Испанската социална революция от 1936 г.

Испанската социална революция от 1936 г., обикновено наричана Испанска революция, обхваща всички събития от революционен тип, свързани главно с анархистичекото (FAI) и анархо-синдикалисткото движение (CNT) в Испания, проявили силните и слабите страни на испанския анархизъм по време на гражданската война, в отговор на опита за военен преврат на 17 и 18 юли 1936г.

Към началото на гражданската война Испания наброява 24 млн. жители, от които в промишлеността са заети около една четвърт, а в селското стопанство – половината.

Идеологическите основи на испанската революция са свързани много тясно с анархо-синдикализма и анархизма, които са изключително мощни в Испания през 30-те години и в по-малка степен с революционния марксизъм на ПОУМ.

Анархистическото движение поражда колективизацията в областта на селското стопанство и индустрията в републиканска Испания.

Общи принципи и основни представители на тези движения

Принципите на социалната революция до голяма степен се основават на:

• много силна децентрализация, наречена „кантонализъм“ в Испания, в административната област;
• колективизация и самоуправление в икономическата сфера;
• анархистическа мисъл в моралната и социална области;
• силен антиклерикализъм в религиозната сфера;
• рационализъм в образователната сфера.

Тези принципи са приложени в селата и градовете в управляваната от Републиканската коалиция част от Испания.

Основните представители на тези движения бяха:

• Националната конфедерация на труда (CNT/AIT),
• Иберийската анархистка федерация (FAI),
• Работническата партия на марксисткото обединение (POUM),
• както и радикалните крила на Испанската социалистическа работническа партия (PSOE) и Общия съюз на работниците (UGT).

Фази на революцията

Военният метеж започва на 17 юли 1936 г. На 18-ти, докато пучистите продължават своето въстание, републиканската държава изглежда рухва, като четири правителства се сменят едно след друго в един ден. Този политически вакуум води държавните структури до разпад или паралич, създавайки ситуация на хаос.

„Анархисткото лято“ (юли-септември 1936 г.)

В началото на гражданската война Федерацията на Анархистите от Иберийския полуостров (FAI) наброявала 300 хиляди члена, а Испанската компартия (ИКП) – 30 хиляди и са я наричали “бакалска партия”.

Двата най-мощни синдиката през 1936 г. са анархистите от CNT (около 1 557 000 членове) и социалистите от UGT (приблизително 1 447 000 членове). Те призовават за обща стачка от 19 до 23 юли във всички части на Испания в отговор както на военния бунт, така и на очевидната апатия на самата републиканска държава.

От тези дни на обща стачка синдикатите се организират и се снабдяват с оръжия, след като щурмуват оръжейните складове на полицията, независимо дали полицаите са останали лоялни към републиканското правителство или не. На 19 юли в Каталуния, както и в други испански региони, обикновените работници извзеха оръжия, като нападнаха казармите, където привържениците на военното въстание бяха намерили убежище, издигнаха барикади по улиците и продължиха да арестуват бунтовници и заподозрени.

Радикали и посибилисти

Членовете на ФАИ Гарсия Оливер и Буенавентура Дуррути на пленума на CNT от 23 юли 1936 г. предлагат “да се отиде до край” и незабавно да се провъзгласи либертарния комунизъм, без да се страхуват от обвиненията в «анархистска диктатура». Но предложението не е прието. Абад де Сантилян защитава съюза с другите антифашистски сили. Нямайки уверенност в успеха на революцията в другите региони, делегатите на пленума решават, че е необходимо да се укрепи антифашистското единство. Стихийната междинна позиция, която болшинството от базата заема, се свежда до това, да не се влиза в структурите на властта, като се оказва натиск върху тях за осъществяване на социализацията на индустрията и селското стопанство.

Решението на актива на пленум е изходната грешка, ако не и престъпление. То предопределя следващите стъпки, вследствие на които събитията се развиват по собствена логика, водеща към краха.

Така през тези първи седмици в революционните анархо-синдикалистки сектори се появяват две групи, които впоследствие са антагонистични по отношение на линията, която имат спрямо войната и революцията:

• от една страна, това са радикални групи, свързани главно с FAI, CNT и Либертарната младеж, както и други малки организации, които искат да доведат до край гражданската война и социалната революция срещу бунта на военните;
• и от друга страна, една мнозинствена група на актива, която включва по-умерените сектори от CNT и други революционни групи – посибилисти -, която предпочита формирането на възможно най-широк фронт за борба срещу бунтовниците, в рамките на антифашисткия народен фронт (FPA) с неговите различни компоненти на Републиканското правителство.

След няколко месеца, въпреки съпротивата на радикалите CNT влиза в каталонското и общоиспанско правителство. Така опортюнистическото большинство от «лидерите» на испанския анархизъм извършва предателство спрямо анархисткия идеал, жертвайки революцията, заради призрачното антифашистско единство.

В същото време сме свидетели на формирането на извъндържавни административни структури, повечето от които на местна или регионална основа. Най-забележителните са Централният комитет на антифашистките милиции на Каталуния, Народният изпълнителен комитет на Валенсия, Регионалният съвет по отбраната на Арагон, Комитетът за обществена безопасност на Малага, Военният комитет на Хихон, Народният комитет на Сама де Лангрео, Съвета на Серданя и дори Антифашисткия комитет на Ибиса. Ние откриваме във всички тези структури двете течения на радикали и посибилисти. Първоначално държани от радикалните членове на FAI и CNT, тези комитети за отбраната и войната постепенно преминават в ръцете на посибилистите, за да издъхнат.

Колективизация на икономиката

Испанската икономика все повече се поставя под прекия контрол на работниците, организирани от анархо-синдикалистки профсъюзи като CNT. Фабриките се управляват от работнически комитети, земеделските райони са колективизирани и функционират като анархистически комуни. Дори хотели, ресторанти, фризьорски салони или транспорт се управляват от техните работници. Това явление засяга особено областите, където тези синдикати са най-мощни, като Каталуния, където 75% от индустрията и 70% от земята са колективизирани. Откриваме относително високи нива на колективизирана земя в Арагона и в провинция Бадахос със 70%, 60% в Кастилия-Ла Манча, 50% в Андалусия или 24% в Мурсия. В райони със социалистическо влияние процентът остава по-нисък, като във валенсианската общност (15%). Общо 54% от земята в републиканската част на Испания е колективизирана, според Института за аграрни реформи (IRA).

