Отговор към Георги Константинов

Публикувам отговора си на писмото на другаря Г.К. по повод статията ми, в която се опитах да изразя критиките си към бакунистката и да представя конструктивната анархистка стратегия. — Пацу

Георги Константинов за анархистката стратегия

Другарю,

Започвам да коментирам твоето последно писмо към мен, както е поред.

Като цяло мога да се съглася с определението ти за анархо-комунизма. Той е световното общество или строят, които искаме да създадем и чиито отношения могат да бъдат практикувани в някаква степен още на местно ниво. Мога още да добавя, че анархизмът е социална философия, а комунизмът – икономическа. Не бих казал обаче, че анархо-комунизмът е единна „теория“, както излиза и от нашите спорове. „Теория“ е марксизмът-ленинизмът, защото има строго определени формулировки, а всичко останало е „ревизионизъм“ (а това, което ни е угодно, е просто „по-правилното тълкуване“). Теория може да е тази на Кропоткин, представяща неговите собствени неизменни положения. Като обявяваш теорията за „отворена“, по същество казваш, че тя не се определя конкретно, а че всеки може да има собствена интерпретация за нея. Но това е неприложимо в нашия случай, понеже безвластието е конкретни отношения в обществото. Тук по-скоро става въпрос за набор от идеи, свързани с определени социално-икономически практики. Но както и да е.

По-нататък казваш, че това, което аз ще нарека стратегия, не трябва да се определя веднъж завинаги, което си е така. Смяташ, че стратегията трябва да се формулира според: 1) историческия опит и 2) неясната за мен фраза „идейни конструкции за бъдещето“. Ако под 2) имаш предвид предположенията на анархистите за бъдещето, то пропускаш нещо изключително важно – съвременното състояние на обществото, държавите и капитала, в което трябва да работим. Историята сама по себе си ни предлага само своите неуспехи – нито едно движение не е успявало да унищожи капитализма и да построи световния анархо-комунизъм. „Успешно“ организираните безвластнически отношения са били смазвани или по други начини не са издържали на натиска, което не е точно успех. В някои случаи бихме могли да говорим за експерименти, осъществили се благодарение на случайност, а не поради последователни революционни усилия. Ако някои от тях са се задържали за по-дълго, то това е било при условия и обстоятелства (политически, икономически, в народното съзнание, в анархистките или дори социалистическите идеи), от които ние сме много далеч и които никога повече няма да се появят, нито можем да пресъздадем предвид еволюцията на обществото. Например повечето революции са били локални, което в наши дни не би застрашило глобалния капитализъм, а въстаналият регион не би оцелял изолиран. Или са се осъществявали при една по-силна позиция на движенията, която днес не можем да добием просто чрез същите „революционни“ методи на действие, нито можем да „копираме“ това, което е уж е работило, за да го приложим днес, просто защото времената са съвсем различни. Съвсем е ясно, че от предишната жизненост на движението не е останало съвсем нищо; от общество, в което всеки се е определял като социалист или е подкрепял прогреса, имаме общество, пълно с националисти, фашисти, фундаменталисти, неолиберали, авторитарни комунисти, либерал-анархисти; и е ясно, че повечето анархистки идеи днес са приложими по коренно различни начини, които трябва да открием. Така че от историята бихме могли да извлечем предимно поуки за това какво да НЕ правим, защото ще се провали (съществуват различни неуспешни анархистки и комунистически стратегии и практики), както и примери за това, че анархията, поне на съответното ниво, е възможна при някакъв контекст. А относно бъдещето – не мисля, че някой може да го предсказва или че трябва да основаваме начина си на действие на нещо, което може да се или да не се случи, защото е твърде вероятно събитията да се развият по неочакван начин и цялата ни теория да пропадне.

Нашата стратегия трябва да се ръководи по ситуацията в съвременния свят и днешните възможности за организиране. Според теб тези условия са напълно безплодни и в тях можем само да се подготвяме за преломния момент. Дори и да приемем, че сегашният момент е на подготовка преди този на революцията, нима тази подготовка не е най-важният фактор за успеха на тази втората? Всъщност излиза, че „революцията“ е просто финална фаза от усилията от „подготовката“. В такъв случай не би ли било уместно да разширим понятието „революция“ не само до „върховия момент“, а до всички нужни стъпки за унищожаването на капиталистическите отношения и замяната им с анархо-комунистически. В последната книга, която преведох, Джеф Шантц много правилно цитира Сун Дзъ: „Битките се печелят още преди да се проведат.“ Можем направим извод, че „подготовката“ е самата революция. Ако ще изработваме стратегии, те трябва да се отнасят именно до резултатната подготовка, понеже без нея „революционният“ момент е невъзможен. Можем да се възхищаваме на различните частично успешни въстания, но трябва да знаем, че те са били предшествани от „пререволюционни“ усилия на революционерите, а не са плод на спонтанност. Всъщност недостатъчните такива усилия и поставянето на разширена роля на спонтанния елемент или дори възхваляването му може би е една от причините за неуспех. Ключът е в това да подготвим с всичко необходимо почвата за момента на мащабно въстание, а не да оставяме това да се извърши спонтанно, в разгара на кризата и на въоръжения конфликт, когато твърдя, че е непостижимо. В това се заключва същността и на нашата стратегия. Като апелираме единствено към въоръжено противопоставяне на системата, то в момента, в който започне въстанието, ние няма да имаме нищо: нито средства за живот, нито сила да се борим с властта и капитала или да ги подкопаем, нито дълбока обществена подкрепа, нито развити социални отношения от нов тип, нито ясни цел и съзнание на масите, нито конкретна представа за това как искаме да устроим обществото си, нито способности създадем и да живеем в евентуалните структури, които ще се организират, нито умения да управляваме живота си и труда си. Тези липси няма да се запълнят сами в хода на т.нар. революция, а самата тя е вероятно да се насочи в съвсем друга от желаната насока. Ако мислиш, че такава подготовка е невъзможна, то революцията без нея е още по-невъзможна.

