За по-малкото зло в лицето на националните държави

Преведохме няколко публикации на другарите интернационалисти от „Голос анархистов“, в които се разглежда темата за революционното защитничество (обратното на пораженството) и подкрепата за „потиснатите“ държави.

---

Бакунин и националният въпрос

Или малка приятелска полемика със „Записки из подполья“ (сега Rèvolte — бел.)

<https://t.me/voiceofanarchists/804>

По повод неотдавнашната годишнина от рождението на Бакунин много наши другари си спомнят за живота му, за неговото наследство, включително за опита му да участва в полското въстание и за опита му да активизира финландското движение в Швеция.

Според мен това не е било най-доброто решение в живота му, но дори не в това е въпросът, а във факта, че по време на Януарското въстание Бакунин все още не е бил анархист. При това той е имал много еклектична позиция по националния въпрос през целия си живот, но очевидно е започнал да еволюира към реален, а не въображаем интернационализъм.

По този начин той осъжда идеята за национално единство, критикувайки по-специално действията на Дж. Мацини и Дж. Гарибалди за създаване на единна италианска държава. Той остро критикува държавния патриотизъм и посочва, че създаването на сръбска държава не е от полза за сръбския народ. А през 1875 г. се опитва да разубеди италианския анархист Е. Малатеста да участва в антитурското въстание в Херцеговина.

Не искам да приличам на марксистите-ленинци, за които „правилният“ цитат на един класик е последният и решаващ аргумент в спора. Класикът може да каже и някоя глупост, а ние трябва да мислим със собствените си глави.

Проблемът е, че анархистите-защитници имат сериозни противоречия в разсъжденията си. Както отбелязва Толстой, патриотите, които се обявяват в подкрепа на мира, в много отношения приличат в своята реторика на деца, които на въпроса „Искате ли да си останате вкъщи да играете или да се разходите?“ отговарят: „И да си останем вкъщи, и да се разходим.“ Какъв е смисълът да заклеймяваш държавата, да говориш за робството, което тя поражда, да призоваваш към антидържавна революция, ако си готов да се биеш и дори теоретично да умреш за държавата – или за да създадеш нова, или за да запазиш сегашната!

Но нека погледнем дадените примери за „успешните национални борби“ на Полша и Финландия. Освободена от имперските амбиции на Русия и политиката на русификация, Полша… сама започва да реализира собствените си имперски амбиции за границите от 1772 г. и да провежда политиката на полонизация.

Според спомените на Й. Бек, офицер от полското разузнаване и бъдещ полски министър на външните работи, който в края на декември 1918 г. е бил в Деснобрежна Украйна, отрядът му не се е церемонил със селяните. 

„В селата убивахме всички наред и изгаряхме всичко при най-малкото подозрение за неискреност. Собственоръчно работех с оръжие.“

Освен това полската държава води активна антисемитска политика, а по време на разделянето на Чехословакия анексира Тишинска Силезия, за което организаторът на тази анексия получава най-високото отличие на републиката – Ордена на Белия орел. А след освобождението на Полша от нацистка окупация всички полски германци са брутално експулсирани на принципа на „колективната отговорност“.

Що се отнася до Финландия, можем да споменем избиването на руското население във Виборг, плановете за създаване на „Велика Финландия“ чрез експанзия в Карелия, както и съучастието в блокадата на Ленинград, при която 1 милион граждани умишлено са умъртвени от глад, и детските концентрационни лагери в окупираните територии.

И не, не е същото, когато Рогов (Григорий Рогов – анархист, участвал в Руската гражданска война — бел.прев) убива представители на буржоазията и функционери на режима на Колчак, или когато махновци убиват кулаци-земевладелци от германските колонии, които нападат и тероризират украинското трудово селячество. При цялата суровост или дори жестокост на тези мерки, от либертарианска гледна точка човек поне може да разбере по някакъв начин отмъщението на обикновените потиснати хора срещу собствените им експлоататори. Но от анархистка гледна точка убийството или преследването на обикновени работници само въз основа на тяхната националност не може да бъде разбрано по никакъв начин.

