Начини да започнем рушенето на капитализма. Част 3 и 4

Приключваме публикуването на текста на Джеймс Херъд, превеждан от наш сътрудник

Първата част можете да намерите тук

Втората част можете да намерите тук

21

Подкрепяйте независимите средства за масова информация. Това, което започна през 60-те като незаконни вестници и продължи да процъфтява през 70-те и 80-те като алтернативна преса, навлезе през 90-те като независими медии. Това е много по-подходящо наименование. Защо нашите публикации трябва да се разглеждат като алтернативни, а не като основно направление? Все пак именно корпоративните медии са недостоверни и се явяват просто пропагандна машина. Те са тези, които не отговарят на правилата, понеже са нечестни, маргинални, основани на лични интереси (печалба), враждебни към човека, потайни и аморални. Защо те трябва да се смятат за основно направление? Разбира се те са такова за капиталистите и затова днес терминът “мейнстрийм” е обиден. Но все пак.

Нашите независими медии в момента се състоят от стотици вестници, списания, бюлетини, радиа и телевизии. Най-впечатляващото събитие в тази област само през последните няколко години след битката при Сиатъл през ноември 1999 г. беше бързото създаване из целия свят на центрове “Индимедия”, служещи си с интернет. Тези центрове събират писмени, аудио и визуални материали за текущите събития и ги предоставят на разположение на всеки, който има достъп до интернет. Това е важна стратегическа инициатива. Новото поколение активисти изглежда доста добре запознато с медиите, далеч надминавайки медийните умения на предшествениците си. Изглежда, че те се фокусират повече върху това колко важни са средствата за масова информация и следователно колко е важно да се борим за тяхното овладяване.

22

Не купувайте от културната индустрия и комерсиализираните развлечения. Културата в основните капиталистически страни е превърната в стока. Ние не можем да живеем, дори не можем и да умрем без да сключим търговска сделка. Все пак имаме някакъв избор през часовете, когато не ни карат да служим в наемно робство (което е ключово търговско споразумение). Вярвам, че в извънработно време трябва съзнателно да избягваме търговската дейност. Тя представлява организиран бизнес с цел печалба на предприемачите. Разбира се, това, което казвам, не може да е абсолютно правило, иначе не бихме могли да правим нищо – не бихме могли да отидем да вечеряме някъде, не бихме могли да отидем на дискотека или на екскурзия, или пък да слушаме музика или да четем книга. Но това, което можем да направим, е да наклоним везните – да почнем да меним съотношението между стоките и нетърговската дейност и да подбираме по-внимателно стоките си (някои от тях са с по-лошо качество от други). Повечето от нас са силно зависими от комерсиализираното забавление, независимо дали става въпрос за филми, телевизия, компактдискове, рокендролни клубове, домашно кино или спорт. Всеки час от нашето свободно време, което прекарваме така, укрепва капитализма и съкращава времето, което имаме за изграждане на автономническа култура. Най-лошото такова развлечение е това, което ни превръща в пасивни зрители: филми, телевизия и комерсиален спорт, наред с други. Съществува и по-изтънчен вариант – спектакли, концерти и балети.

Дори дейностите на открито изискват оборудване: лодки, велосипеди, голф клубове, тенис ракети, бинокли, риболовни принадлежности, които са свързани с развлекателната индустрия. Това е много по-ползотворно прекарване на свободното време отколкото простото зрителство. Но дали някой, който прекарва всеки свободен час в игра на голф, е подчинен на културната индустрия? Мисля, че да. А някой, който харчи всеки наличен долар за поддръжка на моторната си лодка? Мисля, че също да. Добавете към това хората, които всяка седмица отиват на хиподрума, купуват си най-новия компактдиск, четат най-новите романтични романи, ядат по ресторанти, ходят на екскурзии, посещават увеселителни паркове и бейзболни мачове, барове, алеи за боулинг, пързалки, билярдни зали, нощни клубове, рок концерти, кина и автомобилни състезания. Това са хора, поробени от развлекателната индустрия, комерсиализираните забавления и дейности. Всички тези действия разрушават общността ни и ни изолират един от друг. Най-безумното е, че всичко това е доброволно. Никой не ни принуждава да правим нищо от него. Капиталистите превзеха работното ни време със сила и ни превърнаха в роби. Но те завладяха така нареченото ни свободно време, омайвайки ни и превръщайки ни в зрители и потребители. Ще бъде трудно да се освободим от културната индустрия. Проблемът е, че повечето от тези неща са забавни. Трябва обаче да разберем, че това ни унищожава. Можем и трябва да се освободим от него.

Това със сигурност е един от начините, по които още днес можем да почнем да унищожаваме капитализма. Можем отново да се научим да свирим на инструменти и да създаваме собствена музик, да пеем заедно – умение, което сме загубили (но хората, които са забравили как да пеят, никога няма да могат да извършат революция). Така че ето една мисъл: можем да унищожим капитализма, като започнем отново да пеем. Можем да се съберем със съседите и да спортуваме. Можем да ходим заедно на туризъм и на колоездене, да си правим пикници, да посещаваме безплатни лекции, да създаваме дискусионни групи и да дебатираме, да играем игри у дома, да ходим на поход (но без фургон с оборудване), да четем (хубави книги вместо боклуци), да организираме танци с участието на местни музикални таланти, да провеждаме пиеси, да седим и да си говорим, да посещаваме приятели и роднини, да спим у тях, или просто да си стоим и да не правим нищо. Капиталистическата културна индустрия ще се срине още на следващия ден без нашите безкрайни покупки.

23

Върнете нашия собствен език (авторът като цяло няма предвид езика в смисъл на система с думи и правила от наследен произход, а просто речта, с която ни обсипват в небитовите сфери на общуване; същия смисъл “език” има и в буквално преведеното от английски и днес разпространено словосъчетание “език на омразата”, но за да не измислям точно сега нови понятия съм го оставил така; искам обаче да подчертая, че както използваните в различен от истинския си смисъл думи, така и структурата и лексиката на официално наложената книжовна норма, са отчуждени от народа, който обикновено говорел на “неправилен” жаргон или диалект, преследван в “официалното” общуване от закона, изискващ във всички краища на страната да говорим по един и същ, измислен от БАН начин (единната норма налага едни особености над други, пренебрегвайки диалектното богатство и възможните трудности при произнасяне), което според мен е лингвистично престъпление; би било по-човешко, ако, първо, общата норма е незадължителна, и второ, ако за нейна основа се вземе например среднобългарския период на езика, от който са произлезли и са се разклонили всички съвременни говори, така представлявайки тяхно обединение – бел. прев.). Вече не говорим собствения си свободно създаден език. Ние говорим езика на нашите владетели и техните писари. Това не е изненадващо предвид влиянието откъм училищата и медиите, на което сме подложени.

Освен това вече не говорим много помежду си, което, разбира се, е единственият начин за създаване на общ език. Вместо това само слушаме. Ходим със слушалки на главите си. Слушаме учители понякога в продължение на двадесет години. Слушаме новини, токшоута, прогнози за времето и доклади на фондовия пазар, въпреки че малцина от нас притежават акции (а тези, които притежават, не притежават много). Слушаме началници, министри, лекари, психиатри и президента. Някои хора дори не могат да заспят, ако радиото или телевизорът не са включени. Има радиоприемници на плажа, във всяка кола, на работните ни места и в кухните ни. Милиони хора се събуждат всяка сутрин под звуците на радиочасовете. На всяка станция на метрото и влака слушаме високоговорители, които ни призовават да не пресичаме жълтата линия, да не пушим или да не си хвърляме боклука там, да съобщаваме за вандали и да казваме добър ден, без нито един пътник да прави гримаси в знак на протест. Ние постоянно слушаме език, който не е създаден от нас самите.

Дори позволяваме да вграждат езика си директно в мозъците на нашите деца, преди дори да могат те да говорят. Това е език, изпълнен с евфемизми, неясноти, глупости и заблуди. Това е грозен език. В сравнение с това, което беше само преди сто години, езикът ни сега е обеднял, замърсен и деградирал, а изразителните ни способности са значително отслабени. Не можем да мислим разумно, използвайки този език. Въпреки че звучи странно, думите са конкретни неща и можем да им обърнем внимание. Например не е нужно да казваме „индустриално общество“ вместо „капитализъм“. Сега опозиционерите пишат цели книги за тези двусмислици. Трябва да проучим тези произведения. Също така трябва да изучаваме думите, ако можем да ги намерим, на първите жертви на капитализма от шестнадесети, седемнадесети и осемнадесети век. Те имат по-ясна представа от какво са изумени. Дори през деветнадесети век опозиционният език бе все още богат и мощен. Разгледайте речите на Уилям Морис (английски дизайнер на текстил, художник и писател-социалист) или Волтарина де Клер (американска писателка-анархистка), например, ако искате да видите колко жалък е станал езикът ни в сравнение с техния.

