По-малкото зло

Преведохме тази статия с автор Доминик Мисеин, като посланието ѝ може да се приложи към скорошните масови протести. Източник

Преди няколко години по време на избори известен италиански журналист прикани читателите си да се въздържат от критики и да изпълнят гражданския си дълг, като гласуват за партията, която тогава беше на власт. Журналистът беше напълно наясно, че за хората тази партия излъчваше вонята на десетилетия институционална гнилост – злоупотреба с власт, корупция, мръсни сделки, – но единствената политическа алтернатива на пазара – левицата – изглеждаше още по-зловеща. Нямаше друг избор, освен човек да си свали затвори очите и да гласува за управляващите, които вече бяха на власт.

По това време, въпреки че беше предмет на много дебати, тази покана имаше известен успех и в известен смисъл може да се каже, че спечели. Това не е изненадващо. По същество аргументът на журналиста се основаваше на един от най-лесно проверимите социални рефлекси – политиката на по-малкото зло, която ръководи ежедневните избори на мнозинството от хората. Когато се сблъскваме с житейските проблеми, здравият разум винаги бързо ни напомня, че между две еднакво отвратителни алтернативи най-доброто, което можем да направим, е да изберем тази, която ни се струва по-малко вероятно да доведе до неприятни последствия.

Как можем да отречем, че целият ни живот се е свел до едно дълго и изтощително търсене на по-малкото зло? Как можем да отречем, че концепцията за избора на доброто – разбирано не в абсолютен смисъл, а най-просто като това, което се цени като такова – обикновено се отхвърля априори? Целият ни опит и този на миналите поколения ни учат, че изкуството да се живее е най-трудното и че най-пламенните мечти могат да имат само трагичен край: те си отиват с будилника, с финалните надписи на филм, с последната страница на книга. „Винаги е било така“ – ни казват с въздишка, и от това заключаваме, че винаги така и ще бъде.

Ясно е, че всичко това не ни пречи да разберем колко вредно е всичко, с което се сблъскваме. Но ние знаем как да изберем злото. Това, което ни липсва – и ни липсва, защото ни е било отнето – не е способността да съдим за света около нас, чийто ужас се налага с непосредствеността на удар в лицето, а способността да надхвърлим дадените възможности – или дори просто да се опитаме да го направим. Така, приемайки вечното извинение, че човек рискува да загуби всичко, ако не е доволен от това, което вече има, той завършва живота си под знамето на отречеността. Нашият собствен ежедневен живот с неговите недискретности ни предлага многобройни примери за това. Честно казано, колко от нас могат да се похвалят, че се наслаждават на живота, че са доволни от него? И колко могат да кажат, че са доволни от работата си, от тези часове без цел, без удоволствие и без край? И все пак, изправени пред призрака на безработицата, ние бързо приемаме платената мизерия, за да избегнем мизерията без заплата. Как да обясним тенденцията на толкова много хора да удължават годините си на обучение колкото се може по-дълго – характеристика, която е доста разпространена – ако не с отказа да влязат в света на възрастните, в който се вижда краят на и без това несигурната свобода? И какво можем да кажем тогава за любовта, за това спазматично търсене на някого, когото да обичаме и от когото да бъдем обичани, което обикновено завършва като своя пародия, тъй като само за да премахнем призрака на самотата, предпочитаме да удължаваме емоционални връзки, които вече са изчерпани? Оскъдни на удивление и очарование, нашите дни на земята са способни да ни дадат само скуката на серийното повторение.

Така че, въпреки многобройните опити да се скрият или минимизират вредите, причинени от сегашната социална система, ние ги виждаме всичките. Знаем всичко за живота в един свят, който ни вреди. Но за да го направим поносим, тоест приемлив, достатъчно е да го обективизираме, да му дадем историческа обосновка, да го надарим с неумолима логика, пред която съзнанието ни на счетоводители може само да капитулира. За да направим по-поносима липсата на живот и неговата недостойна търговия с оцеляването – скуката на години, прекарани в задължения, принудителното отказване от любов и страст, преждевременното стареене на сетивата, изнудването на работа, опустошаването на околната среда и различните форми на самоунижение – какво по-добро от това да съпоставим тази ситуация с други, по-мъчителни и потискащи; какво по-ефективно от това да я сравним с най-лошото?

Естествено, би било грешка да се смята, че логиката на по-малкото зло се ограничава само до регулирането на нашите домакински задължения. Преди всичко тя регулира и управлява цялото обществено живот, както добре знаеше този журналист. Всъщност всяко общество, известно на човечеството, се счита за несъвършено. Независимо от идеите си, всеки е мечтал да живее в свят, различен от настоящия: по-представителна демокрация, икономика, по-свободна от държавна намеса, „федералистка”, а не централизирана власт, нация без чужденци и т.н., дори до най-крайните стремежи.

