Какво трябва да правят анархистите в случай на война
Превод на текст от 1931 г. на немския анархист и историк Макс Нетлау.
Отговорът на този въпрос е много прост: тъй като войната е едно от най-антисоциалните и антианархистки човешки действия, анархистите трябва да предотвратяват войната, да не допускат нейното възникване и да се борят с нея. Те не могат да участват в нея като анархисти при никакви условия. Ако личните им чувства и обстоятелства ги подтикнат или принудят да участват във войната, то в последния случай, отстъпвайки пред принудителната сила, те все пак могат, чрез мълчаливо възпрепятстване и други подобни видове съпротива, да действат като противници на войната, каквито си остават по душа. В първия случай обаче, ако някакво националистическо или патриотично чувство завладее анархистите или ако някакви интереси ги накарат да желаят един или друг изход от войната, тогава техен пряк дълг е незабавно да напуснат мълчаливо редиците на анархистите и да не проявяват повече никакви признаци на живот сред другарите си.
Анархисти са тези, при които анархистките възгледи определят поведението и влияят на душевните настроения. Ако в даден случай преобладават други чувства – национализъм, патриотизъм, предразсъдъци – тогава в съответния момент тези анархисти са националисти, патриоти и шовинисти, а техният анархизъм отстъпва на заден план. Ако те не осъзнаят това и се опитват с помощта на резоньорство и силогизми да докажат на себе си и на другарите си, че двете им убеждения са съвместими, че остават колкото добри анархисти, толкова и добри патриоти, те се превръщат в преки врагове на нашето дело, тъй като фалшифицират и разлагат нашите идеи и ги превръщат в напълно противоположна кауза. Всеки е свободен да действа според чувствата, които преобладават в него в даден момент, но ако започне да теоретизира за личните си колебания и ако, чувствайки се принуден да го направи, кара другарите си чрез убедителни аргументи или страстни речи да го последват, тогава той действа като враг на делото ни.
Смятам, че някои от обсъжданите тук възможности са от значение за всички въпроси, които се разглеждат тук. Не може да има теоретично оправдание за участието на анархистите във войната. Слабите, несъвършени, много диференцирани човешки същества, обхванати от неанархистки чувства, действат по друг начин поради своята слабост и в такъв случай вратата пред тях е широко отворена; ако те уважават анархизма, който може би им остава скъп, като идеал, който са безсилни да реализират в неговата цялост, те ще си тръгнат, без да кажат и дума. Действайки по друг начин, те нанасят огромна вреда на каузата и това трябва да им бъде обяснено.
Мисля, че тези изводи могат да се направят от горчивия опит, който анархистите от всички страни добиха по време на голямата война от 1914-1918 г. и последвалите я събития. Преди войната този принципен въпрос е бил слабо разглеждан. Мога дори да кажа, че в продължение на почти 150 години анархистите, социалистите и всички напредничави социални групи са го смятали за незначителен. Ще направя кратък преглед на този период, за да обясня какво точно искам да кажа.
Войните от XVI в. нататък са предизвиквани главно от династични съперничества, жажда за завоевания и търговски интереси. Войните стават особено жестоки, когато тези фактори са съчетани с религиозни проблеми, като борбата между католици и протестанти. Когато турските набези в Централна Европа, разбойничеството на маврите в Средиземноморието и т.н. създават необходимост от организиране на съпротива срещу тях, това са войни, целящи да предотвратят разрушаването на градове и превръщането на жителите им в роби. Много малко войни са били освободителни войни, като войната на Нидерландия срещу Испания, войната на английските републиканци срещу кралете Стюарти и др. Понякога съпротивата на малка нация срещу велика сила е привличала симпатии, както например през Средновековието борбата на швейцарските кантони срещу Германската империя, срещу Карл Бургундски, или през XVI в. войната на малка Прусия по времето на Фридрих II срещу обединените Австрия, Франция и Русия. Всичко това принуждава общественото мнение в тези страни да прави разлика между користни нашественици, свирепи войни на крале и министри и войни, свързани с някаква повече или по-малко достойна кауза, целяща независимостта на малка страна, религиозна свобода, защита от ориенталско робство и т.н.
