Взаимопомощта между човека и животните

Превод на есе на Елизе Реклю, озаглавено „Голямото семейство“ и публикувано през януари 1897 г.

Човек обича да живее в света на мечтите. Умственото усилие, което се изисква, за да разбере реалността, му се струва твърде тежко и той се опитва да избегне тази мъка, като прибягва до готови мнения. Ако „съмнението е за мъдрите“, то блажената вяра е за лекомислените. Някога е имало върховен Бог, който е мислел вместо нас, налагал е волята си, действал е отвисоко и е направлявал човешката съдба според своите прищевки. Неговата власт е била всичко, от което сме се нуждаели, и ни е карала да приемаме неизбежната си съдба с примирение или дори с благодарност. Този личен Бог, на когото кротките хора са могли да разчитат, сега загива в собствените си храмове и хората трябва да му намерят заместител. Вече нямат на разположение Всемогъщия, който да им служи. Разполагат само с няколко думи, на които се опитват да придадат тайнствена сила или магическа мощ – например думата „прогрес“.

Без съмнение човекът е постигнал напредък в много отношения. Неговият усет е станал по-изтънчен, мисленето му – по-остро и задълбочено, а човечеството, обхващащо много по-голяма част от свят, се е разширило значително. Но никакъв прогрес не може да се случи без известна степен на регрес. Човешкото същество расте, но в процеса на своето развитие то се придвижва напред, като по този начин губи част от това, което е имало преди. В идеалния случай цивилизованият човек би трябвало да е запазил силата, сръчността, координацията, естественото добро здраве, спокойствието, простотата на живота, близостта с полските зверове и хармоничното отношение към земята и всички същества, които я обитават. Но това, което някога е било правило, сега е изключение. Многобройните доказателства сочат, че човек с решителност и в благоприятна среда може да се уеднакви с дивака по всички основни качества, като същевременно ги допълни с помощта на съзнание, подсилено от по-висша душа. Но колко са тези, които са спечелили, без да губят, които са равни както на първобитния човек от гората или прерията, така и на съвременния художник или учен в шумния град?

И ако понякога някой човек с изключителна воля и примерни дела успява да се изравни с предците си по изконни качества и дори да ги надмине по придобити черти, все пак трябва да се заключи, че човечеството като цяло е загубило част от по-ранните си постижения. Така животинският свят, от който произхождаме и който ни е научил на изкуството на съществуването, като ни е научил на лов и риболов, на техники за лечение и строене на къщи, на методи за съвместна работа и задоволяване на нуждите ни – този свят ни е станал все по-чужд. Докато днес говорим за обучение или опитомяване на животните в смисъл на подчинение, първобитният човек е мислил за връзката си с животните в братски смисъл. Той е виждал в тези живи същества свои спътници, а не слуги. Всъщност по време на опасности, особено при бури и наводнения, животните – кучета, птици и змии – намирали убежище при него.

Бразилската индианка щастливо се обгражда с цяла менажерия, а на поляната около колибата ѝ могат да се видят тапири, елени, опосуми и дори опитомени ягуари. В клоните над хижата играят маймуни, пекари (тревопасен бозайник от семейство пекариеви, наричан и мексиканска свиня — бел.прев.) се окопават в земята, а тукани, хоко (Местно название на няколко птици от семейство Cracidae, срещащи се в Гвиана. Наричат ги още кукумявки. — бел.) и папагали кацат тук-там по люлеещите се клони, пазени от кучета и големи сивокрили тръбачи (Agamia agami понякога се смята за най-красивата от всички чапли в Новия свят. Ареалът ѝ е в тропическите низини от югоизточно Мексико на юг по тихоокеанския склон до Еквадор и по атлантическия склон до северна Боливия и Амазонска Бразилия. Отличава се със самотния си характер и сравнително труднодостъпните си местообитания — бел.). и цялата тази република функционира, без да е необходимо някоя зле настроена господарка да раздава обиди или удари. Кечуанският (Член на индианска група, говореща кечуа, предимно в Андския регион на Южна Америка. — бел.) пастир, който прекосява платото на Андите със своята лама и нейните стада, печели сътрудничеството на любимото си животно само чрез потупвания и поощрения. Ако се стигне до един-единствен акт на насилие, ламата с накърнено лично достойнство ще легне гневно и ще откаже да стане. Тя върви със собствено темпо, никога не приема прекалено тежък товар, спира за дълго на зазоряване, за да погледне към събуждащото се слънце, очаква да бъде окичена с цветя и панделки или над главата ѝ да се развява знаме, а жените и децата искат да я галят и гладят, когато пристигне в колибите им. Не е ли вярно също така, че конят на бедуина, друг примитив, остава в палатката, а бебетата спят между краката му?