После ти свеждаш революционната стратегия до игра на изчислимите вероятности. Определяш анархизма като недогматичен, а същевременно казваш, че неговите теория и практика трябва да се водят по нечии предположения за бъдещето. При това признаваш, че всичко зависи от „способността“ на изчислителя или изчисляващите за анализиране на ситуации, според което да формулират стратегията. Наистина ли е практично да зависим от тези вероятности? Ти например предвиждаш война на САЩ срещу Китай в близките 20-30 години. Не те подценявам, но мислиш ли, че някой има обективен поглед над нещата, за да може да предсказва детерминистично развитието на историята? Какво, ако кризата не се случи или ако е под форма, която никой не е очаквал, или пък действията, които сме планували, не дадат резултат. Тогава всичките ни подготовка и усилия през този 20-30 годишен период биха отишли на вятъра, капитализмът би контролирал още повече сфери от човешкия живот, условията, в които действаме, биха били още по-тежки и часовниковата стрелка би се предвижила още по-напред за човечеството. А вместо да губим тези жизненоважни време и енергия, бихме могли да работим в рамките на реално постижимото – да предприемем преки действия, като целенасочената пропаганда и организирането на революционни структури, които да се противопоставят на капитализма тук и сега, да запълват нашите насъщи нужди и да градят и разгръщат революционното движение. В следващата подточка ти предлагаш… да изчислим бъдещето. Или поне един въстанически сценарий за него. Ако това изобщо е възможно, можем да сме сигурни, че управляващите класи винаги ще са ходове напред. Но не мисля, че въобще трябва да се водим по нещо подобно. Факторите са твърде много, за да ги вземем правилно предвид. Та дори едни изборни резултати не могат да се предскажат с точност, а тук става въпрос за съдбата на човечеството и милиони и милиарди животи. Не е морално да залагаме това на шансовете и не си струва да чакаме, за да видим дали предположенията ни са били верни. Този начин на действие би бил твърде рискован. Това, което няма да сгрешим, ако правим, е да развиваме движението според текущите си възможности. А те са толкова големи, колкото ние си ги определим. Можем да отидем при някого, да му кажем да организира работнически съвет и получавайки възражение да заключим, че преди „революцията“ нищо не можем да направим. Или можем да търсим нови, състоятелни начини за разпространяване на анархистките идеи и постигане на резултати.

Нататък. Тук на практика казваш, че стратегията не е просто измислена, а произтича от анализа на миналите революции. Да, ако анализираме само осъществилите се „революции“ от първите 40 години на миналия век, то наистина бихме стигнали до извода, че е достатъчен само повод – криза или война, за да се въоръжи и надигне радикализираният пролетариат и да започне да противоборства на всички продържавни групировки. Като изключим, че изхвърляш от революцията периода на подготовка, тогава по-силен поради жизнеността на идеите и революционерите, ти твърдиш, че вземаш предвид и „новото“ в капитализма. И как точно стратегията се вписва в най-новия контекст на обществото или на съпротивителните борби? Първо, откъде биха се взели революционните склонности, водещи обществото към толкова мащабни действия? Социалистическите настроения от началото на миналия век са се превърнали в антисоциалистически и антикомунистически. Като алтернатива на неолибералния модел се надига фашизмът и национализмът. А недоволството срещу тях е изключително в либерална направленост. Още през Втората световна война единствените две страни са „демократичната“ и фашистката. Анархистите-интернационалисти са незначителен брой, за да представляват сила. През Студената война има „демократична“ и тоталитарна страна. Масовите съпротивителни движения – за мир (по-точно за примирие) – не целят революция, а антиавторитарните леви движения като Новата левица в САЩ започват да упадат, когато властта просто прави реформи в полза на някои техни искания (например относно правата на жените и малцинствата), и са напълно разгромени, когато прибягват до „въстание“, както и опитите за въстание на Изток, незаслужили името „революция“, срещу които се изпращат сили от целия военен блок и които дори се насочват към компромиси с правителството. В днешните марионетни войни отново виждаме две страни – империалистка и „антиимпериалистка“, като към последната са въвлечени и повечето от анархистите, които в мечтите си осъществяват революция, но в реалност или воюват в полза на държавите, които затова им позволяват да следват каквато си искат идеология, или са абсолютно незначителни играчи. Тези прилагателни – империалистко и антиимпериалистко – е вероятно да се запазят и през периода на администрацията на Тръмп – като обаче може би се обърнат и БРИКС станат борци срещу империализма на САЩ, а САЩ ще искат да „възвърнат величието“ на американската нация, така че може да видим „анархо-путинисти“ и извън гневните изявления на привържениците на БОАК.

С това искам да кажа, че масовите кризисни настроения в съвременната история винаги са обвързани с един или друг властнишки блок. Ако Първата световна е била Първа империалистическа (което не попречва на революционерите да подкрепят „национал-освободителните“ и републикански борби), то Втората се определя като война на доброто срещу злото или война за свобода от фашизма. Това може би е поради историческото поражение на социализма, поради израждането на идеите за революция в завземане на властта, реформи, „антиимпериализъм“, тактически съюзи с „демократите“ и тн., поради това, че управляващите са се научили как да противодействат на движенията отдолу и да ги пренасочват, но най-вече поради липсата на база, с която да можем да им се противопоставим. Не мисля, че една нова криза ще доведе до безвластнически тенденции, а просто отново до подкрепа за нови форми на власт – дори анархистите умират на страната на „антиимпериалистите“.  Колко е сигурен залогът, че през следващата голяма криза нещо ще бъде различно? Друго „ново“, което не вземаш предвид, е огромната идеологическа и военна мощ на държавите, която се поддържа фактически от цялото общество, и новите типове оръжия (вкл. пропагандни), с които ще потушават „революцията“. За това ще пиша по-долу, но една съвременна въоръжена гражданска война не би имала нищо общо с Руската или Испанската, както и в една нова световна война автоматите, с които най-вероятно би бил въоръжен въстаналият народ, биха били едва ли не безполезни. Не вземаш предвид и новите условия на живот, които напълно са отчуждили хората едни от други (което няма да се промени просто поради някаква криза), подкопавайки способността им за самоорганизация и самоуправление, както и всякаква автономност – на мисълта или на друго, която може да е съществувала в предишни периоди; създаденото задоволително качество на живот, което хората ще предпочетат пред това да се хвърлят на фронта на революцията; всички сфери на човешка дейност са се обвързали с йерархията и властта и са направили капитализма наистина глобална система, разполагаща с всички ресурси на света, животът извън която е невъзможен и никой не може или не иска да си го представи, а ние не притежаваме абсолютно нищо, нямаме никакви връзки помежду си и ти отричаш нуждата или възможността да се сдобием с каквато и да е съществена революционна база преди периода на криза. Как ще успее това общество да се мобилизра на световен мащаб? Но да продължавам по твоите точки, за да не „окарикатурявам“ нищо…

