„Държавност и анархия”, обяснена за 10 минути
Представяме ви превод на резюме на книгата на Михаил Бакунин, публикувано на сайта на „Автономно действие“.
Дискусия, коментари, предложения: каналът „Федерация на анархистите“ в Телеграм
Творбата е публикувана през 1873 г. в Цюрих. Първоначално авторът я замисля като двутомник, но вторият том така и не е написан. Основната тема е посочена в подзаглавието: „Борбата на двете партии в Международното работническо сдружение“ (т.е. Първия Интернационал — бел.ред.), въпреки че само малка част от материала е пряко посветена на този въпрос.
Книгата започва с преглед на тогавашното състояние на борбата на Интернационала в Европа. Бакунин критикува държавата, отбелязвайки нейния агресивен характер. През призмата на последиците от Френско-пруската война той изобличава аристокрацията и буржоазията, заявявайки невъзможността за тяхното сътрудничество с пролетариата.
За тези, които изобщо не са запознати с творчеството на Бакунин, препоръчваме да започнат с „Федерализъм, социализъм и антитеологизъм“. Като цяло „Държавност и анархия“ е трудно четиво поради дългите отклонения, свързани с историята на европейските нации и международната политика на 19-ти век. В края са изказани най-ценните мисли: за фундаменталните различия между държавния социализъм и анархизма, дилемата „бунт или еволюция“ и контрареволюционната същност на патриархата.
Използвайки френската политика като пример, Бакунин атакува идеите за патриотизма и демократичната република, приравнявайки я с монархията:
„На народа няма да му стане по-леко, ако тоягата, с която го бият, започне да се нарича народна тояга.”
Бакунин анализира възможностите за социална революция в различните европейски страни, като отдава предпочитание на Испания и Италия. Той отхвърля панславизма, вярвайки, че обединението на славяните в една държава под ръководната роля на Русия само ще влоши положението на пролетариата:
„Колкото по-голяма е държавата, толкова по-тежки са веригите и толкова по-тесен е затворът.“
След това Бакунин се връща към своята критика на републиканците, парламентите и всеобщото избирателно право, като твърди, че:
„Политическата свобода без икономическо равенство е измама, т.е. свободата в рамките на държавата е лъжа“.
Като негативни примери се посочват Сърбия и Пиемонт. Той вижда алтернатива в организирането на работнически фабрични и земеделски сдружения на основата на програмата на Интернационала, но без да навлиза в подробности.
За Русия Михаил Бакунин пише горчиви, но толкова точни думи, че изречени сега, те не биха загубили своята актуалност. Вътрешният живот в Русия е устроен така, че е угоден само за няколко хиляди души, начело с императора. А за останалите е:
„Злобна мащеха, безмилостна измамница и убийствена мъчителка. <…> Народът инстинктивно я мрази, а тя неизбежно го потиска, тъй като цялото ѝ съществуване и сила се градят върху нещастието на хората.”
Бакунин не вярва във възможността за реформизъм, призовавайки руснаците да унищожат империята:
„Може да има само една потребна на народа конституция – унищожаването на империята.”
Авторът е скептичен към потенциала на руската държава да оспори хегемонията на Бисмарк в Европа:
„Нито една настъпателна война, предприета от нашето правителство, няма да бъде национална за Русия. <…> Държавата е неговият (на народа — бел.) затвор. Каква нужда има той да укрепва затвора си? Няма никаква връзка между правителството и народа, нито една жива нишка, която да ги свързва <…>.”
Не само липсата на обществена подкрепа, но и корупцията в редиците на държавните служители ще се превърне в пречка за завоевателните войни, смята Бакунин:
„Широко разпространената кражба на държавни средства и ограбването на народа са най-истинският израз на руската държавна цивилизация.“
След това той пристъпва към преглед на немската история, изразявайки ясна германофобия, сякаш немците имат робски манталитет, по-склонни са към дисциплина и йерархия и налагат своята визия над останалата част от Европа. Мимоходом тази антигерманска тирада стига и до Георг Хегел и неговите последователи – революционните хегелианци. Бакунин смята, че Хегеловата философия е твърде абстрактна, откъсната от живота и няма връзка с природата и реалността.
Засягайки темата за философията, Бакунин не пренебрегва и позитивизма, който е модерен по това време:
„Метафизиците или позитивистите, всички тези рицари на науката и мисълта, в името на които те се смятат за призвани да предписват законите на живота, всички те са, съзнателно или несъзнателно, реакционери.“
Той се противопоставя на налагането над народа на каквато и да е научна и политическа доктрина от учените, определяйки целта на анархистите като това да унищожат цялата държавна власт, а хората „в допълнение към различните и еднакво свободни влияния на лица и партии ще създадат своя собствен живот”.
Бакунин прави предупреждение относно установяването на революционна диктатура, основана на въображаемо народно представителство, като казва, че разликата между революционна диктатура и демокрация ще бъде „само във външната обстановка“.
