Ема Голдман. Патриотизмът – заплаха за свободата

Какво е патриотизъм? Това любов към нашата родина ли е, към мястото на нашите детски спомени и надежди, мечти и очаквания? Това дали е мястото, където с детска наивност сме следели плаващите облаци и сме се чудили защо не можем да отлетим с тях? Мястото, където сме броили милиарди блестящи звезди, страхувайки се, че всичко това са нечии очи, пронизващи душите ни? Дали е това мястото, където сме слушали песните на птиците и сме искали да имаме криле, за да отлетим заедно с тях в далечните земи? Или мястото, където сме седели в скута на майка си, омагьосани от невероятни приказки за големи подвизи и завоевания? Това ли е изобщо мястото, където с всяка крачка сме обгръщани от сладки и скъпи спомени от щастливите и радостни дни от детството?

Ако това е патриотизъм, тогава много малко американци могат да се нарекат патриоти, тъй като мястото на детските им игри отдавна е превърнато в завод, фабрика или мина, а оглушителното тракане на машини е заменило пеенето на птичките.

Ние също така не можем да чуем разкази за велики дела, тъй като нашите майки не могат да ни разкажат нищо друго освен истории, изпълнени със страдание, скръб, сълзи и бедност.

Какво е патриотизъм? Д-р Джонсън казва: „Патриотизмът е последният аргумент на мерзавците“.

Лев Толстой, най-големият противник на патриотизма на нашето време, го определя като принцип, който оправдава подготовката на масови убийци; като занаят, който изисква по-задълбочено обучение в убийството на човек, отколкото приготвянето на нещата, от които се нуждаем, като обувки, рокли и къщи; като професия, която осигурява по-добри доходи и по-голяма слава от труда на обикновения работник.

Гюстав Ерве [Gustave Hervé (Брест, 1871 г. – Париж, 1944 г.); прочува се през 1901 г., когато пише статия, съдържаща изображение на френския трикольор, засаден в купчина тор; до 1912 г. той е силен антимилитаристичен глас като директор на вестника La Guerre Sociale (Социалната война); след това, разочарован от неефективността на всичките си усилия, той изоставя антимилитаристичния си подход и става националист и патриот, като през 1919 г. основава заедно с други националсоциалистическа партия], друг велик антипатриот, правилно нарича патриотизма предразсъдък, много по-вреден, груб и нечовешки от религията. Религията е резултат от неспособността на човека да си обясни природните явления. Когато първобитният човек чул гръм или видял мълния, той не могъл да разбере нито едното, нито другото и затова решил, че зад тези явления се крие сила, много по-голяма от него самия. Той също видял свръхестествена сила в дъжда и в други промени в природата. Патриотизмът, напротив, е предразсъдък, изкуствено създаден и поддържан от цяла мрежа от лъжи и неистини, предразсъдък, който лишава човек от самочувствие и достойнство и увеличава неговата арогантност и гордост.

Всъщност арогантността, гордостта и егоизмът са съставни части на патриотизма. Илюстрираме това с примери. Патриотизмът вярва, че нашият свят е разделен на малки участъци, всеки от които е заобиколен от желязна решетка. Тези, които са имали щастието да се родят на определено място, се смятат за по-добри, по-благородни и по-интелигентни от живите същества, които живеят на други места. Следователно този, който живее на дадено избрано място, трябва да се сражава, да убива и ако трябва да умре, опитвайки се да наложи своето превъзходство на другите.

Жителите на другите места разсъждават по същия начин и в резултат от най-ранно детство умът на детето е тровен от кръвосмразяващи истории по отношение на германци, французи, италианци, руснаци и т.н.

