Предложение за революционна стратегия
Този текст изразява разбирането на неговия автор относно това каква трябва да е същността на революцията и как трябва да се извърши тя, като позицията бе подкрепена и от още няколко другари. В първата си част той е критика към най-широко разпространената сред анархистите стратегия, включваща въоръжен бунт срещу управляващите класи и пролетариите, воюващи на тяхна страна. Втората част е опит за очерк на една нова стратегия – изграждане на анархически и комунистически социални отношения още сега, които да обезсилят и заменят тези на капитализма. Концепцията предстои да се разработи, като се търсят и проучват различни теории, имащи отношение към нея.
В противовес на традиционните схващания на много анархисти, коренящи се може би в някои неприложими днес революционни идеи на Бакунин, ние не смятаме, че предстоящото разрушаване на капитализма и построяване на анархията/комунизма (обобщавайки двете под понятието „безвластие“) – т.е. революцията – трябва да е ускорен процес, развиващ се на основата на проявено масово недоволство в период на криза, война или мизерия – т.нар. революционна ситуация – и характеризиращ се със световно въоръжено въстание срещу държавите, управляващите класи и тяхната военна мощ, последвано от внезапно и принудено създаване и влизане в сила на анархистките социални структури.
Това би означавало, че трябва да очакваме появата на широкомащабен обществен конфликт, в който народа, изгубил вяра в своите стари управници и останалите идеологии, да е принуден да потърси алтернатива на стария строй, ако иска да оцелее, която алтернатива се предполага, че революционерите ще разпространят и организират. След това би последвал повсеместен бунт на въоръженото население и анархистките партизански отряди, които да съборят държавата, да унищожат армията ѝ и да отстранят реакционерските групировки, да експроприират буржоазната собственост и да завземат средствата за производство, а хората междувременно биха учреждавали на мястото на бившите властови структури в „освободените територии“ спонтанни анархистки съвети, комуни, общини и сдружения, които въоръженото население да отбранява от по-нататъшни нападения и които да поемат контрола над иззетото, както и икономиката и управлението на региона, преминавайки по този начин към безвластово общество на местно ниво, а след военната победа на анархистите по целия свят – и на глобално.
Тази стратегия, създадена според условията на миналите векове, даже ако някога е била единствена или най-приемлива възможност, ние днес смятаме за неотговаряща на настоящите нужди на революцията и за несъобразена със съвременното състояние на капитала и положение на пролетариата. По същество тя би била смазана от усъвършенстваната военна техника, която управляващите класи притежават, а ние – не. Освен това революционните идеи от стар тип не биха могли да се разпространят толкова широко, както в минали епохи, понеже тяхното поражение е историческо и те са влезли в народното съзнание като несъстоятелни, а също и понеже капиталът е създал по-приемливи условия на живот, с които хората биха се задоволили, вместо да се хвърлят в бой за невидими идеали (предишните революционни вълнения са се популяризирали чрез връзката им с реално ниското ниво на живот, поддържано от управляващите).
Сега ще обясним по-подробно някои от недостатъците, които иначе могат да бъдат избегнати чрез използването на по-съвременна стратегия.
Залогът
С прекия, горещ конфликт с държавата и капитала (и с пролетариите, които ги защитават), с пълномащабните бойни действия, за които революционерите призовават срещу тях, ние поставяме на карта милиони, даже милиарди човешки животи. Може да възразите, че рискът и саможертвата са неизбежни в името на революцията. Но нека за момент си представим огневата мощ на държавните армии – съвършено обучените и оборудвани войници, ракетите, танковете, бомбардировачите и всички машини за убиване, да си представим средствата за масово унищожение – ядрени, химични и биологични оръжия, а и кой знае още какво още са готови да измислят, щом оцеляването на строя им е под въпрос, или пък вече са приготвили за нас. Какъв шанс имаме ние, безимотният пролетариат, да се въоръжим дотолкова, че да можем да победим всичко това? Мислим, че никакъв. А какъв е шансът за ядрена катастрофа или за смърт на цялото човечество?
И не, не можем да се надяваме, че ще спечелим военните – едно продало се на държавата и възпитавано от нея реакционно малцинство – на наша страна чрез пропаганда на идеалите си или че те няма да ни убиват, понеже сме обикновен народ – в техните очи държавният идеал, на който са се заклели да служат, който ги облагодетелства материално и чрез привилегии и който би ни обявил за заплаха за реда, би изглеждал еднакво велик и справедлив.