24

Научете се отново на самозащита. Досега в историята нито един народ не е бил толкова беззащитен пред своите потисници, колкото работническата класа на капиталистическия свят – класата, които сега обхваща по-голямата част от хората. Нямаме земя и не можем да отглеждаме храната, от която се нуждаем. Нямаме инструменти и не можем да произвеждаме основни неща, дори дрехи, или да си построим подслон. Нямаме оръжие и не можем да се предпазим от нападение. Нашите общини и разширени семейства бяха разпуснати. Не можем да определяме на какво учат децата ни. Вече не можем да създаваме собствена музика. Нашият език вече не е наш. Всяка седмица предаваме парите си на управляващата класа за съхранение. Ние сме изцяло на милостта на нашите владетели (и все пак смятаме, че сме свободни!). Дори характерът ни се промени и отслаби. Отдавна я няма яростната съпротива, проявена от селяните и коренното население по целия свят (включително в Европа), когато те са нападнати за пръв път от капиталистите. Сега сме опитомена класа, толкова опитомена, че дори не осъзнаваме, че сме опитомени. Ние сме депресирана, сплашена, умиротворена, контролирана, сдържана, управлявана класа. Ние обаче не сме напълно опитомени и това е нашата сила и единствена надежда (или единствено обезверение, ако всичко, от което се нуждаем, е отново да ни укротят). Фактът, че все още не са успели да ни подчинят напълно, въпреки всичките си правителства, училища, огнева мощ и медии, ни подсказва, че никога няма да могат да го направят (освен чрез генетична промяна, за което съм сигурен, че вече работят денонощно). Това ни говори, че още можем да спечелим, че сме по-силни от тях.

Съвсем ясно е, че възвръщането на самозащитата не значи просто да се запасим с пушки. Всъщност това изобщо не е прост въпрос. Почти същото е като да си върнем способността да живеем автономно. Въпреки това, има много неща, които можем да направим през това време. Например, можем да изпратим хора, наблюдатели на полицията. Всеки път, когато се случи инцидент с участието на полицията, трябва да се съберем и да наблюдаваме. Това само по себе си ще послужи като спирачка за полицейската жестокост и ще имаме разкази на очевидци за всичко, което се случва. За съжаление в днешно време нещата вървят в точно обратната посока. Много области създават служби за борба с престъпността под прякото ръководство на местните полицейски управления. По същество хората стават полицаи, за да шпионират съседите си в името на борбата с престъпността. Ако тази тенденция продължи, скоро всичко ще бъде както беше в Русия, където членовете на семейството докладваха други членове на семейството на държавната тайна полиция. Хората няма да виждат престъпленията, извършени от правителството, корпорациите и самата полиция, а само уличните бандити, които уж заплашват кварталите им.

Феминистките бяха на прав път, когато започнаха да посещават уроци по карате към края на 1960-те. Казаха, че им е писнало да се чувстват уязвими и безпомощни. Затова те почнаха да изучават техники за самозащита. Трябва да възродим този интерес към самозащитата, но и да го разширим. Той трябва да бъде издигнат до обществено равнище, а не да си остане просто индивидуална практика. И тъй като никога не можем да се сдобием с танкове, хеликоптери, патрулни коли, сълзотворен газ и всякакви други оръжия (и не бива да искаме това), трябва да измислим социално оръжие, с което да им се противопоставяме и да се защитаваме. Признавам, че това е огромна и трудна задача. Всеки, който е живял дълго време в гетото, разбира какво е да живееш на окупирана територия. Половин дузина патрулни превозни средства могат да пристигнат на мястото на някой инцидент в рамките на минути и да са на път още повече, а след малко дори и хеликоптери да почнат да кръжат над главата ти. Как можем да преодолеем такава въоръженост? Честно казано, не знам как могат да се защитят отцепилите се автономни райони от военната мощ на буржоазията. Но от друга страна също е невъзможно да се разбере как би могла да се защити отцепилата се нация. Току-що видяхме в неотдавнашната атака срещу Югославия какво могат да направят с цяла нация, която искат да унищожат. Те я бомбардираха докато не достигна прединдустриално ниво на развитие, унищожавайки продуктивния труд и постиженията за цял век на един народ за седемдесет и осем дни бомбардировки. По този начин трудността, с която се сблъскваме при организиране защитата на нашите райони, не може да бъде решена чрез прибягване към правителствена стратегия или чрез създаване на въоръжени сили, които да се противопоставят военно на управляващата класа. В крайна сметка Югославия беше добре въоръжена, така че най-вероятно ще се справим също толкова зле на такова ниво. Подозирам, че отговорът на дилемата се крие именно в нашата разпръснатост, в нашето вездесъщо присъствие, в прякото действие и в тактиката на решително несъдействие и съпротива срещу насилственото потисничество. В крайна сметка не започваме от нулата. Много може да се научи от дългогодишната традиция на ненасилствена съпротива срещу физическата сила. Трябва обаче да изучим и тактиките на войната, понеже ще сме въвлечени и в нея.

25

Борете се с религията. Може да ни се струва, че сме спечелили битката с религията още през 60-те. Огромните постижения и ценностите на Просвещението, изградени през осемнадесети век, изглеждаха здраво вкоренени. И така, как се случи, че четиридесет години по-късно се озовахме в свят на възраждащ се религиозен фундаментализъм между християни, евреи, мюсюлмани и индуси? Предполагам голяма част от обяснението, е че правителството на САЩ и различните му марионетни режими, понякога заедно със своите империалистически съюзници, са заети с убиването на прогресивните хора по целия свят. За да бъдем по-точни, правителството на САЩ убива тези, които отхвърлят капитализма и империализма, повечето от които са светски хора. Това е и същността на целия въпрос. Съвсем наскоро унищожиха прогресивната и светска държава Югославия и я замени с десни министри, водени от религията и етническата принадлежност. Преди това правителството на САЩ унищожи прогресивния и светски Афганистан, защото беше в съюз със СССР, и я замени с държава, основана на мюсюлмански фундаментализъм (това беше най-голямата тайна операция на ЦРУ в историята на САЩ). Унищожиха прогресивната общност в Ирак, използвайки своя съюзник Саддам Хюсеин, убивайки хиляди комунисти, синдикалисти, социалисти, анархисти, либерали и светски хуманисти. Унищожиха демократичния режим на Мосадик в Иран и го замениха с краля-диктатор шаха, който продължи да унищожава прогресивната, либерална и светска общност на Иран (много от които бяха комунисти и социалисти). По този начин единствената останала социална сила, която беше достатъчно мощна, за да свали шаха двадесет и пет години по-късно, беше ислямският фундаментализъм. Социалистите и прогресистите в Израел бяха потискани и маргинализирани с десетилетия от десни правителства, подкрепяни от Съединените щати. Чудно ли е тогава, че еврейският фундаментализъм надделя? В Индия, Съединените щати последователно се съюзяват с десни, прокапиталистически правителства, които енергично потискат всяко движение, насочено към задълбочаване и разширяване на демокрацията, било то либерали, социалисти или комунисти, докато на власт оставят само индуски фашисти. Списъкът продължава.

Същото се случва и в самите Съединени щати. Може ли да има някакво съмнение, че унищожаването от правителството на новата левица в края на 1960-те и началото на 1970-те години проправи пътя на възраждането на християнския фундаментализъм? Ако революцията от 1960-те беше поне частично успешна, това явление вероятно никога нямаше да бъде. Дори да оставим настрана новата левица, щеше ли страната да се окаже на милостта на християнските фундаменталисти сега, ако фашистките главорези от управляващата класа не бяха убили толкова много прогресивни лидери като Малкълм Х, Мартин Лутър Кинг-младши, Джон и Робърт Кенеди? Това не е нищо ново. Те убиха ръководството на анархисткото движение в Чикаго през 80-те, и по-точно те унищожиха автономническата култура на работническата класа, която беше пропита с комунизъм, социализъм, анархизъм, секуларизъм и атеизъм. Те унищожиха огромното социалистическо, синдикалистко и анархистко движение на страната през 1920-те години, убивайки, затваряйки или депортирайки лидерите му и по друг начин саботирайки дейността му. Те се разправиха с „Черните пантери“, убивайки двадесет и седем от тях, затваряйки много повече и подпалвайки офисите им из цялата страна.

