Вземане на решения сред асамблеите

Или установяване на пряка демокрация в различните територии.

Също така, изясняване на разликата между мрежи и федерации.

Публикуваме превод на една много интересна статия на Херъд, в която се критикуват традиционно приетите от много анархисти методи, по които да се устроят пряката демокрация и организацията на бъдещото общество – делегатите и федерациите, свързвани от него с представителното управление и йерархията. Вместо това той описва две процедури за вземане на решения без участието на представители и предлага придържане към обединения, наречени мрежи (от събрания). Основна единица за него е кварталното събрание, всяко от които би трябвало (след като достигне до вътрешно споразумение) преди всичко да преговаря с други подобни за изработването на решения на регионално равнище.

* * *

Вземане на решения сред събранията

(Всъщност има само два начина, които са съвместими с пряката демокрация.)

Ключовият проблем при изграждането на хоризонтален, нейерархичен обществен ред, основан на пряка демокрация и демокрация на участието, никога не е бил как това да стане на местно ниво в рамките на едно градско събрание, работнически съвет или селско събрание, а как да се вземат решения в рамките на множество такива събрания. Пряката демокрация често се отхвърля именно защото хората смятат, че тя не може да работи на по-големи територии. Не вярвам, че това е вярно, но е вярно, че доколкото знам, това все още не е правено. И това е предизвикателството, пред което сме изправени. Следователно процедурите за вземане на решения не са второстепенен въпрос. Съвсем не. Те са абсолютно централен, основен въпрос. Докато не решим проблема с прякодемократичното вземане на решения в различните територии, не можем да създадем свободно общество. Това е толкова очевидно.

Какви са нашите възможности? Първо, нека да разгледаме какво се прави в момента в капиталистическите т.нар. представителни демокрации. Просто. Индивидуалните гласове в цялата държава се преброяват, за да се изберат представители, които след това вземат решенията. Разбира се, повечето хора вече осъзнават, че това е измама и няма нищо общо с истинската демокрация. Това е средство, което управляващите класи използват, за да останат на власт. Богатите са в състояние, общо взето, да контролират кой се кандидатира за поста и какво прави, след като го заеме. Освен това управляващата класа взема всички важни решения зад кулисите, за да увековечи капитализма. Дори парламентите, контролирани в продължение на години от мнозинство от социалисти, не са били в състояние да свалят капиталистическите управляващи класи.

Но какво би станало, ако нямаше управляваща класа, а само нашите народни събрания в кварталите и на работните места? Какво ще стане тогава? Ами, бихме могли да продължим да използваме същата процедура, както буржоазните демокрации, и да избираме представители чрез преброяване на индивидуалните гласове в цялата страна. Маркс и Енгелс смятат, че ако нямаше управляваща класа, нямаше да има проблем с представителите, защото те нямаше да служат на интересите на управляващата класа, а на работническата класа. Век и половина по-късно вече знаем, че това не е така. Елитът, който взема решения, много бързо се превръща в бюрокрация, която от своя страна бързо се превръща в нова управляваща класа.

Съществува обаче и друг начин за избор на представители (освен чрез общи избори). Всяко събрание би могло да избере свой представител (сред радикалите е прието да ги наричат делегати, а напоследък и говорители) и да изпрати тези делегати на регионалните събрания за вземане на решения. Но тук започваме да се сблъскваме с обърквания, неясноти и несъгласия.

Традиционно анархистите оправдават отказа си от властта над вземането на решения в полза на делегати, свързани с понятия като „мандат“ и „отзоваване“. Разгледах тези понятия в книгата си „Освобождение“. Мисля, че тук просто ще препечатам съответните параграфи.

Федерацията и други заблуди

С идеята за федерация анархистите дълго време се заблуждават, че са решили трънливия проблем как да имат едновременно пряка демокрация и мащабна организация. Това е една шаблонна формула, която те ритуално повтарят – „федерация на общинско, регионално, национално и международно ниво“. Това е голяма илюзия. Федерацията създава йерархия, като използва делегати (т.е. представители), за да формира все по-малки и по-малки звена за вземане на решения, все по-отдалечени от кварталите. Но за да стане по-приемлива, тази идея е гарнирана с три други илюзии: мандат на делегатите, незабавно отзоваване, откъсване на разработването на политики от администрацията (policy; план, програма, начин на действие). Смятам, че и трите идеи са погрешни и са несъвместими с пряката демокрация, а оттам и с анархизма, самоуправлението и автономията.