По-късен тип война се появява пред целия либерален свят под формата на Американската война за независимост и първите войни на Френската революция, водени от нея за самозащита. Но когато тези отбранителни войни се израждат във войни за завладяване и завоевание, когато Наполеон предприема покоряването на цяла Европа, тогава съпротивата срещу него и разгромът му стават не по-малко справедлива кауза. В това начинание се обединява цяла Европа – Испания и Англия, Германия и Австрия, Русия и Швеция. Така през целия период от 1776 г. до 1815 г., преди битката при Ватерло, цялото радикално обществено мнение страстно подкрепя каузата на народите да се противопоставят на тираните с помощта на войната. Първите искания за траен мир биват отправени от американските общества за мир, като тези общества изхождат единствено от религиозни подбуди и остават на тази основа до 50-те години на ХХ век.
От 1815 г. до Кримската война, т.е. в продължение на 40 години, в Европа няма династически войни, но тъй като възстановяването на Европа през 1814-1815 г. (Виенският конгрес) се извършва изключително едностранчиво, в съответствие с интересите на великите сили и техните искания за възстановяване на териториалния ред, съществувал преди 1779 г., навсякъде се появява голямо недоволство. Различните народи, измамени в надеждите си и след като не успяват да постигнат конституционно устройство, отново попадат под игото на абсолютизма. Тези народи решават да постигнат освобождението си или чрез въстание и революция, или, ако е възможно, чрез външна намеса, или пък чрез съюзи, водещи до местни или общи освободителни войни. По този начин революцията и войната са неразривно свързани с напредничавата мисъл на почти всички групи. Повечето социалисти от първата половина на XIX в. лично споделят тези възгледи и са готови да участват в освободителна война, както и да се бият на революционните барикади. Интернационализмът се разбира като международна солидарност с народите, въстанали за своето освобождение. Мацини е типична фигура за този период – в едната си ръка държи нишките на многобройните народни въстания, а в другата поддържа връзки с няколко правителства и се опитва да ги склони да възприемат политика, която да доведе до война срещу потисниците на Италия. И двата метода еднакво подхождат на целите му. Разбира се, той се надява, че ще може да използва и двата метода по начин, който е най-благоприятен за осъществяването на неговите политически, национални, социални и религиозни идеали. Думите от „Комунистическия манифест“, че работниците нямат родина и че пролетариите от всички страни трябва да се обединят, звучат изключително самотно през 1848 г. Единствено Прудон запазва хладнокръвие, но хора като Бакунин се хвърлят с главата напред в национализма и войните за национално освобождение навсякъде срещат подкрепата на социалистите.
Така през 1848-1849 г. – години на забележително пробуждане на европейските народи – се наблюдава раздробяване на народните усилия, желания и интереси в политическа (републиканци), национална (национална независимост) и социална (социалистическа, пролетарска) насока. Това голямо раздробяване на силите дава възможност на реакционните сили да победят тези раздвоени сили една по една и дори да ги насочат една срещу друга и по този начин да ги парализират. В резултат на това нито един въпрос не е решен и всички потъват в години на крайна реакция. Тези въпроси се появяват отново с още по-голяма сила, когато Кримската война нарушава неподвижността на големите европейски държави, продължила от 1815 г. насам. След това италианските, германските, полските, датските и други въпроси се поставят на дневен ред с нова сила. Отново започват да възникват бунтове и войни в тясна връзка помежду си, но те се ръководят единствено от национални интереси. Тогава Мацини, Гарибалди, пиемонтският министър граф Кавур и крал Виктор Емануил, Наполеон III и Бисмарк, полските заговорници и Бакунин през 1862-1863 г. (в Лондон, Париж и Стокхолм), френските републиканци и германските национални либерали, основателите на Интернационала от 1864 г. и Маркс, който така горещо желае европейска война срещу Русия – всички тези действия, крале, ръководни дипломати и революционни социалисти работят за война и подготвят или подпомагат организирането на въстания. Разбира се, действията им са били свързани с бъдещите им планове: държавниците са се надявали да получат власт и господство, всеки в своята държава, революционерите са работили за социална революция, а националистите са мечтали за възраждане и слава на своите нации.