Но виждали ли сте ги да убиват правоверни християни? Разбира се, че не, поне не толкова често. Капиталистите обикновено обичат религиозните фанатици. Те ги насърчават, подкрепят и финансират, заедно с всички останали мистици, сектанти и наркомани, на които могат да повлияят. Вече не е нужно да гледаме назад в историята, за да видим, че организираната религия винаги е била господарка на държавата. Настоящият съюз между християнските фундаменталисти и десните екстремисти в Републиканската партия е единственото доказателство, от което се нуждаем. Но това е странно нещо, защото парите и властта, които им позволяват да ги печелят, са единственият бог, когото републиканските екстремисти някога са почитали. По този начин през последните 30 години християнската десница води жестока културна война срещу либералите и светските хуманисти (комунистите, социалистите, анархистите и атеистите сега са толкова маргинализирани, че едва ли можем дори да си ги представим). Крайнодесните християни останаха недоволни, че просто се възползват от религиозната си свобода. Те решиха да влязат в политиката и да превземат държавата, за да наложат своите убеждения на нацията. Трябва отново да участваме в тази борба.

26

Започнете преговори по глобални споразумения. Критиците на децентрализацията твърдят, че много от нашите проблеми са глобални и затова изискват световните институции да се справят с тях. Вярно е, че сме изправени пред много глобални кризи, които могат да бъдат решени само на световно ниво, но не е вярно, че се нуждаем от световно правителство, което да ги реши. Местните общини биха могли да започнат преговори за глобални споразумения по собствена инициатива, заобикаляйки правителствата. Ако съществуващите договори, сключени от правителствата, заслужават подкрепа, общностите могат просто да ги одобрят (има много такива договори, свързани с океаните, наземните мини, изтезанията и т.н.). Или биха могли да ги преразгледат, ако е необходимо, за да ги подобрят и направят съвместими с анархията. Или пък биха могли напишат свои собствени договори. Естествено, това предполага наличието на автономни общности, с които да си върнем отново контрола над живота си. Едно неотдавнашно явление в Съединените щати, при което повече от двеста градски съвета приеха резолюции срещу закона за патриотите в САЩ и в защита на закона за правата, показва посоката, в която трябва да вървим. Това е опит, натрупан от сътрудничащите си градове и международни мрежи. НПО-тата също може да са подходящи тук. Идеята, че се нуждаем от национални правителства (или още по-зле, световно правителство), за да сключим глобални споразумения за разрешаване на проблемите си, е смешна. Националните правителства най-често са самата причина за тези кризи.

27

Отменете войната. Прекращаване на войните? Сигурно се шегувам, нали? Това е просто фантазия. Факт е, че съвременната война е станала толкова ужасна, че е почти извън границите на човешкото разбиране. Две атомни бомби, хвърлени върху Хирошима и Нагасаки, отнеха живота на 210 000 души. Една водородна бомба, хвърлена върху който и да е голям град в света, незабавно би убила милиони хора. Досега това никога не се е случвало, но стотици ядрени ракети все още са в повишена готовност както в САЩ, така и в Русия. Чудо е, че те никога не са били пускани (има случаи, когато са били на косъм от изстрелване). Правителствените служители, които държат тези ракети насочени и готови за изстрелване във всеки един момент, с крайно неадекватни предпазни мерки срещу фалшиви аларми, са наистина престъпно безумни. Те трябва незабавно да бъдат арестувани и задържани. Бомбардировките над Багдад през пролетта на 2003 г. се извършиха отдалеч със свръхзвукови бомбардировачи, отдалечени на петнадесет хиляди фута, както и с крилати ракети, изстреляни от кораби на стотици мили. Нито един от бомбардировачите или от ракетните установки не е бил унищожен от вражески огън, докато е извършвал атаките. Това всъщност не е война, а клане. И сега Пентагонът има боеприпаси с радиоактивен уран. Югославия, Афганистан и Ирак са замърсени с тях и те ще продължат да убиват (причинявайки ракови тумори) и осакатяват (довеждайки до деформирани бебета). Има касетъчни бомби, които все още отнемат животи (предимно детски), дори десетилетия след края на войната. Има милиони противопехотни мини, разпръснати в десетки страни, които убиват, убиват и убиват. Има петдесетмилиметрови куршуми, един изстрел с които може да разкъса човешкото тяло на парченца или да взриви главата на дете. Съществуват запалителни бомби, умни бомби и т.н.

Първата съвременна война – Гражданската война в Америка, е първата, която мобилизира цялото общество за военни действия и от двете страни, което доведе до 562 130 жертви. А това беше война, в която бяха използвани примитивни пушки и оръдия. Първата световна война, войната на картечниците, отне живота на около десет милиона души. Втората световна война, войната на самолети, танкове, подводници и артилерия, отне живота на около четиридесет милиона души. Четири милиона загинаха в Корейската война. Два милиона бяха убити във Виетнам и още шестстотин хиляди по време на тайните бомбардировки на Камбоджа. Двеста и петдесет хиляди души, или една трета от населението, бяха убити в Източен Тимор. Не е ли време да сложим край на тази лудост? Винаги е имало силно малцинство, което се е противопоставяло на войната. Но в по-голямата си част протестиращите срещу войната погрешно диагностицираха проблема, разглеждайки войната просто като морален въпрос. Разбира се, тя е и морален въпрос, но не става дума само за това, тъй като съвременната война има структурна основа, а именно самата държава с нейното национално правителство (и механизма за натрупване на капитал, заложен там). Всяко правителство се въоръжава дотолкова, доколкото може да си позволи, и претендира за насилствен монопол над своята територия. „Войната е здравето на държавата“, казва Рандолф Борн (1886-1918, анархист, антивоенен писател, поддръжник на правата за хората с увреждания и учен от Колумбийския университет – бел. прев.). „Войната е рекет“, казва Смедли Бътлър (1881-1940, генерал-майор от морската пехота на САЩ, обяснява как търговските интереси извличат полза от войната – бел. прев.). И двамата са прави. Капиталистите се нуждаят от държавата (и от нейната военна машина). Войната е необходима и неизбежна в името на печалбата. Войната е нужна не само за поддържане на империята и потушаване на вътрешните вълнения, но и като източник на капитал. Всичко това винаги се прави в името на националния интерес, но повечето хора сега разбират, че тази фраза е просто евфемизъм за обозначаване на интересите на националната и международната управляваща класа, а не на интересите на населението на страните.

Капитализмът вероятно би се сринал без военно-индустриалния комплекс. Икономиката на САЩ сега е силно зависима от военната индустрия, както и икономиките на редица други индустриализирани страни. Тези държави харчат милиарди от общите данъчни приходи за производството на оръжия, които продават или по-често раздават на диктатори по целия свят. Самият Пентагон е най-огромната военна машина в човешката история и е тясно внедрен в оръжейната индустрия. Колкото повече войни, толкова повече пари печелят търговците на оръжие. Всеки път, когато се изстреля крилата ракета, производителят на оръжие получава възможност да построи друга, печелейки милиони долари на изстрел. Всеки път, когато инфраструктурата на дадена държава бъде унищожена, международните корпорации идват и я възстановяват, печелейки милиарди. Как да отменим войната? Чрез унищожаване на държавата и капиталистическата система. Това е единственият начин. Доколкото знам, никога не е имало масово и международно движение, което да отмени някоя война. Но бихме могли да го изградим. Може би демонстрацията срещу предстоящото нашествие на САЩ в Ирак, провеждана от десет милиона души в тридесет държави на пет континента на 15 февруари 2003 г. бележи началото на такова движение. Това трябва да бъде инициатива на местно ниво. Очевидно правителствата няма да демонтират себе си или военните си машини. Но местните общности могат да почнат да заемат позиция, заявявайки своето противопоставяне на всяка война. Те биха могли да започнат преговори за сключване на глобален договор за забрана на войните. Те биха могли да насърчат всички да се откажат от боя. Ами ако милиони хора по света просто не се съгласят да отидат на война и се противопоставят на наборната служба и вместо това отидат в затвора, ако се налага? Малко ли е вероятно? Е, ще стоим ли така да чакаме ракетите да паднат върху нас и ядрената експлозия ни унищожи за миг, или пък ще гледаме как нашите синове и дъщери, съпрузи и съпруги биват убивани, измъчвани и осакатявани в империалистическите войни? Кампанията за премахване на войната би била пряка заплаха за спекулантите и затова е добра тактика за излизане от капитализма в един бъдещ свят, пълен с демократични автономни общини, свят без държави и войни.