Идеята за упълномощен делегат е мираж, защото веднага след свикването на събранието всичко е отворено (за обсъждане). Обсъждането на въпросите ги дефинира отново. Понякога промяната само на една дума в дадено предложение може напълно да промени смисъла и въздействието му. Делегатите няма как да избегнат собствената си преценка по въпросите, след като обсъждането започне, независимо от това колко подробни са предварителните им инструкции. Така че идеята, че упълномощените делегати запазват правомощията за вземане на решения на кварталните събрания, е илюзия. Накратко, не вярвам, че делегатите могат да бъдат упълномощявани.

Идеята за незабавно отзоваване също е илюзия. За да работи отзоваването, хората вкъщи трябва да следят дискусията толкова внимателно, колкото ако самите те са там. Те би трябвало да имат подробни и актуални познания по въпросите, които се разгръщат по време на дебатите между делегатите. Дори ако всички вкъщи гледаха конференцията на живо по телевизията (което е невъзможно), за да упражнят правото си на отзоваване, те би трябвало да се съберат на събрание в своите квартали и да обсъдят дали даден делегат се е отклонил от мандата достатъчно, за да го отзоват. Но ако те ще правят това, ако имат такова интимно познаване на проблемите и такава система за комуникация, те биха могли да вземат решенията директно, без да си правят труда да организират конференция на делегатите. Един кратък размисъл показва, че цялата идея за отзоваване е погрешна, но тя се повтаря безкритично от радикалите в продължение на десетилетия.

По подобен начин в идеята за разделение между изработката на политики и администрацията няма смисъл. Всеки, който е работил по проект, знае, че непрекъснато трябва да се вземат всякакви решения. То може да бъде най-обикновено решение и въпреки това да има дълбоки последици върху цялостната политика. Но освен ако не се случи дадено решение да бъде подложено на контрол, да бъде обсъдено и излъчено, може да остане неясно какви ще са неговите последици. С други думи, почти невъзможно е да се отделят чисто административните решения от решенията, свързани с политиката, защото е възможно да се окаже, че почти всяко така наречено административно решение има последици върху нея. Разграничението е фалшиво. То е още една илюзия, начин да се убедим, че все още имаме проект, основан на пряката демокрация, докато това не е така. (стр. 94-95)

Според мен тези възражения са основателни и потвърждават необходимостта да се придържаме към пряката демокрация и никога да не предаваме правото на вземане на решения на делегати (представители, говорители). Други обаче продължават да възразяват, като казват, че този принцип (да не се отказваме от вземането на решения) не бива да се издига по този начин. Те настояват, че имат право да предадат тази власт на делегатите, ако те и тяхната група наистина искат да го направят. Те казват, че се доверяват на своите делегати да вземат правилните решения, такива, каквито би взела самата група, защото делегатът познава групата и ще действа в неин интерес.

На първо място, просто не е вярно, че делегатите винаги могат да знаят какво искат техните избиратели по всеки въпрос. Мненията се променят. Почти неизбежно се появяват разногласия. Но в по-общ план, ето какъв е моят отговор на този аргумент (отново взет от „Освобождение“):

Основна причина да се избягва предаването на правомощията за вземане на решения на представители не е, че по този начин хората предават правомощията си на други и създават елит за вземане на решения, въпреки че и това е достатъчно лошо. Не става дума за това, че по този начин те вече не са „автономни индивиди“, тъй като такова нещо не съществува. По-скоро става дума за това, че с това действие те сами си забраняват да участват в обсъждането на въпросите. Те се отказват от природата си на мислещи личности и вместо това прехвърлят тази функция на други. (стр. 113)

Други предполагат, че може би ротацията би решила проблема. Все пак бихме могли да отстъпим вземането на решения на делегатите, но след това да ги сменяме често, така че да не може да се появи елит на вземащите решения. Вярно е, че формирането на елит би могло да бъде блокирано по този начин. Но това все пак означава, че бихме се отказали от нашата власт за вземане на решения, предавайки я на други. Въпреки че тя се държи само временно от всеки един човек, тя все пак трайно ни е отнета. Ротацията е добра стратегия за много видове задачи. Всеки проект е разделен на задачи и в много случаи е полезно тези задачи да се ротират, така че всеки да може да научи всичко, т.е. всеки да може повече или по-малко да стане компетентен в цялата операция. Общото вземане на решения в събранията обаче е в друга категория. То е задача от различен вид.