От целия цивилизован свят единствено Прудон ясно вижда, че нито един въпрос не може да бъде решен чрез война и неравенствата, които възникват в резултат на войната са неравенства, които се разрастват и водят до нов взрив на вражда и ревност и до нови войни. Така възникват войните от 60-те години (1870-1871 г.), както и войните от периода 1914-1918 г., и така ще възникнат всички войни, които ни предстоят. Прудон вижда само едно правилно решение: федерализма, както го разбира и неговият велик съвременник П. Маргал. Той изказва мислите си в прочутите си статии от 1859-1863 г., но е подложен на морален линч от тогавашните патриотични социалисти и републиканци, след което е насилствено изведен от Брюксел от градските тълпи.
Единственият виден социалист, който приема сериозно идеята за федерация, е Бакунин, който през 1862-1863 г. се впуска в националистически заговори и агитация. В крайна сметка обаче, благодарение на полския опит, той вижда безсмислието на всичко това. От 1864 г. той се противопоставя на национализма на Мацини в Италия и излага принципите на федерализма на Женевския конгрес през септември 1867 г. и на заседанията на Лигата за мир и свобода през 1867-1868 г. Аргументите и предложенията на Прудон и Бакунин все още са най-сериозните, макар и слабо забелязани, социалистически изказвания срещу войната. И двамата признават, че държавите означават война и че само федерацията на държавните единици – докато държавите остават неразрушени – може да осигури мир.
През 1867-1868 г. обаче Европа се сблъсква с редица национални проблеми, които могат да бъдат решени само чрез война. Това са въпросите за обединението на Италия, искането на Франция за компенсация за това, че не се е намесила в националното възстановяване на Германия и Италия през 1866 г., подобни искания на Русия, които трябва да бъдат удовлетворени за сметка на Турция и евентуално за сметка на Австро-Унгария, както и националните искания на неруските славяни. Всичко това довежда до войни в периода 1870-1914 г. Още първата от тези войни, Френско-германската от 1870-1871 г., поставя Бакунин, Маркс и всички социалисти на техните позиции и всички те са против Германия.
Италианската война срещу папата и превземането на Рим са одобрени от всички италиански социалисти. Въстанията в Босна, Сръбската война и Руско-турската война са одобрени от руските социалисти – Кропоткин, Степняк-Кравчински и други – докато Маркс застава в подкрепа на Турция. Само много малко анархисти на конгреса в Берн се обявяват както срещу Русия, така и срещу Турция, и отказват да смятат войната за освободителна. Това първо и запомнящо се въздържане на анархистите по време на голяма война, обосновано в манифест, написан от Перон (Женева), Джеймс Гийом (Ньошател), Кафиеро (Италия), Николай Жуковски (руски емигрант в Женева) и Елизе Реклю, който е бил патриот през 1870-1871 г – по този начин представлява изявление срещу Източната война. Кропоткин в статията си в Юрския бюлетин от 1877 г. все още не е заел такава позиция. През периода 1879-1882 г., когато издава Le Revolte в Женева, и по-късно, когато излиза от затвора и започва отново да пише в този и други вестници, както и в лондонския „Свобода“, от 1886 до 1914 г., той продължава да прави това, което всички са правили преди: в момента на избухването на войната той застава на една страна срещу друга страна, смятайки, че едната е представител на прогреса и освобождението, а другата – на реакцията и поробването. На прогресивната страна той пожелаваше всичко хубаво, тъй като може би е възнамерявал да се въздържа в случаите, когато не би било възможно да се установи коя страна е прогресивна; той би подкрепил с ентусиазъм всяко действие срещу Турция, Германия, Испания, Япония, Англия, които не харесва, и би застанал на страната на Русия (по време на войната с Япония), на славянските националности (срещу Турция), на Франция през 1914 г. За него всичко това е било личен въпрос, свързан с всяка фибра на мозъка му, с всеки негов нерв. Той мрази Турция и Германия, като намира Англия за по-опасна. По време на Южноафриканската война изразява много категорично мнението си по този въпрос в печата. Обожествява Франция, която за него винаги е била Френската революция, маршируваща напред с развято знаме и разпространяваща свободата по целия свят.
