Слабостта на политиката на протеста
Част от статия на американския анархо-комунист Джеймс Херъд от юни 2000 г. Източник
„За съжаление с нарастващата популярност на тези борби [срещу Световната търговска организация, Международния валутен фонд и Световната банка] сред широки слоеве от левицата вече можем да видим, че това развиващо се движение се измества по-скоро в посока на любезно искане за реформа, отколкото на открита съпротива. Дори сред много анархисти можем да видим отказ от изрично радикалната опозиция в полза на приемането на предимно реформистката програма, предложена от левите либерали и НПО. Имайки това предвид, считаме, че революционните анархисти имат важна роля в това социално движение… За нас тези институции са неподлежащи на реформа, тъй като играят ключова роля в глобалната капиталистическа система, която трябва да бъде напълно премахната. Не само трябва да отхвърлим и да се съпротивляваме на тази система на всяко възможно ниво, но и да предложим ясна анархистка алтернатива, която да има способността да завладее въображението на потиснатите в голям мащаб и да посочи пътя към истинското социално освобождение.
— Изявление на един съвременен анархист
Тази „важна роля”, която се очаква анархистите да играят в движението, за да го „радикализират”, е обречена на неуспех и ще доведе до разочарование. В рамките на политиката на протеста – с нейното постоянно разделение между реформисти и революционери – реформистите почти винаги печелят, защото управляващата класа застава на тяхна страна, за да отнеме енергията на движението и да го неутрализира, знаейки, че винаги може да се откаже от реформите по-късно, след като вълнението утихне. Тази загуба е заложена в самата политика на протеста и не означава просто, че революционерите не са се опитали достатъчно да „радикализират” движението. Докато се борим само срещу това, което не искаме, вместо да се борим за това, което искаме, ние винаги ще губим.
Борбата за това, което искаме, включва много повече от представянето на „ясна анархистка алтернатива”, особено ако това „представяне” се ограничава до вербални описания. Единственият начин, по който наистина бихме могли да предложим анархистка алтернатива, е да се опитаме да я реализираме в истинския социален свят, да се опитаме да създадем новите социални отношения, които според нас трябва да заменят капиталистическите. А за да направим това, ще трябва да пренасочим фокуса на вниманието си от протестиране срещу това, което управляващите ни причиняват, към защита на това, което ние ще им причиним. Трябва да преминем в настъпление. Трябва да изберем нови бойни полета, нови стратегически места, на които да водим борбата си. Смятам, че има три такива стратегически места – асамблеи в кварталите, на работните места и в разширените домакинства. Ако се опитаме да създадем тези нови социални договорености и след това се борим, за да защитим нашите творения, ще изградим света, който искаме, като едновременно с това ще подкопаем и победим капиталистите.
Какво всъщност означава „да отхвърлим и да се съпротивляваме на тази система на всяко възможно ниво“? Не означава ли истинското отхвърляне на нещо да се постави друго на негово място? Това е истинското отхвърляне – да изкореним и изоставим това, което не искаме, като вместо това вложим енергията си в създаването на това, което искаме. Достатъчно ли е да съборим един Макдоналдс? Дали спирането на една-две срещи на министрите на търговията по света ще свърши работа? Дали пролетните и есенните демонстрации в столицата на страната постигат много? Дали смущаването на конгресите на демократите и републиканците ще промени нещо?
Политиката на протеста е обречена стратегия. Тя не води до никъде. Тя ще се изчерпи в спорове относно ненасилието, гражданското неподчинение, реформите (и изваждането на протестиращите от затвора). И през цялото това време управляващата класа ще използва спечеленото време, за да се обнови, преструктурира, прегрупира, да измисли нови контратактики и обнови идеологията си. Освен това сега тя разполага с неочакваната възможност да анализира и проучи снимките на всички протестиращи, имената и адресите на всички организации, които са планирали протеста, и копията от всички изнесени речи с цел да ги опровергае и дискредитира. Дори и да има 30 000 или 100 000 такива протестиращи и 1000 или 10 000 такива организации, те лесно могат да бъдат идентифицирани, разследвани, набелязани, инфилтрирани, разбити, проучени, неутрализирани, заплашени, асимилирани или унищожени от огромната бюрокрация, военните и тайната полиция на управляващите класи по света.
Обичайният отговор на левицата на този аргумент е, че затова трябва да организираме „масови” протести, за да не могат да ни спрат. Грешка! Те могат и са го правили, както при разрушаването на Виетнам, масовото избиване на стотици хиляди хора в Индонезия през 1965 г., пълното унищожаване на Новата левица, ескадроните на смъртта в Централна Америка през 80-те години, изтребването на една четвърт от населението на Източен Тимор, инвазиите в Гренада и Панама, 78-дневните бомбардировки в Югославия през 1999 г., продължаващите санкции и бомбардировки в Ирак и убийствата и масовите кланета, които се извършват в момента в Колумбия.