Да си представим и различните им икономически оръжия – те могат просто да уморят от глад един въстанал регион или да направят живота му ад, прекъсвайки всякакъв негов обмен с досегашните му капиталистически снабдители на средства за живот (даже при едновременен бунт по целия свят ние няма да успеем да удържим всички средства за производство, една част от тях ще са под буржоазен контрол; каква е вероятността да завземем толкова, че да сме самодостатъчни?).
Залогът, който една такава стратегия предполага, е неприемлив – всички сценарии включват невиждано досега количество жертви и унищожение, провалът на революцията би могъл да означава край на света, който воюващите с всички средства управляващи класи да предизвикат в борбата за оцеляването си, или нов тип ожесточена свръхреакционна диктатура, насочена към ликвидирането на всички настоящи и бъдещи революционни усилия, а нейният успех със сигурност не би заварил света такъв, какъвто го познаваме, и би наследил едни твърде трудни времена, които биха могли дори да доведат до повторно възникване на обществените пороци.
Войната на обещанията
Какво ни гарантира, че в една кризисна ситуация народът ще последва именно нас, а не една от всевъзможните буржоазни или „социалистически“ идеологии? Този въпрос би бил по-различен, ако ние предлагахме на хората не да дадат живота си (за което в мирни времена бихме намерили много малко привърженици) за една утопична кауза, а реално достижими цели и насоки на действие, чийто полезен резултат те могат да усетят веднага. Но в този случай ние просто им обещаваме, че светът ще стане по-добър, ако победим – както правят и властниците, както правят и всички останали страни. Нашата дума срещу тяхната. И съотношението на пропагандните ресурси определено не е на наша страна (капиталът контролира всички ресурси на обществото, както и неговите мисли).
Защо смятаме, че хората (дори в бойна готовност поради военната ситуация) ще разберат и ще жертват живота си за нашата отвлечена концепция за бъдещето, а няма просто да изберат поредните красноречиви представители, поредната нова идеология, която по традиционната процедура им обещават резултати и подобрения тук и сега, а може би дори и мирен живот (за разлика от революционерите, призоваващи ги да умрат за нещо, за което не се знае дали ще сполучи)? Много малък е шансът да получим одобрението на мнозинството във времевите рамки на една криза или изобщо чрез агитация, която не завоюва пряко позиции в борбата за унищожаване на капитализма.
Държавническите позиции винаги ще са по-близки до съзнанието на хората (неспособни или нежелаещи да си представят света по различен начин), докато не превърнем самото ежедневие в антидържавен акт, т.е. хората трябва да виждат въплъщението на нашите идеи и да могат да ги практикуват на свой ред, доколкото е възможно на съответния етап (а в момента можем да постигнем много повече, от колкото най-вероятно си мислите). Ако желаем да създадем масово движение, то това движение трябва да е в непосредствена връзка с живота на масите – досегашният ни опит показва, че идеологическата борба не е достатъчна, че далеч не всички биха пристъпили към действие само заради това, че идеите ни са верни или хубави. Хората няма да повярват в алтернативата, докато тя не навлезе в живота им под формата на различни практики.
Спонтанното преминаване към безвластови отношения
Защо да сме сигурни, че възникналата от ден за ден организация ще се задържи, ще е дееспособна и ще може да обезпечи функционирането и оцеляването на обществото? Наистина ли се надяваме, че върху наследството на буржоазния начин на мислене и организация ще успеем да изградим цял един нов строй в рамките на един мимолетен „революционен“ период? Мислим, че това е невъзможно.
И не, истинската революция не би започнала едва след експроприацията, защото обществото не може да остане без напълно работеща организация дори за миг. След акта (на началния етап) на т.нар. революция започва едно отброяване – един, два, три месеца, през които хората изтърпяват недостатъчното ниво на живот. Но след този праг, ако не е достигнат стандарт, равен на или по-висок от капиталистическия, можем да се обзаложим, че народът ще изгуби вяра в революцията и ще си избере нови господари, припомнили му как е живял преди.
Но даже и да се абстрахираме от това – нима тези социални отношения от нов тип могат да се усвоят и да започнат да се упражняват във всички сфери на живота от днес за утре, и то от хора, които нямат никакъв предишен опит, живели досега в едно крайно индивидуалистко общество? Нима отношенията не трябва да са обект на дългогодишно предварително практикуване и изграждане, още в утробата на капитализма? Да си представим, че революцията избухне утре, да си представим и че имаме бегла представа относно формите, които новата организация може да заеме и към които да се стремим (местни и работнически съвети, професионални сдружения, доброволни асоциации, кооперативни проекти и предприятия) – колко от нас обаче могат да живеят и работят колективно; колко от нас имат способността да вземат решения прякодемократично – в събрания, вместо да следват заповеди отгоре, както е било преди?