Когато детето достигне зряла възраст, то вече е пропито с убеждението, че самият Бог го е избрал да защитава страната си срещу нападения или нашествия на чужденци. Именно за тази цел ние изискваме увеличаване на армията и флота, изискваме повече броненосци и боеприпаси. За тази цел Америка похарчи за кратък срок от време 400 000 000 долара. Помислете само – 400 000 000 долара, взети от произведеното от народа. Защото, разбира се, не богатите доставят средствата, които употребява патриотизмът. Богатите са космополити, на тях им е удобно и добре навсякъде и във всяка държава. Ние в Америка знаем това твърде добре. Не са ли нашите богати американци французи във Франция, германци в Германия и англичани в Англия? И не харчат ли с изящно равнодушие средствата, създадени от труда на децата и робите на американските фабрики? Такъв е техният патриотизъм, който им позволява да изпращат съболезнователни телеграми до различни деспоти като руския цар, когато му се случи нещастие – както направи президентът Рузвелт [Theodore Roosevelt (27 октомври 1858 г. – 6 януари 1919 г.), 26-и президент на САЩ; разширява властта на федералната държава върху социалния и икономическия живот] от името на своя народ, когато великият княз Сергей [командир на московския гарнизон и чичо на цар Николай II; убит от социалреволюционера Каляев] бе убит от руски революционери.

Този патриотизъм беше готов да подкрепи разбойника и убиеца Диас [Порфирио Диас (15 септември 1830 г. – 2 юли 1915 г.), президент на Мексико в продължение на повече от 30 години (1877-1881 и 1884-1911 г.); той контролира политическия и административния живот чрез система, която обикновено се нарича централизирана тирания], когато той убиваше хиляди хора в Мексико, и дори беше готов да му помогне да арестува мексиканските революционери на американска земя и да ги държи в американските затвори без всякакъв повод и причина.

Но, разбира се, патриотизъм се приписва не само на тези, които имат власт и пари, а на целия народ. Това ни напомня за историческия разказ за Фридрих Велики, интимен приятел на Волтер, който казва: „Религията е заблуда, но за народа тя трябва да бъде поддържана“.

Патриотизмът е много скъпо учреждение – няма съмнение в това след числата, които посочваме по-долу. Прогресивното увеличение на разходите на най-големите армии и флотове в света през последния четвърт век е такова, че трябва да изуми всеки внимателен икономист. За да дадем кратка представа за това, ще разделим времето от 1881 до 1905 г. на 5-годишни периоди и ще сравним разходите за армия и флот на главните нации през първия и последния период. Получаваме следните числа:

разходите на Великобритания са се увеличили от 2 101 848 936 долара до 4 143 226 885 долара;

на Франция – от 3 324 500 000 долара до 3 445 109 000 долара;

на Германия – от 725 000 200 долара до 2 700 375 600 долара;

на Америка – от 1 275 500 750 долара до 2 650 900 450 долара;

на Русия – от 1 900 975 500 долара до 5 250 445 100 долара,

на Италия – от 1 600 975 750 долара до 1 755 500 100 долара;

на Япония – от 182 900 500 долара до 700 925 475 долара.

Военните разходи на всяка от тези нации се увеличават за всеки от петгодишните периоди. През целия период от 1881 до 1905 г. разходите на Англия за армия се увеличават 4 пъти, на Америка 3 пъти, на Русия 2 пъти, на Германия с 35%, на Франция с 15% и на Япония с почти 500%. Ако сравним разходите за армия с числото на всички разходи за същите 25 години, спирайки на 1905 г., Тогава пропорционалното увеличение се изразява в следните цифри:

във Великобритания от 20% до 37%, в Америка от 15% до 23%, във Франция от 16% до 18%, в Италия от 12% до 15% и в Япония от 12% до 14%. От друга страна, интересно е да се отбележи, че в Германия се наблюдава намаление от 68% на 25%, но това се дължи на огромното нарастване на имперските разходи за други разноски; всъщност разходите за армия за периода 1901-1905 г. са били по-високи, отколкото в който и да е от предходните 5-годишни периоди. Статистиката показва, че страните с най-големи военни разходи според общия размер на доходите са по ред: Англия, Америка, Япония, Франция и Италия.

Сравнителните числа на разходите за флот са не по-малко красноречиви.

В продължение на 25 години, спирайки се на 1905 г., морските разходи на великите сили се увеличават, както следва: на Великобритания с 300%, на Франция с 60%, на Германия с 600%, на Америка с 525%, на Русия с 300%, на Италия с 250% и на Япония със 700%. С изключение на Англия, Съединените щати харчат повече за флот от която и да е друга нация и тези разходи представляват по-голяма част от всички разходи на държавата отколкото при която и да е друга държава.