28

Поемете контрол върху пенсионните фондове. В момента милиардите долари, спестени от работниците, се контролират от корпоративни банкери, които използват тези пари, за да унищожат синдикатите, да „намалят бедността“ и да финансират повече корпоративни предприятия, наред с други неща. Ако сте в синдикат или познавате някой, който е в синдикат, започнете да агитирате тези средства да бъдат изтеглени и повторно депозирани в кооперативни банки, приятелски настроени към работниците и обществото, или поне извадени от корпоративния контрол по някакъв друг начин.

29

Не си сътрудничете с полицията. С изключение на градските гета, полицията в развитите капиталистически държави работи в приятелска социална среда. Това е жалко и отразява някои лоши привички от наша страна и липса на политическа осведоменост. Твърде много хора все още смятат, че полицията съществува, за да ни предпази от престъпността, когато в действителност, като ни прави беззащитни, полицията е основната причина за престъпността. Понякога полицията може и да е леко ентусиазирана от проблемите на обикновените хора, но кога за последен път полицията хвана някого, който ви ограби, или пък ви върна откраднатото?. По-голямата част от работата им обаче включва защита на корпоративната собственост, потискане на неразрешени движения и събирания, потушаване на протести, постоянно наблюдение над нас (шпионаж), тормоз над нас (например вездесъщите патрулни коли) и разоръжаване (нуждаете се от разрешително ако искате да носите дори и боздуган). Полицията е авангардната наемна армия на капиталистите.

И така, ето какво можем да направим. Никога не питайте полицай за указания. Всъщност дори не говорете с тях, освен ако не е наистина необходимо. Никога не канете полицай в дома си да ви съветва относно мерките за сигурност (полицията има такава програма). Не си сътрудничете с полицейски програми, предназначени да организират нас и нашите съседи, че помогнем в борбата с престъпността. Ако чуете, че полицията идва в държавно училище, за да проведе разговори с ученици относно безопасността, приберете децата си от училище още на същия ден. Всеки път, когато видите полицейски служители, които извършват арест, се съберете и ги наблюдавайте – самото ни присъствие е възпиращо средство. Организирайте дежурства, които да следят полицията. Никога не отговаряйте на въпроси, различни от тези, които се изискват от закона, и вместо това упражнявайте правото си да мълчите (да си знаем правата). Това обаче може да ни създаде проблеми. Нищо не вбесява полицаите толкова, колкото отказа да отговаряме на техните въпроси. Но това е важен акт на съпротива и ако се практикува широко, бързо ще осъзнаем, че полицаите не са наши приятели.

https://m.vk.com/@-226219519-sposoby-nachat-potroshit-kapitalizm-chast-2

30

Не влизайте в армията или полицията. Повечето лакеи на управляващата класа (напр. мениджъри, съдии, политици и адвокати) са взети от по-богатите от слоевете със средни доходи (а някои от самата управляваща класа) или са от работнически произход, като са били внимателно проверени (т.е. филтрирани чрез училищната образователна система). В случая с полицаите и войниците обаче членовете на работническата класа се записват директно в редиците на щурмуващите и се използват за защита на капиталистическия строй. Проблемът е, че за хората в неравностойно положение военната служба изглежда като доста изгодна сделка, а полицейската работа е високо платена и следователно ценена. Независимо от това, опозиционното движение трябва да се опита, доколкото е възможно, да забрави за тези работни места. Нямаме шанс да успеем да попречим на капиталистите да наемат войници, но това, което бихме могли да направим, е да поставим такава тежест върху тези постове чрез подигравки, унижения и остракизъм, че всеки, който се запише, да знае съвсем ясно, че прави нещо нередно, предава своята общност и преминава във вражеските редици.

31

Не ставайте шеф на никого. Дълбоко вкорененото ни желание за напредък по корпоративната стълбица е опустошително за сплотеността, равенството и свободата. То служи вярно на капитализма, но в по-малка степен

през последните години поради намаляването броя на заетите в междинните звена. Във всеки случай повишението никога не е обхващало повече от няколко души (относително казано, но все пак е много, ако вземем предвид общия брой). То обаче си има висока цена. В замяна на малко по-комфортен живот в материален смисъл (съмнително е, че би означавало и по-добро качество на живот), тези хора продават душите си на капиталистите, развиват егоистични предразсъдъци в защита на системата, приемат гледната точка на управляващите, прилагат корпоративните правила и в действителност стават полиция, защитаваща натрупването на капитал. А ако работниците не търсят повишение и отказват да преминат към редиците на мениджърите, когато това им се предложи, ще се отслаби едно стратегическо звено на системата и сериозно ще подкопае способността на предприятието да работи с капитал. Тъй като все повече работници се придържат към това отношение, то ще се превърне в набор от ценности, противоположни на тези на шефовете. Без съмнение това би довело до загуба на доходи, но в повечето случаи може да се понесе, особено ако спестените време и енергия се пренасочат към автономните асоциации, които допълнително подкопават системата на наемното робство.

32

Отхвърлете правилата на Робърт. Правилата за редa на Робърт, написани от пенсиониран армейски генерал през 1876 г. (това е книга, написана от Хенри Мартин Робърт, предназначена за широката публика; днес в САЩ това е най-популярният набор от правила за провеждане на събрания и се ползва от хиляди обществени, религиозни и други организации – бел. прев.), са здраво вкоренени в културата на Съединените щати и то до такава степен, че автоматично се отнасят с тях като с Библия, учаща как групите трябва да се държат на срещи. Те са като външен закон, наложен ни отгоре. Хората забравят, че могат да пишат каквито си искат правила за своите срещи или пък изобщо да нямат правила. Правилата на Робърт дават твърде много власт на някои. Те насърчават парламентарното маневриране. Те са задушаващи и жестоки и могат да бъдат използвани доста лесно от умели манипулатори, за да надделеят колективната воля. Трябва да измислим по-широко приложими, демократични и по-малко централизирани способи за организиране на нашите общи срещи. Те трябва да допускат много повече хаос, спонтанност, прекъсвания, извънредни разговори, бързи пробни гласувания, спорове и различни процедурни възможности за обсъждане на въпросите. Определено е време да извадим Робърт от играта.

33

Не вкарвайте парите си в корпоративни банки. Вместо това потърсете кооперативна банка. Ако нямате такава под ръка, създайте я. В момента това е напълно законно (банковите кооперации с нетърговска цел обаче е вероятно да се поставят извън закона, ако броят им нарастне). Корпоративните банки използват депозитите ни, за да укрепват корпоративния свят и да отслабват автономността ни. Глупаво е от наша страна доброволно да даваме седмичните си приходи на банки, които да ги използват срещу нас (и после да ни плащат за това).

34

Опитайте се да не изпадате в дългове. Заемът, макар понякога да е въпрос на живот и смърт и следователно необходим, е един от начините, измислени от капиталистите, да ни обвържат с техния свят. Той е изключително ефективен. Капиталистите в момента са силно зависими от тази верига на длъжниците. Те очевидно биха пострадали, ако спрем да теглим заеми. Поради дълговете не можем да се изправим на краката си, още повече се страхуваме да не загубим работата си, губим гъвкавост и се обезсърчаваме. Голяма грешка е доброволно да предоставим на нашите потисници този лост за влияние върху живота ни.