Естествената симпатия, съществувала между всички тези същества, ги е обединяла в атмосфера на мир и любов. Птиците са кацали на ръката на човека, както и днес кацат на рогата на биковете, а катеричките са се разхождали в обсега на фермера или овчаря. Примитивните народи дори не изключват животните от своите политически общности. Във Фазогли (Регион в източната част на Судан, близо до границата с Етиопия. Разположен е в подножието на Абисинското плато и се пресича от река Сини Нил. Районът е населяван предимно от племената шангала, като по-късно се наблюдава фунджска и арабска имиграция. — бел.), когато поданиците свалят от власт своя цар, те винаги отправят към него следната реч: „Тъй като вече не си приемлив за мъжете, жените, децата и магаретата, най-доброто, което можеш да направиш, е да умреш, а ние ще ти помогнем да го направиш.“ (Реклю се позовава на „Писма от Египет, Етиопия и Синайския полуостров“ от Карл Рихард Лепсиус (1810-84), немски филолог и египтолог. — бел.) Отдавна хората и животните не пазят тайни едни от други. „Зверовете говорили“, както се казва в басните, но по-същественото е, че човекът ги разбирал. Има ли по-очарователни приказки от тези на Южна Индия, които са може би най-старите традиционни приказки в света и които са били предадени на дравидските (втората по численост днес група народи в Индия – телугу, тамили, каннара, малаяли, гонди, ораон и др. — бел.прев.) нашественици от коренното население? В тези истории свободно разговарят слонове, чакали, тигри, лъвове, джербоа (Няколко вида скачащи гризачи от семейство Dipodidae, с дълги задни крака и голяма опашка. — бел.), змии, раци, маймуни и хора, като по този начин образуват, така да се каже, голямото общо училище на първобитния свят. И в това училище истинският учител обикновено е животното.

В тези ранни периоди съюзите между хората и животните са включвали много по-голям брой видове, отколкото се срещат днес в домашна среда. Жофроа Сент-Илер споменава за четиридесет и седем от тях, които образуват, така да се каже, антуража на човека. Но колко много видове, които той не е споменал, също са живели отдавна в интимна близост с най-малкия си брат (човека)! Той не е включил нито многобройните спътници на индианката гуарани (Племенен народ от тупийското езиково семейство от Централна Южна Америка, включително бразилска Амазония. — бел.), нито змиите, които народът динка от Нил (Пастирски народ в Судан. — бел.) нарича по име и с които споделя млякото на кравите си, нито носорозите, които пасат заедно с другия добитък по ливадите на Асам (Щат в Североизточна Индия. — бел.), нито крокодилите от Синд (Регион в северозападната част на индийския субконтинент. Понастоящем е една от четирите провинции на Ислямска република Пакистан. — бел.), които хиндуистките художници украсяват с религиозни символи. Археолозите са доказали категорично, че египтяните от Старото царство (2575-2150 г. пр. Хр. — бел.) са имали сред стадата си домашни животни три или дори четири вида антилопи и един ибис. След като някога са били включени в човешките общности, всички тези животни днес отново са станали диви. Дори хиеноподобните кучета и гепардите са били превърнати от ловците във верни спътници. Ригведата (колекция от предимно религиозни химни, първият известен паметник на индийската литература на ведически санскрит — бел.прев.) възхвалява пощенските гълъби, „по-бързи от облаците“. Тя вижда в тях богове и богини и нарежда да се правят жертвоприношения и да се изливат възлияния за тях. И със сигурност митичната история за потопа ни напомня за умелото използване на бързите пощенски гълъби от нашите ранни предци. Ной изпраща от Ковчега гълъб, който изследва водната шир и появилата се земя и му връща маслиновата клонка в човката си.