На някои места използването на пари е премахнато напълно и заменено от ваучери, които са доказателство за това, че притежанащите ги са участвали в общественополезен труд. Новата цена на стоките е намалена до 75 % от старата им стойност.

В Арагона

80% от обработваемата земя в Арагона е принадлежала на едрите земевладелци. Тя е една от крепостите на анархисткия радикализъм и има особена съдба. Нейната столица Сарагоса е вторият анархистически град в Испания след Барселона. В северния регион на Арагона, който се считаше за «маяк на революцията», тя стигна най-далече. Именно тук, на територията, където анархистските колони под командоването на легендарния революционер Дуррути водиха тежки боеве с фашистките войски, бяха направени най-решаващите крачки към установяването на анархо-комунизма, макар това да не беше обявено официално.

В Сарагоса, където няколко хиляди анархисти, затворени от републиката, чакаха да бъдат освободени, за една година се стигна до изключителната концентрация на анархисти в източната част на Арагона, желаещи незабавно да приложат свобосния комунизъм в общините откъдето минават. Войнстващите анархисти от големите градове се възползваха от своите контакти с населението, за да съдействат за обединяването на селяните в региона в комуни. Там бяха създадени около 450 селски колективи, повечето от които в ръцете на CNT и около 20 се държаха от социалистическия синдикат UGT.

Още в първите дни на въстанието, фронтът раздели Арагона на две части. На 24 юли 1936 г. Буенавентура Дурути, начело на 3000 души, напуска Барселона с първата от революционните колони. Това беше колоната на Дурути, съставена главно от работници, които се бият, като доброволци с пучистите.Тя бе последвана от други известни колони, тръгващи от Барселона или Валенсия, като Желязната колона (Columna de Hierro) или Червената и черна колона (Columna Rojo y Negro) и други. Тяхната цел бе превземането на Сарагоса, но посибилистките лидери, които гласуваха без радикалите, отишли да се бият по фронтовете, решиха да отложат атаката (спират доставките на боеприпаси за милицията) и изпратиха Дуррути на мадридския фронт, където той загина при неизяснени обстоятелства. Републиканците се страхуваха от Дурути след речта му, с която заплашваше да освободи Мадрид от буржоазията. Затова, със сътрудничеството на Посибилистката CNT, те предпочетоха да предадат Сарагоса в ръцете на фашистите, с което предотвратиха превземането на тази „втора Барселона“ от радикалните анархисти. Въпреки всичко, в историята остава революционното дело на анархистическата база в Арагона.

В арагонските коллективи живееха 300 или 400 хиляди души или 70% от населението на региона.

В тяхно разпореждане беше 60% от обработваемата земя. В колективите не влизаха “индивидуалистите”, които не желаеха да се колективизират. За тях конгреса през февруари 1937 г. прие следното решение: дребните собственици, които желаят да останат вън от колектива, няма да се ползват от преимуществата на колективизма докато, при определени условия, не им бъде разрешено да се ползват от общите блага и услуги. Възползвайки се от правото си да не се колективизират, те са длъжни да не препятстват дейността на колектива, при това всеки от тях може да има толкова земя, колкото може да обработва без да ползва наемен труд, който е най-строго забранен.

Арагонските села не бяха само селскостопански, а имаха местни занаяти и местна промишленост,поради което можеше да бъдат считани за малки градчета. С каменни и тухлени жилища, техните предприятия, културни и образователни учреждения, както и битови служби също бяха обобществени. Всичко това улесни обединяването на хората в свободни териториални и икономически общности, както се предвиждаше от анархо-комунистическата програма.

Вътре, в «колективите» нямаше никаква йерархия и всички се ползваха с равни права. Решаващ орган беше редовното общо събрание, което се свикваше веднъж в месеца. За текущата координация на комуналния и стопански живот се избираха комитети, възникващи на базата на предишните революционни комитети. Техните изборни членове от отрасловите секции не се ползваха от никакви привилегии и не получаваха за своята работа възнаграждение, различно от това на другите труженици. Всички делегирани членове на комитетите, освен техническите и ковчежници трябваше да продължават присъщата им трудова дейност. Всеки възрастен член на колектива (освен бременните) работеше. Трудът беше организиран на основата на самоуправлението. Бригади от по 5-10 човека решаваха всяка вечер какви работи ще се извършват на следващия ден. Избраните делегати извършва координацията и обмена на информация с другите бригади. В много колективи се прилагаше промяната на трудовите задължения, като работниците се преместваха от един отрасъл в друг според необходимостта. Промишлените предприятия се включваха в стопанската система на комуната, което водеше до обединение на индустрията и селското стопанство. Колективите се обединяваха в окръжни федерации.

Много важна мярка представляваше ликвидацията на парите. При това жителите на Арагона не се ръководеха от някаква финансова теория, а от своите етични и революционни разбирания. В много колективи отмениха възнаграждението за труда и въведоха неограничено свободно потребление на всички продукти в обществените складове, което не беше леко в условията на война и дефицити, особенно като се има предвид, че вън от колективите паричното обръщение се беше запазило. В септември 1936 г. болшинството общини приема така «семейна заплата». Всяко семейство в колектива получава равна сума пари примерно по 7-10 пезети на главата на семейството, 50% — на неговата жена и по 15% — на всеки друг член на семейството. Тези средства били предназначени само за покупка на продукти за храна и предмети за потребление. В много общини вместо държавните пари били въведени местни купони. В други съществували карти и талони. До решението за отмяна на парите в една трета от всички из 510 села и градове, приели колективизацията в Арагона, парите били отменени и продуктите се предоставяли безплатно от магазините на колектива чрез потребителска книжка, в другите две трети били приети съответни заменители на парите — бонове, купони, монети и т.н., които били валидни само в дадената община.

Пълната независимост на колективите един от друг, разликите в благосъстоянието на общините и в системата на разпределение затруднявали координацията на стопанската дейност, за която призовавали привържениците на задълбочаване на социалната революция, в това число и Дуррути, който лично агитирал колективистите. Във февруари 1937 г. се състои конгрес на колективите на Арагона с участието на няколкостотин делегати, на който се приема историческото решение за създаване на Федерация. Участниците се договорили да усилят агитацията в полза на колективизацията, да създадат експериментални ферми и технически школи, да организират взаимопомощта между колективите за предоставяне един на друг машини и работни ръце. Били премахнати границите между населените пунктове и комуналните рамки на собственността. Обединилите се колективи решили да координират обмяна с външния свят, създавайки за това общ фонд от продукцията, предназначена за обмен и започнали да съставят статистика за производствените възможности. Това трябвало да помогне да се установят реалните потребности на всеки от жителеите на региона, за да се ориентира производството към удовлетворяване на конкретните нужди на хората и да се въведе анархо-комунистическата практика на «планиране отдолу».