Но желанието да реализираш мечтите си те подтиква към действие, защото само действието може да промени света, превръщайки го в нещо подобно на мечтата. Действието звучи в ушите като тътенът на тръбите на Ерихон. Няма по-силен императив от него и за всеки, който го чуе, необходимостта да се пристъпи към действие се налага незабавно и без условия. Но всеки, който призовава към действие, за да реализира стремежите, които го оживяват, бързо получава странни и неочаквани отговори. Новобранецът бързо научава, че ефективното действие е това, което се ограничава до реализирането на ограничени, мрачни и тъжни мечти. Не само че великите утопии са очевидно недостижими, но дори и много по-скромните цели се оказват едва реализируеми. Така всеки, който е смятал да преобрази света според мечтата си, се оказва неспособен да направи нищо друго, освен да преобрази мечтата, адаптирайки я към по-непосредствената реалност на този свят. С цел да действа продуктивно, човек се оказва принуден да потисне мечтата си. Така първото отказване, което продуктивното действие изисква от всеки, който иска да действа, е да сведе мечтата си до пропорциите, препоръчани от съществуващото. По този начин човек стига до разбирането, с няколко думи, че нашата епоха е епоха на компромиси, на половинчати мерки, на притворени очи. Точно така, на по-малкото зло.

Ако човек помисли внимателно, има смисъл, че концепцията за реформизъм, кауза, на която днес всички са посветени, представлява завършено изражение на политиката на по-малкото зло: предпазливо действие, подчинено на бдителното око на умереността, което никога не изпуска от поглед признаците на приемливост и което се извършва с предпазливост, достойна за най-съвършената дипломация. Загрижеността да се избегнат сътресения е такава, че когато някакви неблагоприятни обстоятелства ги правят неизбежни, човек бърза да ги легитимира, показвайки как е избегната по-голяма беда. Не преживяхме ли миналото лято война, която беше оправдана като по-малкото зло в сравнение с брутално „етническо прочистване”, точно както преди петдесет години използването на атомни бомби над Хирошима и Нагасаки беше оправдано като по-малкото зло в сравнение с продължаването на световната война? И това въпреки твърденията на всички правителства на планетата, че отхвърлят използването на сила за разрешаване на конфликти.

И наистина. Дори управляващата класа признава основата на критиките, отправени по отношение на настоящия социален ред, за който всъщност тя е отговорна. Понякога дори може да се намерят няколко от нейните говорители на предната линия, които официално осъждат дискриминацията на пазарните закони, тоталитаризма на „единното мислене”, злоупотребите на либерализма. Дори за тази реалност всичко това е зло. Но то е неизбежно зло и най-многото, което може да се направи, е да се опитаме да намалим неговите ефекти.

Злото, от което не можем да се освободим – както трябва да е ясно – е социален ред, основан на печалбата, на парите, на стоките, на редуцирането на човека до предмет, на властта и който има в лицето на държавата незаменим инструмент за принуда. Едва след като поставят съществуването на капитализма с всичките му последствия извън всякакво съмнение, политическите атаки могат да се запитат коя капиталистическа форма представлява по-малкото зло, което да подкрепят. Днес предпочитанието се дава на демокрацията, която се представя – не случайно – като „най-малко лошата от известните политически системи”. В сравнение с фашизма и сталинизма, тя лесно получава подкрепата на западния здрав разум, още повече че демократичната лъжа се основава на (илюзорното) участие на нейните субекти в управлението на общественото дело, което по този начин изглежда съвършено. По този начин хората лесно се убеждават, че „по-справедливата“ държавна дейност, „по-доброто разпределение на богатството“ или по-скоро „по-разумното използване на ресурсите“ са единствените възможности, с които разполагат, за да се справят с проблемите на съвременната цивилизация.