35

Освободете се от училището. Поне не придавайте никакво значение на оценките. Правете възможно най-малкото, достатъчно за да завършите, събирайки задължителните оценки и преминавайки през определените от държавата години. Оценките в училищната система са като заплатите във фабричната система, тъй като създават конкуренция между нас, а не солидарност, и ни карат да търсим одобрението на властите. Това е отношение, което впоследствие служи на капиталистите, когато ни наемат. Освен това трябва да напуснем училище възможно най-скоро. В повечето държави задължителното образование приключва на 16-годишна възраст. Тогава и трябва да напуснем. Повече от век и половина работническата класа вярва в идеята, че образованието е начин да подобрим живота си, а ако не нашия, то живота на нашите деца. Известно време това важи за някои от основните капиталистически страни. Но дори и в разцвета си, образованието винаги е било надценявано, защото възходящата социална мобилност е изправена пред сериозни структурни ограничения (т.е. на самия връх няма чак толкова много работни места). Училищното образование в САЩ има малка освободителна стойност. Вместо това то е ключова институция за умиротворяване и индоктринация на работническата класа. Учи ни на послушание, точност и пасивност. Това е дисциплинарен инструмент, който унищожава автономията, любопитството, спонтанността, инициативността и креативността. То увековечава ценностите и гледните точки на управляващата класа, затваря очите на народа и налага йерархия и класиране. Глупаво е доброволно да влизаме в тази система. Следователно влизането в колеж може би не е най-разумното нещо. Никой не ви принуждава да го правите, така че не се чувствайте задължени. Тези години биха могли да се използват по-ползотворно на друго място. Няма смисъл доброволно да давате на възпитателите още две, четири или осем години да работят върху вас. Не се изкушавайте от мисълта, че се подобрявате, когато получите степен или че постигате нещо и успявате. Успехът няма нищо общо с получаването на сертификат от училище (което от своя страна е сертифицирано от държавата). Може би това е определението за успех на учебното заведение, но не и нашето.

Веднъж видях една моя приятелка да плаче от радост, когато най-накрая получи докторска степен. Ето колко дълбоко капиталистическите ценности са проникнали в нашето съзнание. Вярно е, че това беше и лична победа, въпреки значителните трудности. И все пак нагледно показва, че наистина вярваме, че ще сме по-добри и съвършени хора, ако получим одобрението на образователната система. Идеята за изкарване на степени е напълно реакционна. Жалко е да търсите пълномощи и да се стремите системата да ви серифицира. Тази система е свързана с професионалната структура – училищата са тренировъчни лагери и центрове за подбор в корпоративния свят. Ако можете да издържите дванадесет, шестнадесет или дори двадесет години в училище, може да не се представите твърде зле като професор, изпълнителен директор, банкер, адвокат или свещеник до края на живота си. Училищата подбират дори и офисни работници. Ако не можете да приемете училищната дисциплина, няма да можете да приемете и режима на работа в офиса. Ако не понасяте да бъдете оценявани, наказвани, организирани или малтретирани в училище, няма да харесате тези неща и на работното място. Ако наистина се налага да получим диплома, за да оцелеем на пазара на труда, никога не трябва да се гордеем с това. Наипломите трябва да се гледа по същия начин като на данъците, наборите, задълженията на съдебните заседатели или тестовете за наркотици: обременителни разпоредби, наложени от правителството, и следователно трябва да се избягват, когато е възможно, или да се ограничат, когато не е. Следващият ми съвет е може би малко закъснял. Самите капиталисти се отказват да си служат с училищата и така нареченото обществено образование, защото вече не се нуждаят от толкова много образовани работници. Те ще са напълно щастливи да оставят милиони или дори милиарди хора затънали в невежество. Така ще сме по-слаби. Нашият отказ от училищата трябва да бъде придружен от желязна воля да станем знаещи, квалифицирани и високообразовани хора.

Но не можем да го постигнем, докато ходим на училище. Трябва да се образоваме по наш начин, с приятели, съседи и другари. Напускането на училище не значи, че изоставяме обучението си. То означава, че трябва да поемем отговорността да се образоваме сами. Трябва да се занимаваме с интензивно самообразование: да търсим знаещи хора в опозиционните движения и да ги караме да ни съставят списъци за четене, да провеждат семинари или да изнасят лекции, да формират учебни групи, трябва да учим и четем непрекъснато, вкл. алтернативна преса, да гледаме видеоклипове и слушаме записи, правени от радикали. Всичко това може да се постигне с времето и енергията, спестени от неходенето на училище. Ако искате обаче да станете морски биолог или неврохирург, вероятно ще трябва да посещавате училище. Но дори при това има много начини за частично отхвърляне на училищната система. Често може да се получи компетентност без сертификат – чрез тестове или действителен трудов опит. За някои умения, като дърводелство, можете да отидете в занаятчийско училище (което изисква по-малко време) или да станете чирак. Въпросът е да спрем да гледаме на училището като на място, където можем да учим. Огромното количество материали, които трябва да изучаваме там, са вредни за нашето здраве и благополучие. Дори чисто техническите предмети са пропити с ценностите и предразсъдъците на управляващата класа. Изоставяйки училищата, ние се освобождаваме от тази илюзия, за да започнем да придобиваме знанията, от които се нуждаем, за да унищожим капитализма, да спасим себе си, планетата и наистина да установим свобода и справедливост за всички. Само едно предупреждение – ясно е, че освобождаването от училище не може да бъде неотменно правило за всички. Трябва да се отнасяме разумно към него и да използваме здравия си разум при всеки отделен случай. За някои хора, при определени обстоятелства в някои страни, посещаването на училище може да бъде и разумно.

36

Подкрепяйте движението за отмяна за училищното образование. “Ънскулинг” (премахване на училищата – бел. прев.) е нарастващо международно движение, особено познато сред анархистите и антиавторитаристите. Това е опит да се освободим от училищата и да започнем да работим тук и сега за дългогодишната си радикална цел – обвързване на обучението с живота. Уикипедия има страхотна статия за него, с добър списък с връзки и ресурси. Там също пише, че “понякога се нарича и естествено обучение или обучение, ръководено от деца, обучение чрез открития, обучение, основано на удоволствие, или обучение, насочено към детето“. Движението за свободни училища е също толкова голямо течение, колкото и „Дескулинг“ (преобразяване на училищата – бел. прев.) – форма на обучение, която включва фасилитатори (от речника: уредник, улеснител; човек, който отговаря за успешната групова комуникация, съблюдава правилата на срещата, нейните процедури и регламент, като позволява на участниците да се съсредоточат върху нейните цели и съдържание; улеснява работата на групата, организира я, ръководи я с цел постигане на по-висока производителност – бел. прев.), а не учители. Тази практика е ориентирана към интересите на децата: целият свят се възприема като класна стая, няма разделение по възраст и няма оценки или конкуренция. Движението за отхвърляне на училищното образование не се ограничава само до богатите страни, а почва да възниква и в по-бедните. Необучението трябва да се разграничава от домашното обучение, което сега е предимно християнскофундаменталистко движение (въпреки че една малка част от него са и леви). Домашното обучение все още е училищно обучение и често е част от реакционното и авторитарно движение. За разлика от извънкласното обучение, което има за цел да предостави свобода и различни възможности за учене, домашното обучение, практикувано от християнските фундаменталисти, има за цел да ограничи ученето и свободата. То цели да попречи на децата да научат нещо за света и за това в какво вярват другите хора, а да ги предпази от предполагаемото зло на либерализма и светския хуманизъм. Това е система за внушаване на догми. Това, от което тези домашни учители всъщност лишават децата си, е достъпът до и участието в дългата борба за знания и свобода, която човечеството води от незапомнени времена. Християнското движение за домашно обучение вече има свои собствени книжарници, както и собствени учебници и видеоматериали. Тези християни дори са написали странни, фантастични истории за западната цивилизация. Тяхната вина далеч надхвърля простото настояване за креационизъм и буквалното тълкуване на Библията – те започнаха мащабна атака срещу науката и Просвещението.

