Протест в защита на мигрантите – тъжна усмивка от старите ленти

Какво се случи

На 28 март, четвъртък, от 18 часа пред НДК в София се проведе протест в защита на мигрантите. Явно поводът бе поредното раздухване на ксенофобски настроения срещу всякакви чужденци отпреди няколко седмици. Нищо особено… вече десетилетия наблюдавам как политиците печелят гласове чрез страх и омраза, а идват избори… Но този път се случи да имам възможност да отида и реших „Защо пък да не се включа в една благородна кауза“?

Към 18:30 на пилоните на НДК имаше петдесетина протестиращи и стотина полицаи. В района се навъртаха групички от хлапета с кубинки и бръснати глави – явно бяха чули, че някой ще протестира против ежедневния тормоз над всичко „небългарско“, който осмисля съществуването им. Останалите участници в мероприятието бяха неволните минувачи, повечето от които, изглежда, не успяха да разберат за какво е цирка, пък и не ги интересуваше.

Няма да разказвам в подробности за събитието, пък и то няма много за разказване. Познавах по име или по лице може би един от всеки петима участници – със същите хора преди десет или двадесет години протестирахме за екологични или правозащитни каузи. Преминахме с викове и скандирания по ул. Витошка до Съдебната палата, където двама мигранти разказаха за патилата си. Запомних историята на единия, защото тъкмо преди протеста нацистите го бяха пребили за пореден път и бяха потрошили ръката му, този път бяха били и жена му… може би вината ѝ е, че се е оженила за чужденец.

Защо е важно

Важно е, защото е тъжно. В милионен град, където уличното насилие е практически ежедневие, само петдесетина души изразиха протест срещу най-вредното му проявление. Явно останалите два милиона софиянци нямат проблем улични банди да се упражняват насилие по улиците, стига то да е над някой друг.

Важно е, защото нямаше деца. С малки изключения подрастващите бяха от другата страна, с кубинки, бомбери и бръснати глави – явно начинът да се интегрираш в квартала е същия като в парламента – като се надуваш с патриотични лозунги.

Важно е, защото ги нямаше медиите и НПОтата, макар че са били поканени както обикновено. Преди десет или двадесет години, дори на подобен малоброен протест щяха да присъстват говорещите глави от БХК и щяха да ги снимат всички национални телевизии. Посланието щеше да бъде изместено от идеята за солидарност между потиснатите по света към благотворителност от богатите към бедните. Класовата борба щеше да бъде прикрита зад сълзливи истории за спасени бежанци. Дори по улиците щяха да се намерят хора да откликнат положително на „инфантилните идеалисти“. Но днес живеем в нов свят, в който единствените реакции, която забелязах от случайни минувачи, бяха именно опити за насилие. Дори темата за благотворителността е свалена от дневния ред на медиите, когато не е достатъчно българска. А служителите на разните либерални НПОта гледат да не си вирят много носа, че и без това парите от чужбина текат главно за консервативни проекти.

Важно е, защото видях достойно поведение. Хората не се притесняваха да открито да скандират срещу полицията, защото прикрива насилието – нищо, че полицаите около нас бяха два пъти повече и че в случая ни пазеха от конфронтация с бръснатите деца, дошли да защитават родината. Имаше тъга, но нямаше отчаяние.

Като се изключат едно-две глупави изявления, по същество призоваващи за насилие над насилниците, в идейно отношение пропагандата беше съвсем на място. Говореха се неща, за които хората биха се сещали сами, ако имаха възможност да погледнат трезво на въпроса:

• че мигрантите в България не са значим брой
• че насилието срещу тях е далеч повече от извършваното от тях
• че мигрантите от България към чужбина са неизмеримо повече
• че там ги посрещат същите улични банди и паразитиращи политици, каквито посрещат мигрантите у нас
• че властите толерират насилието срещу мигранти както на битово ниво, като си затварят очите за уличното насилие, така и на политическо – като прислужват на всяка друга власт, която поиска да ѝ бъдат върнати „нейните“ поданици или да бъдат пратени тук неудобни мигранти от „нормалните държави“

И всъщност не на последно място, важно е, защото потиснатите мълчат. В София има значими общности на хора от други народи – кюрди, араби и дори арменци, които добре познават нещастието да си бежанец. Но нито една от тях не си даде труда да забележи протеста. Вместо това оставиха поостарелите вече деца да си играят на антифашизъм под зоркия поглед на органите на реда.

Какво да се прави?

Изводът се налага от само себе си. Макар в България да е несъмнено по-трудно да си бежанец, отколкото българин, няма да получиш солидарност, докато не намериш повече общи неща с хората около теб, отколкото с хората, които ги потискат. Общото не е просто, че сме човеци – човеци са и онези, които ги преследват в родината им, и онези, които пропъдиха два милиона българи от нашата родина. Човеци са и онези мигранти, които са уредили добре живота си на новото място и вместо да изпитват солидарност с по-бедните си братя, предпочитат да ги няма, за да не настройват местната фауна срещу тях. Край протеста, провеждащ се сред най-популярните туристически места в София, случайно минаваха и добре облечени чужденци – оглеждаха любопитно за какво става въпрос и бързаха да си тръгнат.

Войната не е на българите срещу мигрантите, а на богатите срещу бедните. Затова богатите мигранти не дойдоха на този протест. Затова сред нацистките агитки най-почитаеми са най-богатите хлапета. Затова НПОтата и медиите опазиха дневния ред на богатите класи, в който днес не влизат протести срещу насилието над бедняци по улиците. Насилието над мигрантите и потискането на солидарността между обикновените хора са просто елемент от войната срещу бедните, която водят богаташите. Разбира се, че пазителите на реда (т.е. на това бедните да си стоят бедни, а богатите – богати), ще си затварят очите за организираното насилие на едни бедняци над други, когато то не засяга техните началници. За тази и другите процеси на насилие над бедните и потисничество на солидарността има само една дума – класова война.

Част от войната е изместването на обществата по целия свят в посока към омразата срещу „другите“. Вече няма нужда една държава да се прави на по-либерална или по-социална от друга, когато има негласно споразумение между всички държави да се заплашват взаимно и да се готвят за световна война. „Другите“ са лоши по подразбиране и единственото спасение от тях е подчинение на „нашата“ власт, била тя на Изток или на Запад (какъвто явно е единствения избор, който повечето хора виждат).

Няма да видим солидарност от страна на жертвите, още по-малко пък от страна на насилниците, докато не успеем да им обясним, че всички ние, заедно, сме жертви в класовата война. Единственото, което трябва и може да се направи, е да вземем това послание и да тръгнем сред хората – по училищата, по бежанските квартали, в центровете за задържане и по затворите, вместо да викаме „Алерта, антифашиста“ под закрилата на стотина полицаи, които сигурно биха предпочели сами да ни разгонят, ако главатарите им биха позволили това.

Златко