Днешното опитомяване на животни показва в много отношения морален регрес, тъй като далеч не сме подобрили животните, а сме ги деформирали и развратили. Въпреки че чрез селективно развъждане сме подобрили качества като сила, ловкост, обоняние и бързина в надбягванията, като месоядни основната ни грижа е била да увеличим обема на месото и мазнините на четирикраките, за да си осигурим ходещи складове за месо, които се клатушкат от купчината тор до кланицата. Можем ли наистина да кажем, че свинята превъзхожда дивото прасе, а плахата овца – смелия муфлон (Дива овца от планинските райони на Корсика и Сардиния. — бел.)? Голямото изкуство на селекционерите е да кастрират животните си и да създават стерилни хибриди. Те обучават конете с бич, камшик и шпори, а после се оплакват, че животните не проявяват инициатива. Дори когато опитомяват животните при възможно най-добрите условия, те намаляват устойчивостта им към болести и способността им да се приспособяват към нова среда, превръщайки ги в изкуствени същества, неспособни да живеят спонтанно в свободната природа.

Подобна деградация на видовете сама по себе си е голямо зло, но цивилизованата наука отива още по-далеч и се заема да ги изтребва. Видяхме колко много птици са били унищожени от европейските ловци в Нова Зеландия, Австралия, Мадагаскар и полярните архипелази, а колко моржове и китоподобни вече са изчезнали! Китът е избягал от водите на умерения пояс и скоро няма да може да бъде открит дори сред ледените полета на Северния ледовит океан. Всички големи сухоземни животни са застрашени по същия начин. Вече знаем съдбата на тура (Изчезнали големи, дългороги диви волове от германските гори. — бел.) и бизоните, а можем да предвидим и тази на носорога, хипопотама и слона. Според статистически оценки годишното производство на слонова кост възлиза на осемстотин тона, което означава, че ловците убиват четиридесет хиляди слона, без да се броят онези, които са ранени и отиват дълбоко в храстите, за да умрат. Колко далеч сме стигнали от старите синхали (коренното население на Шри Ланка — бел.прев.), за които „осемнадесетата наука на човека е била да спечели приятелството на слона“! Колко далеч сме от арийците в Индия, които са назначавали на опитомения колос двама брахмани (членове на най-висшето съсловие на индуското общество — бел.прев.) за придружители, за да бъде научен той да практикува добродетели, достойни за неговата порода!

Веднъж в една плантация в Бразилия имах възможност да наблюдавам големия контраст между двата начина на живот. Собственикът се гордееше с два бика, които беше купил с много средства от Стария свят. Единият от тях, дошъл от Джърси, дърпаше веригата, която минаваше през ноздрите му, ръмжеше, димеше, галеше земята с копита, сочеше рогата си и гледаше заплашително стопанина си. Другият, зебу (познато още като „гърбаво говедо“ – преживно животно от семейството на едрия рогат добитък — бел.прев.), внесено от Индия, ни следваше като куче и с мил поглед молеше да го погалим. Ние, бедните, невежи, „цивилизовани“ хора, затворени в къщите си, отдалечени от природата, от която се страхуваме, защото слънцето е твърде горещо или вятърът твърде студен – ние дори напълно сме забравили смисъла на празниците, които празнуваме. Въпреки че християнството пренебрегва този факт, всички те – Коледа, Великден, Рогационните дни (в западното християнство – дни на молитва и пост; т.нар. голяма рогация се провеждат на 25 април; малките рогации се провеждат от понеделник до сряда преди четвъртъка, когато се отбелязва Възнесение Господне — бел.прев.) и Денят на Вси светии – първоначално са били природни празници. Разбираме ли значението на традициите, които поставят първия човек в красива градина, където той се разхождал свободно с всички животни, и според които „Човешкият син“ се ражда на сламено легло, между магарето и вола, двамата спътници на орача?