И е излишно да казваме, че Полша и Финландия са абсолютно обикновени буржоазни държави с всичките им атрибути, които освен това са в империалистически военен съюз и чиято поява не ни е приближила и на сантиметър към анархията! И така, струваше ли си цялата тази „успешна борба“ всички тези жертви?

---

Нищетата на защитничеството: анархисти в защита на държавата

<https://t.me/voiceofanarchists/806>

Като подхващаме отново темата, засегната по-рано, бихме искали да продължим дискусията си по този въпрос.

Очевидно е, че никой адекватен анархист не би подкрепил агресията на американската държава срещу Ирак, нито която и да е друга инвазия на империалистическа държава от която и да е друга страна.

Но също така е съвсем очевидно, че същите анархисти-антимилитаристи при никакви обстоятелства не биха подкрепили иракската държава, ръководена от Саддам Хюсеин, дори при положение, че той се защитава от нападаща страна.

Абсолютно същата е логиката с талибаните, хуситите, Кадафи и Асад, които никой, освен авторитарните комунисти, не подкрепя.

Но по някаква причина, когато става въпрос за други конфликти, анархистите, вместо да сформират трета сила, често започват да спорят съвсем сериозно „дали трябва да подкрепят „защитаващата се“ държава“!

Например войната в Чечня. Преобладаващата част от руските анархисти (с изключение на последователните интернационалисти от КРАС-МАТ) подкрепиха самопровъзгласилата се чеченска държава – същата тази държава, в която нивото на политическите свободи е на същото ниво като при Кадафи или Хюсеин, където невъоръжени демонстранти, несъгласни с режима на Дудаев, бяха разстрелвани от танкове и където (както в случая с Либия и Сирия) намесата беше свързана с подкрепа за бунтовниците в гражданска война, която вече беше избухнала по вина на самия диктатор! Подкрепата на такъв режим във война е безумна и откровено непоследователна от гледна точка на анархизма.

Или войната в ивицата Газа. Разбира се, Израел е окупационна държава. Но дори и като се има предвид това, няма как последователен анархист да подкрепи която и да е палестинска групировка, която се намира в ивицата в момента: независимо дали става дума за Хамас или нейния ислямистки съюзник (Палестински ислямски джихад), или за палестинските болшевики (Народен фронт за освобождение на Палестина). По никакъв начин не може да подкрепи това, което всички тези авторитарни шовинистични групировки направиха на 7 октомври.

Но да предположим, че е била атакувана диктатура, а не демокрация: трябва ли анархистите да „защитават“ такава държава?

Да вземем за пример Хърватия. Нейният официален наратив беше, че те се борят срещу сръбската агресия, традиционните сръбски имперски амбиции, сръбската армия от „изнасилвачи и убийци“, с помощта на демократичния Запад и под знамената на „несправедливо очернените“ национални „герои“ – усташите – за да защити националната идентичност, независимостта, младата демокрация, пътя към „цивилизования“ свят и териториалната цялост на държава (включително над чисто сръбските анклави). Истината е, че в името на това трябваше да бъдат прогонени стотици хиляди мирни сърби, които се чувстваха застрашени и потиснати от хърватската държава и не искаха да има точно тази „териториална цялост“ на Хърватия върху произволно начертани граници, където самите те са живели през целия си живот.

Или вземете Карабах. Много либерали от времето на перестройката (и дори някои анархисти от тогавашната Конфедерация на анархо-синдикалистите) подкрепиха карабахското движение. Първоначално то наистина беше демократично, ненасилствено и дори имаше културни и образователни намерения, поради което се открояваше много благоприятно на фона на погромите на Сумгаит. В какво обаче се превърна в крайна сметка победата на това движение и създаването на относително демократична карабахска държава, свързана с Армения? Открит шовинизъм, убийство и прогонване на около един милион мирни азербайджанци (в резултат на това всеки десети жител на Азербайджан става бежанец), което до голяма степен ще определи възхода на режима на Алиев, както и широка обществена подкрепа за неговата арменофобска политика и войната с последващото прогонване на вече арменското население на Карабах.