Та повечето дори не си говорят (по съществени въпроси) с другарите си по работа/местожителство; как се очаква да вземаме съвместно решенията за управлението на живота си, при положение, че всеки е свикнал да следи само собствения си интерес и да работи с йерархичен тип разпределение на задачите? Хората в едно току-що сформирано безвластническо общество не биха притежавали нужните умения и опит, за да работят в качествено новите структури, и то би се разпаднало поради лошата организация и остатъците от културата на миналото. Основните отношенията на новото общество трябва да се създадат още сега.
Очакването на „революционна ситуация“
Нелепо и пагубно е стратегията ни да е зависима от наличието на пълномащабна световна криза. Ами какво ако тя не дойде или ако все пак дойде да е твърде късно (кой знае какво ще измисли капиталът в бъдеще, за да увековечи господството си)? Една криза би означавала бедствия и страдания не толкова за капиталистите, колкото за обикновените хора. Значи ли това, че приветстваме собствената си мизерия и разрушаването на плодовете на собствения си труд (понеже настоящата обществена материална база, макар и управлявана от буржоазията, е произведена чрез нашия труд и се използва от нас за нашето оцеляване или за улесняване на живота ни)?
Капиталистите чрез своите действия с всеки изминал ден застрашават все повече цялостта на планетата и на човечеството, но въпреки това капиталът не е в криза – той се е научил как да преодолява или поне да прикрива кризите. Наистина ли ще се обречем на бездействие и пасивност към злодеянията на управляващите класи, докато „изчакваме“ перфектният момент за революция? Защо не започнем революцията – т.е. строежът отношенията на новото общество – още днес, като колкото се може по-напълно преустроим общностите си според безвластническите принципи, като същевременно се борим за възможно най-добри условия на живот и за мирно и сигурно съществуване (вместо да призоваваме за смърт и разруха)?
Освен това, отчитайки глобалността на капиталистическата система и все по-задълбочаващата се нейна връзка и взаимна зависимост с всички сфери на човешкото съществуване (зависими сме от производството на капитализма и от заплатата за наемен труд), откъде да сме сигурни, че една криза в капитала без наличието на негов непосредствен заместител (който ние отказваме да създадем до идването на прословутата ситуация) няма да е последното нещо, което ще доживеем? Все пак градежът на новото общество би започнал едва след революционния акт. Наистина ли си мислим, че ще можем да понесем внезапния разпад на всички и всякакви социални отношения?
В условията на капитализма ние не сме обречени само да се „подготвяме“ за т.нар. революция чрез агитация и теоретическа работа. Революцията трябва да започне в условията на самия капитализъм и да завърши с неговото окончателно изместване. Нищо не ни спира да започнем да променяме живота си, а именно така по най-целесъобразен начин можем да унищожим буржоазния порядък.
Отговорността за последиците от хода на революцията
Често чуваме, че жертвите по време на революцията са неизбежни, затова е морална отговорност на революционерите да ги минимализират, да се опитат да ги сведат до възможно най-малък брой. Ако това наистина е така, тогава как точно се вписва тази стратегия в изпълнението на моралния ни дълг? Обявявайки начало на „революцията“, ние чрез своите призиви обричаме човечеството или част от него на несигурна съдба, въпреки всичките ни изчисления относно колко подходящ е моментът.
Много движения в миналото са смятали, че подемният момент е настъпил, но това, което е последвало началото на революционните действия, не е било коренно преобразуване на обществото, а само кървави граждански войни, завършили с огромни загуби за пролетариата, с възхода към власт на нови буржоазни шайки и с поражение на революционните идеи. Преди да започнем това, което си мислим, че ще е най-всеобхватната и безпощадна битка в историята, морално ли е да не сме се уверили чрез опит, че няма по-сигурен и разумен начин за постигането на нашата цел?
Или: преди да започнем пряка война с държавата и капитала, не трябва ли да е несъмнено, че революцията е обезпечена? Не трябва ли да направим всичко възможно, за да отслабим колкото се може повече нашите врагове и да изградим колкото се може по-дълбоки анархистки съзнание и социална структура? Ами какво, ако революцията се провали, ако всички идейно осъзнати пролетарии просто измрат, поставяйки началото на нова капиталистическа ера с още по-ужасяващ контрол върху човешкия живот, изгубвайки по този начин смисъла от усилията на предишните поколения революционери, за което ще обвиняват и очернят именно нас, както например е с антикомунистическите настроения, породени от израждането на Руската революция.