За периода 1881-1885 г. в Америка морските разходи представляват 6 долара и 20 цента от всеки 100 долара общи разходи; през следващия петгодишен период цифрата се е увеличила до 6 долара и 60 цента, след това до 8 долара и 10 цента, след това до 11 долара и 70 цента и за периода 1901-1905 г. до 16 долара и 40 цента. Сигурно е, че сега разходите за флот са се увеличили още повече.

Цената на неудържимо нарастващия милитаризъм може още да бъде показана чрез сумата, която се пада върху глава от населението. От първото до последното петгодие сравнителните числа показват следното увеличение: в Англия от 18 долара и 47 цента до 52 долара и 50 цента; във Франция от 19 долара и 66 цента до 23 долара и 62 цента; в Германия от 10 долара и 17 цента до 15 долара и 51 цента; в Америка от 5 д. и 62 ц. до 13 д. и 64 ц.; в Русия от 6 д. и 14 ц. до 8 д. и 37 ц.; в Италия от 9 д. и 59 ц. до 11 д. и 24 ц. и в Япония от 86 ц. до 3 д. и 11 ц.

Тежестта на икономическото бреме на милитаризма се очертава особено ясно от тази таблица, тъй като според данните, с които разполагаме, може да се види, че увеличаването на разходите за армията и флота бързо изпреварва растежа на населението във всяка от споменатите по-горе страни. С други думи, продължаващият растеж на милитаризма заплашва тези нации с прогресивно изтощение и изчерпване на техните човешки и природни ресурси.

Тази безумна загуба на сили и средства трябва да бъде достатъчна, за да излекува дори човек със средна интелигентност от болестта на патриотизма. Той обаче изисква още повече. Хората са принудени да бъдат патриотични и трябва да плащат за този лукс, не само подкрепяйки своите „защитници“, но и жертвайки децата си, защото патриотизмът изисква вярност към знамето, а това означава послушание и готовност за убийство на своите баща, майка, брат и сестра.

Обикновено се твърди, че трябва да имаме постоянна армия, за да защитим страната от чуждо нашествие. Всеки интелигентен мъж и жена обаче знаят, че това е мит, поддържан, за да плаши и принуждава глупавите хора. Правителствата на всички страни по света, познавайки интересите си, не нахлуват в чужди владения. Те научиха истината, че може да се спечели повече чрез международен арбитраж, отколкото чрез война и завоевание. Томас Карлайл казва: „Войната е кавга между двама крадци, които са твърде страхливи, за да се бият сами; затова те вземат млади мъже от едно или друго село, обличат ги в униформи, дават им оръжие и ги пускат като диви животни да се бият един срещу друг“.

Не е нужно да сте прекалено умни, за да можете да проследите, че всяка война има една и съща обща причина. Вземете нашата Испанско-американска война [1898 г.; конфликтът слага край на испанското владичество в Северна и Южна Америка (оттегляне от Куба) и води до придобиване от САЩ на територии в Азия (Филипините) и в Латинска Америка (Гуам, Пуерто Рико)], която се счита за голямо и патриотично събитие в историята на Съединените щати. Как сърцата ни по това време горяха от негодувание срещу жестоките испанци! Вярно е, че нашето вдъхновение не избухна веднага. То беше подхранвано в продължение на месеци от вестникарска агитация и дълго след като Валериано Вайлер [„Butcher“ Weyler, испански генерал, изпратен в Куба през 1896 г., за да потуши въстанието; наричан „Касапинът“, Вайлер затваря голяма част от кубинското население в нехигиенични концентрационни лагери; през 1897 г. е отзован в Испания] уби много кубинци и оскърби много кубинки. И все пак, отдавайки дължимата справедливост на американския народ, трябва да се каже, че той всъщност беше изпълнен с негодувание и беше готов да се бие и се би смело. Но когато пламъкът изгасна, когато мъртвите бяха погребани и цената на войната се яви пред хората под формата на повишени цени на стоки и апартаменти – като цяло, когато дойдохме на себе си след патриотичното опиянение, веднага ни стана ясно, че причината за Испанско-американската война се свежда по същество до това каква ще бъде цената на захарта. С други думи, животът, кръвта и средствата на американския народ бяха изразходвани за защита на интересите на американските капиталисти, които бяха заплашени от испанското правителство. Това не е преувеличение, а се основава на абсолютни факти и цифри и се доказва от отношението на американското правителство към кубинските работници. Когато Куба се озова под властта на Америка, на същите войници, изпратени да освободят Куба, беше наредено да се стреля по кубинските работници във фабриките за пури по време на голяма стачка, която те организираха малко след войната.

