Логистичен анархизъм

Статия на канадския анархист Джеф Шантц. Източник

Социалното съпротивително движение е достигнало известна безизходица, дилема, тъй като националните държави налагат строги ограничения в качеството си на цялостен режим на управление на обществения живот.

В Северна Америка движенията все още се движат от криза (отговор на нея) към криза (отговор на нея), докато организирането често се случва около доста тесни въпроси.

Политиката на алтерглобализацията от последните две десетилетия, „Окупирай“ и уличните протести срещу МВФ, Световната банка и Г-20, се представят като възникнали спонтанно като съпротива срещу държавата и капитала.

Това предполага, че обществото носи в себе си семената на собствения си крах, които просто трябва да покълнат, и ще го направят, когато им бъде представен надежден или вдъхновяващ пример. Но със сигурност ще има борба, тъй като властниците ще направят всичко, за да запазят властта си.

Две перспективи са оформили това разбиране: една въстаническа, която търси искра (може би бунт), за да даде начало на въстание, като се възползва от вече съществуващия гняв, или една префигуративна, която се стреми да вдъхнови хората чрез пример, като моделира „по-добър начин“ в малки алтернативи.

И двете са съчетани с дейности, основаващи се на движения, на рутинни протести и несъгласие. И двете са и са били неподходящи за предизвикателствата, поставени от агресивно активните и добре обезпечени ресурсно властници.

Подходите, базирани на движения, и активизмът не са достатъчни. Има реална разлика между социалните движения и социалните мобилизации, които са по-широко разпространени в общностите. Има връзка, но настоящите движения в Северна Америка се борят да преминат от опозиционен активизъм (движение) към съпротива – социална мобилизация.

Необходимо е да се премине от обществените площади към кварталите. В настоящия контекст, когато официалните социални институции са се сривали, както в Гърция и Испания, те са били частично замествани от по-мащабни, но локализирани проекти за взаимопомощ. Почвата е била подготвена чрез изграждането на инфраструктури за съпротива преди да възникнат последните масови въстания и е послужила като основа за тях.

Подготовката е ключова

Широката привлекателност и подкрепа на движенията се постига чрез задоволяване на нужди и осигуряване на победи, а не чрез правилна перспектива, разпознаваем активизъм или бунтовнически искри. Мнозина, които се присъединяват към движенията, го правят от желание да намерят общност или сигурност и да спечелят осезаеми ползи, а не предимно от привързаност към общите принципи или цели, т.е. да сложат край на капитализма или да премахнат държавата.

Организираните алтернативи трябва отчасти да могат да предложат чувство за принадлежност и общност и да задоволяват непосредствените нужди на общността, като същевременно защитават идеята за преодоляване на държавните и капиталистическите социални отношения. Те трябва да разработват стратегии и тактики, които да приближават тази цел.

Както настоява анархистският писател Пол Гудман в контекста на движенията от 60-те години, трябва да бъдат разработени ясни функционални решения. Здравните клиники, училищата, осигуряването на дрехи и храна, общинските съоръжения и местата за отдих на младежта са някои от основните ресурси, които движенията са успели да осигурят (от проектите на Черните пантери от 60-те години, през работническите центрове и анархистките инициативи, създадени след ураганите Катрина и Санди по-наскоро).

Но те трябва да идват от самата общност. Инфраструктурите на съпротивата осигуряват логистична база за изграждане на широка подкрепа. Много от тези инфраструктури бяха унищожени и/или демобилизирани след държавната репресия срещу вълненията в края на 60-те и началото на 70-те години. „Войната срещу престъпността / войната срещу наркотиците” изигра роля в това, тъй като целенасочената полицейска репресия удари точно тези инфраструктури и хората, участващи в тях, а общностите загубиха и/или трябваше да се грижат за членовете си, пострадали от държавата.

Днес, когато инфраструктурите на кварталите в Северна Америка се разпадат, не липсват места, където да започнем да задоволяваме собствените си нужди, колективно в нашите квартали и на работното място; не забравяйте, че това не е активизъм. Действията се предприемат, защото отговарят на конкретни нужди, а не за да провокират хората.

Както казва Гудман: „Не е автентично да се развива общността с цел да се „политизират” хората или да се използва добър проект „направи си сам” като средство за „привличане на хора към движението”. Всичко трябва да се прави заради самото себе си.”

Акцентът върху елитите, експертите и професионалистите в развитите капиталистически общества и доминирането на административните бюрокрации обезкуражават хората да упражняват собствените си способности за вземане на решения. Хората са обучени да търсят експертни съвети и мнения. Това се илюстрира от популярността на ежедневни токшоу програми като „Опра“, „Д-р Фил“ и от изобилието на литература за самопомощ, в която експерти казват на хората как да изпълняват основни житейски задачи.

Критици като социологът Хайди Римке отбелязват, че това е и форма на управление или саморегулиране в неолибералните политически режими. Както отбелязва Гудман, това оставя хората неподготвени да опитат свободата, когато се появят възможности.

Щом хората видят, че установените структури не желаят или не са в състояние да задоволят основните нужди – и се появят алтернативи – те ще се борят да се откъснат от тези структури.