Така в епохата 1377-1914 г. в лицето на най-изтъкнатия анархист на Европа другарите ни имат пред себе си човек, който по време на война защитава страстно една от враждуващите страни. Това е Кропоткин. Такава е била и позицията на Бакунин през 1846-1863 г. по славянския въпрос и през 1870-1871 г. в спора за Френско-германската война. Преди анархистите е бил и примерът на френските социалисти и прогресивни републиканци: Годефроа, Кавеняк, Барбес, Бланки, италианците: Пизакан, Гарибалди, Мацини, теоретическият русофоб Маркс. Всички те, с изключение на Бакунин през краткия период 1864-1870 г. и Прудон, разсъждават и чувстват, мислят и мечтаят по един и същи начин, готови са да действат и действат в бунтове, революции и войни по един и същи начин, прибягвайки от време на време до други методи на борба в зависимост от обстоятелствата.
Откъде, бих могъл да попитам, може да се появи настроение против войната, след като най-големите войни през миналия век са били считани за свещени за революционната съвест, като освободителни войни или като отбранителни войни срещу настъплението на реакцията или в защита на националната независимост?
* * *
Какво наистина е направено за мира през този дълъг период? Четирите международни конгреса от 1848-1851 г., Лигата на мира и свободата с нейните неясни федералистки тенденции, опитите, започнали през 70-те години, да се сведе проблемът за мира до формални арбитражни договори, дори гласът на Толстой, призоваващ човечеството към възвишени идеали – на всички тях им липсва истински импулс, който да достигне до сърцето на хората.
Социалистите от редиците на работническата класа говорят за зверствата на войниците, за разорителните разходи за въоръжаване, за нарастващото изкушение да се прибягва до война в интерес на търговията и финансите, за борбата за пазари, за споровете за колонии, подчертавайки ненаситната алчност на империалистите. От всичко това възниква известна доза антимилитаризъм, започват откази от военната служба, създават се малки движения от хора, посветени на идеята, има много жертви, пренебрегващи и най-бруталните преследвания и продължаващи да ги пренебрегват (sic!). Но в същото време териториалните партии на политическите социалисти придобиват такива огромни размери, че те започват да мислят вече за завоюване на политическа власт, за министерски постове за социалистическите лидери и тези мечти се реализират. Цели работнически правителства се превръщат в обичайно явление в следвоенните години. Всичко това е насочено към спечелване на изборите и принуждава политическите социалисти да бъдат много внимателни към патриотичните убеждения на милиони техни евентуални избиратели.
При тези обстоятелства антимилитаризмът и истинската опозиция срещу политиката на престиж и силна власт, провеждана от всяка държава, стават невъзможни за милиони политически организирани работници. Милионите, организирани в профсъюзи и синдикати, които сега представляват навсякъде основната маса на работническата класа, са жизнено заинтересовани от просперитета на търговията в своите страни. Понастоящем износът зависи до голяма степен от богатството и силата на страната износител. Следователно опасността от безработица и ниски заплати заплашва преди всичко по-слабите страни, както показва сравнението на броя на безработните и зле платените работници в обезоръжената Германия и в разорената Австрия с тези в Англия и Франция. По този начин в момента в политическо и икономическо отношение интересите на държавата, капиталистите и работниците са свързани помежду си в онези страни, които все още са проспериращи.
Не може да се очакват действия за международна солидарност, за сериозно намаляване на въоръжението и т.н. от работническите маси в големите и проспериращи страни, тъй като тези маси не желаят да намалят благосъстоянието и мощта на своята страна, т.е. те искат неравенство, което може да се поддържа само чрез силата на въоръжената държавна власт, винаги готова за война.
Истинският антимилитаризъм никога не се е развивал и не може да се развие при такива условия.
Всичко това е довело до факта, че истински цялостен социализъм днес се среща само сред либертарианските социалисти. Искреното желание за мир, истинската международна солидарност, истинският антивоенен дух също могат да съществуват само сред тях. Това показва каква голяма отговорност трябва да носят либертарианските социалисти, които чрез естествения подбор на многото видове социализъм са оцелели онази авторитарна форма на социализма, която се е изродила и остава безплодна. Наистина, ако сравним поколенията на ранните авторитарни социалисти като Сен-Симон, следващото поколение – Луи Блан и Маркс, и следващото поколение – Бебел и Либкнехт, с двете следващи ги – т.е. ако сравним хората от 1810, 1840, 1870, 1930 г. – ще получим типична еволюция на дегенерация, вече прекратена в наши дни, когато водачите стават държавни министри, а обикновените хора нямат собствен социалистически живот. Интелектуалната и енергична жизненост на либертарианците се развива по различен начин. Те могат да изпълнят дълга на международната солидарност, отхвърлен от привържениците на властта. Но те ще трябва сами да проучат проблема. Сегашното поколение трябва да го реши за себе си, а не да възприема остарелите вече форми, които са му дали Бакунин и Кропоткин, хора от отминали времена.
