Публикуваме доклада с малки съкращения и редакции.

Когато говорим за международното положение и положението в
страната за нас днес, не го правим, за да доказваме, че то е ужасно и трябва да
се промени радикално. Който смята, че това не е така или пък е така, но може да
се оправи по пътя на някакви реформи и еволюции, който се надява да бъде
„оправен” отгоре, също според мен е сбъркал залата. На този конгрес, вярвам, са
се събрали нормални хора, които знаят какво искат, искат много – да не кажа
всичко – и са наясно, че ако не си го направят сами, няма кой да им го направи.
И това е добре за революцията.

Единственият смисъл от нашите анализи на събитията у нас и
при другите народи е да ползваме информацията, знанията и опита, за да бъдем
максимално ефективни в подготовката на предстоящата революция, защото няма нищо
по-жалко от човек, когото революцията е заварила неподготвен, а още по-жалко е,
ако този човек нарича себе си анархист.

Властта и капитала днес

Двата най-мощни процеса, които протичат в днешния свят, бих
определил накратко като капитализиране на бюрокрацията и бюрократизиране на
капитала. Тук аз разбирам бюрокрация в малко по-широк смисъл – както
политическата власт се упражнява от бюрократите на хартия, така и финансовата
власт се упражнява от финансовите спекуланти. Всяка форма на натрупване на
власт, включително финансова, която включва „хартиени” посредници – били те
чиновници или борсови спекуланти, тук наричам бюрокрация.

Всеки един етап в развитието, а по-правилно е да се каже
деградацията, на капитализма има своите знакови фигури – императори, диктатори
или магнати, но при всички случаи това са хора, облечени с огромна власт и
разполагащи с огромни средства. В началото на нашия ХХI век тези знакови фигури
на изток са китайските генерали и техните братовчеди, както и руските олигарси,
които са капитализираното лице на болшевишката бюрокрация – това са
хората, които владеят най-голямата част от леката и средна промишленост в
света, както и енергийните и трудовите ресурси. Това обаче е добре за
революцията.

В центъра са брюкселските комисари, които упражняват на
практика безконтролна власт върху икономиката на Европа със своите декрети,
наричани днес „директиви”, довели до тоталното й бюрократизиране, а на запад са
американските все още „типични” капиталисти – президенти на огромни корпорации
и финансови спекуланти. Произходът на тяхното влияние обаче е много по-различен
от този на Хенри Форд или Рокефелер. Те нито са извършили промишлена революция,
нито са ограбвали природните и човешки богатства на бившите европейски колонии,
нито пък с банди от наемни главорези са монополизирали един или друг вид
търговия. Нищо подобно – богатството на „официално” най-богатия човек на света
– Гейтс – е създадено от няколко договора, осигурили на Майкрософт нейното
монополно положение в пазарната ниша. Тоест, то е постигнато изцяло
административно. Подобен е случаят и с финансовите спекуланти от ранга на Сорос
– там няма дори стока, пък било то и толкова „имагинерна”, каквато е софтуерът.
Цялото световно преразпределение на обществения продукт днес е движение на
хартия или нейните електронни заместители, което и предопредели възхода на
бюрокрацията. По същия начин движението на суровините и стоките допреди стотина
години предопредели възхода на фабричните, петролни и каменовъглени магнати, но
тази промяна е добра за революцията.

Читателите на вестника може би помнят от августовския брой
рекордните печалби на ExxonMobil и British Petroleum, всяка от които през
изминалата година печелеше над 50 000 долара на минута, но вчера и тези цифри бяха
засенчени от обявените печалби на финансовите спекуланти от Голдман Сакс, Леман
Брадърс и Беар Стърнс. Голдман обяви 16 милиарда долара годишна печалба, което
прави приблизително 44 милиона долара всеки ден, а думата „рекорд” се повтаряше
37 пъти в годишните отчети на техните конкуренти или по-скоро колеги от Леман и
Беар Стърнс. Парите от „въздуха”, от хартиените посредници, за пореден път се
оказаха повече от парите от петрола и фабриките.

Годишните премии на шефовете на Голдман и другия финансов хипопотам
Морган Станли са между 40 и 50 милиона долара – това са хора, които някога
просто бяха наричани брокери – помагаха определено количество пари да стигне от
капиталист А до капиталист Б. Днес те са олицетворението и ядрото на самия
капитализъм и това е също добре за революцията.

Така стоят нещата в метрополията САЩ, където цифрите са
най-прозрачни. С европейската бюрокрация нещата са по-замотани, защото вместо
за шепа „видни” фигури, както е в САЩ, става дума за малка армия от сравнително
безлични, но многобройни и много жадни за власт бюрократи. Техните доходи днес
също са далеч от стереотипа на опърпания чиновник – един началник на кабинет на
еврокомисар се разписва всеки месец на фиш за минимум 12 000 евро, а чиновник
на три нива по-долу – на 9 000 евро.

От всичко казано дотук е ясно, че капиталистическата
бюрокрация изживява днес своя звезден миг – рекордни печалби за Ню Йорк и
огромен, мазен къс от баницата за Брюксел. Но това всъщност е добре за
революцията.

Какво означава за революцията зенитът на бюрократичната ера?