Много ми е жал за тези деца, особено в едно вече отчуждено общество като това на Съединените щати. Те са принудени да прекарват цялото си детство затворени с родителите си в някаква къща или може би от време на време с баба и дядо си или със съседите. По мое мнение, това много изглежда като затвор, в който пребиваваш през първите осемнайсет години от живота си. Повечето деца по света все още са свободни да тичат и играят навън. Но не и в Съединените щати, които трянва да са най-страхливата нация на земята. Домашните ученици никога не избягват надзора на родителите си. Те дори не могат да сменят една група възрастни с друга, като отидат на училище. Те нямат пространство и нито минута свободно време, когато да ходят до училище, да се возят на автобус или се разхождат с приятели из училищния двор, далеч от учителите. Мнозина се занимават с църковни дейности, но все още са в затворена социална среда. В по-редки случаи домашните ученици могат да участват в извънкласни и нерелигиозни социални дейности. Това е хубаво нещо, тъй като се явява единственото им облекчение от задушаващото съществуване. Всъщност домашните ученици прекарват цялото си детство под бдителния надзор на родителската власт. И точно това целят християнските фундаменталисти. Те не вярват в свободата на децата, а в дисциплината. Те са отдадени на догмата, а не на знанието; на теокрацията, а не на демокрацията; на патриархата, а не на равенството; на вярата, а не на научното изследване; на послушанието, а не на бунта; на зависимостта, а не на автономията. Чудно ли е, че толкова много от тези деца растат с ужасно депресирана, осакатена и пресечена психика? Освобождаването на младите е може би най-забравената днес част от революционната борба за свобода. Извънкласното обучение е законно в много държави. То попада в същата категория като домашното обучение. Родителите все пак трябва да отговарят на определени критерии, така че и държавата да има някакъв контрол. И все пак “Ънскулинг” е начин да се освободим до голяма степен от управляваното от държавата образование. Ясно е, че е трудно за едно семейство да се откаже от училищното образование, затова методът работи по-добре за множество семейства, които да се обединят, или още по-добре за цял квартал или общност. Това е начин да поемем отговорност за собственото си образование. Ученето е по-ползвотворно и забавно извън училище.

Може би се чудите защо трябва да се отказваме от всички ресурси на държавните училища като библиотеки, фитнес зали, басейни, класни стаи, компютри, материали, работилници, детски площадки, само за да учим без почти нищо в домовете и кварталите си. Ето защо: държавните училища изобщо не са държавни и никога не са били. Това са училищата на системата, подвластни на управляващата класа. Капиталистите контролират училищата от самото начало. Дори на местно ниво училищните съвети са почти неизменно консервативни и се състоят от по-заможни членове на общността, които поддържат статуквото. Дори корпорациите и военните вече имат право да нахлуват в училищата за да се рекламират и да набират персонал (в нашето са идвали да ни промиват от Военното окръжие и от Военноморското във Варна, дето хвалеха българската армия, а един път и от банка ДСК, дето един дебел в костюм пита дали знаем каква е дейността на банките, и като някой изкрещя “да крадат” пресипна и стана целия червен – бел. прев.). Постигането на обществен контрол върху съществуващата училищна система е като получаването контрола над заводите, офисите, болниците или над самото правителство. Но една още неизпробвана стратегия не може да доведе до успех. Тези, които работят в училища и колежи, със сигурност трябва да създадат асоциации на работниците с цел да поемат тези институции. Ако можехме да ги завземем, очевидно това би било по-добре, отколкото да почнем от нулата. Но превземането на училищата, колежите и университетите, предполагам, ще се окаже задача от същата важност, както и превземането на корпорациите, и вероятно ще се случи приблизително по същото време. Съмнявам се, че училищата, а също и болниците, могат да бъдат демократизирани отделно от всичко останало. И дори да ги завземем, пак ще се сблъскаме с факта, че самата институция училище е лоша идея. В същото време е по-добре да се откажем от тези ресурсите, за да можем свободно да преподаваме собствените си ценности, да придобиваме знанията, от които се нуждаем, да променяме учебния материал (дори и техническия), за да отговаря всичко на нашите собствени цели и да способства създаването на автономническа култура. Тук е времето да отправя две предупреждения. Първо, наскоро се появи усложнение: християнските фундаменталисти, в съюз с крайнодясното крило на Републиканската партия, се опитват да унищожат т.нар. държавните училища, а религиозните училища са крачка назад дори и от тях. Така че тази кампания трябва да се обори, понеже е против анархистките принципи. Второ, отпадането от училище може да изглежда като опасна идея за децата както от бедните страни на юг, така и в гетата на север – тези деца се борят да влязат в училище, а не да останат извън него. Например палестинчетата (и техните семейства) правят големи жертви, за да посещават училище. Те се опитват да избягат от невежеството и ходенето на училище е може би единствената им възможност за това. Така че моите препоръки не навсякъде са толкова приложими, колкото в Съединените щати.

37

Не позволявайте на църквата или държавата да удостоверяват брака ви. Църквата и държавата, и двете от които са незаконни власти, нямат право на глас във вашия брак. Това е въпрос, който трябва да решите само вие. В това отношение, както и във всички останали, водещ принцип е свободната асоциация. Трябва да сме свободни да уреждаме личните си отношения, както на нас ни харесва. При анархията като формална институция бракът вероятно ще отмре и ще бъде заменен от множество и разнообразни социални форми. В момента обаче най-малкото, което можем да направим, е да се откажем от гражданския брак. За съжаление в повечето страни има финансови и други предимства, свързани с официалната брачна институция. Независимо от това, преди няколко години Маршал Милър и Дориан Солот започнаха малък проект в Съединените щати, наречен „Проект за алтернатива на брака“, който има за цел да помогне на неженените двойки, защитаващи правата си. Тяхната книга по темата се нарича Unmarried to Each Other: The Essential Guide to Living Together as an Unmarried Couple.

38

Почнете да се оттърсвате от “ядреното” семейство (съвременното семейство, състоящо се от една брачна двойка с деца, за разлика от разширеното семейство, към което се добавят и други роднини както прародители, прапрародители и различните роднини на всеки от съпрузите, или пък се състои от няколко брачни двойки, членовете на които са свързани родствено помежду си и водят съвместно стопанство – бел. прев.). “Ядреното семейство”, което сега съществува в предградията на Съединените щати, най-често причинява сериозни щети на всички свои членове – мъжа, жената и особено децата. Трудно е да си представим по-лоша социална среда за децата, освен домовете за сираци и може би някои приемни семейства, или пък изобщо да нямат дом. Така се насърчава покорството и пасивността, забавя се растежа, причиняват се неврози и много нещастия. Почти всички, живеещи по този начин, са нещастни. Ядрено семейство, състоящо се само от родители и тяхното потомство, е съществувало само през последните два или три века. През по-голямата част от човешката история децата принадлежат към големи семейства, израстват в племена, села, малки градове или оживени райони и имат много разнообразни връзки с други деца или възрастни. В крайградския късен капитализъм обаче те растат в къщи с двама възрастни и техните братя и сестри, практически откъснати дори от най-близките съседи. В съчетание с дълбоко вкорененото отношение на родителите към децата е почти невъзможно децата да растат свободни. “Ядреното” семейство е екстремна, патологична форма, отклонение от нормалното. Можем да се откажем от него точно сега, създавайки разширени домакинства.

39

Не рециклирайте. Не изразходвайте живота си в подреждане на бъркотията, която капитализмът е причинил на Земята, а прекарайте живота си в унищожаване на капитализма. Както и да го погледнем, рециклирането на отпадъци е безполезно начинание. Предполага се, че ще харчим часове и часове от свободното си време за разпределяне на боклука, пренасяйки парчета хартия на някое място, кутии на друго и шишета на трето, докато заводите произвеждат милиони тонове нови боклуци всеки ден – повече, отколкото някога ще можем да почистим. Защо да не ги спрем да произвеждат боклук?

Рециклирането също се превърна в голям бизнес. Разбира се, то никога не би могло да бъде печелившо, ако предприемачите трябваше да плащат на работниците, за да излязат и събират боклука. Така те хитро образуват армия от лековерни природозащитници, които безплатно да събират боклука им вместо тях и доброволно да го носят до портите на фабриката. След това предприемачите превръщат тази суровина в печалба (с малко помощ от наемните роби).

Рециклирането на отпадъци несъмнено ще се превърне в обичайна и неразделна част от ежедневието на свободните народи. Но не сега, когато се използва, за да ни отвлече вниманието от истинската ни задача – да заменим икономиката на смъртта, обърната само към печалбата, с жизнена дейност на свободните народи. Затова се откажете от рециклирането.