Мислим, че няма място за спекулации, щом става въпрос за освобождението или гибелта на човешкото общество. Революцията трябва и може да бъде постигната чрез създаването на облагоприятстващи я условия, предшестващи всякакъв въоръжен поход срещу властта, ако той изобщо е необходим. Ние сме малко или много отговорни за резултатите от това, към което агитираме, затова е нужно да изградим стратегията си по начин, който има най-висока вероятност да успее и чийто евентуален неуспех не би довел до тежки последствия за работниците и движението, като не изискваме от тях саможертва, а им показваме на практика предимствата на безвластовия принцип на организация, който постепенно да се разпространи из масите и да се превърне в доминиращ в обществото.
Сега е време да изложим своята представа за това как да преминем към новото, анархо-комунистическо общество. Първо ще дадем кратка характеристика на същността ѝ.
Нашата революция не се основава на опити за насилствено доминиране над управляващите класи и техните защитници. Ние знаем, че всеки пряк конфликт с държавата и капитала е обречен на провал и ще доведе до нищо друго, освен тежки загуби за пролетариата. Управляващите са имали достатъчно време и опит, за да се подготвят срещу всички възможни насилствени и политически заплахи от страна на работниците. Те знаят как да корумпират или неутрализират социалистическите партии, профсъюзите, различните подпомагащи работниците официални лица или организации, демонстрациите, стачките, гражданското неподчинение, насилствената съпротива и бунтовете, опитите за завземане или сваляне на държавата, партизанската война, на която много анархисти залагат, автономните зони и опитите за откъсване от обществото. Всеки аспект на системата е устроен така, че да защитава частната собственост на капиталистите и властващата роля на държавата, а ние нямаме достатъчно ресурси, за да ѝ се противопоставим директно (авторитарно, чрез диктатура на пролетариата).
Следователно, ние предлагаме постепенно подкопаване на капитализма отдолу: създаване в обществото на такава култура, която да насочва ежедневните действия на хората така, че да вредят на господстващия порядък и същевременно да градят безвластови отношения. Нашите главни концепции са: разпространението на масово безвластническо съзнание (контракултура), което да саботира капитализма на всички нива и да привлича все повече от тези, които му служат, към революционните настроения на народа; независимостта от наемния труд и капиталистическата индустрия чрез създаване на непарични взаимоотношения помежду ни, които да обезпечат съществуването ни и да обезсмислят същността на системата; и изграждането на алтернативни институции (местни и работнически съвети и асоциации), в които да упражняваме и развиваме пряката демокрация и които след време да поемат управлението на обществото.
Целта на стратегията е печалбите на капитала да се сринат заради автономността от него (изоставянето на институциите, от които той печели) и практикуваните взаимопомощ и комунистически икономически отношения помежду ни, а властта на държавата – от способността на различните асамблеи за вземане на решения на анархически принцип и първостепенната им роля в ежедневието (замествайки функцията на йерархията и буржоазната представителна демокрация). Когато анархизмът стане доминираща сила в обществото, когато властта и капитала са разклатени в основите си, когато имаме материалната и социална база да водим пряк фронт срещу тях – тогава вече би дошло време да се надигнем, за да завладеем, ако се налага, още незавладяното и окончателно да унищожим останките от стария строй. Но преди това да може да се осъществи, основите на новото общество вече трябва да са изградени.
Ще опишем някои от социалните структури, които мислим, че трябва да се създадат, за да започнем борбата с капитализма, а част от тях би била актуална и след неговото унищожаване.
Прякодемократични асамблеи
Прякодемократичното събиране и вземане на решения е в основата на повечето от следващите по-долу форми на организация. Смятаме, че това е единственият начин управлението на обществото да премине в ръцете на народа, а не да е привилегия на малцинството, независимо от какви елити и буржоазни клики е съставено то: представители, делегати, шефове, бюрократи, собственици, капиталисти, политици, държавници, лидери, военни, мафиоти, интелектуалци, авангардци и прочее.
Съвременното ниво на развитие на информационните и комуникационни технологии ни позволява да обсъждаме различни мнения и въпроси и да се споразумяваме консенсусно не само в рамките на срещи лице в лице, на които да присъстват всички членове и чието провеждане често се затруднява от физически препятствия (като неналичието на подходяща зала за заседания или усложнената дискусия в по-големите събрания), а чрез различни електронни медии и инструменти, с чиято помощ можем да комуникираме от домовете си или отвсякъде, в реално време или пък непряко.