Дейността на арагонските колективи се оказала извънредно успешна. Даже по официални данни, реколтата в региона в 1937 г. се увеличила с 20%, докато в много други райони на страната тя се съкратила. В Арагона се строяли пътища, училища, болници, ферми, културни учреждения — на много места се осъществявала механизация на труда. Много жители получили за пръв път достъп до медицинска помощ и свободно, антиавторитарно образованиие (лекарите и учителите ставали пълноправни членове на колективите).

Много от тях не плащали данъци на държавата. те предпочитали доброволно да подпомагат директно фронта, което предизвикало гнева на управляващите кръгове.

Пътят на Арагона към анархо-комунизма бил прекъснат от испанската република в съюз със сталинистката «компартия», която взела под своя защита едрата и дребна испанска буржоазия. Резко възразявала против социалната революции ИКП, която твърдяла, че в страната трябва да се осъществяват само буржоазно-демократически преобразования в рамките на единния антифашистки фронт, обявявайки се против социал-революционните мерки на анархистите, против социализацията на промишленността и създаването на селски комуни. В сталинистската партия нахлули дребни собственици, предприемачи, кулаци, търговци, чиновници и офицери.

Накрая, било прието и решение от политически характер. Централното правителство се опитвало през цялото време да вземе под свой контрол непокорната Арагона. То настоявало за включване в Съвета на отбрана на Арагона — орган, първоначално състоящ се само анархисти — и членове на другите партии. В януари 1937 г. то разпоредило да се възстановят в региона старите общински съвети. В отговор конгреса на CNT в Арагона решил, че те не трябва да се месят в стопанската дейност на колективите.

В август 1937 г. републиканското правителство разгонва Съвет за отбрана на Арагона, възглавяван от анархистите. Танковата дивизия на «комунистическия» генерал Листер идва от фронта и с железните си вериги разрущава арагонските комуни. Една трета от колективите била разпусната, а останалите никога и не се съвзели от разгрома. Стотици активисти били арестувани, мнозина прогонени. Централното правителство предявило ултиматум — всички колективи да се легализират до 31 октомври под заплаха за разпускане. Над останалите бил въведен строг държавен контрол. В политическата сфера и в областта на промишлеността комитетите на НКТ правили все нови отстъпки, съгласявайки се с милитаризацията (създаване на регулярна армия), влизане в «Народния фронт», със широките мерки на държавен контрол и т. н., за да се даде оръжие на частите, контролирани от анархисти. В движението растяла съпротивата против отстъпките и някои местни групи от анархисти (например, в Льобрегате), асоциацията «Приятели на Дуррути», каталонската федерация на либертарната младеж (обединяваща до 40% от членовете на тази организация) в цяла Испания преминали в опозиция. Но вече били обезсилени. Към началото на 1938 г. революционните анархисти, разбрали, че революцията е проиграна. Били изгубени революционния ентусиазъм на масите, чувството, че те се сражават за един нов свят на свобода, равенство и братство. Сбъднало се това, за което предупреждавал италианския анархист Камилло Бернери, убит от сталинистите в 1937 г. в Барселона: ако войната престане да бъде революционна, тя ще бъде изгубена. Подема бил сменен от умора и безразличие. През март 1938 г. франкистските войски навлезли в обезкравената и обезсилена Арагона и довършили делото на контрреволюцията. Година по-късно настъпил края и на цялата Испанска Република.

В Каталуния

Профсъюзите на работниците в CNT са най-могъщите: те поемат управлението на множество текстилни фабрики, трамваи и автобуси в Барселона, създават колективни предприятия в най-разнообразни области като риболов, производство на обувки, обществени развлечения и малки предприятия. За няколко дни 70%от компаниите и предприятията попадат под контрола на работниците. Тази цифра е още по-забележителна, като се има предвид, че през 1936 г. в Каталуния е концентрирана две трети от испанската индустрия.

Каталуния също преживява културна и морална революция. „Народните атенеуми“ се превръщат в културни центрове и места за срещи, където се провежда идеологическо образование. Предлагат се курсове по здравна информация, ограмотяване, екскурзии до полетата, безплатен достъп до библиотеки, театрални представления, политически дебати и шивашки работилници. Съвета на Новото обединено училище, чийто изпълнителен комитет се председателства от Joan Puig, започва обширна операция за ограмотяване. Отварят се множество рационалистични училища, където се прилагат методите на Франциско Ферер или Монтесори. Предприемат се мерки и в социалната област, като освобождаване на жените, разрешаване на абортите и др.

Общественият ред остана под надзора на традиционните сили за поддържане на обществения ред: полиция, гражданска гвардия, съд и армия. Но действителност те са заменени от „Патрули за контрол“, съставени от доброволци, често от народните милиции или излъчени от кварталните събрания. В много случаи затворите са отворени и се освобождават, както политически затворници, така и обикновени криминални престъпници.

Джордж Оруел и неговите свидетелства

Британският писател и публицист Джордж Оруел, известен с книги като „Животинска ферма“ и „1984“, е ляв социалист, който симпатизираше на анархистките идеи и изразяваше солидарността си с анархистическото движение и социалната революция, по време на която, като доброволец се бие в редиците на една от милициите на партията POUM, съюзена със CNT. В книгата си „Почит към Каталуния”, след като се запознава с делата на революцията, заявява:

„От много време насам открито казах на всички, че ще напусна P.O.U.M. Следвайки личните си симпатии, най-охотно бих отишъл при анархистите”…

“Малко или много случайно попаднах в единствения масов колектив в цяла Западна Европа – пише Оруел – в който политическото съзнание и неверие-то в капитализма се възприемат като нещо нормално. На Арагонския фронт бях сред десетки хиляди хора, предимно – макар и не изключително – работници, живеещи при еднакви условия, на базата на равенството. По принцип това беше абсолютно равенство и почти така беше и реално. В известен смисъл това беше някакво предвкусване на социализма, или по-скоро ние живеехме в социалистическа атмосфера. Снобизма, жаждата за печалба, страхът от висшестоящи и т.н. – просто са изчезнали от живота ни. Във въздуха на Англия, наситен с мирис на пари, човек дори не може да си представи до каква степен са изчезнали обичайните кастови различия. На фронта имаше само селяни, работници и ние всички бяхме равни”…