Борсовият срив през 1929 г., довел до голямата депресия в
САЩ, доказа, че никоя икономика, независимо от нивото на технологиите и достъпа
до робски труд и природни ресурси, не може да издържа толкова хищна и толкова
бързо разрастваща се непроизводителна класа. Подобен беше случаят и с рецесията
през лятото на 2003, която последва също рекорден ръст на корпоративните
печалби в началото на 2001. Бюрократите, преразпределящи парите на своите
акционери – а в много случаи това са пенсионни фондове, спекулиращи с
осигуровките на работниците – и бюрократите, преразпределящи парите на
данъкоплатците, са хора, които не създават продукт и дори не улесняват, а
затрудняват неговото създаване.

Тук е моментът да спомена, че положението в България не е
по-различно. Партийната номенклатура, кипреща се днес с атрибутите на
капитализма, също не е наследник на индустриални или пълководчески фамилии.
Борбите, в които тя израсна, не бяха нито класови, нито завоевателни, а
единствено партийните интриги и котерийни домогвания за власт и влияние в
разкапаната болшевишка империя и по-късно уличните престрелки и кютек на борци,
боксьори, каратисти и прочее майстори на бойните изкуства. Въпреки това пред
мнозина от днешните соцкапиталисти чудовищата на капитализма от началото на ХХ
век изглеждат направо като работническа класа. Само обявените състояния на
руските олигарси Абрамович и Ходорковски надхвърлят над 30 пъти всичко, което
Рокефелер и Морган са успели да натрупат преди сто години.

И все пак кое от тази потресаваща концентрация на пари и
власт е добре за революцията? На нашите географски ширини добре е това, че за
соцкапиталистите класовата борба е непозната и те не са подготвени за нея. Те
все още представляват самозабравила се шайка от хора с отдавна написани смъртни
присъди, която смята, че всеки може да бъде купен. За разлика от тях
класическите капиталисти неведнъж се сблъскват с народната и работническата
съпротива и за тях е азбучно правило, че поддържането на стандарта на живот в
Западна Европа и САЩ (а отскоро и Япония) трябва задължително да бъде в пъти
по-високо от това в останалия свят, за да си осигурят що-годе безметежно
съществуване. В резултат на това днес работническите и социални движения на
нашите другари от Запад винаги са парирани с аргумента, че никъде другаде по
света работниците не живеят по-добре и атлантическият вариант на капитализма е
доказано най-добрият „възможен” за момента „обществен договор” с липса на
алтернатива. Високият жизнен стандарт в Западна Европа, САЩ и Япония се дължи
до голяма степен на индустриалната революция, но в не по-малка степен – особено
в последно време – на безмилостната експлоатация на работниците от Азия, Африка
и Латинска Америка. Печалбата от чифт маратонки, шити за 1 долар в Тайланд и
продавани за 100 долара в Европа, е достатъчна и за печалбите на капиталистите,
и за издръжката на бюрократите, и за потискането на съпротивата. За последното
днес играят и още два важни фактора – огромният имиграционен натиск, при който
една група работници се насъсква срещу друга, и мощното медийно бомбардиране на
обществото с консуматорски лъжеидеали. Капиталът харчи годишно над 1 трилион
долара за продължаващото пристрастяване на хората към потребяването на ненужни
шарени боклуци.

Но докато в САЩ и Западна Европа семейните бюджети все още
имат пера за „шопинг терапия”, при нас нейното бъдеще е съмнително поради
простата причина, че няма пари. Лъскавите витрини на моловете и лимузини на
мутрите и мутресите действат на по-голямата част от населението вбесяващо, а не
амбициращо. И това е добре за революцията.

Тук е добре да уточним още нещо. Всичко, за което говорим
днес, като перспективи и варианти за социална промяна, ще бъде видяно в
най-добрия случай от нашите деца. Дори дребните реформаторски мерки в
обществото изискват няколко години от замисъла през реализацията до отчитането
на резултатите, а всяко радикално преобразуване на обществото може да започне
да дава своите видими плодове едва след няколко десетилетия. Точно затова
нашата борба не може да бъде борба за днешните пенсионери или дори хора на
средна възраст. Ако ние обещаваме нещо за тях, просто лъжем. Трябва ясно и
честно да им кажем, че те са едно или две пожертвани поколения, които могат да
направят нещо единствено за своите деца и за децата на техните деца. А ако
вместо това продължават да реват за мизерните си пенсии и скъпи лекарства,
тогава да не питат защо и на децата им не им пука особено за тях. Това е
горчивата и груба истина, но ние не се занимаваме с политика и вълшебни
приказки не продаваме. Тежкото положение на нашия народ днес е отплатата за
тоталната, да не кажа необяснима липса на съпротива срещу властта през
изминалите 60, 80, а може би и повече години. То може и трябва да се използва
не като повод за окайване и оплакване, а като доказателство за това до каква
деградация може да стигне един народ, който потвърждава крилатата фраза на
Франклин, че онзи, който жертва свободата за сигурността, не заслужава нито
едното, нито другото, а накрая губи и двете.

Затова трябва да ни е ясно, че сме се захванали с една
работа, която няма да ни класира много високо в конкурса за политическа
красота. В България все още има един-два милиона здрави-прави мъже, които
предпочитат да бъдат водени за носа, отколкото да водят битка за бъдещето на
децата си. За нас ще остане единствено оная награда да каже нявга народа… А
какво ще каже, ще зависи от това какво ще направим заедно под знамената на ФАБ.
•