Може би едно уточнение би било полезно в този момент. Пряката демокрация не означава, че всяко решение за всичко се взема от всички. Това очевидно е невъзможно. Самата идея е абсурдна. Решенията за огромни области от живота, като повечето проекти, конкретни работни места или домакинства например, ще се вземат от пряко ангажираните. Само решенията от общо значение трябва да се вземат от общи събрания. Но общите събрания ще решават какви са тези въпроси и какво трябва да ги засяга и какво не. Следователно по-добро от разграничението политика-администрация е това дали нещо е въпрос, който трябва да бъде решен от цялата общност, или е въпрос, който може да бъде оставен на подгрупите. Всеки обществен ред ще има разделение на труда, със специализирани задачи, при които вземането на решения е най-добре да се остави на тези, които действително изпълняват задачата. Грешка е да се мисли, че самото вземане на решения е специализирана задача, за която избираме лица със специализирани умения, за да я изпълняват (в момента това са политиците или по-общо казано делегатите, представителите или говорителите). Това е сериозна грешка и неизбежно води до йерархично общество.

Както и да е, тук не е мястото да се аргументира изцяло тезата за нужда от пряка демокрация. (Все пак трябва да спомена поне един съществен факт: можем да победим капиталистите само като им отнемем вземането на решения и ги преместим в нашите собствени прякодемократични събрания). Но засега нека просто приемем, че сме съгласни, че искаме пряка демокрация. Как да я постигнем? Както беше споменато по-горе, проблемът е как да се вземат решения сред групи (събрания, съвети) по начин, който е съвместим с пряката демокрация. Тоест, как можем да вземаме решения на различни територии, без да използваме делегати или да избираме представители? Това е проблем, който все още не е решен в исторически план, т.е. в реалната социална практика.

Има два начина да се избегне избирането на представители.

(1) Бихме могли да обсъждаме въпросите в нашите събрания, но след това да преброим индивидуалните гласове от всички отделни събрания. Това е голямо подобрение в сравнение с парламентарната демокрация и избирането на представители (т.е. лица, вземащи решения), тъй като при тази практика хората гласуват по действителните въпроси и освен това участват лично в обсъждането и дебатите лице в лице, като гласовете се вземат точно там, в събранието (но се преброяват измежду различните събрания). По този начин се избягва практиката да се гласува за отделни лица, които невинаги са се възползвали от такова обсъждане. Тази процедура е съвместима с пряката демокрация и би могла да се използва в извънредни ситуации, при условие че може да се направи предложение, което да бъде гласувано нагоре или надолу (а получаването на такива предложения не е толкова лесно, колкото изглежда). Извънредна ситуация би била тази, в която няма достатъчно време да се премине през нормалния процес на консенсус. Очевидно е, че ще е необходимо някакво определение за извънредна ситуация; в противен случай тази процедура може да бъде използвана в ситуации, в които не е необходимо, като по този начин се прекъсне вземането на решения с консенсус.

Недостатъците на процедурата обаче са, че тя ще изисква индивидуално отчитане на гласовете и използване на някакъв принцип на мнозинството (напр. обикновено, две трети). Освен това тази възможност няма да е налична, ако нашите събрания използват т.нар. процедури за вземане на решения с консенсус (което изисква промяна на предложенията, за да се вземат предвид възраженията), при които гласовете не се преброяват индивидуално (което, разбира се, най-вероятно ще бъде нормалният начин на работа).

(2) Вторият начин за избягване на избора на представители включва процес на преговори „напред-назад“ и може да бъде формулиран по следния начин:

Предложенията, които засягат две или повече събрания, първо ще бъдат обсъдени и решени в местното събрание, като се използва процесът на „консенсус“. След това преговарящи от всяко участващо събрание ще се съвещават, за да изгладят различията и да подготвят общо споразумение, което след това ще бъде върнато за ратификация от местните събрания. Този процес ще продължи, докато всички участващи събрания не бъдат удовлетворени от решението.

Ключовото понятие тук е ратификация. Вземането на решения остава твърдо на местно ниво. Всички решения по въпроси извън местната област, например на регионално равнище, трябва да се основават на ратификация от местните събрания, а това може да се осъществи само чрез процес на преговори. Няма друг начин, без да се върнем към принципа на обикновеното мнозинство и преброяването на гласовете на отделните лица (както в процедура № 1 по-горе), като по този начин се обезсилва процесът на консенсус. Това може да отнеме време, но защо да се бърза? Просто трябва да признаем, че това е начинът, по който трябва се прави. Това е времето, от което се нуждаем, и стъпките, през които трябва да преминем, за да вземаме прякодемократични решения.