Продължавайки, Оруел описва чувствата си относно новото общество, което се създава в рамките на старото, предлагайки конкретни разработки за ефективното разрушаване на социалната йерархия в анархистическа Испания:

“Беше в края на декември 1936 г., тоест преди по-малко от седем месеца, но това време сякаш отиде в далечното, далечно минало. По-късните събития го изтриха от паметта по-силно от спомените за 1935 г. или дори 1905 г. Пристигнах в Испания с неясни планове да пиша вестникарска кореспонденция, но почти веднага се записах в милицията, защото в тогавашната атмосфера подобна стъпка изглеждаше единствената правилна.”…

“Фактическата власт в Каталуния принадлежеше на анархистите, революцията все още беше във възход. За някой, който е бил тук от самото начало, можеше да изглежда, че революционният период през декември или януари вече е към своя край. Но за човек, дошъл направо от Англия, Барселона изглеждаше необичаен и вълнуващ град. За първи път бях в град, където властта беше преминала в ръцете на работниците. Почти всички големи сгради бяха реквизирани от работници и украсени с червено-черните знамена на анархистите или със сърпа и чука върху червените знамена на ПОУМ. Имената на революционните партии бяха изрисувани по всички стени; всички църкви били унищожени, а образите на светците, хвърлени в огъня. От време на време имаше работни екипи, участващи в разрушаването на църкви. Всички магазини и кафенета бяха с надписи, че предприятието е социализирано. Това важеше дори тези, които лъскаха обуща, те бяха боядисали кутиите си в червено и черно. Сервитьорите и продавачите гледаха клиентите право в лицето и се отнасяха към тях като към равни; раболепните и дори уважителни форми на обръщение временно изчезнаха от ежедневието. Вече никой не казваше „сеньор“ или „дон“, дори не казваше „вие“ – всички се обръщаха един към друг на „другарю“ и вместо „Buenos dias“ казваха „Salud!“

Даването на бакшиш беше забранено. Веднага след пристигането получих първия си урок – управителят на хотела ми се скара, че се опитвам да дам бакшиш на оператора на асансьора. Личните автомобили бяха реквизирани, а трамваите, такситата и повечето други видове транспорт бяха боядисани в червено и черно. Революционните плакати бяха поразителни, те пламтяха навсякъде по стените с ярките си цветове – червено и синьо; малкото оцелели реклами изглеждаха просто като мръсни петна до плакатите. Тълпи от хора, стичащи се във всички посоки, изпълниха централната улица на града “Рамблас” с революционни песни, които звучаха от високоговорителите до късно през нощта. Но най-изненадваща беше появата на самата тълпа. Гледайки дрехите, човек би си помислил, че в града не са останали заможни хора. Само няколко жени и чужденци могат да бъдат класифицирани като „прилично“ облечени – почти всички, без изключение, носеха работните си сини гащеризони или един от вариантите на униформата на народното опълчение. Беше необичайно и вълнуващо. Голяма част от това, което видях, беше неразбираемо за мен и в някои отношения дори не ми хареса, но веднага разбрах, че си струва да се боря. Аз също вярвах в съответствието между външния вид и вътрешната същност на нещата, вярвах, че се намирам в работническа среда, цялата буржоазия бе избягала, а тези, които останаха, преминаха на страната на работниците. Тогава не подозирах, че много буржоа просто са се скриха и се преструваха на пролетарии.

Въпреки войната, доколкото разбрах, хората бяха щастливи и обнадеждени. Безработицата изчезна и животът стана по-евтин; На улицата рядко имаше хора, чиято бедност си личеше. Просяци не се виждаха, освен циганите. Основното беше вярата в революцията и бъдещето, усещането за внезапен скок в ерата на равенството и свободата. Човекът се опита да се държи като човек, а не като зъбно колело в капиталистическата машина. С усещането за новост се примесваше зловещият вкус на войната. Градът изглеждаше мрачен, пътищата и къщите се нуждаеха от ремонт, улиците бяха осветени през нощта – предпазна мярка в случай на въздушно нападение…”

Във Валенсия

В това, което по-късно ще стане Валенсианска общност, бяха формирани 353 селски колективи (264 водени от CNT, 69 от UGT и 20 от CNT и UGT едновременно). Заедно те съставляваха „Обединения левантийски съвет за селскостопански износ“ (Consejo Levantino Unificado de Exportación de Agrios или CLUEA). В град Алкой всички индустрии и услуги бяха колективизирани.

Първи реакции от страна на Републиканската държава

Изправено пред упадъка на държавната власт, правителството се опитва да реагира с поредица от мерки, които трябваше да възвърнат контрола върху областите, където се провеждаше революцията.

На 2 август бяха създадени Доброволческите батальони (Batallones de Voluntarios), които по-късно бяха принудени да се влеят в Народната армия на Републиката. Под натиска на революционерите правителството прие укази и няколко решения, някои от които бяха символични:

• уволнение на бунтовнически войници (18 юли) и държавни служители, които им симпатизират (25 юли);
• държавна намеса в дейността на индустрията (25 юли), национализация на железниците (3 август), контрол на цените на хранителните продукти и облеклото (3 август);
• създаване на Народни съдилища (Tribunales Populares) под ръководството на правителството (23 август).

От своя страна селяните и работниците от (CNT/AIT) и (FAI) Иберийската анархистка федерация бяха извършили:

• конфискация на големите селски имоти (8 август);
• колективизация и синдикализиране на икономика в цяла Каталуния (19 август);
• закриване на религиозни институции (13 август).

Антифашисткия съюз и ранните „Правителства на победата“. Първото Революционно правителство на Ларго Кабалеро (септември-ноември 1936 г.)

Военната ситуация се усложни от месец август нататъс, вследствие решителния напредък на „националистическото” въстание. Наистина, след бързата кампания на Естремадура (5-14 август) и Тежу (17 август – 3 септември), франкистите пристигнаха възможно най-близо до Мадрид и директно заплашиха града. За защита на столицата беше сформиран полунезависим орган – Мадридският съвет по отбраната (Junta de Defensa de Madrid), по-късно преименуван на Мадридски изпълнителен съвет по отбраната (Junta Delegada de Defensa de Madrid), където бяха представени всички основни синдикати и политически партии на Народният фронт. В същото време, Ларго Кабайеро (наричан “испанският Ленин”) състави на 4 септември първото „Правителство на победата“, в чийто състав Кабалеро се стремеше да обедини в много широк фронт всички, които признават легитимността на Републиката. На 5 септември 1936 г. републиканците не успяха да завладеят Майорка и по този начин предоставиха база за военни операции на националистите, която се използваше от съюзническите им италиански и германски военновъздушни сили.