При цялото ми уважение към Бакунин и Кропоткин знаем, че и двамата са израснали във военна среда и са били руски офицери. Макар че и двамата са надраснали своята среда и са живели интернационален живот в най-напредничавата среда в Европа, все пак и двамата в ранната си младост – и никога не са го отричали – в продължение на няколко години са били не милитаристи, наистина, но национални патриоти. С други думи, патриотизмът не им е бил твърдо насаждан от образованието, но самите те, като опозиционери и като младежи, изпълнени с възвишената мечта за полезен труд за родината, са идеализирали официалния патриотизъм и по този начин искрено са обичали Русия в мечтите си.
Няма да продължавам с това сравнение, тъй като то би изисквало внимателно да се установи къде се различават един от друг. Но важното е, че Русия през 30-те и 60-те години и Западна Европа през 40-те и 70-те години, където се формират характерите им и се полагат основите на жизнения им опит, им дават много еднакви и незабравими впечатления. Елизе Реклю има съвсем различна серия от впечатления. Малатеста отново е с различна съвкупност, а същото важи и за нас самите.
Но защо конкретните възгледи на Бакунин и Кропоткин да са по-приемливи за сегашното поколение от тези на Реклю, Прудон, Малатеста и други? Защо да не се ръководим преди всичко от собствените си впечатления по всички тези въпроси?
В резултат на войната националните мечти на Бакунин и Кропоткин са почти осъществени. Русия е освободена от европейско влияние, а Германия е смазана. Австро-Унгария вече не съществува. Славянските националности имат свои независими държави с граници, очертани според собствените им указания, в съответствие с най-либералните принципи. Франция е всесилна в Европа, Полша е възстановена. Само че федерализмът не се среща никъде. Единствено сега той се появи в Испания, но съвсем независимо от войната. Националните държави се ползват с автономия, но все пак попадат в сферата на доминиращото влияние на Франция.
Англия започва да се отнася скептично към новите порядки на континента. Бизнесмените гледат със съжаление на този континент, разделен от множество митнически бариери и покрит с разрушени държави или страни с намалена покупателна способност и изкуствено наложена местна индустрия. Сякаш всичко на този континент чака помощ от някого, а не се развива самостоятелно. Най-интелигентните наблюдатели съветват да се промени тази политика на взаимно унищожение, но никой не смее да докосне крехката постройка от страх, че тя ще се срути напълно. Това е триумф на егоизма над солидарността, на взаимното озлобление над добронамереността, на антисоциализма над социалния живот. Оттук и появата на италианския фашизъм, югославския абсолютизъм и германския национализъм на отчаянието. Единствените страни, чийто живот е нормален и които не са заплашени от сериозна криза, са трите скандинавски страни, Швейцария, Холандия, малкият Люксембург и донякъде Белгия. Единствено в Испания съвсем наскоро се установи свободен режим и либертарианските работници там са многобройни и силни. Към това се прибавят големите промени в Британската империя, които докосват дори Австралия, след това промените в Южна Америка и гигантското нарастване на благосъстояние, но също така и някои икономически сътресения и опасения за бъдещето в Съединените щати.
Разбира се, нашата политическа и социална мисъл трябва да отчита всичко това. Политическите и социални наблюдения на Бакунин и Кропоткин, обхващащи 90 години – от 1830 до 1920 г. – отразяващи влиянието на Френската революция, 1848 и 1870 г., възхода на империализма от 80-те години до Голямата война – този опит, и без това огромен, вече се допълва за нас от периода 1920-1930 г., период на огромни промени, които тези стари другари не са могли да предвидят. Само Малатеста може да погледне назад към периода от 1870 г. и ранните традиции и да прокара линия от тях към периода 1920-1930 г., който разбива надеждите му, установявайки фашизма в дотогава прогресивната Италия. Испания от 1931 г. носи нови надежди, но не е лесно да се види как натрупаната ѝ сила, дълго време невидима под монархическата надстройка, ще действа в сегашното възраждане на страната.