В следващите две точки, ако съм разбрал правилно, казваш нещо от духа на пананархизма, т.е. течението, целящо да обедини всички разновидности на анархизма и да ги примири в отношение на различията им. Изглежда, че твърдиш, че в движението не трябва да има самокритика, вътрешни спорове, раздвоения и т.н., а че всички анархисти (и комунисти!) е добре да действат както преценят според своите си виждания, стига да целят световна революция, а всичко останало би било контрапродуктивно и загуба на време. Предполагам, че ти всъщност не би искал да толерираш различните извращения на анархизма – примитивистите, борещи се с цивилизацията; анархо-либералите, борещи се за „демократичните” воюващи държави и правни реформи; анархо-капиталистите, борещи се за свободен пазар, и т.н., а още по-малко тези на комунизма – като авторитарния марксизъм. Може би си искал да помириш по-„приемливите“ течения на анархизма и комунизма – нашите стратегии, синдикализма, комунизма на съветите и т.н. Ще кажа следното: че всеки, ако реши, ще действа според своите си възгледи, няма съмнение – не можем да спрем това, понеже нямаме власт над другите. Но наистина ли трябва да се въздържаме от критика? Наистина ли не трябва да отстояваме своя подход към революцията и да показваме какви са слабите страни на останалите? Какво лошо има в това да търсим най-подходящата стратегия и да се опитваме да насочим другарите си към пътя, който смятаме за правилен? Разхищение на сили ли е да обсъждаме нещо толкова важно, като най-ефективния начин на действие, от който може да зависи съдбата на движението или човечеството? Защо да не можем да оборим възгледите, с които не сме съгласни, дори и да са „анархистки“, а мълчаливо да се примиряваме с тях, оставяйки ги да се практикуват, въпреки че ги смятаме за вредни? Критиката в повечето случаи е нещо полезно и води до положителни развития, до опити за утвърждаване на добрите и отпадане на лошите идеи. Друг е въпросът колко градивна е тя – ако ние тук достигаме някакви изводи, наблюдавал съм теоретически спорове по-скоро на лично ниво или където нито единият не знае нищо и се пробва да измисли нещо, звучащо правилно. Така че предварителната подготовка е ключова дори и при критиката. Тук ще призная, че тя е недостатъчна и от двете страни. Но това все пак са още първите обсъждания на въпроса. Предстоят нови материали и анализи.

Относно условията за началото на социалната революция – по-долу ще разгледам част от това, което предлагаш. Според мен единствените необходими условия са наличието на подходяща стратегия и на достатъчен брой следващи я анархисти. В момента трябва да изработим първата и да започнем да набираме вторите. След това бихме могли да пристъпим към революционната работа – изграждането на революционни структури и отношения. Обществените недоволства и мобилизации може би биха ускорили добиването на резултати (или не – те могат да се насочат към подкрепа за някоя властнишка група), но те не са задължително условие. А кризата според мен не е нещо желателно. От нея страдат само обикновените хора, а перспективите за възникване на анархистки революционни настроения не се увеличават (казваш, че не е задължително да „победим“, но каква е ползата от още една „комунистическа“ или друга власт или струват ли си рисковете от една неуспешна революция и ужасните ѝ последици?). Ако революционната база съществуваше предварително, борбата ѝ с държавите и капитала може би би кулминирала в кризата, която дори е възможно сама да създаде. Но това би бил един от последните етапи на революцията. Преди това не мисля, че ще има полза от една криза – поне не за пролетариата. Относно революционната организация – каква може да е нейната дейност, освен пропагандна? Нима тя и нейните смели герои ще извършват революцията, както предполагат Ленин и Че Гевара, а няма просто да разпространяват революционните идеи сред хората, за да се създаде масово движение? По темата за ролята на революционната организация Херъд има следния текст, оформен като критика на една стара декларация на британската Анархистка федерация, в който се засягат и други интересни теми: <Разглеждане на недостатъците на декларацията за стратегия на АКФ>. А това, че жертвите ще зависят от нивото на подготовка… Стратегията, която аз предлагам – наречена от Джеф Шантц конструктивна стратегия – се фокусира именно над тази подготовка. Предварителното изграждане на революционните структури не просто ще намали жертвите, а ще обезпечи успеха на революцията и ще елиминира риска от фатални последици. Защото тази база от социални договорености и достъпни ресурси ще поддържа и разширява движението и същевременно ще подкопава властта и капитала. Изобщо не трябва да допускаме революция без наличието на тази подготовка и не трябва да смятаме, че кръвта ни ще е цената, която трябва да заплатим за ненавременното изпълнение на задачите ни.

Нататък говориш за еволюцията и че нашата работа не е такава. Тук става игра на думи, типична за марксистките теоретически спорове, освен ако не определим какво е еволюция и какво е революция: еволюцията е периодът, предшестващ и създаващ условията за революционния такъв. А революционния период се характеризира с революционни усилия – а това са всички тези действия, които се противопоставят на властта и капитала и изграждат анархизма и комунизма. В еволюционния период, в какъвто мисля, че сме и сега, те липсват или са незначителни, но пък именно тогава се формира нужното за тяхното осъществяване. Надявам се, че не ме упрекваш в еволюционизъм, понеже се съсредоточавам върху периода преди въоръженото въстание (а въстанието, ако изобщо е необходимо, определям като един от последните етапи на революцията), защото и аз бих могъл да си измисля някаква логика, за да упрекна теб – примерно, че не си за активното превръщане на еволюционния период в революционен, надявайки се вторият да дойде чрез някаква закономерност. Закономерностите отново са нещо типично за марксистите – например, че капитализмът щял сам да се разпадне по силата на вътрешните си противоречия, а ние можем само да ускоряваме процеса. Ти пък казваш, че пролетариатът закономерно ще се радикализира по време на закономерно предизвиканата криза и ние, имайки предвид тези закономерности, можем да предричаме бъдещето и да градим стратегии и организации в съответствие… Но тези работи са безсмислени, сектантски, догматични, и затова не мисля, че трябва да се придържаме към тях. А Херъд правилно прави връзка между марксизма-ленинизма и „теорията на универсалните системи“ или нещо подобно, където се търсят „закономерности, приложими във всички сфери на науката, включително във обществената“. Но това е друга тема и мисля да я оставя.