Но не сме виновни само ние, че започваме война поради такива съображения. Започва леко да се повдига завесата над историята на ужасната Руско-японска война [1904-1905 г.; конфликтът възниква в резултат на съперничеството за господство над Корея и Манджурия и води до победа на японците и край на експанзионистичната политика на Русия в Далечния изток], която струва толкова много кръв и сълзи, и виждаме, че зад страшния Молох на войната отново стои един още по-страшен бог на изгодата и печалбата. Куропаткин, руският военен министър, разкри истинската тайна зад избухването на войната. Оказва се, че царят и великите князе са инвестирали пари в корейски концесии и войната е предприета единствено, за да може бързо да се получи голям капитал.

Твърдението, че постоянната армия и флот са най-добрия начин за обезпечаване на мира, е толкова логично, колкото и позицията, че най-мирните граждани в града са тези, които са по-добре въоръжени от другите. Опитът от ежедневието показва, че въоръженият човек винаги иска да изпробва силата си.

Същото исторически важи и за правителствата. Всъщност мирните страни не харчат живота и енергията си за подготовка за война и по този начин по-добре защитават интересите на мира.

Нуждата  за увеличаване на армията и флота изобщо не е породена от външна опасност, а от страх от нарастващото недоволство на масите и духа на международно единство сред работниците. Силите се въоръжават именно за борба с врага отвътре – враг, който когато веднъж се събуди, ще бъде хиляда пъти по-опасен от нахлуващия неприятел.

Властите в продължение на векове са били заети с поробването на масите и са изучили добре тяхната психология. Те знаят, че масите са като малки деца, чиято мъка и сълзи лесно се превръщат в радост, когато им дадат малка играчка. И колкото по-ярко е облечена играчката, колкото по-пъстър е цветът ѝ, толкова повече те я харесват.

Армията и флотът се явяват за народа такива играчки. За да ги направят по-привлекателни и приемливи, стотици и хиляди долари се изразходват за тяхното показване. Американското правителство оборудва флота и го изпрати до тихоокеанското крайбрежие, така че всеки американски гражданин да почувства гордостта и славата на Съединените щати. Град Сан Франциско похарчи 100 000 долара за приемане и лечение на флота; Лос Анджелис – 60 000 долара; Сиатъл и Такома – около 100 000 долара. Прием и угощение на флота? Това означава обяд и вино за висшите офицери, докато „смелите момчета“ трябваше да прибегнат до бунт, за да получат достатъчно храна. Да, 260 000 долара бяха похарчени за фойерверки, театри и забавления, докато мъжете, жените и децата в страната гладуваха по улиците и хиляди безработни бяха готови да продадат труда си на каквато и да е цена, само и само да не умрат от глад.

260 000 долара! Какво ли не можеше да се направи за такава огромна сума! Но вместо хляб и подслон, децата на тези градове бяха взети да гледат флота, за да може това да остане, както се изрази един вестник, „в паметта на детето завинаги“.

Хубави неща предлагат на децата да запомнят! Оръжия за цивилизовано убийство! Ако паметта на детето трябва да бъде отровена от такива спомени, тогава къде са нашите надежди за осъществяване на световно братство?

Ние, американците, твърдим, че сме миролюбив народ. Ние мразим проливането на кръв и се противопоставяме на всяко насилие. Ние обаче почти изпадаме в истерия от радост поради факта, че от самолети можем да хвърляме динамитни бомби по беззащитните граждани. Готови сме да бесим, да линчуваме или да удряме с ток всеки, който под влияние на нужда рискува живота си и организира опит за покушение над някой индустриален крал. Сърцата ни се изпълват с гордост при мисълта, че Америка се превръща в най-могъщата нация в света и че тя може при нужда да сложи крак на врата на всички останали народи.