От политическа и социална гледна точка, първите мерки на това правителство се стремяха да придадат законност на революционните мерки, извършени от революционерите почти навсякъде в Испания през предходните седмици:

• указ за конфискация на имуществото на хора, осъдени от правителствения съд (септември 17);
• указ за колективизация на земята и фабриките в Каталуния (22 октомври).

Ролята на комунистическата партия

Въпреки това привидно съгласие с тезите на революционерите, целта на правителството си оставаше: бързо създаване на ефективна армия, което според него трябва да включи разпускането и интегрирането на различните комитети за отбрана. На 16 септември е създадена милицията за наблюдение (Milicia de Vigilancia de Retaguardia), която отговаряше за контрола на всички милиции, които нямаха активна роля на фронта, но които оставаха мощни и независими в тила. На 28 септември беше направена решителна стъпка към създаването на Народна армия на Републиката със сливането на бивши кадри от испанската армия и народните милиции в рамките на „смесени бригади“. Това решение бе допълнено с указ от 29 септември, с който правителството възнамеряваше да наложи военна дисциплина в тези нови бригади. (През тези два месеца революционерите не предприемат никакви сериозни контрамерки срещу организиращата се републиканска контрареволюция: бездействие, което ще се окаже фатално за наченатата от базата социална революция.)

Членове на анархистки групи, POUM и дори радикалното крило на PSOE се противопоставяха на тези концепции. Но техните милиции получаваха все по-малко помощ и логистична подкрепа от държавата, което намаляваше резко боеспособността им.

Освен в Арагона революционните групи започнаха да подчиняват своите действия на правителствените решения. В Каталуния комунистите от Обединената социалистическа партия на Каталуния (PSUC), които бяха изключени от ръководството на Централния комитет на антифашистките милиции на 6 август, сега се завърнаха и местното правителство на Generalitat възъврна правомощията си, които бе изоставило след 19 юли. Неговата следваща важна контрареволюционна мярка беше разпускането на 1 октомври на Централният комитет на антифашистките милиции. Малко след това, на 9 октомври, всички местни революзионни комитети в Каталуния бяха обявени за незаконни, разпуснати и заменени от проправителствени общински съвети. Пълзящата контрареволюция беше подпомогната от посибилистите в революционния лагер: на 2 ноември Народният изпълнителен комитет на Валенсия се съгласи да подчини своята политика на правителството на Републиката.

Второ “правителство на победата” (ноември 1936-януари 1937)

Напрежението ставаше все по-остро и АНАРХИСТИЧЕСКАТА Желязна колона завзе властта в град Валенсия, за да протестира срещу липсата на доставки на оръжия за войната: те са предоставени в ръцете на посибилистите от Народния изпълнителен комитет. Уличните боеве между комунисти и анархисти доведоха до смъртта на повече от 30 души. В същото време колоната на Дурути, след като се съгласи да участва в битките за защита на Мадрид и напусна Арагона, се подчини на заповедите на правителството, когато нейният лидер Буенавентура Дурути беше убит.

В Каталуния фермите и колективизираните предприятия постепенно се превземат от отделни собственици, подпомогнати от местното правителство. На 17 декември съветският вестник „Правда“ публикува редакционна статия, която заявява:

Елиминирането на троцкистите и анархо-синдикалистите вече е започнало в Каталуния и се извършва със същата енергия, както в Съветския съюз.

Автономните структури са атакувани със същата сила. Военният комитет на Хихон е преобразуван с указ от 23 декември в Междупровинциален съвет на Астурия и Леон, подчинен на правителствените власти на Републиката. На 8 януари 1937 г. Народният изпълнителен комитет на Валенсия също е разпуснат.

Краят на революцията

Краят на революцията (януари-август 1937 г.), е предшестван от нарастващото за последен път напрежение между силите на контрареволюцията и на революцията, които са изгубили инициативата (януари-май 1937 г.)

Напрежението нараства най-осезаемо в Каталуния. На 12 март местното правителство Generalitat разпореди със заповед, всички оръжия и експлозиви, които все още принадлежат на отделни групи, които не са милитаризирани в рамките на Народната армия, да бъдат върнати веднага. Това решение разби окончателно единството на Народния фронт: на 27 март анархистите подадоха оставка от правителството на Каталония. На 17 април карабинерите от Puigcerdà поискаха работническите патрули на CNT, които контролират границата и митниците с Франция, да напуснат постовете си. В същото време Гражданската гвардия и щурмовата гвардия бяха изпратени да разпуснат революционния Съвет на Серданя: за това те отидоха във Фигуерас и други места в провинция Жирона, за да поемат дейностите по полицейския контрол. В същото време в Барселона щурмоваците продължават да обезоръжават работниците по улиците.

Сблъсъците между привърженици и противници на революцията стават все по-многобройни и ожесточени. Те водят драматично към майските дни на 1937 г. в Барселона.

През май 1937 г. „комунистите“, превърнали се в основната контрареволюционна партия в републиканската зона, провокират кървави битки в Барселона. Полицията под командването на „комунистите“ атакува работници анархисти. По време на боевете пролетариите почти успяха да победят силите на буржоазно-сталинската коалиция, но тук водещите активисти на CNT отново показаха нерешителност и се съгласяват на споразумение с правителството. Победата на революционерите беше открадната. Правителствените войски, които влязоха в столицата на Каталуния, започнаха терор срещу анархисти и други левичари.

Майските дни, понякога наричани още майски събития, се отнасят до поредица от сблъсъци между 3 и 8 май 1937 г., по време на които групи от републиканската фракция в  Гражданската война в Испания се противопоставят едни на други в улични боеве в различни части на Каталуния, и най-вече в град Барселона.

В тези събития анархистическите поддръжници на Испанската революция, от  Национална конфедерация на труда  (CNT) и от FAI, и антисталинистката Работническа партия за марксистко обединение (POUM), се противопоставят на централното правителство и се изправят срещу етатистите от това правителство, от каталунското правителство и  “Комунистическата” партия на Испания, които са за силно централно правителство.