Въпреки че разстоянието, което разделя човека от неговите животински събратя, се е увеличило и въпреки че прякото ни взаимодействие с видовете, които са останали на свобода в дивата природа, е намаляло, все пак изглежда ясно, че е постигнат поне известен напредък благодарение на по-близките ни отношения с опитомените животни, които не се използват за храна. Без съмнение кучетата са до известна степен покварени. Мнозинството от тях, подобно на войниците, са свикнали да бъдат бити и са се превърнали в отвратителни същества, които треперят пред камшика и се гърчат при заплашителните думи на господаря. Други са дресирани да бъдат жестоки, като булдозите, които хапят телетата на бедните хора или стискат гърлата на робите. Други, като онези „хрътки с якета“, приемат всички пороци на своите господарки – алчност, суета, похотливост и надменност. А кучетата в Китай, които се отглеждат, за да бъдат изяждани, се отличават с ненадмината глупост. Но ако едно куче е истински обичано и възпитавано с доброта, нежност и благородство на чувствата, не достига ли то често човешко или дори свръхчовешко ниво на преданост и морална доброта?

Котките са знаели много по-добре от кучетата как да запазят личната си независимост и отличителния си характер, така че да сключваме съюзи с тях, вместо да ги опитомяваме. Нима те не са постигнали почти чуден интелектуален и морален напредък, откакто са се появили от първоначалното си диво състояние в горите? Няма човешко чувство, което те да не разбират или споделят от време на време, няма идея, която да не интуират, няма желание, което да не предвиждат. Поетите са си ги представяли като магьосници. И наистина, понякога изглежда, че те са по-проницателни от своите човешки приятели в своята прозорливост. И нима „щастливите семейства“, излагани от шоумени по панаирите, не показват, че плъховете, мишките, морските свинчета и много други малки същества искат да постигнат заедно с човека великия съюз на щастието и добротата? Всяка затворническа килия скоро се превръща в училище за малки животни – плъхове и мишки, мухи и бълхи – при условие че надзирателите не въведат ред. Историята за паяка на Пелисон е добре позната (Пол Пелисон-Фонтание (1624-1693) е френски адвокат и писател, който е бил затворен в Бастилията. — бел.). Затворникът възвърнал любовта си към живота благодарение на малкия приятел, в чийто треньор се превърнал. Но се появил пазител на реда и с отмъстителния ботуш на официалния морал смазал съществото, което било дошло да утеши нещастника!

Всички тези факти показват огромните възможности на човека да оказва положително влияние върху целия жив свят, който сега той оставя на милостта на съдбата и не успява да свърже със собствения си живот. Някой ден нашата цивилизация, която е толкова яростно индивидуалистична и разделя света на толкова малки воюващи територии, колкото са частните имоти и семейните домакинства, най-накрая ще рухне и ще се наложи да практикуваме взаимопомощ, за да осигурим общото си оцеляване. Някой ден стремежът към приятелство ще замени стремежа към материално благополучие, което рано или късно ще бъде осигурено по подходящ начин. Някой ден посветените на природата хора ще ни разкрият всичко, което е очарователно, привлекателно, човешко, а често и повече от човешко в природата на животните. Тогава ще се замислим за всички видове, останали назад в марша на прогреса, и ще се стремим да ги превърнем не в наши слуги или машини, а в наши истински спътници. Както изучаването на първобитните хора е дало забележителен принос за разбирането ни за цивилизования човек от нашето време, така и изучаването на пътищата на животните ще ни помогне да навлезем по-дълбоко в науките за живота, да увеличим познанията си за природата на нещата и да разширим любовта си. Нека с нетърпение да очакваме времето, когато еленът ще излезе от гората и, гледайки ни с тъмните си очи, ще се изправи пред нас, за да бъде погален, а птицата, осъзнала собствената си красота, триумфално ще кацне на рамото на любимата човешка спътница, искайки от нея своя дял любов.