Националната държава – дори и тази, която се „защитава“ – винаги е измет, лицемерие и подигравка на победителя над неговия „национален враг“ и затова трябва да изберем: или си за Анархията и братството на всички потиснати хора, или си за държавата, без значение какви знамена развява тя.

---

Срещу фалшивата дихотомия на „по-малкото зло“

<https://t.me/voiceofanarchists/1325>

На 24 февруари 2022 г. режимът на Путин започна война срещу Украйна, твърдейки, че атакува само военни цели с оръжие с висока точност. Много скоро обаче стана ясно, че това е лъжа. Още от първите дни на войната руските въоръжени сили използваха балистични ракети, касетъчни боеприпаси и други безразборни оръжия, от които, за съжаление, все още умират и страдат цивилни граждани. Всичко това е неоспорим и ужасен факт.

В същото време обаче знаем не по-малко достоверно и за други факти – за безразборния обстрел на цивилни граждани от страна на украинското правителство, използващо оръжия като неуправляеми бомби, РСЗО, касетъчни боеприпаси и противопехотни мини, които са забранени в градски боеве, както преди, така и след 24 февруари (за което писахме подробно по-рано с позоваване на правозащитници и журналистически разследвания в отделна статия, критикуваща защитничеството).

Например, както пише Action on Armed Violence:

„В много случаи на обстрел от 2014 г. насам извършителят не е бил идентифициран, но в случаите, в които това е станало, сепаратистките сили са отговорни за най-малко 667 цивилни жертви, а Украйна – за 783.“

Ами… Путин със сигурност започна агресия на 24 февруари и извърши безброй престъпления срещу жителите на Украйна. И нека приемем, че сме готови да подкрепим украинската държавна армия, за да помогнем на украинското население. Добре. Но какво да кажем за жителите на бунтовническите региони и жителите на руските гранични региони, които също са подложени на безразборни престъпни нападения? В края на краищата какво друго е това, освен избирателно отношение към хората и лицемерие?

Подкрепяте ВСУ и „защитата на цивилното население“, но кой, ако перифразираме Платон, ще защити цивилното население от тези „защитници“.

Войната между Израел и Палестина на 7 октомври още веднъж илюстрира безсмислието на формулата „жертва-агресор“, прилагана към държавите (която, между другото, вече разгледахме в редица исторически примери). Агресията със сигурност беше започната от Хамас, който извърши ужасяващи зверства на израелска територия. Но как реагира самият Израел? Като затегна и без това престъпната хуманитарна блокада срещу цивилното население на Газа в отговор на призивите да се лишат „хуманоидните животни“ от храна, вода и електричество. И въпреки израелската пропаганда, обявяваща всеки бомбардиран граждански обект за база на „Азов“… опа, т.е. на Хамас, независимите наблюдатели в повечето случаи не са забелязали никакво присъствие на бойци в близост до целта на израелската атака. В резултат на това, дори според собствените оценки на Нетаняху, в Газа са убити повече от 16 000 цивилни граждани. Резултатът от израелската „самозащита“ бе дори по-лош от агресията на Хамас.

Израелските официални лица реагираха на обвиненията във военни престъпления по същия начин като украинските, като обвиниха правозащитниците, че „приравняват жертвата и агресора“.

Въпреки че, по наше скромно мнение, за човека няма никакво значение от какъв вид неуправляема ракета ще бъде убит – от ракета на агресора или от ракета на „жертвата“. Ракета, която не ви пита предварително за политическата ви позиция и отношението ви към този или онзи режим.

За някои хора може да е нормално постоянно да търсят „по-малкото зло“ и да го подкрепят. Ние сме против разделянето на злото на „по- малко“ и „не по-малко“, за нас всичко е едно голямо зло в лицето на самата система на властта – без значение какъв флаг използва, за да прикрие престъпленията си. Зло, което отвлича и измъчва хора както в донецката „Изолация“, така и в мариуполската „Библиотека“ (тайни затвори — бел.прев.); което обстрелва мирни хора както в Харков, Киев, Одеса и Днепър, така и в Донецк, Луганск, Горловка и Белгород; и което разпалва омраза между народите, за да запази властта си.