Събитията са кулминация на конфронтацията между предвоенната републиканска власт на Народния фронт и Испанската революция, които са в постоянни борби от началото на гражданската война.

Хронология

На 3 май 1937 г. “комунистическият” началник на полицията в Барселона, Еусебио Родригес Салас, нарежда на гражданската гвардия и на щурмовата гвардия с три бронирани превозвача да превземат телефонната централа на площад Каталуния в Барселона, която е контролирана от анархистите  на CNT от началото на гражданската война и е от решаващо значение за вътрешните телефонни комуникации. Въоръжени анархисти при телеграфа оказват яростна съпротива. Анархистите от Националната конфедерация на труда, Иберийската анархистка федерация и Работническата партия за марксистко обединение считат това като начало на атаката срещу революцията: започва „война във войната“.

Докато новината за стрелбата се разпространява из града, много работници, които стачкуват спонтанно, вземат оръжията си и в цяла Барселона са издигнати барикади. Въоръжените милиции на анархисти и Работническатата партия за марксистко обединение си пробиват път в кварталите, държани от Гражданската гвардия и “комунистите”, и на 4 май на практика превземат Барселона.

От началото на боевете, на 5 май, 1 500 бойци от анархистката колона Roja y Negra (Черно и Червено), от дивизията „Ленин“ на POUM и 128-а бригада от 28-а дивизия се отправят от Арагонския фронт към Барселона. Те са атакувани от републикански самолети близо до Бинефар. В същото време централното правителство изтегля военни части от фронта на Харама и ги изпраща в Мадрид. Освен това правителството нарежда на разрушителите Lepanto и Sanchez Barcaiztegui с паравоенни сили на борда да отплават от Валенсия за Барселона.

Правителството на Франсиско Ларго Кабайеро и генералитетът на Каталуния призовават за прекратяване на огъня и изпращат министрите анархисти Хуан Гарсия Оливер и Федерика Монсени от Валенсия в Барселона, за да посредничат за прекратяване на огъня. Когато това се оказва неуспешно,  Хуан Негрин  настоява Кабалеро да използва републиканските войски. От своя страна Луис Компанис, който оглавява Каталунския генералитет, оказва натиск върху Кабалеро да не нарушава автономията на Каталуния, използвайки войските на централното правителство.

На 6 май няколко видни анархисти са убити в апартаментите им от проправителствените ескадрони на смъртта. На следващия ден над 6 000 щурмови гвардейци пристигат на два разрушителя от Валенсия със задача да поемат контрола над Барселона. Едва на 8 май, след последвалите преговори и капитуланските речи на министрите “анархисти,” войските се завръщат на фронта и “безредиците” според правителствения жаргон спират напълно. Част от бойците преустановяват огъня и помагат за премахване на барикадите, докато други късат картите си на членове от CNT, едни плачат, а други казват: “И тези ни предадоха!”. Пропуснат е последния шанс за разчистване на сметките с вътрешната контрареволюция и вдигане на “нисшите класи” за тотална революция срещу всички компоненти на локалния и световния капитализъм: частно-монополистическия, държавния и преходния между тях дирижиран капитализъм на хитлеритите.

Смазване на последните огнища на съпротива

На 13 май 1937 г. двамата “комунистически” министри, Хесус Ернандес (който ще напише в изгнание книгата си “Аз бях министър на Сталин в Испания”) и Висенте Урибе, предлагат на правителството да накаже CNT и POUM, обвинени, че са отговорни за политическите и военните трудности, изпитвани от републиканския лагер. На 16-ти Ларго Кабайеро протестира и подава оставката си. Той е заменен от социалиста поклонник на Сталин Хуан Негрин, близък до Индалесио Прието. Това ново правителство не получава подкрепата на анархистки и на революционни групи. Месец по-късно новото правителство на генералитета също е съставено без анархосиндикалистите и анархокомунистите от FAI. Накрая, на 12 ноември CNT се оттегли от комисиите на Народния фронт: антифранковият съюз приключва съществуванието си след като посибилистите от CNT и FAI разбират с фатално закъснение, че борбата срещу фашизма започва с борба против… антифашистите.

В същото време репресивните мерки на републиканското правителство нарастват: на 25 май FAI е изключена от народните съдилища. На 15 юни POUM е обявен за незаконна, дейността ѝ е забранена, неговият изпълнителен комитет е хвърлен в затвора, 29-та дивизия (бившата дивизия „Ленин“ на POUM) е разпуснат. На 6 юни правителствен указ обяви за незаконни всички селски комуни, които все още не бяха разпуснати. Регионалният съвет за отбрана на Арагона беше окончателно разпуснат през август, помещенията му бяха насилствено окупирани от 10 август от силите на Народната армия, докато неговият президент Хоакин Аскасо беше затворен. През август е забранена и критиката на сталинския СССР.

Враждебните демонстрации срещу тези мерки стават все по-многобройни: в Барселона има протест срещу спирането на анархо-синдикалисткия вестник Solidaridad Obrera. На 26 август Астурийският съвет решава да се провъзгласи за Суверенен съвет на Астурия и Леон (Consejo Soberano de Asturias y León), считайки се за независим от Испанската република.

На 6 януари 1938 г. правителството забранява с указ издаването на банкноти или валута от комисии, кметства, корпорации и др. В същото време едрите земевладелци, чиито земи са били колективизирани, са възстановени в предишните си права. Останките от колективизацията са доунищожени постепенно през 1938 г. Загасват последните искри на Испанската социална революция.

Заключение

Ако сравним стратегията, тактиката, действията, компромисите, опортюнизма и предателство на посибилистите СПРЯМО РЕВОЛЮЦИЯТА с тезите и препоръките на Михаил Бакунин, направени 70 години преди разглежданите тук събития, ще си отговорим на въпроса ЗАЩО ИСПАНСКАТА СОЦИАЛНА РЕВОЛЮЦИЯ ПРЕТЪРПЯ ПРОВАЛ И БЕ НАНЕСЕН НАЙ-ТЕЖКИЯ УДАР НА СВЕТОВНИЯ АНАРХИЗЪМ откакто съществува.