Като част от повърхностния преглед на немската политическа мисъл на 19-ти век, авторът се фокусира върху Карл Маркс, оценявайки го едновременно като човек и като социален философ. Докато отбелязва положително неговата ученост и енергия, Бакунин характеризира изключително негативно личните качества на германския комунист:
„Няма лъжа или клевета, която да не би могъл да измисли и разпространи срещу някой, който е имал нещастието да събуди неговата ревност или, което е същото, неговата омраза.“
Очевидно тук е разкрита сложната история на отношенията между двамата бивши другари. Маркс дори веднъж пише във вестника си, че Бакунин е шпионин на руския цар. Въпреки това, когато анализира марксизма, авторът се опитва да бъде обективен, като споменава влиянието на рикардианците, Хегел и френските социалисти върху учението на неговия опонент. След това той прави интересна констатация:
„<…> По отношение на политиката, г-н Маркс е пряк ученик на Луи Блан.“
След дълго отклонение, касаещо историята на Германия, естествено със същия наратив за германофобия, Бакунин включва към тези двамата и трети – лидера на германските социалдемократи Фердинанд Ласал, като не без основание ги поставя под общ знаменател: желанието за основаване на народна държава, която да изразява интересите на пролетариата. Той цитира Манифеста на Международното работническо сдружение, написан от Карл Маркс през 1864 г.:
„Първата стъпка към работническа революция трябва да се състои в издигането на пролетариата до нивото на управляваща класа. Пролетариатът трябва да съсредоточи всички средства за производство в ръцете на държавата <…>.”
Бакунин ги напада с ревностна критика. Това е важен момент в книгата, защото показва фундаменталните разлики между анархизма и държавния социализъм. Ето някои от аргументите му под формата на цитати:
„Въпросът е, ако пролетариатът е управляваща класа, тогава кого ще управлява той? Това означава, че все пак ще остане друг пролетариат, който ще бъде подчинен на това ново господство, на новата държава. Например, поне селската тълпа, която, както знаем, не се радва на благосклонността на марксистите <…>.“
„Под народно управление те разбират управление на народа чрез малък брой представители, избрани от него. Всеобщото избирателно право <…> е лъжа, зад която се крие деспотизмът на управляващото малцинство, лъжа, особено опасна, защото се явява като израз на въображаемата воля на народа.“
Бакунин смята, че след избирането на представителите на работниците, те вече няма да представляват народа, а „себе си и своите претенции да управляват народа“. По-късно, през 1911 г., социологът Робърт Михелс ще докаже емпирично тази теза в своето изследване „Политическите партии“, в което ще изведе Железния закон на олигархията.
Бакунин посочва противоречието между целта и средствата на марксистите: целта е бездържавна свободна организация на икономическите интереси и общности, а средството е диктатурата на пролетариата в рамките на държавата. Като че ли цялото държавно управление ще се окаже ненужно и държавата естествено ще отмре. Тоест свободата е целта, а диктатурата е средството.
„Ако държавата им наистина е народна, защо трябва да бъде премахната, но ако премахването ѝ е необходимо за истинското освобождение на народа, как се осмеляват да я наричат народна?“
Накрая той хвърля още няколко стрели срещу Ласал, Маркс и Либкнехт, обвинявайки ги, че подкрепят германския империализъм, като същевременно смесва здравите аргументи с открито антигермански пасажи в духа на: „немецът е създаден едновременно за робство и за господство”. Струва си да се отбележи, че в книгата има и антисемитски фрази, въпреки че Бакунин по никакъв начин не обяснява тяхното значение, за разлика от германофобията.
След основния текст, който не е структуриран по никакъв начин в раздели или параграфи, има две „приложения“.
В Приложение А авторът започва с обичайната си атака срещу позитивизма и кабинетните учени-анархисти. Но продължава и отваря интересната тема относно средствата за постигане на политическите цели на анархистите. Михаил Бакунин разграничава два пътя: революционен – чрез организиране на всенароден бунт, и мирен – чрез бавно преобразуване на стопанския живот на капитализма, а именно: създаване на трудови артели (синдикати — бел.ред.), кредитни и потребителски кооперации.
Бакунин смята втория, мирен път за неосъществим, цитирайки конгресите на Интернационала и, колкото и да е странно, Ласал: за победата на кооперацията е необходимо земята и капиталът във всички форми да станат колективна собственост. Докато това се случи, кооперацията ще бъде смазана от конкуренцията с едрия капитал и земевладелците. Той е скептичен относно перспективите за развитие на кооперативно движение в Русия.
Бакунин смята, че в съзнанието на хората се е формирал определен универсален идеал, който той излага в три точки:
1) земята трябва да принадлежи на народа;
2) правото да се използва тя принадлежи не на индивида, а на общността;
3) общинското самоуправление е антитеза на държавата.
Изпълнението на тази социално-икономическа програма е възпрепятствано от „обскурантистките черти“ на хората (обскурантизъм – враждебно отношение към просвещението, науката, прогреса; мракобесие — бел.ред.):
1) патриархатът;
2) поглъщащата религиозност;
3) вярата в царя.
„Патриархатът е основното историческо, но, за съжаление, напълно народно зло, срещу което сме длъжни да се борим с всички сили. <…> Деспотизмът на съпруга, бащата и след това на по-големия брат е превърнал семейството, вече безнравствено заради своя юридически и икономически произход, в школа на тържествуващото насилие и тиранията, домашната всекидневна подлост и разврата.”
След това авторът отново се връща към дилемата „бунт или еволюция“, като този път критикува идеята за създаване на утопични комуни. Като неуспешен пример той споменава Новата Икария на Етиен Кабе, отбелязвайки, че дори и да успее, това ще бъде само капка в морето и резултатите няма да са достатъчни, за да освободят целия народ. Той смята, че единственото правилно решение е организирането на всенароден бунт и преодоляване на изолацията и разединението на общностите.
Приложение Б съдържа политическата програма на славянската секция на МРС в Цюрих. Състои се от 14 точки, предвиждащи „унищожаване на държавата, правото на собственост и юридическото семейство“, равенство между половете, материализъм и атеизъм.