Но несъмнено ще има и такива, които ще проявят нетърпение към този процес и ще настояват „да се захващаме с работата“. Каква е тази работа, с която трябва да се захванем? Имаше такива хора в Новата левица, които се разочароваха и нямаха търпение от цялото време, което отделяхме за постигане на егалитарни отношения в собствените ни проекти и групи. Те искаха „да се заемаме с работата“ (предполагам, че с правенето на революция). Ето защо Новата левица роди идеята за префигуративна политика, при която нашите настоящи практики, процедури и поведение трябва да приличат на тези, които ще искаме в бъдещото общество, което се опитваме да създадем.

Подобно е положението и при вземането на решения. Сега трябва да измислим практиките, които ще са ни необходими по-късно в един свят, пълен с демократични автономни райони. Ако не можем да се научим сега да вземаме решения в групи (събрания, територии) въз основа на пряката демокрация, нямаме нищо, абсолютно нищо и може и да забравим за създаването на самоуправляващо се общество. Това е препятствие, което трябва да преодолеем, преди да можем да създадем свободно общество.

* * *

В светлината на горната дискусия би било полезно да се разгледа неотдавнашният експеримент с народните събрания в Оахака, Мексико. Жителите на Оахака създадоха Народното събрание на народите на Оахака (Popular Assembly of the Peoples of Oaxaca) в град Оахака. Те създадоха и четиридесет други народни събрания в по-малки градове, разпръснати из щата. Не знам много за четиридесетте местни градски събрания (но доколкото знам, те не са правили опит да създадат мрежа, използвайки пряката демократична процедура за вземане на решения, описана по-горе). Не чета на испански език. Но следях доста внимателно англоезичните репортажи и затова имам известни познания за народното събрание в град Оахака. То се състоеше от делегати (приблизително 180 души, но броят им несъмнено варираше от заседание до заседание). Делегатите бяха изпратени от профсъюзите, учителския профсъюз (секция 22), различни неправителствени и местни организации, народни събрания от по-малките градове, различни квартали, градски съвети, разпръснати отделни лица и т.н.

Следователно това събрание представляваше един вид модифицирана парламентарна демокрация. То не се основаваше на пряката демокрация. Вярно е, че този начин на избор на делегати е много по-добър от избора им чрез общодържавни избори (които богатите могат лесно да контролират). Вярно е също така, че това беше начин да се заобиколи съществуващата структура на властта, основана на установените политически партии. И все пак много, а може би и повечето от организациите, които изпратиха делегати на народното събрание, сами по себе си не бяха вътрешно организирани на основата на пряката демокрация, а по-скоро представляваха традиционни йерархични организации. Така че по същество те изпращаха „лидери“ на народното събрание. Но поне тези делегати бяха „лидери“ на своите местни групи, а не лидери, наложени отгоре (освен може би в някои от националните профсъюзи). Това народно събрание обаче определено беше създадено, за да бъде орган за вземане на решения в цялата държава. И наистина, не след дълго събранието започна да приема решения, които бяха задължителни за цялата държава. Така то придоби функциите на законодателен орган. Освен това народното събрание използваше традиционното управление на мнозинството, само по себе си, като гласовете бяха преброявани индивидуално. Освен това народното събрание беше само едно в целия град Оахака, който има население от 250 000 души (от общо 3,3 милиона в щата). Но то не беше предназначено да бъде събрание за самия град Оахака. Делегатите му бяха от целия щат.

Имаше поне един елемент на пряка демокрация, за който знам. Секция 22 на учителския синдикат практикуваше така нареченото „допитване до базата“. Решенията, взети от народното събрание, трябваше да бъдат ратифицирани от всички членове на учителския синдикат. Не знам дали други организации, представени в събранието, са използвали тази процедура. Впечатлението ми е, че не са го правили. Също така не знам колко често е трябвало да се консултират делегатите от секция 22 и за какви видове решения. Дали само за наистина важните решения, или повече или по-малко за всичко? Впечатлението ми е, че само за наистина важните решения, като например дали да се прекрати стачката или не.