Но като приемаме това, пропускаме една основна подробност. Пропускаме осмислянето на това, което всъщност обединява различните предложени алтернативи: съществуването на парите, на стоковата размяна, на класите, на властта. Тук може да се каже, че се забравя, че изборът на едно зло – дори и то да е по-малко зло – е най-добрият начин да го удължим. Да използваме отново примерите по-горе – една „по-справедлива” държава решава да бомбардира цяла една страна, за да убеди „по-злата” държава да спре етническите чистки в рамките на собствените си граници. Няма смисъл да се отрича, че разликата съществува, но ние я възприемаме само в отвращението, което в тази ситуация вдъхновява държавна логика, способна да си играе с живота на хиляди хора, които биват избивани и бомбардирани. По същия начин „по-доброто разпределение на богатството” се опитва да избегне концентрацията на плодовете на труда на обичайното мнозинство в ръцете на обичайното малцинство. Но какво означава това? Накратко, ножът, с който господарите на земята разрязват пая на световното богатство, би се променил и може би биха добавили още едно място на масата на веселите гости. Останалата част от човечеството ще трябва да продължи да се задоволява с трохи. Накрая, кой би посмял да отрече, че експлоатацията на природата е причинила безброй екологични катастрофи. Но не е необходимо да сме експерти по въпроса, за да разберем, че правенето на тази експлоатация „по-разумна” няма да послужи за предотвратяване на по-нататъшни катастрофи, а само за да ги направи „по-разумни”. Но съществува ли „разумна” екологична катастрофа? И в какви параметри може да се измери?

Малката война е по-добра от голяма война; да си милиардер е по-добре, отколкото да си милионер; ограничените катастрофи са по-добри от продължителните катастрофи. Как да не видим, че по този път социалните, политическите и икономическите условия, които правят възможни избухването на война, натрупването на привилегии и продължаващото настъпване на катастрофи, ще продължат да се самоподдържат? Как да не видим, че такава политика не предлага дори минимална практическа полза, че когато кофата е пълна до ръба, една капка е достатъчна, за да я препълни? От момента, в който се откажем да поставяме под въпрос капитализма като цялост, обща за всички разновидности на политическата регулация, и вместо това дадем предпочитание на простото сравнение между различни техники на експлоатация, продължаването на „злото” е гарантирано… Вместо да се питаме дали искаме да имаме господар, на когото да се подчиняваме, предпочитаме да изберем господаря, който ни бие най-малко. По този начин всеки изблик, всяко вълнение, всяко желание за свобода се свеждат до по-кротко решение; вместо да атакуваме злините, които ни тровят, ние обвиняваме за тях излишествата на системата. В този контекст колкото по-остро се осъждат тези излишества, толкова повече се укрепва социалната система, която ги произвежда. Чумата отново се приближава към тази идеологическа маскировка, без да оставя изход. И докато въпросът, който трябва да се реши, е как да се управлява господството, вместо да се обмисли възможността да се отървем от него и да се измисли как да го направим, логиката на онези, които ни управляват и ръководят, ще продължи да диктува мерките, които трябва да се предприемат по отношение на всичко.

След нанесената вреда, не може да липсва и подигравката. При всяко затягане на винта ни уверяват, че полученият резултат не може да бъде по-лош от предишния, че преследваната политика – винаги насочена към прогрес – ще блокира пътя на по-консервативната политика, че след като сме претърпели толкова много трудности в мълчание, най-накрая сме на прав път. От по-малкото зло към по-малкото зло, безбройните реформисти, които превземат това общество, ни тласкат от война към война, от катастрофа към катастрофа, от жертва към жертва. И защото човек приема тази унизителна логика на дребно счетоводство и подчинение на държавата, като прави изчисления, за да претегли злото и другого зло, може да дойде ден, в който човек ще постави собствения си живот на везните: по-добре да умреш веднага, отколкото да продължаваш да се гърчиш на тази земя. Сигурно тази мисъл е тази, която слага оръжието в ръката на самоубиеца. Защото човек си запушва носа, докато гласува в полза на властта, и в крайна сметка спира да диша.

Както видяхме, оставането в контекста на по-малкото зло не създава особени трудности; трудността започва в момента, в който човек напусне този контекст, в момента, в който го унищожи. Достатъчно е да се заяви, че между две злини най-лошото, което може да се направи, е да се избере някоя от тях, и ето: полицията чука на вратата. Когато човек е враг на всяка партия, всяка война, всеки капиталист, всяка експлоатация на природата, той може да изглежда само подозрителен в очите на властите. Всъщност именно тук започва подривността. Отказът от политиката на по-малкото зло, отказът от този социално наложен навик, който кара човек да съхранява своето съществуване, вместо да го живее, неизбежно води до това, че човек поставя на карта всичко, което реалният свят и неговата „необходимост” лишават от смисъл. Не че утопията е имунизирана срещу логиката на по-малкото зло – това не е гарантирано. По време на революционни периоди именно тази логика е спирала нападенията на бунтовниците: когато бурята бушува и вълните заплашват да пометат всичко, винаги има някой по-реалистичен революционер, който се втурва да отклони народния гняв към по-„разумни” искания. В края на краищата, дори човек, който иска да обърне света с главата надолу, се страхува да не загуби всичко. Дори когато от това всичко всъщност няма нищо, което да му принадлежи.