РЕВОЛЮЦИОННАТА ТАКТИКА НА ИНТЕРНАЦИОНАЛНОТО БРАТСТВО

“Организацията, в която ви зовем, няма да има никаква друга цел, освен ПОДГОТОВКАТА И ОРГАНИЗАЦИЯТА НА СОЦИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ, ТАКА КАКТО ТЯ Е ДЕФИНИРАНА В НАШАТА ПРОГРАМА, С ИЗЛОЖЕНИТЕ В НЕЯ НЕГАТИВНИ И ПОЗИТИВНИ ПРАКТИЧЕСКИ СРЕДСТВА.

Никога и под никакъв претекст, тя не ще позволи да бъде увлечена от водещите към тържеството на реакцията, минутни, опортюнистически съображения, сметки и така нареченото благоразумие, което проповядват буржоазните лъжереволюционери.

Нашата пропаганда, акции и организация ТРЯБВА НАВСЯКЪДЕ И ВИНАГИ ДА СА В УНИСОН С НАШАТА ЦЕЛ. Ние сме сред народа и сме длъжни да вървим НАПРЕД, БЕЗ ДА ПОЗВОЛИМ ДА БЪДЕМ ОТКЛОНЕНИ ОТ ПЪТЯ НИ, ЗА НИЩО НА СВЕТА И ОТ НИКОГО!

НИЕ НИКОГА НЕ ЩЕ ПОДАДЕМ РЪКА НА ДРУГА РЕВОЛЮЦИЯ, ОСВЕН НАШАТА. Ние никога не ще сключим съюз с направления, които са й противоположни или дори само различни от тези, които произтичат от нашата програма.

Ние ще оставим буржоазните революционни партии да вършат своето дело и всеки път, когато това е възможно, ще се възползваме от създадената от техните брожения и борби обстановка, без никога да им подадем ръка – ни директно, ни индиректно!

ВСЯКА СДЕЛКА И СГОВОР С ТЯХ СА АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕНИ ЗА НАС! Ние не ще позволим на никой индивид, принадлежащ на чужди партии да проникне в нашага “светая светих”, нито да упражни и най-слабо влияние върху народните маси; защото всяка друга цел и направление, различни от нашите, може само да заблуди, дезориентира и корумпира масите.

Ние не ще приемем никога сред себе си тези, които не са се отказали от буржоазните привички; които са радикални и революционни само защото днес това е на мода. Даже тези, които теоретически са съгласни с нас, но не са съумели да се отсъснат от господарското или еснафско славолюбие, самолюбие и честолюбие, винаги ще си останат чужди за нас. Ние ще ги следим зорко, защото ги считаме ПО-ОПАСНИ ОТ КОГОТО И ДА БИЛО. Нашите действия срещу тях ще бъдат най-енергични. НАВСЯКЪДЕ И ВИНАГИ НИЕ ЩЕ ГИ РАЗОБЛИЧАВАМЕ И СМЪКВАМЕ МАСКАТА НА ТЕЗИ ПСЕВДОРЕВОЛЮЦИОНЕРИ, ПОКАЗВАЙКИ ГИ НА НАРОДА В ТЯХНАТА ИСТИНСКА СВЕТЛИНА. Ние ще ги покрием с позор, от който те никога не ще се очистят. Наш брат може да ни стане само този, който е ПОДХВЪРЛЕН НА ПРЕСЛЕДВАНИЯ И ГНЕТ, КОЙТО Е СТАНАЛ БЕЗДОМЕН И БЕЗПРИЮТЕН, КАКТО СМЕ САМИТЕ НИЕ!

Истинската, единствено легитимна революция е не тази, която води до политическия триумф на една или друга партия или личност, а тази, чиято цел е ПЪЛНОТО СОЦИАЛНО ОСВОБОЖДЕНИЕ НА МАСИТЕ. Такава е нашата единствена цел, и ВСЯКА ДРУГА РЕВОЛЮЦИЯ, ЕВОЛЮЦИЯ, РЕФОРМА ИЛИ ТРАНСФОРМАЦИЯ Й СА АБСОЛЮТНО ВРАЖДЕБНИ, тъй като те могат само да забавят или отклонят нашата революция. ЗАТОВА, ВСЕКИ МЕЖДУ НАС, КОЙТО ЩЕ ПОДАДЕ РЪКА НА ЕДНА ДРУГА РЕВОЛЮЦИЯ, ЩЕ БЪДЕ СЧИТАН ЗА ПРЕДАТЕЛ СПРЯМО СОЦИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ. Ако сме осъдени да чакаме, нека имаме честността и куража да чакаме… Нека бъдем търпеливи в очакване на времето, когато пролетариата ще обърне в развалини царството на господари и роби, И НЕКА ВСЕКИ ДЕН И ВСЕКИ ЧАС РАБОТИМ ЕНЕРГИЧНО И ЧЕСТНО ЗА ПРИБЛИЖАВАНЕТО НА ТОВА ВЕЛИКО ВРЕМЕ!

Нашата революция по самата си природа, МОЖЕ ДА БЪДЕ САМО СВЕТОВНА. Но определени страни, поради особеностите на своето историческо, икономическо и политическо състояение са по-предразположени да я започнат, отколкото останалите… От само себе си се разбира, че първата страна, която ще има щастието да извърши триумфиращата революция, ще стане незабавно център на революционната пропаганда. В нея ще се създаде КОМИТЕТ ЗА РЕВОЛЮЦИОННА ПРОПАГАНДА, съставен от интернационални братя, на които членовете на нашата организация от въстаналата или въстаналите страни (ако те са няколко) ще имат незабавния дълг да предложат всякаква помощ и средства, необходими за триумфа на тази пропаганда. Помощ и средства, не само материални и морални, НО И ЧРЕЗ АКЦИИ.

Когато социалната революция избухне в дадена страна, не само, че не е необходимо революционерите от другите страни да формират и изпращат легиони, НО ПОВЕЧЕ ОТ ВСЕКИ ДРУГ ПЪТ ДА ОСТАНАТ И АКТИВИЗИРАТ РАБОТАТА НА РЕВОЛЮЦИОННАТА ОРГАНИЗАЦИЯ У СЕБЕ СИ, тъй като е очевидно, че не с формирането на няколко чуждестранни легиона, А САМО С ЕДНОВРЕМЕННОТО НАВДИГАНЕ И ВЪСТАНИЕ В СОБСТВЕНИТЕ ИМ СТРАНИ, МОЖЕ ДА СЕ ОКАЖЕ ЕФИКАСНА ПОМОЩ НА СТРАНАТА, ИЗВЪРШИЛА РЕВОЛЮЦИЯТА!”

