните закони и конституцията. Социалдемокрацията, която действа по същия начин като либералните и демократичните сили, също призовава пролетариата да направи основното си искане държавата да принуди фашистките сили да спазват законите, да ги разоръжи или дори да ги обяви извън закона. Линията на действие на тези три политически сили е в пълен синхрон: техният произход се крие в необходимостта капитализмът да стигне до триумфа на фашизма, навсякъде, където капиталистическата държава има за цел да издигне фашизма до новата форма на капиталистическа социална организация.
Тъй като фашизмът отговаря на основните нужди на капитализма, трябва да потърсим възможност за борба срещу него на коренно различен фронт (от антифашисткия — бел.прев.). Вярно е, че днес често виждаме нашите опоненти да подправят позициите ни, защото не искат да се борят с тях политически. Например (ни изкарват, че заявяваме, че — бел.прев.), трябва да се противопоставяме само на антифашисткия лозунг (който няма никаква политическа основа), защото опитът доказва, че антифашистките сили са също толкова необходими за победата на фашизма, колкото и самите фашистки сили, казвайки (?): не ни интересува анализът на политическата и програмната същност на антифашизма, важното е, че Даладие е за предпочитане пред Думерг и че последният е за предпочитане пред Морас (Шаръл Морас, френски монархист — бел.прев.) и че следователно е в наш интерес да защитаваме Даладие срещу Думерг или Думерг срещу Морас. Или, в зависимост от обстоятелствата, да защитаваме Даладие или Думерг, защото те са пречка за победата на Морас, а наш дълг е „да използваме и най-малкия разлом, за да извоюваме по-силна позиция за пролетариата“. Очевидно е, че събитията в Германия – където „линиите на разлома“ първо на пруското, а след това и на Хинденбургско-Воншлайховото правителство, не са нищо друго освен множество стъпала към възхода на фашизма – са незначителни и могат да бъдат пренебрегнати. Нашата намеса, разбира се, ще бъде осъдена като антиленинска или антимарксистка: ще ни кажат, че ни е безразлично дали правителството е дясно, ляво или фашистко. Що се отнася до това, бихме искали веднъж завинаги да поставим следния проблем: като се вземе предвид промяната в следвоенната ситуация, не е ли позицията на нашите опоненти, които искат пролетариатът да избере най-малко лошата организационна форма на капиталистическата държава, същата като тази на Бернщайн (?), който призовава пролетариата да постигне най-добрата форма на капиталистическа държава? Може би ще ни бъде казано, че идеята не е да се изисква от пролетариата да подкрепи каузата на правителството, считано за най-добрата форма на господство… от пролетарска гледна точка, а че целта е просто да се укрепят позициите на пролетариата до степен, в която той да може да наложи върху капитализма демократична форма на управление. В този случай е необходимо само да променим думите, смисълът остава същият. В края на краищата, ако пролетариатът наистина е достатъчно силен, за да наложи правителствено решение над буржоазията, тогава защо трябва да се спре на тази цел, вместо да постави своите централни искания за унищожаване на капиталистическата държава? Обратно, ако пролетариатът все още не е достатъчно силен, за да започне въстание, тогава не означава ли подтикването му към демократично правителство всъщност подтикване към път, който ще направи възможна победата на врага?
Проблемът със сигурност не е този, който поставят привържениците на „най-добрия избор“: пролетариатът има свое собствено решение на проблема с държавата и не оказва влияние върху решенията, които капитализмът приема по отношение на проблемите на собствената си власт. Логично, очевидно е, че в негова полза би било да има много слаби буржоазни правителства, които да позволят развитието на революционната борба на пролетариата; но също толкова очевидно е, че капитализмът ще формира леви или крайно леви правителства само ако последните са най-добрата му защитна линия в дадена ситуация. През 1917-1921 г. социалдемокрацията идва на власт, за да защити буржоазния режим, и е единствената форма на управление, която прави възможно смазването на пролетарската революция. Като се има предвид, че едно дясно правителство щеше да тласне трудещите се маси към въстание, трябваше ли марксистите да препоръчат реакционно правителство? Представяме тази хипотеза, за да покажем, че не съществува такова нещо като правителствена форма, която по принцип да е по-добра или по-лоша за пролетариата. Тези понятия съществуват само за капитализма и зависят от ситуацията. Напротив, работническата класа е абсолютно задължена да се прегрупира около своите класови позиции, за да се бори с капитализма в каквато и да е конкретна форма: фашистка, демократична или социалдемократическа.