За „самовъоръжаването“: дали е „само-“ или не, не е въпросът в това, че народът няма да иска да се въоръжи (войниците може вече да са въоръжени и да се разбунтуват и да раздават оръжия – с които обаче мнозинството от хората определено НЕ могат да боравят, за разлика от (пара)военно настроените националисти например – и т.н.), а в това, че с това въоръжение той няма да постигне много в правилната посока – ще се насочи към нещо, което не е анархия, или няма да успее да изгради анархията за един ден в условията на гражданската война и ще се откаже от революцията или въоръжението и останалата поддръжка и подготовка няма да бъдат достатъчни и той ще бъде разбит от властнишките групировки или от превъзхождащата го военна техника на държавата. Всъщност, сега като се замислям, наистина звучи доста невероятно един набързо мобилизиран за война народ, на който се връчват по калашник и нож и който не е държал оръжие преди, успешно да въстане и с военни тактики да победи обучените стражи на държавата с всичките им дронове и бомби и ракети и т.н. (и не бива да се надяваме, че те ще се поколебаят да избиват собствения си народ – освен убеждения, те имат и облаги, често много големи, които получават от държавата). Най-малкото, за това биха се изисквали в пъти повече жертви, отколкото войната между държавите би отнела (особено при наличието на дезертьорско движение), което, както казах, е неморално или поне демотивиращо и обрича желанието на хората за (необходимото) масово участие в действията. Държавите между себе си водят един вид непълномащабна война – често марионетна – т.е. те не използват пълната си военна мощ, защото това би довело до световен конфликт, който не желаят, или до рухване на обществото и властниците не биха имали над кого да властват… Обикновеният въоръжен пролетариат е просто пешките в партията. Той не съставлява, както може би е било преди, всички сили, поддържащи властта – те не го въоръжават с това, от което зависи изходът на войната на единия блок с другия или на класовата война, и една нова Червена или Черна армия бързо би била пометена. В момента, в който с тази (вече гражданска) война се застраши съществуването на управляващите класи, то те със сигурност биха използвали всички налични средства, за да избият въстаниците – ако не всичките, то, като види жертвите, останалата част би се отказала, предпочитайки – и то с право – мира, па бил той и капиталистически.

Това, че е дълг на революционера да вземе пушката, също не е така – всеки има право да прецени дали си заслужава да даде живота си в дадения момент. Защо да се самоубиваме, когато знаем, че няма смисъл или полза от това и че има по-ефективен начин на действие? Дори от чисто човешка гледна точка всеки трябва да може сам да се разпорежда с живота си. Пак ще се върна на Червената армия, която често се дава като пример за успешна въоръжена „революция“ – всички знаем с какви жертви е постигната тази победи и не мисля, че някой съвестен човек би одобрил тези методи, особено ако е техен съвременник, или би желал да воюва, освен ако, разбира се, не е принуден, какъвто е случаят тук. Т.е. за тези военни победи, дори при изравнени сили, е нужна власт и принуда, защото иначе много малко хора биха искали да умрат или биха били съгласни обществото да плати „цената“ за тях (и не, кризата не би ги принудила да се бият до последния човек в името на победата – те биха избрали властта, за да избегнат това). За това биха се изисквали някакви неприсъщи на човеците качества. Освен това, при всички „революционни“ борби и партизански войни една страна от анархистите е била в подкрепа, а друга – в опозиция. Едни смятат, че там се извършва социална революция, а други – не. Така е и днес примерно по отношение на Северна Сирия. Аз не смятам, че войната там е революционна, понеже – дори изключвайки, че се ръководи от националистическа марксистко-ленинска партия – не съществува нищо (достатъчно) революционно, което тя да защитава и с помощта на което да се осъществи световната революция, т.е. няма необходимите перспективи за изграждане на анархо-комунизма. По същите причини не бих смятал и предвижданата от теб Трета световна война, превърната в гражданска, за революционна, ако не е налична тази база от анархо-комунистически отношения, и то не само на едно място, а по целия свят. И не ме интересува кой какво казва, аз не бих искал да загубя живота си по такъв безсмислен начин. Дори войниците от страната на властта ще получат повече (привилегии), когато участват в потушаването на „революцията“ (което действа като пропаганда в полза на държавата), отколкото тези, които ще се хвърлят срещу гърмежите и просто ще умрат. Това последното прилича на ритуално, религиозно самоубийство. Знаем, че нищо няма да постигнем, и въпреки това се самопогубваме „в името на идеалите“.

Върхът в това за мен е лозунгът на БОАК „Мъчениците не умират!“ (отнасящ се до убитите в Украйна и Сирия анархисти), съпроводен от „Въоръжавайте Украйна!“ и „Дронове за Рожава!“. Особено с тяхното тълкуване на понятието „пряко действие“ – да мятат молотовки по релсите, енергоснабдяването и сградите на ФСБ, да бъдат арестувани и после хората им плащат адвокатите и останалото – и, разбира се, хвърлящите се във военната месомелачка анархистки младежи и молитвите, насочени към тях, всички страшно много ми приличат на самовзривяващите се ислямски фундаменталисти, мислещи, че се възнасят в Рая…

После изтъкваш, че разрушението и смъртта, които предизвиква властта, карат народа да разпознае врага си в лицето на държавността. Ще дам само един пример: в Украйна има разрушение и смърт. За колко хора причината за това е институцията държава, а не конкретното правителство на Зеленски/Путин/САЩ или европейските правителства? Колко са станали анархисти, а не са си избрали една от страните – либерална, русофилска, тръмпистка… Дори дезертиращите войници (най-слабото звено?), осъзнали, че са потиснати и затова противопоставили се на господарите си, обвиняват за бедите си режима на Зеленски и вероятно искат той да бъде заменен от някой по-„демократичен“ и не биха имали нищо против тези нови господари. Ако тръгнем да им обясняваме за анархията, те не биха ни възприели много по-отворено от който и да е друг човек. Дори да има „вакуум във властта“ – т.е., както аз го разбирам, никоя от противоборстващите власти да не надделява и да има недоверие към всички от тях, това не пречи на хората да си изберат една – по-малкото зло – която да предпочетат пред сценария на въоръженото въстание с още повече разрушение и смърт. Или пък да се появи на бял кон някой нов герой, обещаващ да управи всичко, когото да издигнат. Не е това подходът, за който да се подготвяме.