Всичко това днешните анархисти трябва да изучават и анализират, да откриват движещите фактори на прогреса и да насърчават тяхното развитие. Те трябва също така да се въздържат от подкрепа на регресивните тенденции, които сега са толкова многобройни. Тогава те ще видят къде са силите, подготвящи нови войни, и ще могат да водят разумна борба срещу тях, да ги изолират и прогонят. Само чрез такава борба те ще се окажат на нивото на събитията и няма да бъдат измамени от тях и захвърлени на погрешен път, както се случи с всички нас през 1914 г. Сега пламът на национализма е угаснал, блясъкът му е избледнял и зад цялата шумотевица виждаме егоиста, автократа и фашиста. Сега блясъкът на сепаратизма и стремежът към разкъсване на икономическите единици изчезнаха, а ние виждаме бедността, лишенията, икономическата разруха и отчаянието, произтичащо от икономическата изолация. Сега империализмът, международните финанси, дипломацията, военната индустрия, ненаситният милитаризъм, отровните газове – всичко това го виждаме безкрайно по-ясно от преди.
Какъвто и да е претекстът, който може да послужи за разпалване на нова война, знаем, че при всички случаи той ще бъде фалшив. Войната ще бъде предизвикана, защото един или друг от групата съучастници ще сметне, че държи в ръцете си печеливши козове. Оттук нататък войната ще е призната за безспорно срамна игра, която се играе, за да се ограбят и съсипят победените. Последните, обезоръжени и безсилни, биха постъпили самоубийствено, ако се опитат да се нахвърлят върху въоръжените до зъби сили. Подобен акт би предизвикал въстание, което би послужило като оправдание за изковаването на още по-тежки вериги за победените. Надеждите на тези жертви се основават на възможността за разпад в лагера на самите победители поради създадената от тях разруха, която се разпространява и се превръща в световна икономическа криза. Надеждата на победителите се основава на изчисления и господството им се удължи, като създава нови жертви. Ето защо са възможни ужасните войни в континентите Азия и Африка, а в момента бунтовниците се разстрелват на малки групи в Бирма, във френска Азия, в холандска Ява и в по-голям брой в Индия и там, където Китай никога не познава мира. Алчността на бялата раса ще предизвика световен бойкот срещу нея и може би унищожителни набези в духа на болшевизма.
Пиша за тези възможности със съзнанието, че само социалната революция може да ги направи невъзможни. Искам да покажа, че бъдещите войни никога повече не биха могли да бъдат толкова относително безобидни, колкото са били войните от периода 1776-1897 г., когато проблемите на независимостта и еманципацията са правили повечето войни популярни и когато границата между война и бунт често е била почти неуловима. По онова време са воювали само войници, оръжията са били примитивни в сравнение с днешните, а личните права на невоенните са били до голяма степен зачитани. Такива войни принадлежат на миналото, а войните, които предстоят, ще бъдат войни за изтребление, за да се предотвратят сегашните робски бунтове. Те ще бъдат войни на финансисти в търсене на плячка, войни на фашисти, страдащи от мания за убийство, войни за увековечаване на експлоатацията в другите континенти, войни за унищожаване на свободата там, където тя се развива, за унищожаване на социализма, за увековечаване на сегашното ужасно робство.
Противодействието на подобни престъпления трябва да бъде лична задача на всеки, винаги когато е възможно. По този начин избягваме участието във война, противопоставяме се на убийствата и поробването на човешки същества. Но няма прошка за анархиста или изобщо за всяко човешко същество, което участва в такива войни на страната на най-силния, най-добре въоръжения, който има шанс да победи и да пороби нови човешки маси. Бакунин, Реклю, Кропоткин, каквито са били по време на войните от 1870 и 1914 г., трябва да бъдат оправдани поради личния си характер, който не им е оставял избор. Те не са знаели нищо по-добро и са искали да действат по най-добрия възможен начин. Но не може да има прошка за участието в бъдещи войни. Ако анархистите вземат участие в тях, те ще се отстранят от нашите среди: ако издигнат престъплението си до теория, към тях може да се отнасяме само с презрение; ако си отидат мълчаливо, ще забравим за тях.