40

Не носете костюм. Дълго време бе обичай семействата на работническата класа по особени поводи да се обличат с най-хубавите си неделни тоалети. Това означава да се обличаме като управляващата класа, с костюми и вратовръзки за мъжете и изискани рокли за жените (сега има костюми и за жени). Например, ако погледнете снимки на работници отпреди век, можете да видите, че стотиците мъже, събрани на площада Юниън Скуеър в Ню Йорк, за да слушат как говори Ема Голдман, бяха облечени в костюми. Има много такива снимки. Но през последния век, особено с намалянето посещаемостта на църквите, работниците почнаха да изоставят костюмите. Трябва да довършим делото и изрично да отхвърлим този стандарт. Костюмите са униформите на бизнесмени, политици и бюрократи по целия свят. Няма смисъл да им подражаваме.

Възможно е обаче тази тактика да остарее. Изглежда, че в някои корпорации има тенденция да се изисква работниците да идват на работа в костюми, докато ръководителите идват малко по-късно, вече в ежедневните си дрехи. Това напомня на 1960-те, когато си пускахме брада в знак на протест, само за да почнат и ръководителите ни да си пускат бради. По този начин брадата загуби символичната си стойност. Все пак не се притеснявам твърде много, че управляващата класа скоро ще промени своя дрескод. Можете ли да си представите реч на президент на Съюза, където не всички да са в костюми? Така че не носете костюм (освен ако не измислите подривен начин да го направите).

41

Не участвайте в лотарията. Всеки долар, който харчим за лотария, е като подарък за управляващата класа. Това е като да кажем „ето, вземете парите ни и ги използвайте, за да ни поробите“. Лотарията е порочна институция както и да я погледнем. Фактът, че милиони от нас харчат пари, които не можем да си позволим, за лотарийни билети, показва твърде нагледно, че са превърнали мозъците ни в каша. Просто ни обират. Още по-лош от огромния финансов грабеж е огромният психологически грабеж. Това е илюзорна и слаба надежда, че ще победим и ще избегнем страданието си. Лотарията е просто още едно малко оръжие, което са измислили, за да ни попречат да предприемем реални, директни и ефективни действия, за да спрем експлоатацията, да следваме нуждите си и да създадем удовлетворяващ живот за себе си и общността си.

42

[последно, но дълго]. Отхвърлете и водете неуморимо кампания срещу представителната демокрация. Традиционният анархистки призив „не гласувай!“ е малко неправилен. Това не е явна надпадка срещу представителното правителство като такова, а просто послание да не участваме в него. Това скришом оставя избирателната система непокътната и просто заема бездейно положение към нея. Така няма да стане. Избирането на лидери в националните парламенти е едно от основните устройства, чрез които управляващата класа през последните двеста години запазва надмощието си над останалите. В Съединените щати отстъплението и поражението на радикалните демократични революционни течения от 1776 г. публично обявени с приемането на Федералната конституция през 1789 г. Тази конституция е изрично предназначена да увековечи властта на управляващата класа. Подобни неща са се случили и на други места, тъй като парламентарната система се е разпространила във всички основни капиталистически страни в развития свят и дори в някои страни от третия свят. Тази система рядко е била застрашена наистина (даже никога в Съединените щати) и там, където е била, например в Германия и Австрия през 1919 г. и Испания през 1936 г., тя е оцеляла и се е възстановява без особени затруднения. В Русия и някои други комунистически страни парламентите бяха свалени в полза на еднопартийни авторитарни режими, но това нямаше нищо общо с установяването на истинска демокрация (или истински комунизъм). Във етапа на социалната капиталистическа държава, поради засилен натиск отдолу, контролираните от управляващата класа парламенти бяха принудени да направят някои добри неща за обикновените хора. Сега този период приключи. Вътрешната динамика на капитализма вече няма да го разреши (т.е. степента на възвръщаемост не е достатъчно висока, за да може управляващата класа да си позволи такива разходи). Разбира се, никога не било възможно националните парламенти, временно господствани от либерали, прогресисти или дори социалисти, всъщност да съборят и унищожат самия капитализъм, защото тези институции са неразделна част от него. Парламентът принадлежи на капиталистите, а не на хората, и първите знаят как да го използват и защитават. Трябва да се изправим пред истината. Времето или силите, изразходвани за спечелването на изборите, винаги ще бъдат недостатъчни за постигането на истинските ни цели. Не можем да си позволим такава своенравственост. Времето ни е ограничено. Трябва да спрем да се борим за това, което може да получим, и да започнем да се борим за това, което всъщност искаме. Трябва да си пазим мъжеството за онези дейности, които ще унищожат капитализма и ще създадат нов свят. Революционерите, които твърдят, че трябва да правим и двете, че трябва да избираме социалисти или поне прогресивни либерали за президент, дори когато изграждаме алтернативни институции и атакуваме системата по други начини, просто не са реалистични. Можете да прекарате десетилетия от живота си, опитвайки се да създадете нова лейбъристка или прогресивна партия, но какво ще получите, дори ако успеете? Не това, което всъщност сте искали! Твърде много революционери са изживели живота си в предизборна политика. Можем да си спомним, че всеобщото избирателно право не ни бе просто дадено, а е трябвало да се борим за него. То бе спечелена главно чрез агитацията на работническата класа и на феминистките, вкл. за граждански права. Случи се обаче, че управляващата класа отдавна превърна изборите в механизъм за контрол, който да бъде използван срещу нас. Разбира се, има революционери от средата на деветнадесети век, и то именно анархисти, които предупреждават да не се опитваме да използваме изборите, парламентите и държавата, за да си спечелим свобода. Те казват, че това е лошо средство, задънена улица, която няма да сработи. Сега, 150 години по-късно, е болезнено ясно, че са били прави. Трябва напълно да скъсаме с предизборната политика и да започнем да предприемаме преки действия, за да унищожим системата, която ни убива с милиони. Това, което правим на почти всички избори – да излагаме обичайните възражения срещу гласуването, поддържа заблудата, че живеем в демокрация или поне лъжедемокрация, озаконява системата, говори, че кандидатстването за длъжност е право само на много богатите и т.н. Може би си спомняте шегата между анархистите, че ако с избори се променяше нещо, то щяха да бъдат забранени. Изразът „не гласувай!“ само насърчава хората да го правят. Вярно е, че отказът да се гласува е по-малката от две злини и е изява на съпротива. Това е съзнателен отказ от капитализма, отказ да се задоволим с трохите и стъпка към създаването на опозиционно движение. Но имаме нужда от много повече от това.