В следващите точки отново казваш, че всеки може да действа както си иска, стига да не саботира другите и да не псува (а в противен случай ще се разглежда като контрареволюционен елемент). Признаваш и че дискусията може да доведе до избора на най-подходящата стратегия. И… забраняваш на членовете на ФАКБ да създават революционни структури. А пък според мен именно това трябва да е една от дейностите на анархистките организации. В следващия параграф налагаш всичко гореописано като закон за всички анархо-комунистически федерации… Надявам се, че авторитарният оттенък е бил неволен. Споменаваш кибуците. Сигурен съм, че има и много други примери за такива комуни сред нищото – например американците, които си събирали багажа и се местили да живеят колективно сред пустошта. Но въпросът е в това да принесем тези отношения навсякъде – в целия свят, във всички големи и малки градове, обхващайки и завземайки вече съществуващите ресурси. А за това не можем да приложим същия метод, както при селските комуни, играли някога централна роля. Не мисля, че масата от хора би готова да се лиши от всички предимства на капиталистическия град в замяна на един… минималистичен живот. Нужна е нова стратегия, съобразена със съвременното (например урбанизирано и отчуждено) състояние на обществото.

Сега ще приложа коментара, който започнах, на първата част от главата „КАК СТОИ ВЪПРОСЪТ В ХХІ-ви ВЕК?“ от последната ти книга за Бакунин, а след това като заключение ще отговоря и на по-предишното ти писмо.

---

Ако съм разбрал правилно, ти изразяваш тезата, че развитието на технологиите, изразяващо се в роботронната революция, ще бъде главен фактор за подпомагането на социалната революция и самоунищожаването на капитализма. С това аз ще се съглася в различен аспект: докато технологичният прогрес е в интерес на човечеството и революцията, имайки потенциала да премахне нуждата от труд и да улесни прякодемократичното събиране и договаряне, капитализмът няма интерес да продължи да развива тези тенденции, освен ако те няма да му донесат печалби. Разбира се, ако нямаше никакви нови развития, хората биха се усъмнили, че обществото е в застой. Затова си обяснявам най-наболялата област на разработки – изкуствения интелект – със: финансова изгода за капиталистите (нови полета за пазарна конкуренция и инвестиции, вкл. нови стоки, които хората да се надпреварват да купуват), поддържане на илюзията за работещо общество (отъждествяване на мечтите за прогрес със сегашните, индивидуални битови приложения на тези технологии, а не с премахване на труда и преустройване на обществото), и с повече възможности за контрол (автоматично следене на потребителското съдържание, за да може да бъде цензурирано; заличаване на самостоятелното мислене; военно или друго приложение в защитата на буржоазния ред; и т.н.). Капиталистите в никакъв случай не целят да използват новите технологии за благото на обществото и затова не биха допуснали те да се развият до революционни нива.

След това започваш да анализираш съвременното състояние на капитализма.

Изтъкваш, че поради конкуренцията броят на капиталистите намалява, като едни надделяват над други и концентрират в ръцете си отнетото от тяхно попечителство богатство. Ако, да, този процес наистина може да се наблюдава при широко разгърнатото днес поглъщане на дребните буржуи от едрите, както и на нисшите прослойки на едрата буржоазия от висшите, мисля, че при последния случай може да се наблюдава и обратен процес, също следствен от взаимната конкуренция – упадъкът на едни корпорации и възходът на други, именно поради което смятам, че монополите са временни и капитализмът в периода на т.нар. свободна конкуренция, осигурена от либералната демокрация, не би достигнал до по-голяма форма на централизация на богатствата. Мисля, че това се потвърждава и от историята на западния капитализъм примерно от средата на миналия век до днес. Друг е въпросът при свръхреакционните периоди на капитализма – фашизъм, тоталитаризъм, които настъпват, когато той се почувства застрашен и при които монополът над всичко се държи от държавата или от свръхдържавата, властващата над нея. Но за това друг път.

Посочваш и намаляването на броя на наемните работници и най-вече на индустриалните. Този процес е схванат от капиталистическата социология като преминаването от индустриално към постиндустриално общество, т.е. общество на услугите. Ще отбележа, че наемните работници не намаляват – те просто се преориентират към безполезен, непроизвеждащ нищо труд, който обаче по разни пътища поддържа капиталистическото общество и илюзията за него, както и облагодетелстващата капиталистите насоченост на потоците от богатства. Тези работници все още са зависими от наемния труд и заплатата е необходима за оцеляването им. Освен това, в момента процесът не се развива толкова на основата на замяна на ръчния труд от механичен, а на преместването на индустрията към страните от Третия свят, чиито работници могат да се експлоатират по-лесно. От това възниква въпросът: колко изгодно е за капиталистите да заменят базата си от на практика безплатна работна ръка с такава от напълно автоматични машини, скъпи за закупуване и поддръжка, и които всъщност биха могли да доведат до премахването на нуждата от наемен труд, унищожавайки властта на капиталистите? Според мен технологиите се разработват и внедряват (или не) далеч не в името на прогреса, а за нуждите на капиталистите да запазят строя си.

Смяташ, че световната върхушка е в криза поради две причини. Първо, това е конкуренцията между местните управляващи класи. Тази конкуренция в крайна сметка стига до обединяването им в блокове – Източен и Западен, в които най-силните буржоазии успешно доминират над останалите. Но нима това е криза за капитализма? Та нали капиталистическото развитие е в подем именно по времето на ожесточена конкуренция между блоковете от държави, каквото е Студената войната? Това положение може да е неравностойно за един от блоковете или за някои от държавите, но за капиталистическия строй – едва ли. Второ, смяташ, че печалбите на капитализма намаляват поради бедността на работниците. Нима тази бедност не произтича именно от богатостта на капиталистите? Предполагам, че ако намерим и отворим някоя статистика, тя би показвала забогатяване на капиталистите правопропорционално с обедняването на работниците. Това, ако продължи, би било криза за нас, но не и за тях. Но не считам, че те биха допуснали условията на живот да се снижат дотолкова, че да предизвикат социален бунт, което, разбира се, не пречи на това те да контролират все по-широки области от живота ни, устройвайки ги в своя угода, а ние да се разпореждаме с него все по-малко.

Съгласен съм с твърдението ти за дребната буржоазия като потенциален съюзник на пролетариата в социалната революция. В статията си споменах, че собствениците на бизнеси могат да предадат управлението на собствеността си на работниците. Вероятно съществуват и други видове дребни буржуи – свободнопрактикуващи, предприемачи, интелектуалци и т.н., които по различни начини печелят не толкова от собствен труд, отколкото на гърба на пролетариата. Те биха могли да пренасочат усилията си в негова подкрепа, може би ставайки част от него.

Според теб различните елементи на буржоазията – управляващите, целящите да завземат властта, капиталистите, както и военните – могат да влязат в конфликт помежду си например по отношение на национализирането или приватизирането на собствеността, или по-общо – кой да властва. Докато, да, държавниците могат да опитат да се откъснат от влиянието на частните собственици или пък да експроприират собствеността им, или военните или друга група да свалят правителството и да завземат държавата, това в едни случаи се свежда до враждата на различни, но качествено еднакви шайки в управляващата класа, а в други зависи от нуждите на строя за самозапазване, по-точно нуждата от засилване на реакцията срещу революционните перспективи.