Но може би най-значимото следствие от това развитие на технологиите е възможността да се вземат решения, отнасящи се до големи територии и маси от хора, без необходимостта от избиране на делегати, за да може да се проведе физическа среща – вместо това огромни количества хора и събрания биха могли бързо и ефикасно да общуват помежду си от разстояние, за да обсъждат и преговарят, да предлагат и да се обединяват около позиции и да сключват договори и споразумения.
Местни съвети
Обединения на жителите на дадена местна единица, заседаващи чрез прякодемократични събрания и вземащи решения относно дейността в участъка, който покриват. Например бихме могли да съединим няколко съседни блока или къщи в разширено, кооперативно домакинство, чиито събрания да управляват задачите, свързани с кооперацията и площите около нея, които днес може да не са значителни, но бихме могли да изместим определени функции на системата и частния бизнес (вариращи според възможностите на всеки) и да ги пренесем именно на мястото, където живеем, или пък да създадем свои уникални структури на взаимопомощ.
Тези жилищни асоциации на свой ред биха се обединявали в квартални или районни съвети, които да се разпореждат с начинанията, значими за една по-голяма част от населеното място, например управлението на неговите икономически връзки и договорености, на логистиката му, снабдяването му с продукти и тяхното разпределение, паричните фондове, подпомагащи хората и различните местни проекти в условията на капитализма, поддържането на архитектурата, инфраструктурата и различните обществени здания, като биха участвали и във формирането на курса на дейността на работническите организации в региона, насочвайки го към облагодетелстване на общността.
Така бихме изградили самоуправляващи се общности, които чрез безвластови отношения помежду си (прякодемократично вземане на решения и непаричен обмен на блага) да лишат капитализма от неговите власт и ресурси.
Мрежи
Обединения или асоциации от местни съвети, действащи на регионално, междурегионално или световно ниво. Те не биха имали администрация и не биха заседавали чрез приемане на делегати от различните асамблеи, а биха служили като платформа за преговори и сключване на договорености между членуващите в тях съвети, позволявайки им да съгласуват усилията си и икономическите си взаимоотношения, като самата мрежа би представлявала пакт или договор, чиито условия да се приемат или отхвърлят. Следователно, спазвайки принципа на свободното договаряне, допускаме, че на едно място биха могли да се сформират множество мрежи на еднакво или различно (в териториален план) ниво, в които един местен съвет да избере да членува или не.
Мрежата би функционирала именно чрез преговори между различните събрания. Това е единственият начин, съобразен с анархията и пряката демокрация. Първо всеки съвет би съставил свое предложение/проект за споразумение по въпроса, по който се договаря. След това то би се прегледало от всички преговарящи събрания, които да осъществят връзка едно с друго, за да обсъдят и изгладят различията си, докато не постигнат взаимно съгласие.
Биха съществували различни видове мрежи според големината на територията, която обхващат: общини, комуни, федерации, конфедерации, както и международни договори. За да изградят връзки помежду си, събранията в по-големите мрежи биха се обединявали около междинни договори или биха използвали позицията на по-малка мрежа, в която членуват, в качеството на такъв.
Работнически съвети
Организации на трудещите се на дадено работно място или в дадено предприятие, което те управляват колективно (съобразно с решенията на местните съвети) или над което се стремят се да поемат контрола. В частните предприятия работническите съвети ще се събират (първо извън работното място, а когато има условия – и на него), за да обсъждат стратегии как да се противопоставят на началството: ще изобличават грешките, кражбите и несъстоятелността му, ще изискват по-високи заплати и по-широки права в замяна на по-малко труд и ще го държат под постоянно напрежение, заплашвайки го с неподчинение или стачки или действайки извън неговите знание и заповеди.
Крайна цел на съветите ще бъде предприятието да бъде управлявано от самите работници – чрез заставяне на началството да го предаде на колектива или да напусне доброволно, но никога чрез насилствено изгонване (докато полицията и съдебната система са готови да защитят буржоазната собственост, осъждайки и затваряйки работниците, предприели такива действия). След това управлението би преминало в ръцете на съвета и различните работни групи (ако големината на предприятието и разнообразието от задачи ги налагат), които биха се събирали поотделно, за да обсъдят насъщото изпълнение на работата, но биха се отчитали пред съвета, който взима решения относно курса на работа и има краен глас (като единствено съветът на общността може да му наложи решенията си).