ОСВЕН РАЗРАБОТВАНЕ НА ОРГАНИЗАЦИОННИТЕ, СТРАТЕГИЧЕСКИ И ТАКТИЧЕСКИ ПРОБЛЕМИ НА РЕВОЛЮЦИЯТА, КОИТО СА ЛОСТА, БАКУНИН ПРЕДОСТАВЯ И ОПОРНАТА ТОЧКА НА РЕВОЛЮЦИОНЕРИТЕ, С ЧИЯТО ПОМОЩ ТЕ ЩЕ МОГАТ ДА ПРЕХВЪРЛЯТ СТАРОТО ОБЩЕСТВО ВЪРХУ ОРБИТАТА НА АНАРХОКОМУНИЗМА:

ПРОГРАМА НА РЕВОЛЮЦИОННАТА ФЕДЕРАЦИЯ НА КОМУНИТЕ

Чл. 1 – Революционните комуни на Париж, Лион, Марсилия, Лил, Бордо, Руан, Нант и т.н., които подготвиха и ръководят солидарно и координирано революционното движение за събаряне на императорската тирания ще осигурят триумфа на революцията, чрез прилагане на принципите на равенство, които те изповядват. За тази цел те се обединяват федеративно и прокламират следното:

Чл. 2 – Считайки, че режима на политичиска тирания и икономическа експлоатация, под който Франция живя до днес, поставя владетелите на общественото богатство в крайно ненормалното, от гледна точка на справедливостта, привилегироано положение, което съсредоточава абсолютно незаконно властта в техни ръце, Федерацията на комуните ЕКСПРОПРИИРА ЦЯЛАТА ДЪРЖАВНА И ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ, всички предприятия, земи, движими и недвижими имущества върху територията на френската Република.

Чл. 3 – По същите мотиви, посочени в предишния член, всички задължения, ипотеки и договорни ангажименти, поети при предишните режими, включая и така нар. обществени, областни и общински дългове СЕ ОБЯВЯВАТ ЗА АНУЛИРАНИ.

Чл.4 – Считайки, че предаването в наследство на каквато и да е собственост е източник на неравенството и подхранва духа на егоизъм и зоологически индивидуализъм, които дават предимство на интересите на неколцина пред общите, НАСЛЕДСТВЕНОТО ПРАВО СЕ ОТМЕНЯ.

Чл. 5 – СЧИТАЙКИ, че основата и целта на всеки декрет може да бъде само обиктовената човешка справедливост и интересите на трудовия народ, ВСИЧКИ ДОСЕГА ДЕЙСТВАЩИ, ОСТАНАЛИ ОТ МИНАЛИТЕ РЕЖИМИ ЗАКОНИ, КОДЕКСИ, ДЕКРЕТИ И АДМИНИСТРАТИВНИ РАЗПОРЕДБИ СЕ ОТМЕНЯТ.

Чл. 6 – Действащата до днес данъчна система, която е естествена последица от предишното законодателство и не е нищо друго, освен легализирано, насилствено ограбване и заробване на работниците и селяните в полза на експлоататорските класи и тяхната държава, СЕ ОТМЕНЯ НАПЪЛНО.

Чл. 7 – ВСИЧКИ ПРАВИТЕЛСТВЕНИ, СЪДЕБНИ, АДМИНИСТРАТИВНИ И ПРОЧЕЕ ЧИНОВНИЦИ НА СЪБОРЕНАТА ДЪРЖАВНА ВЛАСТ, С КОИТО СА ПРЕПЪЛНЕНИ МИНИСТЕРСТВА, УЧРЕЖДЕНИЯ, БЮРА ТРИБУНАЛИ, КАНЦЕЛАРИИ И Т.Н., КАКТО И ВСИЧКИ ПОЛИЦАИ, НЕЗАВИСИМО ОТ ТЯХНИЯ РАНГ И ТИП, СА УВОЛНЕНИ.

Чл. 8 – Сухопътните и военноморски поделения на армията СЕ РАЗПУСКАТ и офицерския им кадър СЕ УВОЛНЯВА. Този декрет не се отнася до частите на армията, които са окупирали колониите, тяхното положение и статут ще бъдат определени по-късно.

Чл. 9 – Считайки, че организациите на различните култове (църкви и т.н.) поддържат невежеството и суеверието сред народа и по този начин го подготвят духом да понася и поддържа деспотизма на властниците, всички религиозни култове се отменят, а тяхната йерархия се ЛИШАВА ОТ ФУНКЦИИТЕ СИ.

Чл. 10 – Всички религиозни асоциации, общности и братства (мъжки и женски) СЕ РАЗТУРЯТ, а имуществата им се КОНФИСКУВАТ от федерацията на комуните.

Чл. 11 – Тези, които ще се опитат да укрият, откраднат или отнесат със себе си в чужбина, изцяло или отчасти, конфискуваните имущества, ще бъдат третирани КАТО КРАДЦИ.

Чл. 12 – Отнапред е произнекена СМЪРТНА ПРИСЪДА срещу всички, които ще се опитат, чрез каквито и да е действия и маневри да попречат на дейносттта и функционирането на революционните комуни, или да възстановят коя и да е от СЪБОРЕНИТЕ И ОТМЕНЕНИ ИНСТИТУЦИИ НА ДЪРЖАВАТА.

Чл. 13 – Революционните комуни ще изпратят свои делегати, снабдени с императивни мандати, навсякъде, където това се окаже необходимо – било за да конституират нови комуни, било за да накарат да се изпълняват обнародваните декрети.

Чл. 14 – Революционните Комуни и техните делегати ще приемат всички предложения или възражения, които са събрали поне 100 подписа на граждани и гражданки. Но ще им се дава ход, само ако те не са от естество да спъват развитието и приложението на революционните принципи на РАВЕНСТВО И СВОБОДА.

Чл. 15 – За да се улесни изпълнението на тези декрети, се конституира постоянна революционна милиция, която рекрутира своите членове на базата на доброволността, сред граждани от двата пола и всички възрасти, годни за тази задача, за един срок ненадхвърляш 6 месеца. Уволнените от армията войници и подофицери, желаещи да се ангажират в революционната милиция, ще бъдат улеснявани. За да бъдат приети, изявилите същото желание офицери, те трябва да представят неопровержими доказателства за преданността си към каузата на социалната революция.

Чл. 15 Е ПОСЛЕДЕН ПО МЯСТО, НО ПРЪВ ПО ИЗПЪЛНЕНИЕ!