По въпроса с малцинствата (етнически, политически, религиозни и др.), които смяташ за революционни: разделението на пролетариата под формата на дискриминация на една част от него към други се създава именно от управляващата класа с цел това разделение да не е между пролетариата и буржоазията. Както, например, днешните фашисти обвиняват за неволите на народа етническите малцинства и мигрантите или някакъв невидим враг в лицето на „ционистите“ или „комунистите“, само за да няма противопоставяне към принципа на властта. От това в Западна Европа не последва социална революция, а взаимна злоба между европейците/„консервативните“ и мигрантите/„прогресивните“. Тези потиснати малцинства сами по себе си не са революционни и са склонни просто да изискват реформи в системата или да издигат „свои“ властници, за да се борят те с „чуждите“.

По-нататък определящ неравенството между богатствата на нациите и техните блокове като условие за развиването на антисистемно съзнание. Бих казал, че осъзнаването на това неравенство води по-скоро до национализъм, до стремеж твоята нация да е сред богатите. Вместо това революционното съзнание би се основавало на отхвърляне на самия принцип на неравенството. А относно това дали националистическите войни водят до кризи: за сметка на пролетариата – да, той ще бъде убиван и неговите градове ще бъдат разрушавани, но капиталистите все пак просто преразпределят богатството и властта си, едни биха загубили, други спечелили, но класата като цяло не би пострадала. А тази криза за пролетариата наистина би могла да доведе до антисистемно съзнание, но то би било изкривено от властниците (насочено към издигане на нова форма на власт, както Тръмп спечели популярност заради заявленията си, че ще спре войната в Украйна, или както болшевиките „открадват“ революцията) или, ако е анархистко (и масово), което е малко вероятно, не би успяло да унищожи капитализма чрез спонтанна революция, поне в днешните условия (поради силата на държавата и липсата на самоорганизационен опит), както писах в статията и което може би следва да се обсъди по-подробно.

Казваш и че войните отслабват репресивния апарат на държавите, което според мен е точно обратното – та нали самата война, насилствената мобилизация, принудителната смърт в името на държавата е възможно най-голямата репресия, която могат да наложат, а с военното положение, което обявяват, както и с националната сигурност или защитата на родината и т.н., могат да оправдаят всякакви други свои жестокости. След това се застъпваш за определението за революционно пораженство в неговия исторически смисъл – поражението на държавата и обръщането на войната между държави в гражданска война и революция. Тази стратегия, която считам за съвсем достойна за миналите векове, при днешните условия не виждам за осъществима. Първо, защото капитализмът е станал световна система, заради което би било необходимо едновременно анархическо въставане на всички страни, което е още по-малко вероятно, а иначе изолираната революция просто би била разгромена икономически или с помощта на войници от капиталистическите страни. Второ, защото можем да различим два вида войници – обикновени мобилизирани пролетарии, воюващи против волята си и носещи обикновено, често остаряло снаряжение, и елитни войници, заклети защитници на системата, избрани и тренирани да работят с най-модерните и важни оръжия именно поради ниския шанс да предадат господарите си и безпощадността си към бунтуващия се народ. Какво например са войниците в Украйна, използващи калашници и съветска техника, пред някой F-35 с атомни бомби или пред хиляди ракети, изстреляни от другия край на света? И кой знае – в идващите години на споменато от теб технологично развитие – още какви зловещи оръжия ще разработят за своите стражи, пред които простите куршуми или бойни машини биха били безполезни. Или пък съвсем няма да има войници, които да обръщаме против държавата, а оръжия, управлявани от роботи и изкуствен интелект. Които впрочем вече съществуват под различни форми (дронове), но не съм много запознат. Много анархисти, наблюдавайки свалянето на режима в Сирия, стигат до извода, че тези неща стават лесно, като забравят, че това е просто марионетна война с подръчни средства, в която надделя САЩ. А как се сваля режима на САЩ? Самото наличие на ядрено оръжие кара двата блока да избягват пряк конфликт, както и през Студената война, осъзнавайки, че той би бил самоунищожителен. Което води до трето – последствията от един такъв конфликт биха опустошили човечеството и накрая вместо анархия ще получим антиутопия. Ще отбележа и че много съвременни автори, когато употребяват понятието, разбират под пораженство не това, а простото отричане на подкрепа за всички страни във войната и определянето на капитализма като единствен враг.

Нататък. От споменатия от теб конфликт между Първия и Третия свят, както казах, би възникнал само национализъм на Първия и Третия свят – каква е разликата между белите супремасисти и Черните пантери или южноамериканските и африкански национал-ленинистки партизани? От омраза на расова и национална, а не класова основа, би възникнала само расова и национална, а не класова борба. Споменаваш и за революционно недоволство по отношение на екологията – но ние виждаме, че това води само до „екологичен“ капитализъм и зелен либерализъм, а зелените анархисти по същество се занимават не с класова борба и установяване на грижещо се за планета общество, а с индивидуални, безсмислени акции. И демографската криза също може да доведе само до национализъм, до идеи за силна и многобройна нация, както е в България (националисти като Възраждане) и Путинова Русия, както е било с майките-героини на Хитлер, Мусолини и СССР, а още повече и до антизападни (където младите търсят по-достойни условия на живот) и антимиграционни настроения за сметка на национално развитие, протекционизъм и автаркия. А относно пренаселените страни от Третия свят – не съм много запознат с настроенията там, предполагам, че те просто се борят за по-добро правителство, което да даде работа на всички или да устрои градовете по по-разумен начин или в най-екстремните случаи за избиване на част от населението (което съм го срещал в западната реторика – смята се, че планетата няма достатъчно ресурси за всички и че растящото население, визирайки най-вече Китай и Индия, няма да може да се издържа, което, разбира се, не би било проблем при една рационално планирана икономика, каквато е възможна само при анархията).