Подкрепете не държавните армии, а хората, не нациите, а отделните хора. Защото отделният човек е хиляди пъти по-ценен от всяка нация.

Както е казал Сирано дьо Бержерак:

„Честният човек не е нито французин, нито немец, нито испанец; той е гражданин на света и родината му е навсякъде.“

---

„По-малкото зло“ като илюзия за избор

<https://t.me/voiceofanarchists/1343>

Завършвайки темата за „по-малкото зло“, бихме искали да обърнем внимание на следния аспект: избирайки „по-малкото зло“, вие не можете да контролирате мащаба на това зло. С други думи, вие просто не знаете какво ще реши да направи „по-малкото зло“ и в какво ще еволюира властта. Борейки се за „по-малкото зло“, а не за унищожаването на самата система на злото, вие не създавате основа за субективност на индивида, защото подчинението на тази или онази власт пряко противоречи на избора и самоуправлението. В системата на властта, в системата на отчуждението, вие не контролирате приемането на определени решения в обществото. Следователно всеки избор между тази или онази система на власт е илюзорен.

Вземете например Майдана. Много обикновени активисти, които излязоха да протестират тогава, бяха против политическото преследване, за свободата на словото и правата на човека. И какво се случи в крайна сметка? Уебсайтът „Миротворец“, вълна от политически убийства, мариуполската „Библиотека“, забраната на повече от дузина опозиционни партии и преследването на критиците на принудителната мобилизация – и заради всичко това си струваше да се убива и умира? В условията на съществуване на властта просто не можеш да предвидиш как ще се развие създаването на еврейска държава в Палестина или на бурска държава в Южна Африка. Или какъв ще бъде резултатът от създаването първо на автономия, а след това на независима държава в Руанда в резултат на национално-„освободителна“ борба. Или същото движение в Карабах.

Друг много нагледен пример е американската окупация на Ирак. Преди нападението на САЩ, т.е. до 2003 г., Ирак беше агресивна, геноцидна, диктаторска държава. Този режим уби и вкара в лагери или изгони стотици хиляди хора в хода на етническо прочистване. Управляващият елит живееше в лукс, а много работници бяха бедни. Неведнъж иракската мултиетническа работническа класа се е бунтувала срещу Саддам, като най-голямото въстание е било през 1991 г., когато работниците (араби и кюрди, шиити и сунити) се обединяват в работнически съвети, за да управляват собствените си предприятия и територии. Всички въстания бяха потушени.

Но през 2003 г. демократичната американска армия завладява страната. В Ирак се появяват относително независими партии и вестници. Властта, разбира се, премина в ръцете на богатите висши политически партии, чиновниците и самите окупатори, но страната стана малко по-свободна. Но ето го и проблемът: години по-късно много иракчани започнаха да мечтаят за завръщането на Саддам. Да, той беше брутален, експлоатираше работниците и убиваше онези, които не бяха съгласни с него. Но той поне построи електроцентрали, болници, училища и фабрики, създаде работни места и донесе електричество и течаща вода в бедните квартали. Корумпираните му наследници не успяха да направят това, при тях токът започна да спира, водата се замърси и милиони иракчани загубиха работата си. В крайна сметка, изправен пред социални протести през 2019-2020 г., новият режим започна да убива и похищава протестиращи в огромни мащаби.

Без да се контролират отчуждените от мнозинството от хората системи на управление и икономически мениджмънт, е безсмислено да се застъпвате за това, което може да се смята за „по-малкото зло“. Нямате представа как ще се окаже то и какво ще ви направи това „по-малко зло“ утре.

Докато милионите работници не създадат нова система, основана на обществена собственост, работнически събрания и съвети, и не управляват своите индустрии и живот, разговорите за „по-малки“ или „по-големи“ злини са просто безсмислени. А те са съмнителни не само от морална гледна точка, но дори и от чисто утилитарни съображения.