Живеем в епоха на забързан живот. През последните 150 години сме свидетели на развитието, реорганизацията, преоценката, възхода и падението на толкова много идеи и идеологически течения. Отношението към войната също е преминало през описаните тук фази: от война на династии до война на демокрацията, утвърждаваща националното освобождение, стигаща почти до международно въстание и така печелеща сърцата на най-безкористните, романтични и смели хора, които са имали напредничави, революционни възгледи. Оттогава насам войната, непоправимо зло, отново се превърна във война на империализма, във война за славата на амбициозния национализъм. Тези етапи са белязани от хора като Вашингтон, Лафайет и първите генерали на Френската революция, Гош, Моро и други, а по-късно и от Гарибалди. Но през 1914-1918 г. войната се водеше от бездушни техничари-генерали начело на научни генерални щабове. Това бяха техниците, които ръководеха войната.
В предстоящите войни, които ще се водят с отровни газове и масово изтребление на населението, характерни фигури ще бъдат отровителите, укриващи се в подземни лаборатории, и хората, които убиват, осакатяват и унищожават огромно количество мъже, жени и деца от безопасно разстояние чрез продуктите на съвременните и миналите цивилизации.
Предстоящите войни ще унищожат обиталищата на стария социален живот, натрупването на култура, изкуство, воля, талант и енергия. Оцелялото население ще бъде разпръснато в горите и ще прогони населението на периферията от цивилизования свят. Това би означавало, че прогресът ще бъде унищожен и че бъдещето на следващите поколения ще бъде в ръцете на най-слабо развитите елементи на населението или в ръцете на завоеватели, идващи от по-малко цивилизовани страни. Всичко това би означавало унищожаване на всякаква надежда за прогрес за неопределен период от време. Човечеството би се върнало към най-мрачните периоди на ранното Средновековие, когато градовете са били ограбвани, центровете на знанието –унищожавани, а населението е било бедно и малобройно.
Така че войната в сегашния век на химията неминуемо ще се различава от това, което е била все още в настоящото поколение. Мнозина от нас все още си спомнят за героичния Гарибалди, загинал през 1882 г. Същите хора доживяха да видят дните, когато отровителят става герой на войните, подготовката за които сега се извършва по-интензивно и с по-големи разходи от всякога, при общо народно безразличие и дори по-голямо безразличие от преди.
Народите и някои от нашите другари участваха във войната през 1914 г. с убеждението, че тя ще бъде героична война в духа на Гарибалди. Те жестоко се заблудиха. Много скоро войната се оказа грозна, мудна, механична война. С течение на времето те свикнаха с нея и сега си въобразяват, че бъдещата война ще бъде като предишната, ще бъде същата изтощителна война в окопите, прекъсвана само от няколко героични атаки. Вечно ли ще се оставят да бъдат заблуждавани? Как може един анархист да се колебае по въпроса какво да прави в такъв случай?
Прогресивните идеи се разпространяват по различни начини. Възможно е да представите на хората цяла поредица от идеи и да ги убедите в истинността на съвкупността от тези идеи. Тогава отделните идеи неизбежно и спонтанно се зараждат у хората. Така например убеденият анархист неизбежно ще бъде антимилитарист, приятел на мира и безусловен враг на войната.
Възможно е също така да обясним всяка идея по специален начин, да я докажем и тогава, изхождайки от тези идеи, логически мислещият човек стига до цялото, от което всяка от тези специални идеи е част. Тогава човекът, който вижда ужасите на войната и милитаризма, стига до това, което прави войната неизбежна: държави, които винаги са егоистични и винаги се конкурират помежду си. Той вижда, че само унищожаването на държавата може да осигури мир, а това унищожаване на държавите означава анархизъм.
Понякога една идея се доказва от човек, който я прилага на практика. Наблюдавайки това, хората осъзнават цялостната същност на идеите. Така, когато най-добрите хора често отказват военната служба, когато отказват да убиват други хора по заповед отгоре, когато стават мъченици в името на това, тогава хората разбират на какви високи принципи се основава този акт и виждат целия механизъм на организирано самолюбие и жестокост, разбират ролята на държавата и започват да разбират анархизма.