Отново заключваш, че революцията ще бъде предизвикана от излишността (безработицата и лошите условия на живот, следващи от нея) на част от масите. Пак ще кажа, че капитализмът никога не би допуснал това, той би поддържал достатъчни условия на живот, за да не се делегитимира в очите на хората (обвинявайки вместо това лошата политика на държавата – както уж на Запад са много добре, защото народа избирал умни политици, а само в България сме зле, защото сме прости), дори и те да не работят нищо (социално осигуряване) или нищо смислено (както е било при Тошевия социализъм, както е и днес в „сферата на услугите“). Въпросът за излишността може да бъде поставен по друг начин: хората са излишни не на капитализма, а във вземането на решения. Те не могат, а понякога и не искат да определят как да живеят, затова избират властници, които го правят по несъобразен с интересите им начин. Следователно ролята им се свежда до тази на прости изпълнители или на пасивни участници в несправедливата система. На това вече би могла да се основе революцията.

Накрая споменаваш и обществените нестабилност и кризи, от които следват революции. Но да си спомним кризите на миналия век. Социалистическите настроения около Първата световна война се извращават в… болшевишка, а във връзка с нея и в хитлеристка „революция“. Най-голямата криза – Втората световна война – води не до революция, а до борба на „демократичните“ държави с фашистките, вкл. с участието на анархистите. А кризата на Източния блок води до приветстване на западния неолиберализъм, с изключение, може би, на руската „червено-кафява смес“, призоваваща за нова „революция“ с нова, по-добра диктатура. Както виждаме, кризите сами по себе си не водят до (анархистка) революция или дори до революционно съзнание, а просто до възхода на нови форми на власт. Единствените надежди за анархистка революция – Махно и Испания – са претопени в морето от властнишки идеологии, които масите винаги ще възприемат по-лесно. Ти говориш за отслабване на властта, но това се отнася само до определена властнишка групировка, чието място се готвят да заемат безброй други. Остава мечтата за световно анархистко съзнание, което да се разпространи преди момента на кризата, за да може някак си да реализира идеалите си по време на нея. Но нима това е възможно чрез идеологическа борба и активизъм? От опит можем да се убедим, че болшинството от хората не искат да станат анархисти просто заради нашите аргументи или заради изобличаването на властта. Преди време бях изготвил едни листовки, които другарите разлепиха и ми споделиха следната обратна връзка: хората, дори и да са съгласни с всичко, не виждат какво могат да направят и затова предпочитат да продължат с живота си. Малко са тези, които са готови да жертват част от времето си изключително в името на идеала. И наистина, какво друго им остава, когато не искат или нямат възможност да се занимават с пропаганда и когато условията за революция не са на лице? Тук влиза стратегия, към която аз съм се насочил и която е във втората част на моята статия – тя не чака условията, а ги създава, пропагандирайки чрез дело анархистките идеи. Извеждам и следния откъс, писан от мен:

„Асамблеите, макар и да не завладяват нищо, биха създали антикапиталистическа култура сред работниците (може би дори революционно съзнание). Работниците биха имали различни ползи от тях, които биха спомогнали за популяризирането на тази култура. Тоест ние вярваме, че движението може да стане масово, ако е част от живота на работниците и те виждат ползите от прилагането на неговите идеи. Мисля, че следната мисъл е на руския анархист Пьотър Рябов: революционното движение през миналите векове е било живо, пряко свързано с настроенията на хората (напр. възмущението от очевидното социално неравенство и нещастието на бедните); за да стане съвременното анархистко движение жизнеспособно, трябва да пресъздадем тези връзки. Капитализмът вече е създал по-благоприятни условия на живот, така че предишните лозунги не са толкова актуални. Нуждаем се от нова теория, изградена в съответствие със съвременния светоглед на масите.“

От тези фактори за дестабилизиране на властта и капитала някои се отнасят до борбите между капиталистите и между управляващите. Но според мен докато, да, те могат да свалят текущата власт или дадена група капиталисти, то тези буржоа веднага ще бъдат заместени от нови – политическата опозиция или капиталистите, завладели монопола, т.е. те действат върху статуквото, но не и върху самата институция държава или върху капиталистическия строй като цяло. Конкуренцията и взаимната борба са присъща черта и естествено състояние на капитализма и те не могат да му навредят.

Други фактори се отнасят до намаляването на нуждата от наемен труд в условията на капитализма, оставяйки голяма част от масите безработни и „излишни“, генерирайки у тях недоволство. Аз обясних, че това е невъзможно, понеже става дума за преместване на индустриалното производство в по-евтините за капиталистите страни от Третия свят и преквалифициране на работниците от Първия към „сферата на услугите“ – т.е. към предимно безполезен, безсмислен труд, който обаче все още е наемен, оцеляването на хората зависи от него и той поддържа капиталистическото общество по различни начини. Премахването на наемния труд не е в полза на капиталистите и те не биха го допуснали.

Трети фактори се отнасят до сравнително по-голямата потиснатост или слабост на определени малцинства или нации. Казах, че това може да доведе само до супремасизъм/национализъм от страна на „потиснатите“/слабите, последван от същото от страна на „потисниците“/силните. Мисля, че за това има много нагледни примери от съвремието. Тези потиснати слоеве и нации по същество не отхвърлят принципа на неравенството, а се стремят да станат част от клуба на богатите или силните или към отмъщение над пролетариите, които под влиянието на системата ги дискриминират.

И накрая, четвърти фактори са кризата и войната. Войната според мен има точно обратен ефект – именно през нея властта е най-силна, тя е здравето на държавата, тя мобилизира всички обществени сили и обединява народа около защитата на държавата и оправдава всякакви репресии в нейно име. Тя е криза единствено за пролетариата, който се самоизбива с братята си от отсрещната страна на фронта и който търпи военните условия на живот. За това обаче той не търси вина у собствените си властници, а у „врага“, отстоявайки своя национализъм и ненавиждайки чуждия. Ако все пак воюващото правителство се делегитимира в очите на народа, то той просто би изисквал замяната му с това на опозицията, обещаваща победа или прекратяване на войната, откъдето произтича и голяма част от подкрепата за руските либерали и предизборната подкрепа за Тръмп. Същото важи и за чисто икономическите кризи – общественото мнение се насочва в полза на политическите сили, които обещават да ги разрешат, или към модела на държавите, които не са в криза. Следователно кризите могат да дестабилизират и да породят неодобрение към някое конкретно правителство, но това съвсем не означава, че ще отслабят и създадат и настроения против капиталистическия строй или институцията държава.

---

За сега съм разгледал само тази част и всъщност мисля, че ще е по-полезно да прочета малко теория и да преведа някой материал, вместо да продължа да пиша по-нататък. На по-предното ти писмо щях да отговоря, когато свърша коментарите по главата, но впоследствие се отказах от тях и затова ще отговоря сега.