Но какво ще стане, ако променим напълно посоката и спрем да прекарваме цялото си време в опити да спрем престъпленията на капиталистите, а вместо това започнем да се борим за това, което наистина искаме? Какво ще стане, ако 15 000 града в Съединените щати с 2500 жители или по-малко започнат да преминават към пряка демокрация чрез квартални асамблеи, премахвайки йерархичните кметски правителства – нещо, което биха могли лесно да направят, ако искат? Ами ако селата започнат да преминават към кооперативен труд? Ами ако работниците в цеховете, офисите и фабриките забравят за синдикатите и започнат да създават асамблеи на работното място, за да поемат контрол над живота си там? Ами ако съседите в един квартал започнат да обединяват ресурсите си, за да създадат домакинства от по 100 до 200 души? Това би могло да се превърне в голямо движение, но не в масово движение, тоест не в движение, съставено от изолирани индивиди (дори и да са във временни афинитетни групи), които се обединяват за няколко часа по улиците на столиците по света. По-скоро би било движение, съставено от общности от хора, и по този начин би било кооперативно движение в основата си. Нов социален ред не може да бъде изграден по улиците, а само в нашите квартали, работни места и домакинства. Капитализмът не може да бъде победен по улиците, а само там.
Проблемът е, че „ние” не знаем какво искаме. Тоест, няма обективна, дадена, фиксирана дефиниция на това какво означава „радикален”. Няма дори единомислие за това. Има толкова много версии (неясни) за това, което искаме, колкото са тенденциите в движението. Всяка група, участваща в демонстрация, вероятно се надява да прокара своя собствена версия на „радикалното” и по този начин да „радикализира” движението. Въпросът винаги е: да се радикализира към какво? Към кампанията за минимален жизнен стандарт? Кампанията за справедлива търговия? Към ленинската авангардна партия? Към свалянето на капитализма? Социалдемокрацията? Анархизма? Пазарния социализъм? Или какво?
Освен това дълбоко вкоренената забрана над утопичното мислене, над конкретното определяне на това, с какво искаме да заменим капитализма, продължава да действа, без да бъде оспорвана от никого. Така вместо да концентрираме умствените и физическите си сили върху решаването на този проблем, за да премахнем препятствието пред победата над капитализма, ние отново „излизаме на улицата”, просто протестираме, просто се ангажираме с това, което всъщност е „безсмислен активизъм”. Вярно е, че нивото на анализ този път е значително по-високо, отколкото през 60-те години, и че целите – цеховете от Третия свят с ужасни трудови условия, Световната търговска организация / Международния валутен фонд / Световната банка, генетично модифицираните продукти и т.н. – са по-добри (за разлика от движенията за граждански права, против войната и за идентичността от 60-те години) и водят почти веднага до поставяне под въпрос на собствеността и търговията, а оттам и до критика на капитализма. Но все пак това си остава протест, по същество просто молба към управляващата класа да промени политиката си. Макар протестиращите да казват, че „отиваме там, за да премахнем тези престъпници”, всички знаят, че това е просто шега и че не могат да го направят. Макар да казват на полицаите, че „не са добре дошли по нашите улици”, е съвсем ясно, че в крайна сметка улиците принадлежат на полицаите. Когато викат, че „така звучи демокрацията”, предполагам, че имат предвид, че в една демокрация хората могат да се събират където пожелаят и да изразяват мнението си, а може би и че демокрацията е шумна и хаотична. Но викането по улиците от безсилни хора не е демокрация; демокрация е обсъждането в събрания и правото да се вземат реални решения.
Времето ни изтича. Докато капитализмът продължава да се разпада през следващия половин век, ние ще изгубим възможността да го заменим с нов егалитарен, демократичен социален ред, освен ако не успеем да разберем какво искаме, в конкретни и реалистични термини, и да се заемем с неговото създаване. Трябва да знаем как искаме да подредим нещата и как ще функционира новата ни социална система. При липса на такава конкретна визия и стратегия за нейното постигане капиталистическите управляващи класи ще използват следващия половин век, за да измислят нова социална система, която да им позволи да останат на власт и да останат богати, дори и да не са капиталисти. В края на краищата управляващите класи на феодализма, превръщайки се в капиталисти, са направили точно това.
Представянето на анархизма в конкретика не е нещо второстепенно, нещо, което може да бъде отложено, докато капитализмът бъде победен, нещо, което ще се развие автоматично от протестите и уличния активизъм, нещо, за което засега никой не може да знае много. Напротив, това е нещо, което е абсолютно централно за победата над капитализма, и нещо, на което всички опозиционери трябва да отдадат най-висок приоритет. Не може да бъде отложено за по-късно. Трябва да се справим с него веднага, иначе ще изгубим шанса си за освобождение.
Лесно е да се съгласим срещу какво да протестираме. Списъкът с нещата в капитализма, които трябва да бъдат спрени, е дълъг – толкова дълъг, че дори не е нужно да се съгласяваме; има от какво да избираме, така че просто можете да си намерете нещо, което ви подхожда. Може би затова толкова много активисти се включват в протести. Не е толкова лесно обаче да разберем с какво искаме да заменим капитализма, да измислим убедителни аргументи за това как това ще проработи и да се заемем с създаването на такъв социален свят, особено като се има предвид, че толкова малко енергия се посвещава на тази задача. Основните принципи на едно свободно общество са известни в общи линии, разбира се, но не и в конкретни детайли (но все още има много разногласия дори по отношение на принципите, например дали да се запази или да се премахнат държавата, пазарът, работните места). Може би затова толкова малко хора се включват в изграждането на новия свят, а вместо това се задоволяват с протести срещу стария.
Политиката на протеста е слаба – тя е политика на слабостта, политика на слаби хора със слабо въображение – на безсилни хора. Безсилните хора трябва да използват всякакви възможни тактики, разбира се. Но точно това е въпросът. Защо да оставаме безсилни, когато чрез приемането на различна стратегия – изграждането на стратегически асоциации – можем да станем силни и да не се свеждаме до безсилни действия като гражданско неподчинение и демонстрации по улиците срещу политики, в които нямаме думата?