Такава е логиката на патриотизма.

Патриотизмът оказва много лошо влияние върху средния обикновен човек, но това не е нищо в сравнение с обидите и униженията, на които патриотизмът подлага войника – тази бедна и измамена жертва на невежеството и предразсъдъците. Какво предлага патриотизмът в бъдеще за него – защитник на страната и пазител на нацията? Нищо друго освен живот, пълен с робско подчинение, порок и разврат по време на мир и опасност, трудности и дори смърт по време на война.

Последният път, когато изнесох лекция в Сан Франциско, посетих Президио, най-очарователното кътче с изглед към залива и парка. Там трябваше да има площадка за детски игри, градина и музика, за отдих на уморените.

Вместо това цялото място е обезобразено от грозни, сиви казарми, в които който и да е богаташ дори не би настанил кучетата си. В тези ужасни казарми войниците са натъпкани като добитък; тук те прекарват младостта си, като почистват ботушите и полират месинговите копчета на висшите офицери. Тук, както видях, беше установен принципът на разграничаване на класите: синовете на свободната република, наредени в линия като затворници, отдаваха чест на всеки лейтенант, който минаваше. Прословутото американско равенство всъщност унижава човешкото достойнство и поставя униформата над всичко!

Казарменият живот развива тенденции на сексуално извращение и постепенно води до същите резултати, които се получават в европейските милитаризирани страни. Хавелок Елис, известен писател по въпросите на сексуалната психология, изучава подробно този въпрос и казва:

„Някои от казармите са големи центрове за мъжка проституция… Броят на проституиращите войници е по-голям, отколкото бихме искали да вярваме. Без преувеличение може да се каже, че в някои полкове повечето войници се продават. През летните вечери Хайд Парк и районът близо до Албърт Гейт са пълни с гвардейци и други войници с и без униформи, почти открито ангажирани с аферата. В повечето случаи това дава приличен доход в допълнение към джобните войнишки пари.“

До какви размери този разврат е проникнал в армията и флота, може да се види от факта, че има специални къщи за тази форма на проституция. Тази практика се наблюдава не само в Англия, но и във всички други страни.

„Войниците във Франция се преследват не по-малко, отколкото в Англия или Германия. В Париж и други градове, където има гарнизони, има специални къщи за военна проституция.“

Ако Хавелок Елис беше включил Америка в своето изследване на сексуалните извращения, тогава той щеше да види същата картина тук в нашата армия и флот. Увеличаването на постоянната армия неизбежно засилва растежа на тези извращения – казармите в това отношение играят ролята на инкубатори.

Но оставяйки настрана лошото влияние на казармения живот върху сексуалните инстинкти, откриваме, че това прави войника неспособен на каквато и да е полезна работа, след като напусне армията. Хората, които владеят някакъв занаят, рядко се присъединяват към армията или флота, но дори и те след военна служба стават неспособни на предишната си професия. Те възприемат навици на безделие и вкус към вълнения и приключения; следователно мирната работа не може да ги задоволи. Освободени от армията, те вече не могат да се върнат към полезен труд. Обикновено това са именно социални отпадъци, затворници, които са излежали присъдите си и т.н. Те отиват в армията, където ги изтощават житейската борба и склонността към правене на нищо. След освобождаването си от армията те отново тръгват по предишния път на престъпления, още по-груби и покварени от преди. Известно е, че в нашите затвори има голям процент престъпници, бивши войници. От друга страна, армията и флотът се попълват до голяма степен от бивши престъпници!

Духът на патриотизма не търпи целостта и независимостта на личността – случаят с войника Уилям Бувалда е особено представителен в това отношение. Той глупаво вярваше, че човек може да бъде войник и в същото време да се възползва от човешките си права – военните власти го подложиха на тежко наказание за това. Вярно, той служи в армията повече от 15 години и през това време рекордът му беше безупречен. Затова генерал Фънстън смекчи присъдата и му назначи само 3 години затвор, като същевременно каза следните много показателни думи: „първият дълг на офицер или войник е безпрекословното подчинение и преданост към неговите началници; изобщо няма значение дали той одобрява това началство или не“. Тези думи на Фънстън определят точно естеството на военната дисциплина. Според него влизането в армията е отказ от Декларацията за правата на независимост!