Нуждаем се от мащабна кампания за дискредитиране на самото представително правителство и това може да стане само чрез насърчаване на пряката демокрация (да не се бърка с референдумите – бел. прев.) като нова възможност. Но все още сме далеч от действено отстояване на пряката демокрация. Дори нямаме здрава теоретична обосновка, обясняваща и защитаваща това. Нямаме ясна картина как ще работи в различните общности или на регионално ниво. Все още не сме събрали или проучили историческите примери, в които пряката демокрация е била използвана. Ще бъде почти невъзможно да се изобличи представително правителство, освен ако не можем да създадем на негово място правдоподобен, работещ, алтернативен път за вземане на решения. Затова трябва да запълним тези пропуски. Сега е най-подходящото време да опитаме. Нека разгледаме няколко случая на това, което би могло да бъде. Вземете например голямото полско въстание от 1980-1981 г., когато стотици съвети бяха създадени из цялата страна, във заводи, ферми, мини, университети и дори бюрократични структури. Но вместо да обединят тези съвети в мрежа, всенародна асоциация, която да отлъчи управляващите от вземането на решения, бунтуващите се се забъркаха в предизборната политика, в кампанията за избирането на Лех Валенса. И голяма изненада! Политикът Валенса се оказа съвсем различен човек от синдикалисткия лидер Валенса. По време на революционното движение в Чили в началото на 1970-те години в цялата страна се извършиха масови завземания на заводите. Но вместо да развие това, движението се отклони като избра социалистическия президент Салвадор Алиенде, който бързо беше убит от класически военен преврат, подкрепен от ЦРУ. След като движението заложи всичко на избрания глава (или на който и да е глава), е лесно да го осъкатите. По време на величественото въстание в Аржентина, започнало през декември 2001 г., бяха създадени областни събрания в Буенос Айрес, както и в някои други части на страната. Иззеха са множество заводи. Хората бяха нахранени и казаха, че всички политици трябва си тръгнат. Но какво се случи? Скоро издигнаха Нестор Кирхнер за президент. Техните квартални събрания спряха, повечето заводи бяха конфискувани от капиталистите, и те се върнаха към началната си точка. Националните избори отново и отново успяват да осуетят работата на радикалните социални движения. По време на също толкова зрелищното въстание в Алжир, започнало през април 2001 г., революционерите нападнаха всичко, свързано с правителството, включително избирателните секции. Те изгориха урните, бойкотираха изборите и физически възпрепятстваха другите да гласуват. Правителството успя да обърне това последно действие срещу тях, заявявайки, че те пречат на останалите да упражняват правото си на глас. Така че виждаме как идеологията на изборите работи срещу революционери, които се борят за истинска демокрация. Отхвърлянето на избирателната политика от алжирците беше по-силно и продължи по-дълго от другите, но към пролетта на 2004 г. имаше само неколцина несъгласни. Изборите там скоро ще се върнат към обичайното. Алжирците създадоха впечатляваща мрежа от местни събрания и дори ги обединиха в регионални събрания (в Кабилия, където беше съсредоточен бунтът). Ако бяха разпространили тази система в цялата страна, като и я разширят и до работните места, завършекът на бунта можеше да бъде различен. Помислете за всички усилия, вложени в избора на Лула да Силва за президент на Бразилия. Той беше радикал, който бързо се преоблече и почна да заиграва с неолибералните капиталисти. По време на въстанието в Боливия през май-юни 2005 г. използваната тактика далеч надхвърли обикновените демонстрации и включи завземане на газови находища, блокади за спиране на доставките в Ла Пас, стачки, завземане на летището в Сукре, създаването на независима радиомрежа и т.н. Най-важното е, че боливийците също си служеха със съседски събирания. Те вече бяха натрупали опит в използването на местни събрания по време на войната в Кочабамба през 2000 г. По време на неотдавнашното въстание през 2005 г. жителите на Ел Алто – град с 800 000 души население – се организираха в 600 областни събрания, за да обсъдят тактикат си и да ръководят бунта. Те казаха, че буржоазният парламент трябва да бъде закрит. Те поискаха свикване на учредително събрание, което да напише нова конституция, която да установи изцяло нова политическа система, отговаряща на нуждите на работниците и коренното население. Вместо това те получиха нови национални избори, насрочени за декември 2005 г. Засега никъде не се очаква учредително събрание. Въпреки че този бунт все още не се е разиграл напълно, изглежда вероятно той също да излезе от релсите именно заради предизборната политика. В Хаити масовото радикално движение процъфтяваше из цялата страна, както в градовете, така и в селските райони. Но вместо да укрепят самоуправлението чрез събрания на селата, фермите, кварталите и заводите, радикалите вложиха енергията си в предизборно политическо движение, за да направят Жан-Бертран Аристид президент на една типична парламентарна система. Нищо не би могло да задоволи повече империалистите. Всичко, което трябваше да направят в този случай, беше да изпратят самолет с шепа войници, да отвлекат Аристид и да го изведат от страната, изпращайки го в Африка. Той беше свален толкова лесно. Империалистите бяха толкова уверени в себе си, че дори не трябваше да го убиват. След това те се заеха с унищожаването на членовете на политическото движение “Лавалас”, което постигнаха на момента. Движението нямаше да бъде победено толкова лесно, ако се основаваше на пряка демокрация на местно ниво, без ръководители. Това са само някои от последните случаи, в които предизборната политика е спомогнала за унищожаването на радикални социални движения. Радикалите винаги са се подигравали на твърденията на правителството на САЩ, че се занимава с насърчаване на демокрацията в чужбина. Съединените щати са напълно съгласни да работят и с най-жестоките диктатори, при условие че са към американския лагер. Що се отнася до демокрациите, Съединените щати подкрепят само онези, които са прокапиталистически и поддържат корпоративната неолиберална програма. В противен случай правителството на САЩ се стреми да свали всяка една парламентарна демокрация, противопоставила се на тези политики. Тя се опита да свали Уго Чавес във Венецуела (въпреки че той успешно спечели седем пъти изборите), но не успя, претърпявайки рядко поражение (поне засега, ала усилията им продължават). Тя успя да свали Аристид, въпреки че той беше законно избран лидер, само защото не работеше за тях. Точно както преди тридесет години свалиха Алиенде, друг законно избран лидер на най-старата парламентарна демокрация в Латинска Америка. През 1953 г. правителството на САЩ свали демократично избрания Мохамед Мосадик в Иран, за да постави шах Мохамед Реза Пахлави.

Съединените щати също умеят да саботират изборите, вместо просто да свалят вече избрани лидери, които не харесват. Има много примери, един от които е намесата на САЩ в гръцките избори непосредствено след Втората световна война, за да предотвратят възхода на комунистите. Избори, които иначе комунистите лесно биха спечелили. Те също така са усъвършенствали умението да подбуждат народни бунтове, за да издигнат личностите, които предпочитат. Правят това, като инвестират милиони долари в страната, за да подкрепят определени групи, да подкупват длъжностни лица, да финансират публикации, да плащат за демонстранти, да обучават бунтовници, да плащат за медийно отразяване, за оръжия, проучвания на общественото мнение и т.н. Наскоро това им умение ги ползва с голям успех в три последователни държави: Югославия, Грузия и Украйна. Във всеки случай резултатът беше, че на власт дойде прокапиталистически, прозападен, неолиберален лидер. Наскоро в Афганистан можахме да наблюдаваме как изборната идеологията действа в най-ярката си форма. В известен смисъл може би е вярно, че Съединените щати имат интерес да насърчат демокрацията в чужбина, но само ако демокрацията се определя като гласуване на избори за лидер. Очевидно за много афганистанци това беше първият път, когато гласуваха на национални избори. По този начин създадоха впечатление, че демокрацията е тъждествена на изборите. Естествено, кандидатът, избран от САЩ, спечели. Капиталистическата управляваща класа умело манипулира изборите и парламентарната демокрация като цяло, за да остане на власт и да получи това, което иска. САЩ се опитват да направят същото сега и в Ирак. Изборите и парламентарната демокрация създават вид на легитимност за капиталистите, нещо, от което те много се нуждаят, сега повече от всякога, защото губят доверие навсякъде. И така, как става, че в светлината на всичко това радикалите продължават да изпитват такава двойственост по отношение на участието в изборите? Как става така, че толкова много от нас продължават да се изкушават от основанието за по-малко зло? Казват, че гласуването отнема само няколко часа, така че защо не? Защо не се опитате да се ползвате от изборите, за да направите ситуацията малко по-добра за себе си? В действителност обаче гласуването отнема много повече от няколко часа (часове, които биха могли да бъдат изразходвани за организиране на нашите местни събрания). В крайна сметка обсъждаме и обсъждаме кандидатите и проблемите (или липсата на проблеми) в продължение на няколко месеца. И тогава, след изборите, анализираме какво се е случило в продължение на седмици. Ако изборът е между откровен фашист и обикновен представител на управляващата класа, аргументът за гласуване е особено примамлив. Но наивно е да се вярва, че фашисткият режим, който вече е на власт, може да бъде свален чрез избори, както беше доказано в Съединените щати през 2004 г., когато фашисткият режим на Буш лесно и открито открадна изборите. И все пак много хора, включително повечето прогресисти и дори някои анархисти, смятаха, че си струва да се гласува. Самият аз вярвах в това, въпреки че едновременно си мислех, че шайката на Буш никога няма да се откаже от властта. Това не показва ли колко дълбоко вкоренена е изборната идеологията? Това не е ли доказателство, че в съзнанието ни е втълпена силна връзка между изборите и демокрацията? Може би това е разбираемо за консерваторите и либералите (както и за социалдемократите), които наистина вярват в представителното правителство. Но за анархистите, които не се придържат към подобни убеждения, е още по-озадачаващо. Изглежда, че повечето от нас инстинктивно очакват честни избори, въпреки че знаем, че целият изборен процес е фалшифициран отгоре додолу и че правителството, което идва на власт чрез избори, няма да бъде наше. Убедих се, че трябва да заемем безкомпромисна позиция по отношение на изборите на всички нива. Трябва да се откажем от изборите не само на градско, държавно и национално равнище, но и в малките групи на нашите доброволни сдружения. Никога не трябва да избираме лидери. Вместо това трябва последователно и енергично да се борим за пряка демокрация. Това е пътят напред. Това е пътят към истинска свобода и демокрация и към свят без управляващи елити и класи.