Първото съществено съображение в днешната ситуация е да се каже открито, че проблемът за властта не е поставен непосредствено пред работническата класа и че един от най-жестоките изрази на тази ситуация е отприщването на фашистката атака или движението на демокрацията към извънредни правомощия. Следователно трябва да определим основата, върху която работническата класа би могла да се прегрупира. И тук едно наистина любопитно схващане отделя марксистите от всички объркани и вражески дейци, които работят в работническата класа. За нас прегрупирането на работниците е проблем на количеството: тъй като не може да постави проблема за властта, пролетариатът трябва да се прегрупира за по-ограничени, но все пак класови цели, в частични борби. Другите, чийто екстремизъм е просто блъф, променят класовата субстанция на пролетариата, за да кажат, че той може да се бори за власт във всеки период. Неспособни да поставят проблема на класова – т.е. пролетарска – основа, те го осакатяват (пролетариата — бел.прев.), като поставят проблема за антифашистко правителство. Бихме добавили, че привържениците на разтварянето на пролетариата в антифашисткото блато, разбира се, са същите, които пречат на формирането на пролетарски класов фронт, който да се бори за своите икономически искания.
През последните няколко месеца във Франция се наблюдава изключителен разцвет на антифашистките програми, планове и организации. Това абсолютно не попречи на Думерг да предприеме масово намаляване на заплатите и пенсиите – сигнал за всеобщото намаляване на заплатите, което френският капитализъм планира. Ако само една стотна от енергията, изразходвана за антифашизма, беше насочена към формирането на солиден фронт на работническата класа за обща стачка в защита на непосредствените икономически искания, абсолютно сигурно е, че, от една страна, заплахата от репресии нямаше да бъде осъществена, а от друга, че пролетариатът, след като се прегрупира, щеше да възстанови самочувствието си. Това от своя страна би създало променена ситуация, в която проблемът за властта отново би могъл да бъде поставен в единствената форма, която той може да приеме за работническата класа: диктатурата на пролетариата.
От всички тези елементарни съображения следва, че единственото оправдание на антифашизма би било съществуването на антифашистка класа: антифашистката програма би следвала от програмата, присъща на такава класа. Невъзможността ни да стигнем до подобно заключение се дължи не само на най-простите формулировки на марксизма, но и на елементите на ситуацията във Франция. Непосредствено пред нас стои проблемът колко надясно се спира антифашизмът: при Думерг, който е там, за да защитава републиката? при Ерио, който участва в „примирието“, за да спаси Франция от фашизма, или при Марке (Адриен Марке – френски социалист, преминал към крайнодесни позиции — бел.прев.), който твърди, че представлява „окото на социализма“ в Националния съюз, или при младотурците от Радикалната партия, или просто при социалистите? Или при самия дявол, стига само адът да е постлан с антифашизъм? Поставянето на проблема конкретно доказва, че лозунгът за антифашизъм служи единствено на интересите на объркването и подготвя сигурното поражение на работническата класа.
Вместо да се занимават с широкомащабни промени в исканията на работниците, комунистите трябва да се заемат с прегрупирането на работническата класа около нейните класови искания и в рамките на нейните класови организации – профсъюзите. Що се отнася до CGT (Всеобщата конфедерация на труда, френско профсъюзно обединение — бел.прев.) (CGTU (Обединената всеобща конфедерация на труда, откъснала се радикална фракция на CGT — бел.прев.) напълно престана да бъде профсъюз, тъй като се превърна в обикновен придатък на центризма), тя е в процес – и това е друг характерен израз на разпадането на пролетарската класа – на фундаментална промяна, за да се превърне в поредната политическа партия, чиято цел е да модифицира обществото на междукласова основа. По този начин виждаме, че антифашистката идеология води до изчезването на профсъюза – самият орган, който би могъл да прегрупира пролетариата в настоящата ситуация, когато само неговите непосредствени искания могат да възстановят единството на работническата класа в борбата. В заключение бихме искали също така да кажем, че необходимостта да се разчита на профсъюзните организации е резултат от исторически факт, който не може да бъде отричан само въз основа на слабото влияние на профсъюзите във Франция. Ние не се опираме на формалната идея за синдиката, а на основното съображение – както вече казахме – че тъй като днес проблемът за властта не е поставен, е необходимо да се стремим към по-ограничени цели, които обаче все още са класови цели за борбата срещу капитализма. А антифашизмът създава условия, при които не само ще бъдат претопени най-малките политически и икономически искания на работническата класа, но и ще бъдат компрометирани шансовете ѝ за революционна борба и тя ще се окаже изложена на опасността да стане жертва на капиталистическата война преди да успее да възстанови способността си да води революционната битка за изграждане на обществото на утрешния ден.