Патриотизмът претърпява странно развитие, превръщайки мислещото същество в юридическа машина!

За да оправдае тази тежка присъда срещу Бувалда, генерал Фънстън заяви пред американския народ, че престъплението му е „тежко престъпление, равно на държавна измяна“.

Че какво е било това „ужасно престъпление“? Оказва се, че Уилям Бувалда е бил на публичен митинг в Сан Франциско, където са присъствали около 1500 души, и там – о, ужас! – той се ръкува с оратора, който не беше никой друг освен Ема Голдман! Наистина ужасно престъпление, за което генерал Фънстън казва: „тежко военно престъпление, то е много по-лошо от дезертьорството“.

Възможно ли е да се измисли по-лошо обвинение срещу патриотизма от този случай, когато човек без причина е обявен за престъпник, вкаран в затвора и му е отнет целият плод на 15-годишна вярна безупречна служба? Бувалда даде на отечеството си най-добрите години от живота и младостта си.

Но всичко това се смята за нищо. Патриотизмът е неумолим и като всички ненаситни чудовища той изисква или всичко, или нищо. Той не допуска, че войникът в същото време може да бъде човек, който има право на свои мнения и чувства, право на свои наклонности и идеи. Патриотизмът не позволява това. Това е урокът, който Бувалда трябваше  вече да научи – той го научи на висока цена, но не без полза за себе си. Когато е освободен, той загубва позицията си в армията, но за това получава правото на самоуважение. За това си струва да се излежи 3 години затвор! Един писател, говорейки за милитаризма в Америка, в последната си статия обсъжда властта на военните над цивилното население в Германия. Между другото, той казва, че ако нашата република няма друга цел освен да гарантира на всички граждани равни права, тогава тя само оправдава съществуването си. Убедена съм, че писателят не е бил в Колорадо по време на Патриотичния режим на генерал Бел. Той вероятно би променил мнението си, ако беше видял, че в името на патриотизма и републиката хората са хвърляни в клетки за добитък, влачени, прогонвани през границата и подлагани на всякакви обиди и унижения. Този инцидент в Колорадо не е изолиран в процеса на нарастване на военната власт в Съединените щати. Няма да се проведе нито една стачка, където войските и милицията да не биха се притекли на помощ на администрацията и не биха действали толкова арогантно и грубо, колкото и войниците на кайзера. Освен това имаме така наречения военен закон на Дик. Писателят забрави ли за това?

С нашите писатели обикновено се случва постоянно нещастие – те или не знаят абсолютно нищо за текущите събития, или поради липса на честност не искат да говорят по неудобните за тях теми. Военният закон на Дик беше бързо прокаран през Конгреса, при това почти нямаше дебати и още по-малко имаше съобщения за това във вестниците – този закон дава на президента правото да превърне всеки мирен гражданин в кръвожаден убиец; на думи това се предполага да се прави в името на защитата на страната, а всъщност е в името на защитата на интересите на партията, чийто представител е президентът.

Нашият писател заявява, че милитаризмът в Америка никога не може да се превърне в такава сила като в чужбина, защото военната ни служба се основава на доброволен принцип, а там на принуда. Но той забравя два важни факта. Първо, наборната служба предизвика в Европа сред всички класи на обществото дълбока омраза към милитаризма. Хиляди млади войници влизат в армията, протестирайки срещу това, и когато се озоват в нея, прибягват до всякакви начини да дезертират. Второ, именно принудителната военна служба създаде антимилитаристкото движение, от което европейските сили се страхуват повече от всичко. Ясно е, че милитаризмът е най-силната крепост на капитализма.

След като милитаризмът отслабне, капитализмът неизбежно ще се разклати.

Вярно е, че ние в Америка нямаме универсална военна повинност; това означава, че нашите мъже обикновено не са принудени да се присъединят към армията, но ние сме развили друга, още по-сурова и взискателна сила – това е необходимостта. Не е ли вярно, че по време на индустриална стагнация броят на влизащите в армията се увеличава в колосална степен! Военната професия може да не е много печеливша и почтена, но все пак е по-добре, отколкото да се скита из страната в търсене на работа, или да се стои на опашка за хляб, или да се спи в общински квартири. Освен това тя все още означава 13 долара на месец, хранене три пъти на ден и място за спане.