Битките се печелят или губят, още преди да са се състояли. Подготовката е ключова. Трябва да има материални възможности (ресурси, умения, опит и т.н.), за да се постигнат осезаеми победи; трябва да бъдем реалистични в оценката на нашите възможности. Хората трябва да виждат резултати и да имат причина да вярват, че тяхната собствена организация и активно участие в социалните борби ще подобри живота им по значим начин. Ритуализираната дейност на движението не може да постигне това; ако се организираме за протести, ще получим единствено протести.

Анархистите трябва да могат да помагат на хората и нашите общности да развиват капацитета да задоволяват материални нужди, които държавата или пазарът не могат или не искат да задоволят (а ние не искаме те да задоволяват), като същевременно предлагат пространства, в които могат да се практикуват нови начини на общуване и в които могат да се развиват/обсъждат/дискутират перспективи за преодоляване на държавническите, капиталистическите или авторитарните религиозни структури.

Всъщност отчасти именно чрез подкрепата на хората в техните общности и осигуряването на необходимите социални ресурси религиозната десница и църквите са надминали левицата в някои части на Северна Америка, колкото и да осъждаме техните дейности.

Стремежът да се задоволяват съществени нужди и не само това – на ежедневна база, в контекст, в който те са отричани или ограничавани в рамките на капиталистическия пазар или държавните услуги – със сигурност може да бъде радикален (да стигне до самите основи); любопитно е, че сме стигнали до точка, в която нетипични, прекъснати моменти (като улични протести или сблъсъци с полицията) се разглеждат като радикални, поне от активистите. Последните са започнали да доминират стратегията и действията на движението.

Анархистките идеи и практики са важни за преодоляването на оцеляването в настоящите условия, особено като се има предвид, че разликата между нашите нужди и задоволяването им продължава да се усеща. Анархистките пространства биха могли да предоставят както необходимите ресурси, така и перспективи за по-задълбочена промяна, но трябва да разширят своята база.

Членовете на неелитарни групи, работническата класа и потиснатите се нуждаят от възможности да променят нашите междуличностни икономически взаимодействия. По този начин се нуждаем от пространства, в които да практикуваме сътрудничество помежду си, вместо да бъдем принуждавани от икономическите обстоятелства или нашата социализация да действаме по начин, който е конкурентен или манипулативен.

Тези практики, както и създаването на пространства и места за тяхното осъществяване и разширяване, са част от процесите на революционизиране на нашите взаимоотношения (в по-малък и по-голям мащаб). Тези практически усилия, които функционират в контраст с официалните капиталистически отношения, са това, което Хаким Бей нарича „постоянни автономни зони” или това, което социалистите в Европа през 20-те и 30-те години на миналия век наричаха „двойна власт”. За да оцелеят и да бъдат ефективни, те трябва да се разширят от маргиналната или субкултурната територия, да достигнат по-широка база и да предложат реални алтернативи, вместо да служат като бягства или измъквания.

Малките групи не могат, въпреки най-добрите желания на бунтовниците, да провокират масови въстания или да създадат революция, или да изградят условията, които ще доведат до масово въстание. Въстанието предполага въоръжена борба, а това в действителност би се оказало фатално за нашите движения в момента. Налице е наложителна необходимост от разработване и организиране на бази за логистична подкрепа, които да могат да мобилизират, подкрепят и поддържат това, което може да се превърне в революционна борба, вместо да се наблюдава как недоволството се разсейва в неефективни, но катарзисни въстания или бунтове. Въстанията и бунтовете биха могли да бъдат разширени и да получат по-дълъг живот с по-положителни последици отвъд личната трансформация.

Логистична анархия

Казват, че логистиката определя стратегията. Нуждаем се от необходимите ресурси, за да направим стратегиите смислени. За радикалните движения има много логистична работа за вършене. Изграждането на инфраструктури за съпротива означава подготовка на логистичен капацитет за разширяване на борбата срещу държавата и капитала, който може да поддържа ефекта от индивидуални и изолирани актове на несъгласие или протест.

Значими примери за това са възстановяването на земи и блокадите на коренното население, като например Шестте нации в Каледония и мохаките в Тиендинага в Онтарио, които наблюдавах, докато извършвах солидарна дейност. В лицето на въоръжени полицейски нападения хората от Шестте нации мобилизираха голям брой членове на общността, за да си върнат земите и къщите и да поддържат продължаващото възстановяване в продължение на няколко години, като изградиха инфраструктура на място, за да поддържат и изградят общо пространство.

Те разчитат на уменията и ресурсите на хора, които са дълбоко вкоренени в общността и са ги споделили като част от борбата там. В Тиендинага общинските градини и обучението и практиката в областта на осигуряването на храна са помогнали да се подхранят усилията за блокиране на проектите за добив на ресурси.

Необходимостта от подготовка и надеждна инфраструктура е наложителна. Същото важи и за координираната работа и местата, където да се събират често изолираните организатори. Както твърди Пол Гудман, необходими са програми – икономически, политически, културни, логистични, които да могат да изместят държавата и капитала, а не просто да им се противопоставят. Според него преходът от програма към протест сред „активизма” е обречен на провал. Необходими са много по-широки инфраструктури, особено в потиснатите слоеве на работническата класа. Не е достатъчно да се ангажираме с агитационна работа, както може да изглежда в периоди на слаба борба или демобилизация.

Въстание без подготовка, без солидна основа, е чиста фантазия.