Но за да успеят тези усилия, културата на прякодемократично събиране и борба трябва дълбоко и масово да се вкорени сред работниците – иначе началството просто би изгонило бунтуващите се и нещата биха се върнали по старому.
Кооперативи
Проекти и дребни предприятия или стопанства, управлявани от и със средства на работниците. Ръководят се от съвет и работни групи. Кооперативи могат да се основават от нулата или да се формират, като убеждаваме представители на упадащата дребна буржоазия – предимно собственици на семейни бизнеси, застрашени от конкуренцията на едрия капитал – да предадат бизнеса си под контрола на работническия колектив.
Първоначално ще се наложи кооперативите да функционират в рамките на капиталистическия пазар, като биха заменяли притежаваните от капиталистите бизнеси, а събраната печалба би могла да се използва за поддръжка на революционното движение и останалите новосъздадени революционни структури или просто за облекчаване на работниците и техните семейства. Така бихме станали една степен по-независими от наемния труд и капиталистическите корпорации, спирайки части от потока на печалба, насочен към световния капитализъм, и пренасочвайки го към местните общности.
С градежа на комунистически, безпарични отношения в различните общности и появата на все повече безвластови форми на организация, тези кооперативи биха могли да предоставят стоките или услугите си даром, получавайки същото от страна на останалите работници и ставайки част от обществения договор (който гласи, че дял от всички насъщи блага на обществото е достъпен за тези, които в замяна, ако са в състояние, допринасят за неговото функциониране, например изпълнявайки част от нужния труд – като допускаме и целим в един по-напреднал стадий на производство необходимостта от труд да се премахне и да има от всичко за всички).
Идейни организации
Анархо-комунистически групи, водещи агитационна, пропагандна, активистка, инициаторска, организаторска, теоретическа, културна, информационна, просветителска, издателска или публицистична дейност. В момента сме склонни да разглеждаме и ФАКБ като такава, която въпреки предназначението си да бъде обединение от организации представлява единен колектив. Ако една организация все пак се разрасне до това да бъде обединение, тя трябва да действа единствено като платформа на равни.
Традиционно такива организации са се определяли просто като „анархистки“ и са вярвали, че ще играят роля в подготвянето или устройването на бъдеща еднократна революция, приготвяйки по някакъв начин масите преди тя да настъпи и водейки ги след това, опазвайки правилната насока на революцията и „анархичността“ на идеите им.
С отхвърлянето на този образ на революцията, ние определяме тяхната роля като: разпространяване на безвластническите идеи чрез материали и примери; съхраняване на историята и поуките на миналите движения; организиране на различни срещи, събития и кръжоци; разработване на революционни теории и стратегии; и привличане на хора към създаването на местни, работнически или други революционни структури – едни съвсем достойни и необходими начинания, вън от илюзиите за анархистката организация като наставник или хранител на пролетариата. Ние не трябва да „подготвяме“ хората и условията за революция – ние трябва да сме част от нея, като водим както усилия на идейния фронт, така и преки действия по осъществяването на безвластови отношения в нашите общности.
Сдружения
На прякодемократичен принцип могат да се създадат различни типове други асоциации или да се завземат и преустроят вече съществуващи. Например всички доброволчески организации, НПО и организации с нестопанска цел, които често се управляват бюрократично. Или парични, имотни и поземлени фондове, които да почнат събират и раздават средства, жилища и земи в полза на работниците, а не на банките и едрите собственици.
Но няма нужда нашите асоциации да са формални – като не са, бихме могли да избегнем част от държавното законодателство, особено частта, която задължава организациите да приемат йерархична структура. Всички асоциации за изпълнение на ежедневни задачи, за срещи на свързани помежду си хора, груповите начинания и проекти, клубовете по интереси и т.н. – това може да бъде устроено на прякодемократичен принцип и с участието в него бихме практикували и упражнявали анархическите отношения, улеснявайки прилагането им другаде.
Като небюрократична алтернатива на синдикатите можем да създадем различни професионални/производствени сдружения, чиято функция преди преминаването на работните места в ръцете на работниците би била само като на платформа за общи изявления или отчети на работническите съвети, в рамките на които всъщност трябва да се води борбата с началството (а не в институции, разположени извън работното място и чужди на него). Но след осъществяването на крайната цел на съветите – постигането на работническо самоуправление, те биха служили като инструмент за улесняване на сключването на договори между местните единици и многобройните управлявани от работниците предприятия, между различните сектори на дейност и т.н.