Но дори необходимостта не е достатъчно силен фактор, за да съблазни силни и хора с характер в армията. Не е изненадващо, че нашите военни власти се оплакват от „лошия материал“, който влиза в армията и флота. Това признание е изключително приятен знак, който показва, че средностатистическият американец все още има достатъчно дух на независимост и любов към свободата, за да рискува по-скоро глад, отколкото да се съгласи да сложи военна униформа.

Мислещите мъже и жени по целия свят започват да разбират, че патриотизмът е твърде тясна и ограничена идея, за да отговори на всички нужди на нашето време. Централизацията на властта породи чувство на международна солидарност сред потиснатите нации по света, солидарност, която представлява по-голямата хармония на интересите между американския работник и неговия другар в чужбина, отколкото между американския копач на въглища и експлоатиращия го негов съгражданин; солидарност, която не се страхува от чуждо нашествие, защото това ще доведе всички работници до момент, в който те ще кажат на своите господари: „Елате и сами си вършете убийствата. Ние го правихме за вас твърде дълго.”

Тази солидарност пробужда съзнанието дори и на войниците, които са плът от плътта на едно човешко семейство. Тази солидарност доказа своята полезност повече от веднъж по време на минали конфликти и накара войниците по време на Комуната от 1871 г. да откажат да застрелят братята си. Тя даде бодрост на руските моряци, когато те вдигаха бунтове срещу руските броненосци през последните години и някой ден ще доведе и до бунт на всички потиснати и страдащи срещу техните международни експлоататори.

Пролетариатът на Европа разбра каква огромна сила се крие в тази солидарност и започна война срещу патриотизма и неговото кърваво отражение – милитаризма. Хиляди хора пълнят затворите във Франция, Германия, Русия и скандинавските страни, защото се осмеляват да предизвикат този остарял предразсъдък. Това движение не се ограничава само до работническата класа, но пленява представители на всички класи и положения; основните му поддръжници са мъже и жени, изтъкнати в изкуството, науката и литературата.

Америка трябва да ги последва. Духът на милитаризма вече се е разпространил навсякъде. Убедена съм, че милитаризмът в Америка прераства в по-голяма опасност, отколкото където и да е другаде, защото капитализмът тук подкупва онези, които той иска да унищожи.

Началото вече е положено в училищата. Очевидно правителството се придържа към йезуитското правило: „дай ми ума на детето си и аз ще направя човек от него“. Децата се учат на военна тактика, славата на военните подвизи в училище се поставя над всичко друго, а младите умове се покваряват, за да угаждат на правителството. Освен това навсякъде са окачени ярки плакати, с които младежът е убеждаван да се присъедини към армията или флота. „Прекрасна възможност да видите целия свят“, крещи правителственият агент. Така невинни момчета са изцапани с патриотизъм, а Молох-ът на милитаризма превзема нацията.

Американският работник е дал толкова много на войника от федералните и щатските войски, че е напълно прав в отвращението и противопоставянето си на униформения паразит. Самото отричане обаче не решава този голям проблем. Нуждаем се от образователна пропаганда сред войниците – антипатриотичната литература ще им даде представа за позора на професията им и това ще събуди у тях съвестта и съзнанието за истинското им отношение към човек, от чийто труд зависи собственото им съществуване.

Именно от това правителството се страхува най-много. Оказва се, че вече е държавна измяна за войник да присъства на радикален митинг. Без съмнение те ще обявят четенето на радикална брошура от войник също за предателство към държавата. Но нима не знаем, че правителствата на всички времена и народи винаги са наричали всяка крачка напред предателство. Тези, които наистина искат да работят за преизграждане на обществото, трябва да не обръщат внимание на това и трябва да са готови на всичко, защото може би е много по-важно да се каже истината в казармата, отколкото във фабриката. Когато унищожим лъжите на патриотизма, тогава ще изчистим пътя за изграждане на основите на едно ново, наистина свободно общество, където всички народи ще се обединят въз основа на всеобщото братство.