* * *

За сравнителни цели можем да разгледаме системата на кварталните съвети в Ел Алто, Боливия. Това е един от най-напредналите градове на Земята по отношение на местния контрол и организацията на гражданите, с елементи на пряка демокрация. Този град с население от 800 000 души е организиран в 600 квартални съвета. Съветите на практика управляват града. Средният брой на членовете на един съвет е 200, но тези двеста участници обикновено представляват целия квартал. Те са глави на семейства, профсъюзи, търговски организации и т.н. Така че тези квартални съвети не са събрания на целия квартал (което би означавало събрания на приблизително 1300 души). Те са събрания на делегати от квартала. Независимо от това, това са мощни местни структури. При вземането на решения за целия град, Ел Алто също разчита на делегати, на централен съвет, съставен от делегати, избрани от съветите на кварталите. Така че на градско ниво те са се върнали към федерацията и йерархията, към модифицирано представително управление.

Бележка за разликите между федерация и мрежа

В новата си книга „Консенсус“ (2006 г., See Sharp Press) Питър Гелдерлус казва следното за федерациите.

„Федерациите съдържат две нива на структура: местно и централно. Местната структура се състои от редица автономни групи, всяка от които работи в рамките на своята непосредствена общност и които по различни причини са решили да се обединят. Централната структура се проявява в периодични срещи, на които присъстват хора от всяка местна група в рамките на структурата. На тези централни срещи хората решават въпроси, отнасящи се до цялата федерация, и създават стратегии за действие, в които може да участва всяко населено място, за да се постигне по-широко въздействие. Федерацията никога не бива да диктува на дадено населено място, а да признава автономността и самостоятелната общностна работа на всяка местна група като източник на нейната сила.“

Противоречието тук е очебийно. Ако централното събрание решава „въпроси, отнасящи се до цялата федерация“, как това е съвместимо с твърдението, че „федерацията никога не трябва да диктува на дадена местност“. Не е така. Ако решенията, взети на централните събрания, не са задължителни за местните групи, няма смисъл да се вземат. Ако местните групи са наистина автономни, тогава защо да се преструваме, че регионалното събрание на делегатите има някаква власт над тях? На практика, разбира се, и тук мисля, че Гелдерлус си е представил ситуацията погрешно: регионалните събрания наистина приемат, че вземат решения, които са задължителни за цялата федерация. Освен това местните групи изпращат делегати на тези регионални събрания също с разбирането, че този орган може да взема решения, които са задължителни за всички групи във федерацията. Това е целият смисъл на регионалните събрания в рамките на федерацията. И според мен това е нещото, което отличава федерацията от мрежата. Федералистите са се съгласили да отстъпят правомощията си за вземане на решения на делегатите, които след това отиват на регионалните събрания, за да вземат решения за цялата федерация. Участниците в мрежата отказват да предадат правомощията за вземане на решения на делегатите, а вместо това практикуват прякодемократично вземане на решенията в групите (събранията, териториите), както е посочено по-горе.

Понякога се изтъкват и други критерии за разграничаване на мрежите от федерациите. Гелдерлус споменава един от тях, а именно „добре дефинирани принципи на единство“. Затова често се казва, че федерациите имат много по-конкретни платформи или декларации за целите, отколкото мрежите. Във федерациите, както се казва, членовете са повече или по-малко на една и съща страница на една по-конкретно дефинирана политика. Те са по-хомогенни в такова отношение. За мрежите се смята, че са по-разнородни, с по-неясни формулировки на принципите. Това може и да е било вярно досега в исторически план, но не мисля, че е необходимо да бъде вярно. Не виждам причина, поради която една мрежа да не може да изработи също толкова специфично изложение на принципите си, колкото и една федерация. Защо не? Това би отнело малко работа. Но така е и с подобните твърдения, когато се отнасят до федерациите. Федерациите, като имат (като започват с) такова подробно изложение на убежденията, просто изключват онези, които не са съгласни с него. Ето защо те са по-хомогенни в политическо отношение. Една мрежа може да направи същото. Хората, които не са съгласни с очертаната политика, просто няма да станат част от мрежата. И обратното, една федерация би могла да бъде точно толкова свободно дефинирана и неясна, колкото се смята, че са повечето мрежи в момента.

Третото разграничение между мрежите и федерациите, което понякога се споменава, е, че федерациите имат по-бюрократична структура със секретари, касиери, различни други служители и други подобни. Отново, нищо не пречи на една мрежа също да създаде такова разделение на труда.

Не, мисля, че основното разграничение е дали всички решения се вземат на местно ниво или понякога се прехвърлят на делегатите на регионалните събрания. Това е разликата между пряката демокрация и някаква форма на представително управление. Ако искаме да бъдем свободни, ще трябва да настояваме и да се борим за пряка демокрация и да отхвърлим завинаги представителното управление.