Или, най-накрая, хората влизат в правия път като осъзнати или все още неосъзнати бунтовници. Те отказват да участват в организирани убийства, в отравяне на хора по нареждане на властите, в защита на интересите на своите експлоататори и в производството на оръжия, в изработката на отрови и експлозиви за унищожаване на цели народи. Чудовищността на онова, което им е наредено да правят, ще ги накара да прозрат престъпността на съвременната държава, която вече не е общественополезната институция, за каквато се представя, а просто най-антисоциалната институция, която може да си представите. Виждайки това, бунтовниците ще започнат да се отделят от този антисоциален организъм и ще уредят делата си по взаимно съгласие, по мирен и добронамерен начин.
Това показва, че въпросът може и трябва да бъде разглеждан от различни страни и че за анархистите е възможна само една позиция по отношение на войната – безусловна враждебност към нея, въздържане от нея, борба срещу нея и постоянно противопоставяне на всичко, което води до нея. Ние стоим настрана от държавата, не се стремим да бъдем избиратели, не желаем да бъдем политици или да участваме в избори. Не жадуваме да бъдем на власт, нито искаме да бъдем инструменти на властта, независимо от какъв вид. Ние не подкрепяме държавата интелектуално, нито пък я възхваляваме, както го правят раболепните писатели и оратори. Ние стоим настрана от държавната дейност. Как можем да се откажем от тази борба и позиция, като застанем на страната на държавата по време на война?
Ние сме на страната на човечеството, което е по-широко, по-старо и безкрайно по-благородно от всички държави, които, исторически погледнато, са временни надстройки със съмнителна стойност и без съмнение с малка трайност. Човечеството ще живее и след като държавите изчезнат, неговият пълен и истински живот ще се разгърне едва когато хората вече не са разделени едни от други с изкуствени прегради, така както в старите зверилници животните са разделени от железните прегради на клетките.
Никой няма право да настройва едни хора срещу други с цел взаимно изтребване. Ако арогантността и жестокостта на Древен Рим са принуждавали пленниците да се избиват помежду си като гладиатори в цирка за забавление на императора и народа, това е спектакъл, който отдавна е отживял времето си – въпреки че много съвременни спортове силно го наподобяват. В близкото бъдеще и войните ще ни се струват колективна престъпна лудост. Те биха изглеждали така и сега, и то за много по-широка аудитория от довоенните хуманисти и днешните анархисти, ако, както се опитах да обясня по-горе, не бяха измамните фрази: „революционни войни“, „войни за независимост“, „демократични войни“. Тези фрази съблазняват дори социалистите и някои анархисти.
Но такива войни са спрели да се водят след Американската и Френската революция, чието продължение са националните войни в духа на Гарибалди. Това време отмина. Множество въоръжени нации сега управляват невъоръжени нации, които могат само да се бунтуват, но вече не могат да водят истинска война. Не е необходимо да се обяснява на чия страна ще застанат анархистите в случай на въстание. Истинските войни между еднакво въоръжени нации сега са възможни само с цел грабеж и потисничество, а това не може да предизвика и най-малкото съчувствие на хуманистите и анархистите. По този начин ситуацията, която се създаде през 1914 г. и която предизвика колебания сред някои анархисти, вече не може да възникне и по този начин целият въпрос е значително опростен.
Но противниците, т.е. всички онези, които са заинтересовани от войната и искат да спечелят от нея, използват всички средства, за да замъглят тези ясни въпроси. Ние все още сме малко на брой и пред всеки от нас стои огромна агитационна задача. Няма съмнение, че е необходимо да се действа, но за да бъде плодотворно, това действие трябва да се основава на знания и интелектуална сила. Насърчаването на това е нашата голяма задача. В пробудена Испания виждаме колко много може да се направи чрез хармонизиране на усилията на различни групи. Ясното разбиране на въпроса за войната води до анархизма – и обратно. Ето защо тук имаме широко разбиране и на двата интереса, което ще доведе до присъединяването на нови хора към нашите редици. За нас, анархистите, е от съществено значение да не изпускаме този въпрос от поглед. Мирът, свободата, солидарността и настъпващата анархия са толкова неразривно свързани, колкото и войната, властта, самолюбието и настъпващото всеобщо потисничество и унищожение. Толкова ли е трудно да изберем правилния път?