Не съм сигурен за смъртта на цивилизацията – всъщност ми напомня за „капитализмът произвежда своя собствен гробокопач“ – нещо твърде абстрактно, което от еволюционна гледна точка може би е вярно, но по отношение на спонтанността на революцията – не. Т.е. не смятам, че революционната ситуация може да се появи ей така от само себе си, от днес за утре. Революционната ситуация, ако е необходима, трябва да се създаде чрез усилията на революционерите. И под „революционери“ нямам предвид малка група герои, както твърди Че Гевара, а целия градящ анархо-комунизма народ. Не можем да очакваме, че масите ще ни последват само защото са недоволни от властта. Хората са недоволни от властта постоянно – в по-голяма (протести, стачки, майдани) или по-малка („Ей, съсипаха я тая държава!“) степен. Но това далеч не води до анархистки или близки до анархистките убеждения, а до подкрепа за „по-малкото зло“ или за някоя нова власт. Мисля, че това недоволство има минимално влияние върху възприятието на хората към анархията. Ние виждаме анархизъм във всяко възмущение срещу капиталистическия свят (защото знаем причините за него), но не трябва да забравяме, че гледната точка на другите въобще не е такава – за тях това е проблем в конкретния пост, съхранявайки пристрастия към другите кандидати. А относно това, което ти казваш – за необходимите условия – не мисля, че твоята представа за достатъчност на тези условия е правилна. Ти апелираш към масово въоръжено въстание с безвластническа насоченост. Това според мен само по себе си не е достатъчно, за да унищожи капитализма. Осъзнаваш, разбира се, че е нужна някаква подготовка – но я свеждаш до начини за привличане на хората към това въстание и може би за организирането му. А според мен подготовката трябва да е много по-мащабна.

По-нататък смяташ за дадена горещата война между САЩ и Китай. Едно време са смятали същото за САЩ и СССР. Защо мислиш, че този път ще е различно? Любим инструмент на двете империи са марионетните войни, в които могат да се борят за власт и ресурси не само без да си цапат ръцете, но и избягвайки последствията от едно пряко противопоставяне, което в някой фантазии означава и край на света. Съгласен съм, че ако тази война се случи не ние, революционерите, бихме били виновни за нея. Бихме обаче били виновни за последствията от призивите си за въоръжена борба с властта. Може би си мислиш, че в една толкова пълномащабна война те биха съвпаднали с тези от развоя на събитията без наша намеса. Но докато една междудържавна война може да включва по-голяма или по-малка част от огневата мощ на различните страни, би могла да включва преговори за мир и перспективи за край на конфликта, то една война за оцеляването на капитала несъмнено би мобилизирала всички възможни средства за спирането на революцията и избиването на замесените или незамесени пролетарии, парализирайки революционните движения за десетилетия напред. Но смятам, че една така световна война вероятно няма да се състои във вида, в който ти си я представяш. Това би било саморазрушително за капиталистическото общество и управляващите класи не биха го допуснали. А апелите за „революция“ в рамките на някоя по-малка, марионетна война, водят до това, което виждаме в Украйна и Сирия – анархисти, сражаващи се на страната на управляващите, или пък анархисти-самоубийци, а ако въстанието е масово, то то би било бързо потушено от целия капиталистически свят и би завършило с жертви и разруха, много по-големи, отколкото войната би произвела (особено ако никой не отиде да воюва, ако всички дезертират).

После все пак признаваш, че може да се случи непредвиден обрат на събитията, който да доведе до пропадане на начина ни на действие и нуждата от нов. Но при всички случаи той за теб трябва да се основава на бъдещия кризисен сценарий, който може да се или може да не се осъществи – слабост, осъзната и от теб. Свеждаш, обаче, стратегията до целта: световната революция. Тогава нима стратегията ни съвпада с тази на ленинистите, реформистите, синдикалистите и много други анархисти и комунисти, всички които целят нов безвластов строй, наричан анархически или комунистически? Не, стратегията е начина на постигането на тази цел. Горепосочените революционни стратегии са се провалили. На историческия дневен ред остава само анархо-комунизмът, фокусиран върху общността и представляващ система от възгледи, като единствен жизнеспособен заместител на капитализма. Това, което търсим, което поне аз търся, е приложима спрямо днешните условия стратегия за него. Не смятам бакунизма, най-разпространената анархистка стратегия, за осъществима или разумна според съвременните реалности. Затова съм се насочил към конструктивната стратегия, описана от Джеймс Херъд, който в книгата си изрежда различни тактики за подкопаване на капитализма и създаване на анархо-комунистически отношения преди всякакви помисли за насилствено противопоставяне. Мисля, че с това разясних употребата на понятията. Да видим обаче какво казваш ти – че провалът на „революция“ ще приближи края на човечеството, което било тъжно, но нямало как, защото предишните революции също са се провалили и положението сега е страшно. Ако краят на света наистина е толкова близо, мисля, че няма защо да го ускоряваме, когато можем да изградим базата за успешна революция още тук и сега.

И, накрая, след като отхвърлям като несъдействащи на нашите цели „спонтанността и стихийността на революционизираните от кризата маси“, е време да определя ролята на революционната организация и самата същност на революцията. Анархо-комунистическата организация разработва и разпространява теория, агитация и пропаганда. Тя трябва да служи като обединение на всички тези, които искат да съхраняват, развиват и популяризират анархо-комунистическите идеи. Друга нейна функция е инициаторската и организаторската. Тя трябва да подпомага създаването на т.нар. от мен революционни структури. Това са предимно събрания и асоциации на хората на местно ниво или на дадено работно място с цел да се поеме контрола над тях и да се установят анархо-комунистически порядки. Тези структури са единственият начин за поддръжка и постигане на масовост на движението, защото предоставят на хората преки ползи от новия начин на организация. Отношения, които ще се изградят по този начин, ще изместят тези на капитализма, ще го лишат от власт и ресурси, ще дадат сила на всички бъдещи въстания и ще са в основата на бъдещото общество. С това завършвам и моето заключение, както и това писание. Бих искал, другарю, да проуча по-задълбочено анархистките стратегии преди да вляза пак в подобни дискусии – статията за стратегията беше първият ми опит да я формулирам и ти ме хвана неподготвен за по-нататъшно теоризиране. Видях отговора ти към писмото на Херъд, но въпреки че виждам какво имам да кажа, не мисля, че това ще доведе до полезни изводи, а по-скоро до караница. Заради държавната пропаганда и липсата на достоверни данни е много трудно да разбереш каква е истината по тези въпроси, затова мисля, че трябва да работим с това, с което разполагаме.